Уязвимата империя

Седемнадесета глава

МАЙ МУ СЕ СЧУ НЕЩО.

Аха да налапа пълната лъжица яхния, и се сепна. Застина неподвижен, заслуша се.

Винаги бе възприемал Кулата като живо същество — със собствено дишане. От време на време дори сякаш лекичко въздишаше. Още като момче Зед бе чувал спорадични прещраквания, които не успяваше да си обясни по никакъв начин. Подозираше, че вероятно се дължат на почти незабележимо наместване и изпукване на каменните блокове. В основите на Кулата имаше каменни блокове колкото малки дворци.

Веднъж, Зед да е бил десетина-дванайсетгодишен, из цялата Кула отекна мощен пукот, сякаш туловището и бе ударено с гигантски чук. Той изтича от библиотеката, където учеше, и видя наизлезли от стаите си хора, които се тълпяха по коридорите и се оглеждаха, споделяйки шепнешком притесненията си един с друг. По-късно бащата на Зед му бе казал какво се установило — един от тези огромни блокове, положени в основата на масивната сграда, бил изпукал ненадейно и макар това да не застрашавало по никакъв начин сигурността на съоръжението, пукотът бил чут навсякъде в Кулата. Макар такива неща да не се случваха често, и друг път бе чувал безобидни, па макар и стряскащи звуци.

Не биваше да се забравят и животните. В определени крила на Кулата прилепите си летяха абсолютно необезпокоявани. Някои кули се извисяваха на невъобразими височини, като вътре нямаше нищо друго освен виеща се в бездната каменна стълба, която отвеждаше към самотна стаичка на върха или платформа за наблюдение. В прашните светлинни лъчи, пронизващи мрачните пространства, летяха рояци хвъркати твари. Прилепите обичаха кули.

В някои части на Кулата се срещаха и плъхове. Те се стрелкаха насам-натам и цвърчаха, като от време на време стряскаха по някой минувач. Мишки също имаше, чуваше се как глозгат разни неща. Не на последно място бяха котките, потомци на някогашни ловци на мишки или домашни любимци, но впоследствие напълно подивели, изхранващи се изцяло с плъхове и мишки. Котките дебнеха и птиците, които прелитаха из откритите пространства, за да докопат някоя буболечка или да си построят гнездо във високите ниши.

От време на време се чуваха сърцераздирателните писъци на прилеп, мишка, птица или котка, попаднали на забранено място. Щитовете имаха за цел да държат хората настрана от опасните или забранени места, но освен това предотвратяваха достъпа до голяма част от вещите, складирани и съхранявани в Кулата. Щитовете се задействаха от присъствието на живо същество — не правеха разлика между хора и други същества.

В противен случай някое домашно куче например би могло да попадне в такава забранена зона и да се сдобие с някаква магическа вещ, която гордо да отнесе на господаря си, като по този начин, без да иска, го изложи на опасност. Магьосниците, поставили щитовете, бяха предвидили възможността безскрупулни хора съзнателно да обучат животни да проникват в забранените зони и да отмъкват различни предмети. Тъй като не можеше да се предвиди какви точно животни биха могли да бъдат обучени за подобни задачи, щитовете отблъскваха всякакви живи същества. Прилеп, попаднал в мрежата на такъв щит, биваше превръщан в пепел.

През някои щитове в Кулата не можеше да премине дори Зед, понеже за тях се изискваше да притежаваш и двете страни на магията, а той владееше само Адитивната.

Някои щитове представляваха магически бариери, които възпрепятстваха преминаването в чисто физически план, било то като ограничаваха движението, или пък като внушаваха у нарушителя толкова неприятно усещане, че нищо не можеше да го накара да продължи напред. Тези щитове целяха да предотвратят достъпа на хора без дарбата или деца, но те не влияеха на родените с дарбата, така че не убиваха.

И така, някои щитове действаха само на хора, лишени от дарбата.

На други места достъпът бе ограничен за хора, които притежаваха не само съответните качества, но и нужната власт. Без да отговаряш на определени изисквания, поставени от заклинания, предвидени да охраняват дадения район — примерно под формата на метални плаки, които трябва да бъдат докоснати от определен магьосник, — щитовете убиваха всеки, дръзнал да навлезе в периметъра им. Щитовете убиваха животни толкова безотказно и категорично, колкото и всеки друг натрапник.

Тези опасни щитове предупреждаваха чрез топлина, светлина или гъделичкане, за да предотвратят неволното приближаване — в крайна сметка при размерите на това място никак не бе трудно да се загубиш. Тези предупреждения въздействаха и на животните, но нерядко се случваше някоя ужасена преследвана мишка да се втурне в паника към щита, а след нея да пострада и лакомата котка.

Зед остана заслушан и неподвижен още известно време, но тишината бе необезпокоявана. Ако изобщо бе чул нещо, сигурно е било от самата Кула или просто някое животно е приближило до такъв щит и е изпищяло, или пък вятърът е изсвирил в някоя от стотиците цепнатини. Каквото и да бе, вече бе притихнало. Дървената лъжица с яхния най-сетне пристигна по местоназначение.

— М-м-м… — възкликна Зед, без да има на кого. — Вкусно!

За свое огромно разочарование, при първото опитване гозбата се бе оказала още сурова. Вместо да ускори процеса с някаква магийка и евентуално да ядоса Ейди, задето се е набъркал в готвенето и, Зед се бе опънал на кушетката да попрочете нещо.

Четенето нямаше край. Книгите биха могли да им предоставят безценна информация, която да се окаже полезна по начин, който не биха могли да предвидят. От време на време, докато четеше, проверяваше как се развива положението с гозбата, но по собствена преценка бе доста търпелив.

Сега я опита и най-сетне му се стори готова. Парченцата шунка бяха толкова крехки, че направо се топяха, щом езикът ги допреше до небцето. Гърнето бълбукаше апетитно и ухаеше неустоимо на лук и масълце, морковчета и ряпа, малко чесънче и ароматен букет от подправки, всичко това гарнирано обилно с парченца шунка, по краищата на които проблясваше хрупкава мазнинка.

За свое огромно разочарование, Зед отбеляза, че Ейди не е направила сухари, а такава манджа вървеше най-добре със сухар. Непременно трябваше да има сухар. Зед реши, че една паница от ястието ще залъже глада му, докато Ейди се върне и препече малко сухари. Задължително трябваше да има сухари. Как без сухари.

Нямаше представа къде се е запиляла Ейди. Той бе прекарал почти целия ден в града, та предположи, че тя се е захласнала в някоя от библиотеките, за да преравя книгите в търсене на нещо, което би им било от полза. Тя му помагаше много в намирането на полезни книги от библиотеките. Ейди беше от Никобарезе и търсеше книги на родния си език. Книги имаше навсякъде из Кулата, така че по никакъв начин не можеше да се предположи къде е отишла.

Освен това имаше огромни складове, чиито етажерки бяха претъпкани с кости. В други стаи имаше редици високи шкафове, всеки от които със стотици чекмеджета. Там Зед бе виждал скелети на същества, каквито не бе срещал в живота. Ейди разбираше от кости. По-голямата част от живота си тя бе прекарала в уединение край някогашната граница. Хората, които живееха в околността, се страхуваха от нея. Наричаха я царицата на костите, понеже събираше кости. Цялата и къща беше в кости. Някои от тях я предпазваха от съществата, които излизаха от границата.

Зед въздъхна. За книги или за кости — не можеше да каже къде е. Освен това в Кулата имаше толкова други неща, които биха възбудили интереса на една чародейка. Може просто да е решила да се поразходи или да излезе да погледа звездите и да помисли.

Бе много по-лесно да остане да я чака при яхнията, вместо да хукне да я търси. Може би трябваше да и върже на врата някое от онези звънчета.

Зед взе да си сипва от гозбата в дървена паница и си затананика весела мелодия. Както обичаше да казва, няма файда да се чака на празен стомах; човек само си разваля настроението. Къде по-добре е да хапнеш нещичко и да си повдигнеш духа, вместо да чакаш сърдит и нещастен. В такова състояние Зед никак не ставаше за компания.

Докато загребваше осмата лъжица яхния, чу звук.

Ръката му застина над гърнето.

Сякаш му се причу издрънчаването на звънче.

Не беше човек, който лесно си развихря въображението или пък е безпричинно неспокоен, но сега по тялото му премина ледена тръпка, сякаш дух от отвъдния свят бе протегнал към него уродливата си ръка. Замръзна на място, както бе приведен над гърнето, полуизвърнат към коридора, заслушан.

Можеше да е котка. Може би не е вързал въженцето достатъчно високо и някоя котка го е закачила с опашката си и е разклатила звънчето. Или пък се е разлудувала и се е вдигнала на задните си лапи. Сигурно е била котка.

Или пък някоя птичка е избрала въженцето за свой нощен дом. Едва ли жив човек можеше да премине през щитовете, за да се спъне във въженцето. Зед беше поставил и допълнителни щитове. Сигурно е било животно — котка или птичка.

Но ако наистина никой не би могъл да мине през щитовете — обичайните и допълнителните, — защо изобщо си бе направил труда да опъва въженцата със звънчетата?

Въпреки разумните обяснения косъмчетата по тила му аха да щръкнат. Нещо в иззвъняването на звънчето не му хареса; нещо в самия звук му подсказа, че не е животно. Звукът бе твърде силен, твърде категоричен и спря прекалено внезапно. Вече беше съвсем сигурен, че е иззвъняло звънче. Не си го въобразяваше. Опита се да пресъздаде звука в главата си, за да облече в материя онзи, който се е спънал във въженцето.

Зед тихичко остави паницата край каменното огнище. Изправи се и наостри слух към коридора, откъм който се бе чул звукът. Мисълта му трескаво обиколи въображаемата карта на всички коридори, където бе поставил звънчета.

Трябваше да е сигурен.

Излезе през вратата към коридора и опрял гръб в мазилката, се запромъква към първото разклонение вдясно, като се оглеждаше не само напред, но и назад. Отпред нямаше никакво движение. Спря се и се наведе да надзърне набързо в десния коридор. Всичко бе спокойно и той зави нататък.

Мина бързо покрай затворени врати, пред едно пано с лозя, чиято изработка винаги го бе озадачавала, покрай отворената арка на стая, в дъното на която имаше прозорец към шахтата между две кули, възкачени на, висок крепостен вал, след което дойдоха още три разклонения, докато стигна до началното стълбище. Зави надясно и се заизкачва по витата стълба, която отвеждаше вляво над коридора, по който току-що бе дошъл. От там щеше да има видимост над лабиринта от коридори, из които бе опънал въженцата със звънчета.

Зед обиколи мислената карта на сложната мрежа от отсечки, коридори, стаи и задънени проходи, които за дългите години, прекарани тук, беше опознал на пръсти. Като Първи магьосник имаше достъп до всички кътчета на Кулата, с изключение на местата, изискващи владеенето на Субстрактивната магия. Вярно, че имаше определени крила, където бе възможно да се пообърка, но това определено не беше сред тях.

Освен, ако някой не го следваше по петите, щеше да му се наложи или да се върне, или да мине през периметър, защитен с изкусна магия и най-обикновено въженце. Ако нечаканият гост не забележеше въженцето, щеше да звънне още някое звънче. И тогава Зед щеше да е напълно сигурен.

Може пък да е била Ейди. Може да не е забелязала тъмното въженце, опънато през прага. Или пък да се е подразнила, че е поставил звънчета, и да е звъннала нарочно, за да го стресне.

Не, Ейди не би постъпила така. По-скоро би размахала заканително пръст и би му изчела едно конско, обяснявайки му защо според нея тия звънчета не са ефикасни, но не би се шегувала с нещо, което знае, че е поставено като предупреждение за опасност. Може да е докоснала някое звънче без да иска, но не и нарочно.

Иззвъня още едно звънче. Зед се извърна към звука и замръзна на място.

Звукът идваше от неочаквана посока — бе поставил звънче и от далечната страна на една оранжерия. Беше твърде далече от първото място, за да може някой да стигне за толкова кратко време. Човек трябваше да се изкачи по стълбата на една кула, да мине по моста към един вал, да влезе в тесен проход в тъмното, да мине покрай няколко разклонения и през цял лабиринт от коридорчета, за да стигне до второто звънче.

Освен, ако посетителите не бяха повече от един.

Звънчето удари внезапно и издрънча, сякаш хвърлено върху камък. Явно някой се е спънал във въженцето и звънчето е изтрополило по пода.

Зед промени плана си. Обърна се и изтича по тесния коридор вляво, изкачи първото стълбище, като вземаше по три стъпала наведнъж. Горе на площадката зави по дясното разклонение, стигна до втора вита стълба с каменни стъпала и се заизкачва толкова бързо, колкото му позволяваха силите. Подхлъзна се и си одра пищяла в едно от тесните каменни стъпала. Поспря само за миг да си поеме дъх. Използва времето, за да се консултира още веднъж с мислената карта на Кулата, след което хукна отново.

Най-горе профуча през късо коридорче, облицовано с ламперия, и спря върху лакирания кленов под. Натисна с рамо една дъбова врата със заоблена арка. Посрещна го звездното небе. Втурна се по тесния вал, вдишвайки на големи глътки хладния нощен въздух. Спря на два пъти, за да надзърне през пролуките в назъбения парапет, опасващ кулата. Не видя никого. Това бе добър знак — предполагаше къде са, щом не се движеха по външния път.

Продължи тичешком, с развяна роба, по люлеещия се мост между кулите, прекоси цялото крило, в което се бяха обадили звънчетата; искаше да мине отгоре и да застане в гръб на онези, които бяха дръпнали въженцата. Ако и да бяха задвижили звънчетата от двете противоположни страни на оранжерията, все трябваше да са влезли от едно и също място — поне в това бе сигурен. Искаше да им мине в гръб и да им пресече пътя, преди да са се разпръснали из трудно контролируем лабиринт от коридори в някое съседно крило. Изгубеха ли се някъде там, щеше да му отнеме доста усилия, докато ги прогони.

Бързината на мисълта не отстъпваше на движенията на краката му, мъчеше се да изброи в главата си всички щитове, да си представи как е възможно някой да е минал покрай защитите, за да проникне в конкретното крило, където иззвъняха звънчетата. Някои от щитовете бяха практически непробиваеми. Прехвърли в главата си хиляди коридори и фоайета в Кулата, за да си представи всички възможни пътища. Бе нещо като сложен многопластов пъзел и колкото и да внимаваше, бе твърде вероятно да е пропуснал нещо. Явно бе пропуснал нещо.

Имаше стаи и цели зони, в които не можеше да се влезе заради мощните щитове, но повечето от тях можеха да бъдат заобиколени. Дори да имаше коридори, обградени с щитове и от двете страни, за да се попречи влизането в стаите от двете страни на коридора, човек можеше да намери начин да проникне до съдържащото се в него. Трябваше да действа преднамерено; макар стаите да пазеха опасни магически предмети, които изискваха строго наблюдение, до тях все трябваше да се стига по някакъв начин, а следователно да се прониква и до още по-скрити помещения, които на свой ред бяха охранявани. Цялата Кула бе устроена така — триизмерен лабиринт с почти безкрайни възможности за достъп.

За невнимателния посетител Кулата представляваше осеяно с капани поле. Имаше зони, оградени със защитни бариери и други приспособления, предвидени да предпазват неволно озовалия се там. Нарушителите нямаше как да знаят, че по-нататък ги чакат щитове и че ще попаднат в капан. Тези щитове бяха замислени по този начин, за да убиват нарушители, проникнали толкова надълбоко; там нарочно не бяха оставени предупредителни знаци.

Зед не изключваше възможността някой да е преодолял всички щитове и да ей е проправил път към вътрешността на Кулата, задействайки звънчетата, но колкото и да се стараеше, не можеше да реконструира изминатия от неочаквания гост път. Който и да бе този човек, независимо от късмета му, скоро щеше да попадне в лабиринт от коридори и ако щитовете не го убият дотогава, Зед щеше да се справи безпроблемно с него.

Погледът на Зед се плъзна покрай кули, валове, мостове и звездното небе към прозорчетата, изпъстрили губещите се във висините стени и далечния Ейдиндрил, потънал в мрак и бездиханен. Как бе успял някой да премине по каменния мост и да влезе в Кулата?

Сигурно е Сестра на мрака. Може би някоя Сестра се е досетила да използва Субстрактивна магия, за да обезвреди щита. Но дори и така да е, щитовете в самата Кула бяха по-различни. Повечето бяха поставени от древни магьосници, притежаващи и двете страни на дарбата. Една Сестра на мрака не би следвало да се справи с подобни щитове — те бяха създадени да отблъскват набезите на вражеските магьосници от онази епоха. Те бяха по-мощни от силата на коя да е Сестра на мрака днес.

А къде се дяна Ейди, да му се не види? Досега трябваше да се е върнала. Защо не отиде да я потърси! Тя също трябваше да знае, че в Кулата са проникнали чужди хора. Може би вече знаеше. Може би вече са я заловили.

Зед се обърна и хукна обратно по вала. Стигнал до укреплението, сграбчи перилото и се завъртя около ъгъла. Спусна се по тъмните стъпала, все едно слизаше по планински хълм.

Дарбата му посочи, че наоколо няма чуждо присъствие. Това означаваше, че е успял да се промъкне зад гърба им. Бяха в капан.

На долната площадка на стълбището той отвори врата и влетя в коридора.

Блъсна се в мъж, който го очакваше неподвижен.

Зед толкова се бе засилил, че подмести онзи. Двамата се изтърколиха на кълбо върху гладкия жълтозелен мраморен под и се заборичкаха.

Изненадата на Зед бе неописуема. Според дарбата му там изобщо не би трябвало да има човек. Но дарбата му явно грешеше. Шокът от срещата с човек, при положение, че коридорът би трябвало да е абсолютно празен, го разтърси по-силно от последвалата устремна схватка.

Докато се въргаляха, Зед разхвърля магически мрежи, за да оплете противника си. Онзи на свой ред го сграбчи с огромните си месести лапи.

В отчаянието си, въпреки прекия контакт с противника, Зед изсмука топлината от околния въздух, за да я превърне в мощна светкавица, с която да повали мъжа. Ослепителната мълния остави на стената зад него зловеща черна пукнатина.

Зед твърде късно осъзна, че смъртоносната сила бе преминала през мъжа абсолютно безпрепятствено и без да му причини нищо. Във фоайето засвистяха каменни отломки, заподскачаха по стени и таван и се затъркаляха по пода.

Мъжът се стовари върху Зед и му изкара целия въздух. После закрещя за помощ, като в същото време се бореше яростно със Зед върху хлъзгавия под. Зед оказа слаба съпротива, за да вдъхне увереност на онзи, след което рязко заби коляно в гръдния му кош. Мъжът изкрещя колкото от болка, толкова и от изненада и се дръпна назад, за да си поеме дъх.

Изцеден от всичката си топлина, въздухът бе станал леден като в зимна нощ. Задъхани от борбата, двамата бълваха облачета дим. Онзи отново извика за помощ, с надеждата да привлече вниманието на другарите си.

Зед бе готов да се обзаложи, че никой нормален човек не би нападнал магьосник, разчитайки единствено на мускулите си. В случая обаче противникът му явно нямаше защо да се бои от магията. Дори да не бе предполагал, сега вече със сигурност знаеше, че е така. При все това, въпреки че бе поне два пъти по-едър и три пъти по-млад от Зед, като в същото време очевидно бе имунизиран срещу магия, магьосникът си каза, че онзи се бие някак… вяло.

Но макар и свенлив, бе упорит. Отново се хвърли в атака. Какво като е толкова срамежлив, ако в края на краищата успее да счупи врата на Зед.

Щом онзи се изправи на крака и се хвърли напред, Зед сви ръцете си в лактите, разпери пръсти и хвърли още една мълния, но този път не срещу мъжа, комуто магията не действаше ни най-малко. Предпочете да изпрати няколко мълнии в пода. Те се забиха в камъка с необуздана мощ и го пръснаха на хиляди парченца, във въздуха изригнаха високи фонтани от назъбени отломки и дим.

Един камък с големината на човешки юмрук се заби в рамото на мъжа с огромна скорост. След шумния сблъсък се чу пукане на кости. От силата на удара мъжът се завъртя и се блъсна в близката стена. Зед вече знаеше, че противникът му е неподатлив на директно въздействие с магия, затова реши да изпълни залата с оглушителни магически вихри, които да изпотрошат всичко и да превърнат цялото помещение в купчина пепел и летящи отломки.

Мъжът се освести от сблъсъка със стената и отново се хвърли в атака. Посрещна го дъжд от смъртоносни отломки, летящи застрашително срещу него. Острите камъни го разпориха мигновено и по стената зад него плисна кръв. В следващия миг той се строполи на пода и не мръдна.

От гъстия облак дим, изпълващ залата, изхвърчаха още двамина и устремено се понесоха към Зед. Допитал се до дарбата си, той установи, че както и при първия мъж, тя пак не регистрира присъствие.

Зед насочи към пода още една мълния и към новопоявилите се блъвна мощна струя камъни, но те се оказаха по-бързи и се добраха до него, преди да са пострадали. Зед се строполи по гръб, двамата отгоре му. Сграбчиха го за ръцете.

Зед се замята отчаяно, опитвайки се да насочи силата си срещу тавана. Въздухът над главите на двамата се завихри, залата се разтресе, готова да се срине във всеки един миг и да помете двамата нападатели.

В лицето на Зед се заби месеста ръка, стиснала мърляв бял парцал. Той ахна и в следващия миг усети как в ноздрите му нахлува силна миризма, от която гърлото му инстинктивно понечи да се свие — уви, твърде късно.

Ръката с парцала покриваше цялото му лице и той не виждаше нищо. Зави му се свят.

Притисна го мека, тиха чернота, която той отчаяно се опита да отблъсне, но скоро загуби съзнание.