Уязвимата империя

Петдесет и първа глава

ДОКАТО ВЪРВЯХА НАГОРЕ ПО УЛИЧКАТА, Калан хвърляше по един поглед към прозорчетата на околните къщи. Съмняваше се, че в падащия здрач хората, които надничаха отвътре, ще разпознаят лицата на минувачите, но все пак спусна ниско качулката на наметалото си.

От разказите на местните излизаше, че в Бандакар не е безопасно за жени, така че Калан, Дженсън и Кара се стараеха, доколкото беше възможно, да не привличат чужди погледи. Калан знаеше, че понякога, от страх за собствената си кожа, хората се опитват да отклонят вниманието от себе си, като подхвърлят на вълците друга плячка. Още по-опасни бяха онези нещастници, които преследваха някакъв свой извратен идеал за безропотно примирение, наричано от тях мир.

Ричард забави крачка и огледа пресечката, покрай която минаваха. С една ръка придържеше затворен скромния си на вид черен плащ, в готовност да го отметне и да измъкне меча си при нужда.

На влизане в Северин дружината им се бе разпръснала, за да не се набиват на очи. Всяко струпване на повече хора, с изключение на тълпите по пазарите, без съмнение биваше докладвано и бързо привличаше вниманието на войниците от Императорския орден. Бяха планирали да влязат в града точно преди спускането на нощта. Така щяха да използват прикритието на здрача, а в същото време присъствието им по улиците нямаше да изглежда подозрително късно.

— Тук е — каза Оуен, като стигнаха до ъгъла, и посочи надясно с глава. — Надолу по улицата.

Ричард хвърли поглед назад, за да се увери, че всички ги следват, и зави по тясната пресечка. Повечето сгради в града бяха едноетажни, но сега навлизаха в район, където някои къщи имаха и втори етаж — доста нисък и обикновено надвиснал над улицата. Калан не видя по-високи здания от тези схлупени двуетажни къщи. Кварталът смърдеше зловонно от стичащата се по плитката улична канавка мръсотия. И тук, както навсякъде в Северин, Калан се давеше от прахоляка по улиците. Можеше да си представи в какво вонящо тресавище се превръща това място при дъжд. Забеляза, че Ричард едва се сдържа да не се закашля. Не винаги успяваше, но благодарение на усилието, поне не изкарваше кръв.

Придвижваха се в сянката на стрехите. Калан се приближи до Ричард. Плътно зад тях вървеше Дженсън. Най-отпред водеше Ансон, който разузнаваше пътя им и оглеждаше щателно всичко наоколо, сякаш бе сам-самичък.

Ричард отново огледа небето. Беше пусто. Откакто минаха прохода на влизане в Бандакар, не бяха мярвали чернопери соколи. Калан и Кара се радваха, че едрите черни птици ги няма. Липсата им обаче тревожеше Ричард точно толкова, колкото и наличието им преди.

Кара изоставаше умишлено заедно с петима-шестима от групата. Том и още неколцина се движеха по успоредна уличка. Други от мъжете, които знаеха каква е крайната цел, бяха избрали обиколни маршрути. Макар цялата дружина да не надвишаваше петдесетина души, ако вървяха всички накуп, биха привлекли вниманието и биха си създали неприятности.

Не беше моментът да се разправят с проблеми. Трябваше им единствено противоотровата.

— Къде е центърът на града? — попита тихо Калан, след като се приближи до Оуен достатъчно, за да може той да я чуе.

— Ами тук. — Той махна с ръка към улицата, по която крачеха. — Това са основните магазини, където пазаруват хората. Понякога на площадчетата се устройват пазари.

Калан забеляза магазин за кожени изделия, фурна, магазинче за платове — нищо по-специално.

— Значи това представлява центърът на най-големия ви град — дървени постройки със стаи за живеене над дюкяните? Това ли ви е главното търговско средище?

— Ами да — отвърна Оуен, хем смутено, хем с известна гордост.

Калан въздъхна, но не добави нищо. Ричард обаче не се стърпя:

— Значи това са плодовете на високоразвитата ви култура? — Той посочи паянтовите къщи със сламени покриви. — Това ли е всичко, което е постигнала великата ви цивилизация в продължение на близо три хилядолетия? Това ли са грандиозните ви строителни постижения!

— Да. Не е ли впечатляващо? — усмихна се Оуен.

— Май спомена, че си ходил в Алтур’Ранг — отбеляза вместо отговор Ричард.

— Ходил съм.

— Дори забутаният и мърляв Алтур’Ранг е далеч по-напреднал от този ваш Северин.

— Така ли? Съжалявам, Господарю Рал, но не можах да разгледам добре Алтур’Ранг. Беше ме страх да стигна чак до центъра и не се задържах много-много. — Оуен хвърли бърз поглед към Калан. — Да не би да намекваш, че твоят роден град надхвърля по великолепие Северин?

Калан се стъписа. Как да му опише Ейдиндрил, Магьосническата кула, Двореца на Изповедниците, палатите по Кралската улица, Народния дворец, чудесата от мрамор и гранит, високите колони, изящните произведения на изкуството и още стотици прелестни места и забележителности? Как да намери думи, с които да опише всичко това на човек, за когото кирпичените къщурки със сламени покриви бяха достижение на напреднала цивилизация? Накрая реши, че не е сега моментът да прави подобни опити.

— Надявам се, Оуен, че когато с общи усилия отхвърлим хомота на Императорския орден, двамата с Ричард ще можем да покажем на теб и хората ти и други забележителности извън пределите на Бандакар — търговски центрове, средища на изкуството, други постижения на човешката мисъл.

— С удоволствие, Майко Изповедник, много бих се радвал да ги видя — усмихна се Оуен. После рязко спря. — Пристигнахме. Тука е.

Стояха пред изгубила истинския си цвят сиво кафеникава дървена порта колкото човешки бой, която преграждаше уличката. Ричард се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Нямаше друг освен неговите хора. Без да откъсва поглед от улицата, той бутна портата, колкото да се промъкне Оуен.

— Влизайте, чисто е — надникна след малко Оуен.

Ричард даде знак на мъжете край ъгъла. Прегърна Калан през кръста и като я придърпа към себе си, се шмугна заедно с нея през процепа.

Стените на сградите и от двете страни на тясната, прашна уличка нямаха прозорци. Някои от сбутаните една в друга къщурки, които не продължаваха много навътре от улицата, имаха малки задни дворчета. Докато Ричард и неколцината други предпазливо се придвижваха напред, през портата влязоха още техни съмишленици. В едно от задните дворчета попаднаха на кокошки, които запърхаха с криле, подплашени от човешкото присъствие.

Дженсън държеше въженцето на Бети изкъсо, за да не и създава козичката проблеми. Животинката не смееше да гъкне, смутена от непознатата и градска обстановка. Дори не въртеше опашка, когато се взираше в Ричард, Калан или Дженсън, търсейки в очите им подкрепа сред враждебната гора от здания, в която потъваха.

Откъм другия край на пресечката се появи Том с още една група мъже. Ричард им даде знак да се разпръснат и да чакат в дъното на уличката.

Кара се приближи със спусната ниско над челото качулка, също като Калан и Дженсън.

— Това място нещо не ми харесва.

— Добре — отвърна Ричард шепнешком.

— Добре ли? Значи според теб е добре, че не ми харесва?

— Аха — каза Ричард. — Щях да съм притеснен, ако беше доволна и безгрижна.

Кара изви устни, готова да отвърне подобаващо, но реши да запази репликата за себе си.

— Тук е — обади се Оуен и дръпна Господаря Рал за ръката.

Ричард погледна към мястото, което сочеше Оуен, после погледът му се върна върху мъжа.

— Значи това е дворец.

— Един от дворците — имаме няколко. Както споменах, ние сме напреднала цивилизация.

Ричард хвърли кос поглед към Калан, но не каза нищо.

Доколкото тя можа да види в здрача, задният двор беше засипан с пръст, тук-там стърчаха туфи трева. Дървеното стълбище на гърба на сградата водеше към балконче с врата на втория етаж. Влязоха през ниска портичка в двора и под стълбището Калан видя стъпала, които водеха под земята.

— Всички са долу. Там крият Мъдреца — прошепна Оуен, след като се озърна.

Ричард обиколи с поглед уличката и околните сгради. Потърка с пръсти челото си.

— И противоотровата е там?

Оуен кимна.

— Искате ли да почакате тук, докато аз сляза да я взема?

— Ще дойдем с теб — поклати глава Ричард.

Калан го хвана за ръката, искаше и се да може да облекчи болката му. Най-добрата помощ беше да вземат лекарството. Колкото по-скоро го отърват от отровата, толкова по-скоро той ще се справи с главоболието, причинено от дарбата.

Някои от хората им чакаха наблизо. Сега, когато отново бяха в град, контролиран от Императорския орден, страхът в очите им се беше върнал. Калан не знаеше как точно двамата с Ричард биха могли да им помогнат да освободят народа си от вражеските орди, но възнамеряваше да измислят нещо. Ако не беше предприела онази отчаяна постъпка — въпреки че не го бе направила нарочно, — тези хора нямаше да страдат и умират под игото на Ордена.

На светлината на последния сивкав лъч, пробиващ здрача, очите на Ричард изглеждаха като от стомана. Той дръпна Дженсън към себе си.

— Вие с Том и Бети останете тук навън и наблюдавайте. Стойте под прикритието на стълбището и балкона. Ако се появят войници, ни извикайте.

Дженсън кимна.

— Ще пусна Бети да попасе тревица. Така няма да изглежда подозрително, ако минат патрули.

— Само не се показвай. Ако войниците видят момиче като теб, няма да разбереш кога ще те грабнат.

— Аз ще се погрижа да не се показва — обади се Том, който тъкмо влизаше в дворчето. После посочи назад с пръст. — Казах на хората да се разпръснат, за да не бият на очи.

Калан и Кара последваха Господаря Рал и Оуен към гърба на сградата. При стъпалата Оуен се спря, като видя, че Ричард се насочва към входа на къщата, вместо надолу.

— Насам, Господарю Рал.

— Знам. Но първо ще проверя вътре. Искам да съм сигурен, че е чисто.

— Това са само празни помещения, където понякога се събират хора.

— Все пак искам да проверя. Кара, почакайте тук с Калан.

— Аз идвам с теб — каза Калан и го последва към вратата под балкона.

След нея веднага изникна и Кара.

— Ако искаш да провериш вътре, можеш да дойдеш с нас — заяви тя.

Той погледна бързо Калан в очите и реши, че няма да спори. После стрелна Кара.

— Понякога… — подхвана.

— Не знаеш какво би правил без мен — довърши изречението му Кара с предизвикателна усмивка.

Калан видя как, обръщайки се към вратата, Ричард не можа да сдържи усмивката си. Засмяното му лице я изпълни с радост, но в следващия миг и стана мъчно за Кара. Генерал Мейферт сигурно и липсваше. Сега той беше с войските им далеч на север, в Д’Хара. Калан знаеше колко силни чувства изпитва Кара към Бенджамин — нещо крайно необичайно за една Морещица. Но Кара за нищо на света не би признала, че е влюбена, пък и готовността и да служи на Ричард и Калан бе над всичко друго.

Преди време, когато Калан и Кара воюваха с армията, Майката Изповедник произведе тогавашния капитан в генерал след една битка, в която изгубиха много офицери. Капитан Мейферт оправда напълно гласуваното му доверие. Оттогава насетне той стана ядрото, обединяващо цялата армия. Калан му вярваше безпрекословно, но същевременно се притесняваше за безопасността му. Кара вероятно също се безпокоеше. Дали пак някога щяха да видят младия генерал?

Ричард открехна вратата и надникна в тъмното помещение. Беше празно. Кара, с Агиел в ръката, го избута и влезе вътре преди него, за да се увери, че всичко е спокойно. Калан влезе след него. На двете странични стени имаше по две врати, отсреща — вратичка с прозорче. Ричард надзърна навън.

— Какво се вижда? — прошепна Калан.

— Улицата. Някои от нашите.

На излизане Ричард надзърна в стаите от едната страна, Кара провери другите. Всички бяха празни — точно както беше казал Оуен.

— Мястото може да се окаже подходящо за скривалище — подметна Кара.

— Помислих си го — кимна Ричард. — Удобно е за атака. Отвътре можем да нанесем по-ефективен удар, вместо да рискуваме да ни забележат, докато приближаваме откъм покрайнините.

Преди да стигне до вратата, Ричард внезапно се олюля, блъсна се в стената и се свлече на коляно. Калан и Кара се хвърлиха да го хванат, за да не падне възнак.

— Какво ти е? — прошепна Кара.

Той замълча за момент, очевидно изчакваше да отмине пристъпът на болка. Така се беше вкопчил в ръката на Калан, че тя се просълзи, но положи усилие да не се издаде.

— Просто… просто ми се зави свят — каза на пресекулки Ричард, като се опитваше да успокои дишането си. — Сигурно е от тъмнината. — Пръстите му отпуснаха здравата си хватка около ръката на Калан.

— Това е вторият стадий. Така го нарече Оуен. Във втория стадий отровата причинявала виене на свят.

Ричард я погледна в тъмното.

— Добре съм. Хайде, да вървим да вземем противоотровата.

Присъединиха се към Оуен, който ги чакаше в сянката под стълбището, и заслизаха по стъпалата. Щом стигнаха, Оуен отвори вратата и погледна вътре.

— Тук са — каза с облекчение. — Говорителите са още тук. Познавам гласовете на някои от тях. Мъдреца също трябва да е тук. Явно не са сменили скривалището, както се опасявах.

Оуен се надяваше говорителите да се съгласят да помогнат за освобождаването на народа си от Императорския орден. На Калан не и се вярваше, че след като са отказали веднъж, сега ще се съгласят, но, от друга страна, предишния път Оуен и хората му все още не бяха готови да се вдигнат на бой.

Той се надяваше съветът на говорителите да вземе предвид готовността на хората за действие, както и събитията в Бруленик, и да прецени, че има надежда да си върнат свободата, да изслуша с по-голяма охота онова, което щяха да им кажат Оуен и останалите. Мнозина вече споделяха увереността на Оуен в скорошната развръзка.

За Калан много по-важно от срещата с говорителите бе да намерят второто шишенце с противоотровата. Всичко останало имаше второстепенно значение. Трябваше да се доберат до противоотровата.

Прилошаваше и от мисълта, че Ричард може да умре.

Влязъл в малкото антре, Оуен тихо почука на вратата. Тя се открехна леко и отвътре плисна мека светлина от свещи. Една физиономия надзърна за миг, после зяпна от изненада.

— Оуен?

На Калан и се стори, че човекът не възнамеряваше да ги пусне вътре. Преди да има време да помисли, Ричард бутна вратата и влезе. Мъжът побърза да се отдръпне от пътя му.

Ричард дръпна Кара към себе си.

— Пази вратата. Никой да не излиза навън без мое разрешение.

Кара кимна и зае позиция отвън на входа.

— Какво означава това? — обърна се мъжът към Оуен, като хвърляше страхливи погледи към Ричард и Калан.

— Трябва да говорим с вас на всяка цена.

Вътре горяха множество свещи. Двадесетина мъже бяха насядали върху килимчета в кръг и сърбаха чай, облегнати на изправени до стената възглавници. Всички рязко замлъкнаха.

Каменните стени на помещението всъщност бяха основите на сградата. През средата на просторната зала минаваха две редици каменни колони, които подпираха дебелите носещи греди високо над главата на Ричард. Нямаше никаква украса. Дългото помещение си беше най-обикновено мазе, застлано с килимчета и възглавници, които придаваха известен уют в единия ъгъл, където се бяха събрали мъжете. Покрай едната стена бяха подредени грубовати дървени масички, върху които бяха поставени горящите свещи.

Някои от мъжете се изправиха на крака.

— Ти си прокуден, Оуен — подхвана един от присъстващите с неприкрит укор в гласа. — Какво правиш тук?

— Уважаеми говорителю, не му е времето да обсъждаме маловажни въпроси като прокуждането — заобяснява Оуен и вдигна ръка да представи новодошлите: — Това са мои приятели, чужденци.

— Противоотровата! — процеди Калан през зъби близо до ухото му, докато го дърпаше за ризата.

Той кимна извинително. Мъжете, всичките на възраст, проследиха с възмущение как Оуен отива към ъгъла в далечния край на помещението. Там хвана един камък на височината на гърдите си и силно го разклати. Ричард се приближи и му помогна да го размърда. Когато най-накрая успя да издърпа тежкия каменен блок достатъчно, за да го завърти, Оуен се протегна към отвора и извади едно шишенце. Без да се мае, го подаде на Ричард.

Когато той издърпа корковата запушалка, Калан долови лек аромат на канела. Ричард пресуши шишенцето.

— Напуснете! — изръмжа един от мъжете. — Не сте желани тук.

— Трябва да видим Мъдреца — каза твърдо Оуен.

— Моля?

— Орденът е завладял земята ни. Изтезават и избиват народа ни. Отвличат хора.

— Нищо не може да се направи — отвърна говорителят с пламнало от ярост лице. — Правим нужното, за да може народът ни да съхрани традициите си. Опитваме се да избегнем насилието.

— Ние сложихме край на насилието — прекъсна го Оуен. — Поне в нашия град. Ликвидирахме войниците от Ордена, които ни държаха в плен на страха, които изнасилваха, изтезаваха и избиваха близките ни. Сега нашите съграждани са свободни от властта на Ордена. Трябва да се борим и да освободим и останалите градове. Вие, като наши говорители, сте длъжни да работите за доброто на народа, а не да бъдете в услуга на поробителите.

Говорителите стояха като ударени от гръм.

— Няма да търпим подобни приказки!

— Нека да поговорим с Мъдреца, за да разберем какво мисли той по въпроса.

— Не! Мъдреца няма да ви приеме! Никога! Няма да изслуша никого от вас! Вървете си!