Уязвимата империя

Двадесет и първа глава

КАЛАН ВДИГНА ГЛАВА. Нежно постави ръка на гърдите на Ричард и наостри уши към звука, който бе чула в тъмнината. Усети тежкото му дишане, но въпреки това изпита облекчение — поне беше жив. Докато той е жив, тя ще има стимул да търси решение на проблема. Няма да го изостави. Ще намерят Ничи. Все някак си ще се доберат до нея.

Бърз поглед към лунния сърп и показа, че е спала по-малко от час. Облаците, които изглеждаха сребристи на лунната светлина, бяха започнали да се събират от север. Забеляза в далечината и осветените от луната чернопери соколи, които все така ги следваха неотлъчно.

Мразеше тези птици. Соколите ги преследваха, откакто Кара докосна статуята на Калан, която според информацията на Ничи представляваше предупредителен маяк. Тъмните им криле никога не се отдалечаваха, бяха като сянката на смъртта — винаги ги следяха, вечно ги дебнеха.

Калан прекрасно помнеше как песъчинките в пясъчния часовник се процеждаха една по една. Времето и изтичаше. Нямаше представа какво ще се случи, когато пясъкът, представляващ времето, най-сетне изтече до зрънце — но си го представяше съвсем ясно.

Мястото, където бяха устроили бивака си — край непристъпна скала, заградени с параван от борове и драки, — не бе толкова добре защитено и укрепено, колкото би им се искало, ала Кара ги предупреди, че ако не спрат веднага, Ричард няма да изкара нощта.

Това прошепнато предупреждение накара сърцето на Калан да забие лудо, челото и се обля в студена пот, цялото и същество изпадна в паника.

Беше наясно, че друсането на каруцата, която едва се тътреше по откритата гола местност в тъмното, бе затруднило допълнително дишането на Ричард. Няма и два часа след като тръгнаха, чули предупреждението на Кара, те бяха принудени да спрат. Малко след това с облекчение установиха, че Ричард диша по-спокойно и леко.

Трябваше да излязат на път — хем да е по-удобно за Ричард, хем да се придвижват по-експедитивно. Може би след като той си починеше през нощта, щяха да успеят да наваксат малко време.

Калан непрекъснато си повтаряше и убеждаваше сама себе си, че ще пристигнат навреме, че не всичко е изгубено, че целта на пътуването им не е просто една празна надежда, забулваща истинското състояние на нещата.

Последния път, когато Калан се бе чувствала тъй безпомощна, когато бе усещала, че животът на Ричард и се изплъзва, поне имаше една сигурна стъпка към спасението му. По онова време не бе и предполагала, че предприемането на тази стъпка ще отключи лавина от събития, които постепенно ще доведат до сриването на магията.

Тя беше човекът, взел решението да предприеме тази стъпка; пак тя бе отговорна за всичко, което предстоеше да се случи. Ако тогава знаеше това, което и бе известно сега, пак би взела същото решение — да спаси живота на Ричард, — но това ни най-малко не снемаше от нея отговорността за последствията.

Тя бе Майката Изповедник и като такава бе отговорна за безопасността и живота на хората, владеещи магия, на магическите твари изобщо. Вместо да ги защитава обаче, тя можеше да се окаже причината за тяхната кончина.

Калан чу предупредителния сигнал на Кара и скочи на крака с изваден меч. Беше сигналът, на който ги бе научил Ричард.

Калан вдигна капачето на фенера, за да си осигури повече светлина. Мярна Том, чиято ръка бе върху ножа със сребърна дръжка на колана му, да се изправя от близкия камък, където се бе настанил, за да наблюдава едновременно и бивака, и мъжа, когото Калан бе докоснала със силата си. Онзи продължаваше да лежи в краката на Том, както му бе заповядала Калан.

— Какво става? — попита Дженсън, докато разтъркваше очи, за да прогони съня.

— Още не знам със сигурност. Кара сигнализира, значи може би не е сама.

Кара изплува от сенките и както бяха предположили, буташе пред себе си някого. Калан смръщи чело, опитвайки се да си спомни откъде и е познат мъжът. Присви очи, веднага след което се сети, че това е странникът, когото бяха срещнали преди една-две седмици — Оуен.

— Направих всичко възможно, за да ви настигна по-рано — извика той, видял Калан. — Кълна се.

Кара го бе стиснала за дрехата и почти го влачеше, после го дръпна да спре пред Калан.

— Не те разбирам.

Оуен забеляза застаналата зад Калан Дженсън и млъкна със зяпнала уста, но почти веднага се окопити и продължи:

— Исках да ви настигна по-рано, кълна се — рече той почти през сълзи. — Минах през бивака ви. — Затрепери и се сгуши в дрехата си. — Видях… видях останките… Скъпи Създателю, откъде се е взела у вас цялата тази жестокост!

Калан очакваше Оуен всеки момент да повърне. Беше покрил устата си с ръка и клатеше глава със затворени очи.

— Ако имаш предвид онези типове — отвърна Калан, — те се опитаха да ни нападнат и убият. Не сме ги изритали от люлеещите се столове пред огнищата, за да ги докараме в тази пустош и да ги изтрепем. Те ни нападнаха; ние се защитавахме.

— Но, скъпи Създателю, как е възможно… — Оуен стоеше пред нея, без да може да спре да трепери. Пак затвори очи. — Това не е истина. Това не е истина. Това не е истина — започна да си повтаря той, сякаш това бе някакво заклинание, което щеше да го предпази от злото.

Кара грубо го дръпна назад и го сложи да седне на един камък. Затворил молитвено очи, той продължаваше да си повтаря „това не е истина“, а Кара зае позиция отляво на Калан.

— Кажи ни какво правиш тук — изръмжа сурово Морещицата. Макар да не уточни какво би станало, ако не го направи, то някак си се подразбираше.

— И по-бързичко — додаде Калан. — Имаме си достатъчно грижи, та да се занимаваме и с теб.

Оуен отвори очи.

— Отидох в лагера ви, за да ви кажа, но… всичките онези трупове…

— Знаем какво се случи. По-добре ни кажи какво те води насам. — Калан започваше да губи търпение. — Няма да повтарям въпроса си.

— Господарят Рал… — простена Оуен и в очите му заблестяха сълзи.

— Какво Господарят Рал? — изсъска през зъби Калан.

— Господарят Рал е отровен — успя да довърши онзи и избухна в плач.

По краката на Калан пробягаха ледени тръпки.

— И откъде знаеш това?

Оуен стоеше, притиснал ръце към гърдите си, сякаш за да се стопли.

— Знам, защото аз го отрових — проплака той.

Нима бе възможно? Нима причината за неразположението на Ричард не бе чезнещата му сила, а някаква отрова? Нима през цялото време са грешали? Нима този човек е отровил Ричард наистина?

Калан усети как мечът се изплъзва от ръката и, тръгна бавно към Оуен.

Той не помръдна от мястото си — като елен, хипнотизиран от готвещия се за скок лъв.

Нещо в този човек през цялото време бе държало Калан нащрек. Ричард също бе усетил нещо смущаващо, нещо не съвсем наред.

Значи този странник бе отровил Ричард.

Ричард беше на косъм от смъртта. Гърчеше се от болка. И причината за всичко беше този мъж. Калан искаше да знае защо, при това без увъртане и недомлъвки.

Само след миг стоеше до него. Не можеше да му позволи да избяга. Не можеше да му позволи да я излъже.

Щеше да изтръгне от него самопризнания.

Ръката и се вдигна. Силата и се бе възстановила — усещаше я в себе си, в недрата на съществото си, беше готова.

Този човек се бе опитал да убие Ричард. Възнамеряваше да разбере дали има начин да спаси любимия си. И Оуен щеше да и каже.

Беше решена да го похити.

Той нямаше никакъв шанс. Беше обречен.

Оуен стоеше като вцепенен, гледаше я как върви към него, сините му очи се ококориха, по бузите му покапаха сълзи. Калан усети как леденото кълбо на силата и напира да се развие, да се затъркаля. Докато вдигаше ръка към човека, причинил болка на Ричард, тя мислеше само за мига, в който той ще и принадлежи.

Оуен бе обречен.

Кара рязко скочи на пътя и.

Морещицата прекъсна визуалния и контакт с мъжа. Калан се опита да я изтласка встрани, но не успя да я помръдне. Кара я стисна за раменете и я изтика назад.

— Недей, Майко Изповедник, почакай.

Макар Калан да не виждаше Оуен, съществото и се бе съсредоточило изцяло върху него.

— Махни се от пътя ми.

— Не! Спри!

— Махни се от пътя ми, Кара, иначе…

Тя разтърси Калан така, че за малко да и счупи врата.

— Чуй ме!

Калан се задъха от ярост.

— Какво!

— Изслушай го. Дошъл е, за да ни каже нещо. Щом го направи, ако искаш, използвай силата си или ме остави да изтръгвам крясъци от дълбините на душата му, докато луната покрие ушите му, но нека най-напред чуем какво има да ни каже.

— Съвсем скоро ще разбера какво има, да ми казва, при това ще знам истината. Докосна ли го, ще си признае абсолютно всичко.

— Ами ако в резултат на това Господарят Рал умре?

Животът на Господаря Рал виси на косъм. Нека не го забравяме.

— Именно. Защо според теб искам да го докосна? Кара придърпа Калан към себе си, за да прошепне в ухото и.

— А какво ще кажеш, ако поради някаква неизвестна нам причина силата ти го убие? Нали не си забравила какво стана, когато действахме напосоки, без да знаем достатъчно? Нали помниш онзи Марлин Пикард, дето беше дошъл да убие Ричард? Звучеше прекалено лесно, както и сега.

Не ти ли минава през ума, че някой може да иска точно това — да докоснеш този човек; че е някакъв номер, че Оуен е изпратен като примамка. Ами ако някой има причина да те подмами да направиш именно това, което си решила? Тогава какво ще стане? Няма да е просто поредната грешка, която с лекота бихме могли да поправим. Ако Господарят Рал умре, не можем да го възкресим.

В свирепите сини очи на Кара блестяха сълзи. Силните и пръсти се впиха в рамото на Калан.

— Няма да ни навреди, ако първо го изслушаш, а после го докоснеш. Ако след като каже, каквото има да ни казва, все още държиш да го докоснеш — твоя работа. Но нека първо го изслушаме. Като твоя сестра по Агиел те моля, Майко Изповедник, и в името на живота на Господаря Рал — нека изчакаме.

Това, което накара Калан да се замисли, преди да направи, каквото бе решила, беше фактът, че Кара отказва да използва сила. Нямаше друг човек, който по-силно от Кара да бе склонен да използва физическа сила, за да защити Господаря Рал.

На мъждивата светлина от фенера Калан се вгледа в разпаленото лице на Кара. Въпреки казаното от Морещицата не беше сигурна, че може да си позволи да рискува, да изчака.

— Ами ако се окаже удар на сляпо? — обади се Дженсън изотзад.

Калан хвърли поглед през рамо към сестрата на Ричард, забеляза тревогата в погледа и.

Преди Калан бе сгрешила, като не беше действала достатъчно бързо, в резултат на което Ричард попадна в плен и бе отведен далеч от нея. Тогава залогът бе свободата му. Сега ставаше въпрос за живота му.

Знаеше, че макар в определени случаи колебанието да се бе оказвало грешка, нямаше гаранция, че незабавните действия винаги са безотказни.

Погледна Кара в очите.

— Добре. Да го изслушаме. — Изтри една сълза от бузата на Морещицата — сълза, родена от тревогата за Ричард, от ужаса, че може да го изгубят. — Благодаря ти — прошепна накрая.

Кара кимна и я пусна. Обърна се и като скръсти ръце, впери в Оуен яростен поглед.

— Не ме карай да съжалявам, че я спрях.

Оуен огледа всички втренчени в него лица — Фридрих, Том, Дженсън, Кара, Калан и дори мъжът, когото Калан бе докоснала и който лежеше свит на кълбо недалеч.

— Първо искам да знам как си успял да отровиш Ричард? — попита Калан.

Оуен облиза устни, беше го страх да и каже, макар да бе ясно защо се е върнал. Най-сетне погледът му клюмна към земята.

— Когато видях облака дим зад каруцата и установих, че съм близо, изсипах водата, която ми бе останала, за да изглежда, че съм без вода. После, когато Господарят Рал ме намери, го помолих за глътка. Той ми подаде меха си, за да пия и преди да му го върна, сложих вътре отровата. Зарадвах се, че дойдохте и вие. Намерението ми бе да отровя и двама ви — Господаря Рал и Майката Изповедник, но вие си имахте вода и не пихте от неговия мях, когато той ви покани. Но все едно. И това бе достатъчно.

Калан не разбираше нищо от самопризнанието му.

— Значи си искал да ни убиеш и двамата, но си успял да отровиш само Ричард.

— Да го убия ли…? — Той остана потресен от подобно предположение. Поклати глава. — Не, нищо подобно. Опитах се да ви настигна по-рано, Майко Изповедник, но онези мъже ме изпревариха и ви нападнаха. Исках да дам на Господаря Рал противоотрова.

— Ясно. Искал си да го спасиш, след като си го отровил, но когато си дошъл в лагера ни, не си ни открил.

Очите му отново плувнаха в сълзи.

— Беше ужасно. Всичките онези тела, кръвта… Никога не съм виждал по-жестоко клане. — Той покри устата си с ръка.

— Ако не се бяхме защитавали — прекъсна го Калан, — щеше да видиш нашите трупове.

Оуен като че не я чу.

— Вас ви нямаше, бяхте си тръгнали. Нямах представа накъде сте поели. Беше почти невъзможно да открия следите от каруцата в тъмното, но се наложи да опитам. Тичах, за да ви настигна. Страхувах се соколите да не ме нападнат, но знаех, че трябва да ви настигна още тази нощ. Не можех да чакам. Страхувах се, но трябваше да дойда при вас.

Целият му разказ и се стори напълно налудничав.

— Приличаш ми на човек, който подклажда пожар, вдига врява, а после помага в потушаването му. И очаква да бъде признат за герой.

Оуен я изгледа слисан и поклати глава.

— Няма нищо такова. Кълна се, изобщо не съм имал това предвид. Не исках да го правя. Уверявам ви. Не исках.

— Тогава защо го отрови!

По бузата му се изтърколи сълза, ръцете му мачкаха инстинктивно дрехата на гърдите му.

— Трябва веднага да му дадем противоотровата, Майко Изповедник, иначе ще умре. Вече и бездруго е твърде късно. — Той сключи молитвено ръце и заби поглед в небето. — Скъпи Създателю, нека не е твърде късно, моля те. — Протегна ръка към Калан, сякаш за да се помоли и на нея, да я увери в искреността си, но като видя изражението на лицето и, се дръпна. — Времето изтича, Майко Изповедник. Направих всичко възможно, за да ви настигна по-рано, кълна се. Ако не му дадете лекарството незабавно, край с него. Всичко ще отиде на вятъра, всичко ще е било напразно!

Калан не знаеше дали може да се довери на предложението му. Не можеше да си обясни защо някой би отровил човек, а после би искал да го спасява.

— Къде е противоотровата? — попита.

— У мен е. — Оуен трескаво извади от вътрешния джоб на сакото си малко шишенце. — Ето я. Заповядайте, Майко Изповедник. — Подаде и четвъртитото шише. — Трябва да я изпие веднага. Моля ви, побързайте, иначе ще умре.

— Ако това не го довърши — рече Калан.

— Ако исках да го довърша, можех да го направя, когато изсипах отровата в меха му. Можех да сипя повече отрова или изобщо да не ви кажа за противоотровата. Аз не съм убиец, кълна се — това е основната причина да съм тук.

Оуен говореше почти несвързано. Калан не бе убедена, че може да му има доверие. От това дали ще направи правилния избор зависеше животът на Ричард.

— Според мен трябва да дадем на Ричард противоотровата, която носи Оуен — прошепна Дженсън.

— Удар на сляпо? — попита Калан.

— Нали сама каза, че понякога човек няма друг избор, освен да действа незабавно и това пак да е най-доброто, което може да се направи в дадения момент, да е подплатено с целия му опит и познания. Докато пътувахме в каруцата, чух Кара да споделя с теб, че не е убедена, че Ричард ще изкара нощта. Оуен ни предлага противоотрова.

Според мен това е един от онези случаи, в които трябва да се действа.

— Ако имам право на глас — намеси се Том, — бих предложил да действаме. Не мисля, че ни остава друг избор. Ако обаче виждате и друг шанс за спасяването на Господаря Рал, сега е моментът да го използваме.

Калан не виждаше друг шанс, освен да намерят Ничи, но това постепенно се превръщаше в празна надежда.

— Аз също съм съгласен, Майко Изповедник — прошепна и Фридрих. — Мисля, че трябва да знаете, че ако решите да му дадете противоотровата, всички заставаме зад решението ви и смятаме, че това е най-доброто, което можем да сторим.

Ако противоотровата убиеше Ричард, нямаше да я обвиняват. Това означаваха думите му.

Дженсън пристъпи към Оуен, Бети не се отделяше от полата и.

— Ако лъжеш, че това е противоотрова, ще отговаряш пред мен, Кара и Майката Изповедник — ако дотогава изобщо остане нещо от тебе. Разбра ли ме съвсем ясно?

Оуен се дръпна назад, извърна глава, за да не я гледа, и закима енергично; беше очевидно, че не може да погледне нито към нея, нито към Бети. Калан си помисли, че Оуен се страхува повече от Дженсън, отколкото от всички останали.

Кара се надвеси към Калан и рече:

— Струва ми се, че наистина има противоотрова. Защо иначе би се изложил на опасност и би рискувал да попадне в ръцете ни, ако лъже? Защо изобщо би се върнал при нас, ако само е искал да отрови Господаря Рал? Вече бе успял да сипе отровата във водата му и да си тръгне. Според мен трябва да му дадем противоотровата, Майко Изповедник, при това веднага.

— Но защо изобщо го е отровил? — прошепна в отговор Калан. — Ако възнамеряваш да дадеш някому противоотрова, защо си го тровил?

Кара въздъхна отчаяно.

— Не знам. Но точно в този момент, ако Господарят Рал умре…

Изречението на Кара увисна във въздуха.

Калан погледна към лежащия в безсъзнание Ричард. Прилоша и при мисълта, че може никога да не се събуди. Как ще живее тя в свят, в който го няма Ричард?

— Колко трябва да му дадем? — Въпросът и бе адресиран към Оуен.

Той се втурна към нея, като профуча покрай Дженсън.

— Цялото количество. Нека го изпие до дъно. — Той бутна четвъртитото шишенце в ръцете на Калан. — Побързайте. Моля ви, побързайте.

— Ти му причини това — рече Калан, без да сдържа ненавистта си. — Твоята отрова го накара да страда. — Започна да кашля кръв, припадна от болка. Ако си мислиш, че някога ще забравя това и ще ти благодаря, че си се върнал, за да му спасиш живота, жестоко се лъжеш.

Оуен нервно облиза устни.

— Толкова бързах да ви настигна. Осигурих противоотровата, за да не се стигне до най-лошото. Не съм искал той да страда. Опитах се да ви настигна по-рано, но вие бяхте заети с онези мъже.

— Значи ние сме си виновни, така ли?

Оуен направи опит да се усмихне и кимна, доволен, че тя най-сетне е прозряла, че вината всъщност си е тяхна и не бива да се сърдят на него.

Докато Дженсън гледаше Оуен да не приближава до Калан, Том държеше под око мъжа, когото Майката Изповедник бе докоснала със силата си, а Фридрих следеше Бети, Калан и Кара коленичиха и повдигнаха Ричард, за да се опитат да му излеят противоотровата в устата. Морещицата положи гърба му върху бедрото би, докато Калан обви главата му с ръка.

Отпуши шишенцето със зъби и изплю корковата тапа. Като внимаваше да не разлее и капчица от противоотровата, допря шишенцето до устните на Ричард и го повдигна. Течността навлажни устата му. Тя намести главата му още по-назад, за да се отвори устата му, после надигна шишенцето още малко. Противоотровата бавно закапа в устата на Ричард.

Калан нямаше представа дали съдържанието на шишенцето наистина ще помогне. Беше безцветна течност, приличаше на вода. Ричард преглътна и Калан вдигна шишенцето, за да го помирише. Долови лек аромат на канела.

Изсипа още няколко капки в устата на Ричард. Той се закашля, но успя да преглътне. Кара изтри с пръст стеклата се по брадичката му струйка и я върна в устата му.

Калан изсипа и остатъка от съдържанието в устата му, но от това не и стана по-леко. Стиснала празното шишенце между палеца и показалеца си, тя затвори с длан устата на Ричард, после надигна главата му още малко назад, за да преглътне по-лесно.

Той пое цялото количество и Калан въздъхна с облекчение. В мига, в който Кара се изправи, Оуен се спусна към нея.

— Дадохте ли му цялото количество? Изпи ли го? Щом превъзбуденият Оуен се приближи до Ричард, Кара заби Агиела си в рамото му. Той отстъпи назад.

— Съжалявам. — Разтърка рамото си там, където го бе допряло оръжието на Морещицата. — Само исках да проверя как е. Няма да му сторя нищо. Надявам се да се оправи, това е всичко.

Калан го изгледа слисана. Магията не му действаше.

Дори Дженсън се бе втренчила в него с ококорени очи. Значи той е точно като нея — колона на Сътворението, роден без дарбата и неподвластен на магията.

Дженсън бе наясно с това, но Оуен явно нямаше никаква представа. Той даже и не предполагаше, че Кара е имала намерение да му причини нещо повече от обикновено мушкане с палка.

Агиелът и би трябвало да го повали на колене.

— Ричард изпи цялата противоотрова. Сега тя трябва да започне да действа. Междувременно мисля, че ще е най-добре да поспим. — Калан посочи с глава. — Ще се погрижиш ли за охраната, Кара? Аз ще остана при Ричард.

Кара кимна. Един поглед към Том бе достатъчен, за да се разберат.

— Би ли дошъл с мен, Оуен, за да прекараш нощта при този приятел.

При вида на едрия Д’Харанец Оуен пребледня, но знаеше, че няма друг избор.

— Да, разбира се. — Обърна се към Калан. — Ще се моля да е изпил противоотровата навреме. Ще се моля за него.

— Моли се за себе си — каза му тя.

Когато всички се разпръснаха, Калан полегна до Ричард. Останала сама с него, си позволи да даде воля на сълзите си. Ричард трепереше от студ, макар нощта да бе мека и приятна. Тя подпъхна одеялото по-добре, отпусна ръка на рамото му и се сгуши в него; нямаше никаква представа дали когато се събуди, той ще е жив.