Уязвимата империя

Четиридесета глава

ЩОМ МЪЖЕТЕ, СЛЕДВАЩИ ТОМ, ИЗЛЯЗОХА от дърветата долу в ниското и закрачиха през откритата местност, Ричард с изненада установи, че са доста по-малко, отколкото твърдеше Оуен, че се крият с него в планината. Подръпна веждите си и се върна на плочата, където го чакаше Калан.

Тя го изгледа притеснено.

— Какво има?

— Така като гледам, са не повече от петдесетина души.

Калан го хвана за ръката и се опита да му вдъхне кураж.

— Това означава, че ставаме с петдесет души повече.

Кара се качи при тях и пусна на земята тежкия си товар. Зае позиция отляво зад Ричард, Калан стоеше симетрично отдясно. Ричард забеляза сериозността в погледа и. Чудеше се как винаги успява да изглежда така, сякаш очаква всичко да се случи според желанията и — и толкова.

Том заизкачва последния стръмен участък, мъжете го следваха неотлъчно. Беше потен и задъхан от катеренето, но щом видя Дженсън, която тъкмо приближаваше откъм гората, на устните му грейна топла усмивка. Тя също му се усмихна, но побърза да се скрие в сенките край статуята и да не се пречка много-много.

Щом разпасаната група мъже забелязаха Ричард, облечен в черен панталон и ботуши, с черна туника, извезана със златен ширит по края, с широк кожен колан, кожени накитници, обковани със сребро, украсени с древни магически символи, плюс искрящата ножница от ковано злато и сребро, явно изгубиха кураж. Веднага след това видяха и стоящата до него Калан, при което инстинктивно се скупчиха по-близо един до друг и колебливо сведоха глави, понеже не знаеха какво друго да сторят.

— Хайде, вървете — подкани ги Том и ги поведе към равната скала, където ги очакваха Калан и Ричард.

Оуен, който сновеше между хората си, шепнешком ги насърчаваше да направят, каквото им казва Том, да минат напред. Те се подчиниха плахо и пристъпиха едва-едва, но между тях и Ричард остана доста празно пространство.

Като не знаеха какво да предприемат, те замръзнаха по местата си и се заоглеждаха тревожно. Кара пристъпи напред и протегна ръка към Ричард.

— Представям ви Господаря Рал — обяви тя звънко и гласът и отекна над главите на мъжете, за да отлети по-надолу в прохода, — Търсачът на истината и владетел на Меча на истината, Господарят на Д’Харанската империя и съпруг на Майката Изповедник.

Ако до този момент мъжете изглеждаха притеснени и плахи, то след това представяне сякаш съвсем потънаха в себе си. Щом погледите им се откъснаха от Ричард и Калан, за да се спрат върху пронизителните сини очи на Морещицата, която очевидно очакваше от тях да предприемат нещо, внезапно паднаха на колене пред Ричард.

Кара уверено направи няколко крачки напред, застана пред мъжете и също падна на колене, при което Том, разбрал намека и, стори същото. Двамата едновременно сведоха глави, докато челата им опряха в земята.

В тишината на свежия утринен въздух бандакарците стояха неподвижно, все още не съвсем наясно какво се очаква от тях.

— Господарят Рал ни ръководи — изрецитира гръмко Кара, така, че всички да я чуят. Зачака.

Том хвърли поглед през рамо към коленичилите русоляви мъже. Направи недоволна гримаса, от която онези разбраха, че трябва да последват примера на Морещицата. Както бяха коленичили, сведоха глави, докато челата им опрат в студения гранит.

— Господарят Рал ни ръководи — подхвана наново Кара, без да отлепя челото си от земята.

Този път, под ръководството на Том, мъжете повториха думите след нея.

— Господарят Рал ни ръководи — нестройно избоботиха те.

— Господарят Рал ни учи — продължи Кара, след като и последният глас привърши с първото изречение. Онези повториха и този път, все още с не достатъчно добър синхрон помежду си.

— Господарят Рал е нашата защита — каза Кара.

Мъжете повториха думите, постепенно набирайки увереност.

— В твоята светлина ние процъфтяваме.

Онези повториха и следващия ред.

— Твоята милост ни закриля.

Побързаха да я последват.

— Твоята мъдрост е нашето спасение.

Отново.

— Живеем, за да ти служим.

Тя изчака да довършат предпоследния ред и произнесе бавно и тържествено края:

— Животът ни ти принадлежи.

Морещицата се изправи, след като и те завършиха, и огледа изпод вежди мъжете, които още стояха наведени, но и хвърляха скришни погледи.

— Тези слова наричаме отдаване към Господаря Рал. Сега всички заедно ще ги изречем три пъти, както е редно.

Кара застана в предишната позиция с опряно в скалата чело.

— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Ричард и Калан стояха неподвижно, докато мъжете изричаха отдаването за втори и трети път. Това не бе голословна демонстрация, измислена от Кара, за да впечатли новодошлите; това бе отдаване, правено пред Господаря Рал от хиляди години и Кара вярваше във всяка една дума от него.

— Станете — каза най-накрая тя.

Те плахо се надигнаха, скупчени притеснено един в друг, застинали в очакване. Ричард внимателно се вгледа в очите им, преди да започне да говори.

— Казвам се Ричард Рал. Аз съм онзи, когото решихте да отровите, за да ме принудите със сила да изпълня желанията ви. Извършихте престъпление. Макар да вярвате, че действията ви са оправдани или да ги смятате за начин да постигнете своето, искам да ви кажа, че нищо не ви дава право да заплашвате или отнемате живота на човек, който по никакъв начин не е представлявал заплаха за вас и не е искал да ви стори нищо лошо. С такива методи, плюс изтезания, изнасилвания и убийства, си служи Императорският орден.

— Но ние не сме искали да ви нараним — обади се един от мъжете, ужасен, че Ричард ги обвинява в подобно гнусно престъпление.

Част от другарите му го подкрепиха, като заявиха, че Ричард явно е възприел погрешно нещата.

— За вас аз съм дивак — продължи той с тон, който накара всички да замълчат и да отстъпят назад. — Вие се смятате за по-висши същества от мен и мислите, че имате право да ми причините това — и да се опитате да го сторите и на Майката Изповедник, — понеже искате определено нещо и като някакви капризни деца очаквате да удовлетворим желанията ви. Единственият избор, който ми оставяте, ако не изпълня онова, което сте решили, е смъртта. Дори не можете да си представите колко трудноизпълнимо е онова, което искате от мен, така че е твърде вероятно отровата ви да ме убие — и това може би ще се случи. Така стоят нещата в действителност.

Вашата отрова вече ме докара на крачка от смъртта. В последния възможен миг изпълнението на смъртната ми присъда бе отложено, понеже един ваш сънародник ме удостои с благоволението да ми даде противоотрова, която да забави процеса. Онази нощ моите приятели и близки мислеха, че ще умра. Заради вас. Вие съзнателно решихте да ме отровите, като по този начин приемате реалната възможност, че вашата отрова най-вероятно ще стане причина за моята смърт.

— Не! — не издържа един от мъжете. — Не сме имали намерение да ви причиним нищо лошо.

— И ако е така, какво би ме накарало да изпълня желанието ви? Ако наистина не сте възнамерявали да ми сторите нищо лошо и не сте искали да ме убиете, ако не играя по свирката ви, докажете го и ми дайте противоотровата, за да си върна живота. Животът в крайна сметка си е мой, не ваш.

Този път никой не му възрази.

— Е? Значи все пак излиза, че съм бил прав. Значи сте решили или да ме убиете, или да ме поробите. Единственият ми избор е да реша кое от двете. Не искам да слушам повече за това какво сте искали и какво не. Чувствата не оправдават реалните ви действия. Вашите дела, а не вашите чувства, разкриват истинските ви намерения.

Ричард скръсти ръце на гърба си и закрачи бавно пред мъжете.

— Е, аз, хора, мога да постъпя като вас и да си река, че не знам дали случващото се е истина. Мога да последвам примера ви и да се престоря, че нямам представа кое е истина, да откажа да приема действителността.

Но аз съм Търсач на истината и като такъв не се опитвам да се крия от реалността. Изборът да живееш изисква да се изправиш очи в очи с истината. Възнамерявам да направя точно това. Възнамерявам да живея.

А вие, хора, трябва още днес да решите какво ще правите, какво бъдеще ще си осигурите — на себе си и на хората, които обичате. Ще трябва да приемете действителността също като мен, ако искате да имате шанс да живеете. Днес ще застанете очи в очи с истината, ако искате да намерите онова, което търсите.

Ричард махна към Оуен.

— Стори ми се, че спомена по-голям брой хора. Къде са останалите?

Оуен пристъпи напред.

— За да предотвратят насилието, те са се предали на Императорския орден, Господарю Рал.

Ричард го изгледа продължително.

— След всичко, което ми каза, Оуен, след всичко, което тези хора са изтърпели от Ордена, как е възможно да продължават да живеят с тези убеждения?

— Но как да сме сигурни, че този път Орденът няма наистина да сложи край на насилието? Не ни е дадено да познаваме природата на действителността, затова…

— Вече ви казах, ако сте с мен, ще трябва да приемете онова, което виждат очите ви, и да престанете да повтаряте тези безсмислени заучени фрази. Ако разполагате с реални факти, искам да ги чуя. Не ме интересуват нищо незначещите ви глупости.

Оуен свали от гърба си малката си раница. Заровичка вътре и след малко извади платнена кесия. Щом я погледна, очите му се напълниха със сълзи.

— Войниците от Ордена откриха, че в планината се крият хора. Един от другарите ни имаше три дъщери. За да сложи прът в колелото на насилието, някой от нашите в града казал на мъжете от Императорския орден кои са неговите дъщери.

Всеки ден войниците завързвали с въже по един от пръстите на всяко от трите момичета. Един държал момичето, а друг дърпал въжето, докато изтръгне съответния пръст. Войниците заръчали на човек от нашите всеки ден да се качва в планината и да дава на бащата три откъснати пръста. Ден след ден. — Оуен подаде на Ричард кесията. — Ето ги пръстите на момичетата. Мъжът, който трябваше да ги покаже на бащата, изпаднал в транс. Според някои направо не знаел на кой свят се намира. Говорел с гробовен глас. Повтарял непрекъснато думите, които му заръчали да каже на бащата. Той си казал, че след като истината не съществува, няма да вижда нищо и ще прави, каквото му казват.

Според него войниците от Ордена научили имената и на други деца на наши другари в планината. Казали му, че ако не ги убеди да се предадат, щели да направят същото и с другите деца.

Повече от половината от мъжете в планината не издържали при мисълта, че ще се превърнат в причина за отприщване на такава вълна от насилие и се прибрали в града, предавайки се на вражеските сили.

— Защо ми даваш това? — попита Ричард.

— Защото исках да разберете причината, поради която другарите ми са били принудени да се предадат — отвърна през сълзи Оуен. — За тях мисълта, че ще се превърнат в причина за страданието на близките си, е била непоносима.

Ричард огледа втренчените в него мрачни лица. Вътрешно кипеше от гняв, но се постара тонът му да остане спокоен.

— Разбирам какво са се опитали да направят онези, които са се предали. И не бих могъл да ги виня за стореното. Не че това ще помогне, но не бих могъл да ги обвинявам, задето отчаяно са искали да спестят мъките на близките си.

Съжалявам, че вие и сънародниците ви сте били подложени на такива жестокости от страна на Императорския орден. Но искам да разберете едно: всичко това се случва наистина. И виновникът е Императорският орден. Вашите другари, все едно дали са изпълнили заповедите на Ордена или не, не са били причина за отприщването на насилието. Цялата отговорност лежи на плещите на самия Императорски орден. Не вие сте хукнали да ги нападате. Те са дошли при вас, нападнали са ви, поробват, изтезават и убиват вашите сънародници и близки.

Повечето от мъжете стояха отпуснато, забили поглед в земята.

— Някой от вас, които сте останали в планината, има ли деца?

Неколцина от присъстващите кимнаха и измърмориха, че да, имат деца.

Ричард за пореден път прокара пръсти през косата си.

— В такъв случай защо и вие не сте се предали? Защо сте тук, а не се опитвате да сложите край на страданията, както са постъпили вашите другари?

Част от мъжете се спогледаха, очевидно объркани от въпроса, други пък като че ли не можеха да облекат чувствата си в думи. Мъката, объркването, дори колебливото желание да направят нещо, бяха изписани на лицата им, но не можеха да намерят думи, с които да обяснят защо не са се предали.

Ричард взе платнената кесия със съдържащото се в нея потресаващо съкровище, решен да не им позволи да заобиколят въпроса му.

— Всички вие сте знаели за това. Защо решихте да останете в планината?

— Един ден, беше точно преди зазоряване — осмели се да проговори след известно време един от мъжете, — се промъкнах до полето и заговорих земеделец, който обработваше нивата си. Попитах го какво е станало с онези, които се предадоха. Той ми каза, че повечето от децата им вече са били отведени. Други не били между живите. Всички завърнали се от планината мъже били задържани. На никого не било позволено да се върне в дома си, при семейството и близките си. Какъв смисъл има да се връщаме?

— Наистина, какъв смисъл има? — промърмори като на себе си Ричард. Това бе първият сигнал, че започват да схващат положението.

— Трябва да спрете Ордена — обади се Оуен. — Трябва да ни дарите свободата. Защо ни накарахте да предприемем това пътуване?

Надеждата на Ричард, че са започнали да разбират, мигом се изпари. Макар отчасти да бяха схванали същността на проблемите, явно още не бяха разбрали кой е правилният път за разрешаването им. Единственото, което ги интересуваше, бе да бъдат спасени. И все още очакваха някой друг да свърши работата вместо тях: Ричард.

Всички изпитаха облекчение, че Оуен най-сетне бе задал въпроса; явно се срамуваха да попитат сами. Докато чакаха отговор, някои от тях крадешком поглеждаха Дженсън, която се бе свряла в сенките. Повечето от присъстващите изглеждаха притеснени и от въздигащата се зад гърба на Ричард и Калан статуя. Виждаха я в гръб и нямаха точна представа за какво се касае.

— Защото, щом искате да изпълня вашето желание — отвърна Ричард, — е важно всички да схванете реалното положение на нещата. Искате аз да свърша цялата работа вместо вас. Не мога да го направя. Ще трябва да ми помогнете, иначе вие и всичките ви близки сте загубени. Ако искаме да успеем, вие сте хората, които трябва да убедят сънародниците си, че е важно да разберат какво ви говоря.

Вече сте извървели доста път, изтърпели сте достатъчно лишения, доказали сте, че искате да промените нещата. Разбрали сте, че ако последвате примера на другарите си и се предадете, вие също ще бъдете поробени или убити. Не ви остават много пътища за действие. Всички вие сте стигнали до извода, че трябва поне да се опитате да се борите, да направите опит да се освободите от зверовете, които убиват и поробват близките ви. Вие, които стоите тук пред мен, сте последната им надежда… единствената им надежда. А сега искам да чуете какво още имам да ви кажа, след което да решите какво бъдеще ще изберете за себе си.

Изтормозените, мършави мъже, всички до един облечени в опърпани и мръсни дрехи, по които можеше да се съди за тежкия живот, който са водили в планината, изразиха гласно или с мимики желанието си да чуят всичко, което Ричард има да им каже. Някои дори, изглежда, си отдъхнаха, че той се обръщаше към тях толкова прямо и без заобикалки. Двама-трима очакваха думите му с явно нетърпение.