Уязвимата империя

Шестдесет и шеста глава

РИЧАРД ОПРЯ ГРЪБ В СКАЛАТА под сянката на няколко бели дъба и се загледа далеч в хоризонта, очертан от сребристите кленове, блещукащи от повея на ветреца. Въздухът все още бе свеж от дъжда, валял предишния ден. Облаците се бяха оттеглили по-нататък, оставяйки зад себе си чисто, светло синьо небе. Свежа беше най-после и главата на Ричард.

Три дни му бяха необходими, за да се възстанови окончателно от действието на отровата. Дарбата му бе помогнала да върне от небитието не само Калан, но и себе си.

Животът на жителите от Бруленик постепенно започваше да възвръща нормалния си ритъм. Нямаше да им е лесно, след като бяха загубили толкова много близки хора. Липсваха им приятели, роднини, на чиито места сега зееха празнини. И все пак сега, когато бяха свободни, във въздуха трептеше една надежда за по-добро бъдеще.

Но това, че бяха свободни, сега не означаваше, че свободата им е гарантирана за вечни времена.

Ричард се взря в широката долина отвъд града. Хората на полето обработваха реколтата и се грижеха за животните. Поемаха живота отново в свои ръце. Ричард също бе нетърпелив да си тръгне и да поеме живота в ръцете си. За да дойде тук, бе изоставил важна работа; имаше хора, които го очакваха.

Вярно, тук също свършиха важна работа. Трудно беше да се каже как бе започнало всичко и какво ще донесе бъдещето.

Със сигурност светът вече никога нямаше да бъде същият. Ричард забеляза Калан да идва откъм портата, придружавана от Кара. Бета припкаше отстрани покрай тях, нетърпелива да види къде отиват. Дженсън сигурно я бе пуснала да се налудува. Козичката бе пораснала и бе прекарала целия си живот на път. Никога не се бе задържала на едно място за дълго. Може би, затова все се тътреше след Ричард и Калан. Те бяха нейното семейство и искаше да бъде с тях.

Калан се приближи и остави раницата си до неговата.

— Е, какво ще прави тя? — попита я Ричард.

— Не знам — Калан засенчи с длан очите си от слънцето. — Мисля, че първо иска да каже на теб.

Кара остави раницата си до техните.

— Аз пък мисля, че се двоуми и не знае как да постъпи.

— Как се чувстваш? — попита Калан и се наведе да масажира с пръсти гърба му. Нежното и докосване му подейства успокояващо. Ричард и се усмихна.

— Непрекъснато ти повтарям, че съм добре.

Той си откъсна парче сушено еленско и задъвка, докато гледаше как Дженсън, Том, Оуен, Мерилий, Ансон и малка група мъже се приближават откъм портата и вървят през разлюляната, висока до кръста трева към тях.

— Гладна съм — рече Калан. — Може ли да си взема?

— Разбира се — Ричард извади още месо от раницата си, стана и подаде по едно парче на Калан и Кара.

— Господарю Рал! — заръкомаха Ансон, когато групата им приближи Ричард, Калан и Кара, застанали под дъбовата сянка. — Искахме да се сбогуваме и да ви изпратим. Може ли да повървим с вас до прохода?

— За нас би било удоволствие — отвърна Ричард и преглътна хапката си.

— Господарю Рал, защо ядеш месо? — намръщи се Оуен. — Та нали току-що си оправи дарбата! Няма ли да нарушиш равновесието?

— Не — усмихна се Ричард. — Знаеш ли, това, което предизвика проблема с дарбата ми, беше погрешното усилие да наложа фалшиво равновесие.

Оуен изглеждаше озадачен.

— Какво имаш предвид? Нали каза, че не трябва да ядеш месо, за да компенсираш проливането на кръв, което понякога ти се налага да правиш. След битката в укреплението не се ли нуждае дарбата ти от равновесие повече от всякога?

Ричард си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна, зареял поглед в планините.

— Знаеш ли, работата е там, че ви дължа извинение — каза Ричард. — Всички вие ме слушахте, а аз не слушах собствения си глас. Каджа-Ранг се опитваше да ми помогне, като ми разкри думите върху статуята — думите, които ви казах: Заслужи победата. А те се оказаха предназначени преди всичко за мен.

— Не разбирам — рече Ансон.

— Казах ви, че вие разполагате със собствения си живот и имате право да го защитите. В същото време мислех, че за да балансирам проливането на кръв, което предизвиквам, с цел да опазя живота си и живота на близките си, аз не трябва да ям месо — с други думи, казвах си, че като защитавам себе си, като убивам тези, които нападат мен и други невинни хора, аз извършвам злодеяние. Заради убитите от мен хора си казвах, че за да компенсирам дарбата, която ми помага, трябва да и предложа в замяна постигане на равновесие.

— А магията на меча? Тя също бе изчезнала — обади се Дженсън.

— Да, беше изчезнала и сигурно точно това ми помогна да разбера проблема, тъй като дарбата и магията на меча са две различни неща, но и двете реагираха логично на едно и също неразумно действие от моя страна. Магията на меча започна да отслабва, защото аз самият, отхвърляйки месото, не вярвах напълно, че съм прав, като използвам сила срещу тези, които сеят насилие.

Магията на меча действа според убежденията на собственика му. Тя покосява единствено този, когото Търсачът счита за враг. Не би се насочила срещу приятел. Точно това трябваше да разбера. Като си налагах да балансирам използването на меча, по този начин аз всъщност показвах, че не съм убеден в правотата на действията си. Значи, като съм хранел в себе си вяра в една фалшива идея, която ми е била насаждана цял живот, също както е бил учен и народът на Бандакар — че убийството никога не е оправдано, аз сам съм потискал магията на меча. Чак когато напълно разбрах, че магията няма нужда от балансиране заради кръвта, която съм пролял, тъй като това проливане на кръв е не само правдиво, но е и единственото възможно правдиво действие, чак тогава магията на Меча на истината, а също и дарбата ми можаха да се възродят. Като отхвърлях месото, признавах, че дълбоко в себе си вярвам в същото, в което вярваше и народът на Бандакар, когато за първи път срещнахме Оуен и хората му — че убийството никога не е оправдано. Като си налагах да не се храня с месо, за да запазя равновесието, аз отричах вътрешно нуждата от самосъхранение, отричах същността на отстояването на правото на живот. Самото търсене на „компенсация“ заради нещо, в което съм бил прав, създаваше конфликт, който предизвикваше главоболието и който накара силата на Меча на истината да ми изневери. Причината беше в мен.

Ричард бе нарушил Първото правило на магьосника, вярвайки в една лъжа — че винаги е грешно да се убива, — защото се страхуваше да повярва в обратното. Бе нарушил и Второто правило, но най-силно и с най-мъчителни последствия бе нарушаването на Шестото правило. Беше пренебрегнал разума заради сляпата вяра. Загубата на дарбата и силата на меча бяха пряк резултат от потискането на разумната мисъл.

За щастие, спазвайки Осмото правило, Ричард бе успял да се вгледа в делата си и най-накрая да разбере накъде го водят мислите му. Едва тогава бе дораснал да се справи със ситуацията.

В крайна сметка бе изпълнил Осмото правило.

Ричард премести тежестта на другия си крак и се взря в насочените към него лица.

— Накрая разбрах, че делата ми са правдиви и нямат нужда от компенсация, тъй като равновесието им идва от разума. Разбрах, че понякога проливането на кръв е не само оправдан, но и единственият правилен и морален изход. Накрая разбрах точно това, което исках от вас да разберете. Че победата трябва да се заслужи.

Оуен погледна към останалите и се почеса по главата.

— Е, като обърнем поглед назад, смятам, че погрешната ти преценка е била напълно разбираема.

Дженсън, чиято червена коса се открояваше на зеления фон на дърветата и полето, го погледна с присвити срещу слънцето очи и въздъхна.

— Ох, радвам се, че съм родена без искрицата на дарбата. Да си магьосник изглежда ужасно трудно.

Всички мъже закимаха, изразявайки гласно одобрението си.

Ричард се усмихна на Дженсън.

— Много неща в живота са трудни. Също като, твоята дилема. Какво реши?

Дженсън плесна с ръце и хвърли поглед към Оуен, Ансон и останалите с тях.

— Ами, тази империя вече не е прокудена. Тя вече не е изложена на произвола на тиранични владетели. Сега е част от Д’Хара. Хората тук искат същото, каквото и ние. Мисля, че ще остана с тях за известно време, за да довърша това, което вече започнах. Ще се опитам да им помогна да станат част от големия свят. Предложението ти ми харесва, Ричард, и искам да им бъда в помощ.

Ричард се усмихна на сестра си. Прокара ръка по красивата и червена коса.

— При едно условие — добави тя.

Ричард отдръпна ръката си.

— Какво условие?

— Ами нали съм от рода Рал, така че… Мислех си, че ще имам нужда от надеждна защита. Бих могла да стана мишена… знаеш как е. Някои хора желаят смъртта ми. Джаганг с удоволствие би ме…

През смях Ричард я придърпа с една ръка към себе си, за да я накара да замълчи.

— Том, в качеството ти на защитник на династията Рал те назначавам за личен охранител на сестра ми — Дженсън Рал. Това е важна задача и означава много за мен.

— Сигурен ли си, Господарю Рал? — вдигна вежди Том.

Дженсън го перна с опакото на ръката си.

— Разбира се, че е сигурен. Нямаше да го каже, ако не беше сигурен.

— Чу дамата — обяви Ричард. — Сигурен съм.

Лицето на едрия светлокос Д’Харанец се разтегна в широка момчешка усмивка.

— Добре тогава. Заклевам се, че ще я пазя, Господарю Рал.

Дженсън махна небрежно към групата хора и града отзад.

— Откакто съм с тях, знаят, че не съм вещица и че Бети не е водач на дух. Въпреки че по едно време се бях притеснила да не се окажат прави за нея.

Ричард хвърли поглед към козичката. Тя накриви глава.

— Мисля си, че от всички нас единствено Бети знаеше какво наистина крои Николас.

Като чу името си, Бети наостри уши и завъртя продължително опашчицата си в очакване. Дженсън потупа Бети по гръбчето.

— Сега, когато тези хора знаят, че не съм вещица, а имаме толкова общо помежду си, предполагам, че ще мога да отхвърля доста важна работа.

Тя издърпа ножа от колана си и го вдигна нагоре, показвайки на Ричард гравираната върху сребърната дръжка буква „Р“.

— Предполагам, че мога да стана официален представител на династията Рал, ако одобряваш.

Ричард се засмя високо.

— Отлична идея!

— Мисля, че би било бъде чудесно, Дженсън — обади се Калан и посочи с брадичка на изток. — Но гледай по-скоро да отидеш обратно до Глогинград при Ан и Натан. Могат да помогнат доста за предотвратяването на опасността от нови нападения на Императорския орден върху бандакарци. Ще ти помогнат.

Дженсън закърши ръце.

— А няма ли да искат да последват вас двамата? Да ви помагат?

— Ан е убедена, че тя трябва да ръководи живота на Ричард — отговори Калан. — Но си мисля, че в някои случаи решенията и не бяха от най-добрите. — Тя го хвана под ръка. — Той е Господарят Рал. И ще действа по своя воля, няма да се съобразява с тяхната.

— И двамата се чувстват отговорни за нас — обясни Ричард. — Натан Рал е Пророк. Пророчеството е устроено така, че наистина има нужда от равновесие. Противовесът на едно пророчество е свободната воля. Тоест аз. Знам, че на тях двамата това не им харесва, но не мисля, че трябва да живея под тяхна опека — поне засега. Има и нещо друго. Смятам, че сега е по-важно първо да помогнат на народа на Бандакар. Знаем по какъв начин Джаганг се възползва от родените без искрицата на дарбата. Мисля, че е изключително важно хората тук, които ценят и желаят да защитят извоюваната си свобода, да бъдат научени как да го правят. Ан и Натан могат да изградят предпазен щит около тях. Могат да бъдат полезни и като ги научат на история — което е много важно.

Ричард вдигна раницата си и я метна на рамо, а Оуен здраво му стисна ръката.

— Благодаря ти, Господарю Рал! Показа ми, че животът ми си струва да се живее.

Мерилий пристъпи и го прегърна.

— Благодаря ти, че научи Оуен да стане достоен за мен.

Ричард се засмя. Засмя се и Оуен. Кара одобрително потупа Мерилий по гърба. А после всички останали се засмяха.

Бети веднага се набута сред тях и с енергично махане на опашка даде да се разбере, че не иска да бъде изключвана от групата.

Ричард коленичи и я почеса по ушите.

— А ти, приятелче, отсега нататък не позволявай на разни такива като Николас да те използват, за да шпионират хората.

Бети зарови главичка в гърдите му, докато той я чешеше по ушите, и изблея, сякаш молеше за прошка.