Уязвимата империя

Дванадесета глава

Зед огледа пустата улица. Бе готов да се закълне, че не е сам. След като използва дарбата си, за да потърси какъвто и да е признак на живот, той се увери, че наоколо няма никого. Въпреки това остана на мястото си неподвижен.

Топлият ветрец залепваше робата за кокалестото му тяло и нежно галеше рошавата му бяла коса. От перилото на един балкон на втория етаж на близка къща се ветрееше като знаме опърпана синя рокля. Тя, както и купища вещи в града отдавна бяха останали без собственици.

От двете страни на улицата се издигаха различни по височина сгради, с боядисани в различни цветове — от ръждивочервено до жълто — фасади и кепенци в ярки, контрастни тонове. При повечето къщи вторият етаж стърчеше над приземния с няколко педи, стрехите излизаха още по-напред така, че оставаше да синее само ивица небе, озарено от следобедното слънце, следващо лъкатушещата улица, кацнала на невисок хълм. Вратите бяха залостени, повечето от прозорците — с кепенци. Една отворена зеленикава порта се поклащаше със скърцане на вятъра.

Зед си каза, че вероятно е било игра на светлината, може би някой прозорец е помръднал, изпращайки слънчеви зайчета по отсрещната стена.

Когато се увери, че се е излъгал и наоколо няма никого, пое по улицата, като пак гледаше да върви близо до стените и да се придвижва възможно най-тихо. Откакто бе хвърлил светлинната мрежа, избила огромен брой врагове, градът не бе навестяван от Императорския орден, но това не означаваше, че няма други опасности.

Император Джаганг все още искаше да завладее Ейдиндрил и особено Кулата, но не беше глупав и знаеше, че още няколко такива светлинни мрежи, хвърлени срещу армията му, колкото и огромна да беше тя, биха намалили числеността и значително и биха променили хода на войната. Джаганг се бореше с армиите на Средната земя и Д’Хара вече година и във всички битки досега не бе загубил толкова войници, колкото бяха повалени в този шеметен миг. Не можеше да си позволи да рискува подобно нещо да се случи още веднъж.

След този удар Джаганг сигурно жадуваше да завладее Кулата повече от всякога. Както и да се добере до Зед.

Ако Зед разполагаше с повече светлинни мрежи като онази, която бе изпратил срещу Ордена, досега да ги беше използвал всичките. Въздъхна. Де да имаше още като тях.

Но Джаганг не знаеше, че онази мрежа е била единствената. Докато императорът се боеше, че ще има още като нея, Зед можеше да се надява, че Императорският орден ще стои далеч от Ейдиндрил и Магьосническата кула.

След като Джаганг бе подлъган да нападне Двореца на Изповедниците, сградата претърпя известни поражения, ала Зед бе на мнение, че това е цена, която си струваше да платят; двамата с Ейди за малко да одерат кожата на императора. Щетите бяха поправими. Закле се да ги поправи.

При мисълта колко близо се бе оказал до победата над Джаганг, Зед сви юмруци. Ако не друго, поне нанесе съкрушителен удар на армията му.

И ако не беше оная странна жена, сигурно щяха да приключат с Джаганг. Сети се колко се изненада от съществуването на човек, който не можеше да бъде докоснат от магия, и поклати глава. Беше чел за такива хора, но никога преди не се бе убеждавал със собствените си очи, че те наистина съществуват. Смътни препратки в древни книги загатваха за любопитни абстрактни разсъждения по въпроса, ала да го видиш със собствените си очи беше друго нещо.

Гледката бе разтърсваща. Ейди остана още по-сразена; тя беше сляпа, но с помощта на дарбата си виждаше по-добре от него. Въпросния ден старата чародейка не бе успяла да види онази жена, въпреки че тя стоеше пред нея — и едновременно отсъстваше. За очите на Зед — но не и за дарбата му — тя бе красива млада жена, наследила нещо от чертите на Мрачния Рал, но в същото време съвсем различна и като цяло пленителна. Това, че беше сестра на Ричард по бащина линия, бе очевидно; двамата имаха общи черти, особено очите. Де да бе успял Зед да я спре, да я накара да стои настрана, да я убеди, че върши огромна грешка, като е с Ордена.

При всички положения Зед не хранеше илюзии, че угрозата от Императорския орден ще изчезне със смъртта на Джаганг. Той бе просто един звяр, предвождащ други зверове в налагането на сляпа вяра в Ордена — сляпа вяра, прегърнала смъртта като избавление от онзи тъй наречен скапан живот; сляпа вяра, според която животът нямаше друга стойност, освен като кърваво жертвоприношение на олтара на алтруизма; сляпа вяра, приписала вината за упадъка на собствените си идеи за човечеството на това, че са порочни и грешни и че не се успели да предложат достойна жертва в безкрайното търсене на едно илюзорно по-велико добро, което се отдалечаваше все повече и повече; сляпа вяра в един Орден, вкопчил се във властта, хранейки се от труповете на разрушените от нея пълноценни животи.

Вяра, която изначално отхвърля разума и прегръща ирационалното, не може да устои дълго без принуда и сила — без зверове като Джаганг, които да налагат такава вяра.

Но въпреки жестоката хватка на Джаганг бе грешно да се мисли, че в деня, в който той умре, ще изчезне угрозата от Ордена. Най-опасното в цялата схема бяха идеите, разпространявани от Ордена; проповедниците им щяха да издигнат други зверове.

Единственият смислен начин да се сложи край на насилническото иго на Ордена бе да се покаже сърцевината на злото, заложена в неговите учения, на светлината на истината; и страдащите под неговите доктрини да отхвърлят хомота му. Дотогава щеше да се наложи да отблъскват набезите доколкото могат, с надеждата да ги обуздаят поне до известна степен.

Зед надзърна иззад ъгъла — огледа се, ослуша се, подуши въздуха, за да долови каквато и да е следа от някой, който би дебнал наоколо. Градът бе изоставен, но из улиците му от време на време можеше да се види по някой самотен войник на Императорския орден, слязъл откъм планините.

След унищоженията, причинени от светлинната мрежа, в лагера на Ордена бе настанала паника. Част от войниците се пръснаха из хълмовете. След като армията се прегрупира, мнозина решиха да дезертират, вместо да се върнат в частите си. Десетки хиляди от дезертьорите бяха заловени и екзекутирани, телата им бяха оставени да гният като предупреждение за това какво се случва на онези, които изоставят каузата за величието на Императорския орден, или — както бе официалният израз в Ордена — каузата за по-висше добруване. След тази акция повечето от останалите живи дезертьори бяха размислили и се бяха завърнали в лагера си.

Имаше една малка част, които не бяха заловени, но не се бяха завърнали в Ордена. Известно време след потеглянето на армията на Джаганг те се бяха размотавали из града — или поединично, или на групички, гладни, готови да плячкосват всичко по пътя си. Зед бе изгубил сметката на убитите от него такива самотни ловци.

Имаше основателни причини да смята, че е унищожил всички такива изостанали назад войници. Орденът беше сформиран предимно от мъже от по-големите и централни градове. Тези момчета не бяха навикнали на живот сред природата. Тяхната работа бе да побеждават врага, да убиват и изнасилват, да тормозят и плячкосват. За тяхната прехрана и за всичко, от което имаха нужда, се грижеха многочислени тилови части, които непрекъснато доставяха и разпределяха между войниците постъпващите постоянни потоци хранителни припаси и други консумативи. Въпреки цялата си жестокост войниците се нуждаеха от непрекъснати грижи, оцеляването им зависеше до голяма степен от грижите на тиловаците. В гъстите гори около Ейдиндрил те не се чувстваха на своя територия и не се задържаха дълго.

Зед отдавна не бе срещал такива изостанали войници. Имаше сериозни основания да смята, че които от тях не са измрели от глад, са били убити или пък са тръгнали на юг към Стария свят.

Не биваше обаче да се изключва възможността Джаганг да е изпратил наемни убийци в Ейдиндрил; сред тях може би имаше Сестри на светлината, дори още по-лошо — Сестри на мрака. Поради тази причина Зед рядко напускаше безопасното си убежище в Кулата, а когато го правеше, беше безкрайно предпазлив.

Наред с другото не обичаше да се скита из опустелия, лишен от живот град. Та той бе прекарал в него най-хубавите си години. Помнеше времената, когато в Кулата кипеше активен живот — не както някога в древността, това го знаеше, но все пак вътре се суетяха всякакви хора. Споменът извика усмивка на лицето му.

В следващия миг стана сериозен. Днес градът представляваше мрачна гледка, толкова самотен без изпълващите улиците хора, без клюките, прелитащи от един балкон към друг, без претъпканите като мравуняци пазари. Съвсем доскоро хората се спираха на раздумка пред праговете, покрай тях из тесните улички минаваха амбулантни търговци с количките си, сред тълпата се стрелкаха увлечени в игра малчугани. Видът на пустите улици изтръгна въздишка от гърлото му.

Добре поне че всички тези хора бяха в безопасност, па макар и далеч от домовете си. Въпреки че той и Сестрите на светлината имаха някои фундаментални различия в светогледа, Зед беше спокоен, че Сестрите и техния прелат — Вирна, ще бдят зорко над жителите на Ейдиндрил.

Единствената му тревога беше, че сега, когато най-ценното нещо в Ейдиндрил беше Кулата, а нейното завладяване би струвало много на Джаганг, императорът се бе насочил на изток към останките от войските на Средната земя. Д’Харанската армия бе заела позиции сред тези планини и Зед не се съмняваше в самоотвержеността на войниците и, ала не хранеше илюзии, че имат някакъв шанс пред необятната армия на Императорския орден.

Джаганг беше напуснал града, за да подгони Д’Харанските части. Императорският орден не можеше да спечели войната със завладяването на един пуст град; те трябваше да пречупят всяка съпротива веднъж завинаги, така че да не останат хора, които, водейки щастлив, успешен и мирен живот, да помрачат идеалите на Ордена.

Джаганг бе проникнал дълбоко в Средната земя и бе разполовил Новия свят на две. По пътя след него оставаха войскови части, които окупираха градове и села. Сега основният корпус на Ордена щеше да насочи кървавата си сласт на изток, към самотна Д’Хара. Чрез разделянето на Новия свят Джаганг щеше по-успешно да потъпче всяка съпротива.

Зед знаеше, че падането на Новия свят не се дължи на липса на достатъчно усилия. Той и Калан, наред със стотици други, се бяха трудили денонощно, месеци наред, за да намерят начин да спрат армията на Джаганг.

Зед инстинктивно се хвана за гушата, налегнат от болезнения спомен за лютата битка, за напразните опити да отблъснат многочислената войска, за мъртвите и умиращите, за загубата на близки и приятели. Бе само въпрос на време, докато всичко падне под ботуша на Стария свят.

Ричард и Калан няма да го понесат. При мисълта за тяхната загуба кокалестите пръсти на Зед покриха треперещите му устни. Те останаха единствените му оцелели близки. Сега те бяха всичко за него.

Повален от внезапен пристъп на безнадеждност, Зед се олюля и приседна на един дънер пред обущарница със залостени кепенци. След като Императорският орден най-накрая сломи всяка съпротива, Джаганг ще се върне и ще превземе Ейдиндрил, след което ще обсади Магьосническата кула. Рано или късно всичко ще бъде негово.

Според прогнозите на Зед бъдещето на света бе предопределено да премине под сивата плащаница на живот, диктуван от Императорския орден. Попадне ли веднъж под игото на Ордена, светът трудно ще възвърне самостоятелността си, ще мине доста време, докато отново заживее на свобода. Веднъж предала се на тиранията, свободата може да тлее с векове под нейната власт, докато настъпи моментът да се разгори отново и да озари света.

Зед поседя мъничко, след което си наложи да се изправи. Той бе Първият магьосник. И преди беше попадал в безизходни ситуации, но в крайна сметка винаги бе успявал да надхитри врага. Все още имаше надежда двамата с Ейди да открият нещо в Кулата, което да им помогне, или поне да попаднат на някаква информация в библиотеките, която да им осигури ценно предимство.

Докато са живи, те щяха да се борят за постигането на целта си. Все още бяха способни да се радват.

Той се прокашля. Как само щеше да се радва.

Добре, че Ейди не беше с него, та да го види в това жалко състояние — макар и моментно — на пораженчество. Ейди не би го оставила да хленчи — в никакъв случай.

Той отново се прокашля. Не му липсваше нито опит, нито възможности, за да се справи с изникналите предизвикателства. А дори наоколо да бродеха убийци, все едно дали притежаваха магия или не, щяха да се озоват в някой от многобройните капани, които бе заложил. Доста коварни капани.

Вдигнал брадичка, Зед се усмихна и зави по една тясна уличка, криволичеща покрай дворчета с празни кокошарници, където някога бяха вдигали врява пилета, патки, гъски и гълъби. Погледът му обиколи задните дворове, тънещи в треволяк и растящи на воля цветя, с пресъхнали чешми, с натикани по ъглите дъски и други материали, очакващи завръщането на стопаните си, които да ги превърнат в нещо полезно.

По пътя се отби в няколко зеленчукови градини, чиято реколта гниеше необрана. Откри в изобилие маруля, спанак, дребни тикви, зелени домати и малко грах. Напълни една торба от канава и я метна през рамо, после тръгна да наобиколи и още няколко градини, за да види как се развиват нещата в различните по размери парцели с лук, цвекло, фасул и ряпа. Заключението му беше, че може да се изчака още малко.

Макар зеленчуците, поради липса на постоянни грижи, да не бяха особено едри, все пак пълнеха градините в целия град, така че Зед и Ейди щяха да разчитат на прясна храна още доста време. А защо да не я помоли да консервира нещичко и за зимата. Можеха да се запасят с кореноплодни на по-студените места в Кулата и да се погрижат за по-малотрайните зеленчуци. Така щяха да си осигурят повече храна, отколкото можеха да изядат.

На връщане Зед мярна отвъд оградата между две къщи примамлив храст, окичен със зрели къпини. Взе една кърпа и докато я пълнеше с вкусните черни плодчета, от време на време се оглеждаше, за да не би да го изненада някой неочакван гост, накрая върза кърпата и я постави най-отгоре в торбата, над по-тежките продукти.

Имаше още доста узрели плодове и понеже сърце не му даваше да ги остави да изгният или да бъдат изкълвани от птиците, се зае да напълни и джобовете си. Не се притесняваше, че ще си развали вечерята; до Кулата, кацнала високо на един планински връх, имаше доста ходене пеша, така че една лека закуска нямаше да му се отрази зле. Ейди готвеше гъста яхния с шунка. Нямаше опасност да си развали апетита с някакви си къпини. Тя щеше да се зарадва на зеленчуците, които и носеше, и щеше веднага да ги добави към яхнията. Ейди бе превъзходна готвачка, но той не смееше да и го казва, та да не си навири носа прекалено много.

Преди да стигне до каменния мост, Зед се спря и огледа внимателно широкия път, който бе оставил зад себе си. Единствено вятърът в дърветата и техните потръпващи листа създаваха звук и движение. Въпреки това магьосникът остана дълго време взрян в пустия път.

Накрая се обърна към моста, под който зееше бездна с почти вертикални стени, спускащи се стотици метри надолу. Далече в ниското се стелеха неподвижни бели облаци. Макар да бе минавал по този мост безброй пъти, все още като че му се завиваше свят, щом стъпеше на него. Но освен ако не си птица, нямаше друг начин да се влезе в Кулата — е, и онзи таен вход, който бе използвал като малък.

Поради стратегическата роля на моста и водещия към него път Зед бе поставил по тях достатъчно капани и примки, за да е сигурен, че никой не може да припари до тях и да оживее. Дори Сестра на мрака нямаше да се справи. Няколко Сестри вече се бяха опитали и бяха заплатили с живота си.

Те със сигурност бяха разбрали, че заложените мрежи са дело на самия Първи магьосник, вероятно са усетили и някои от предупредителните щитове, ала Джаганг явно не им бе оставил възможност за избор и те са били длъжни да опитат, жертвайки живота си за великото добруване на Ордена.

Преди време Вирна бе попаднала за кратко в лапите на пътешественика по сънищата и после бе разказвала с най-големи подробности на Зед за преживяното, с надеждата да открият изход — освен вричането във вярност на Господаря Рал, за да бъде използвана закрилата на връзката с него. Зед пробва какво ли не, но не успя да открие противодействаща магия. По време на Голямата война по-могъщи от него магьосници, притежаващи и двете страни на дарбата, се бяха опитвали да изнамерят защита срещу пътешествениците по сънищата. Влезе ли веднъж пътешественик по сънищата в нечие съзнание, няма спасение от него; човек е длъжен да му се подчинява, независимо от цената — дори ако трябва да изгуби живота си.

Зед подозираше, че за някои хора смъртта е била лелеян изход от агонията, причинявана от пътешественика. Джаганг се бе погрижил да направи самоубийството невъзможно; той се нуждаеше от способностите на Сестрите и другите, родени с дарбата. Не би допуснал всички те да се самоубият, за да избегнат съдбата на негови роби. Но ако той ги изпратеше на сигурна смърт, възлагайки им, да речем, мисията да проникнат в Кулата, за тях най-сетне се отваряше възможност да се освободят от този живот, превърнал се за тях в безкрайна болка.

Пред погледа му величествено се извисяваше Магьосническата кула. Стремителните стени от черен камък, за мнозина страховита гледка, внушаваха на Зед топлото чувство, че си е у дома. Очите му огледаха крепостните валове, където някога, преди много години, се бе разхождал със съпругата си — сякаш преди цяла вечност. Беше му доставяло огромно удоволствие, качен на някоя от кулите върху крепостната стена, да наблюдава скътания долу в ниското прелестен град. Веднъж беше тичал из мостовете и галериите, за да предава заповеди за отбраната на Средната земя от нападението на Д’Хара, по време на управлението на бащата на Мрачния Рал.

Това също сякаш се бе случило преди цяла вечност. Днес Ричард, внукът на онзи Рал, беше Господарят Рал на Д’Хара и бе успял да обедини по-голямата част от Средната земя под управлението на Д’Харанската империя. Зед поклати глава — все още не можеше да повярва на чудото, сътворено от Ричард. Благодарение на внука си днес той, Зед, бе поданик на Д’Харанската империя. Какво чудо невиждано!

Преди да е прехвърлил моста, магьосникът хвърли бърз поглед в бездната. Вниманието му бе привлечено от движение. Стиснал с кокалестите си пръсти каменния парапет, той се надвеси да огледа по-добре. Долу в ниското, но над диплите мъгла, забеляза две едри птици, черни като безлунна нощ, да се реят в каньона между планините. Зед никога не бе виждал подобни птици. Не знаеше какво да мисли.

Щом се обърна към Кулата, му се стори, че мярна още три да летят заедно високо в небето. Реши, че сигурно са гарвани. Гарваните са едри птици. Сигурно не е преценил добре разстоянието и са му се сторили по-големи — най-вероятно от глад. Убеден, че са гарвани, се опита да измери по-точно разстоянието до тях, ала те вече бяха отлетели. Погледна през моста, но и другите две птици бяха изчезнали.

Щом мина под железния портик, усети познатата топла прегръдка на магията на Кулата и го обзе странно чувство на самота. Толкова му липсваше Ерилин, отдавна починалата му жена, а също и дъщеря му, майката на Ричард, и тя покойница от доста време, и, о, добри духове, толкова му липсваше Ричард. Усмихна се при мисълта, че сега Ричард на свой ред е със съпругата си. Все още му бе трудно да повярва, че малкото му момче е станало мъж. Годините, в които се бе занимавал с отглеждането на внука си, бяха прекрасни. Наистина чудесен период от живота му — живееха в Западната земя, далеч от Средната земя, далеч от всяка магия и отговорност, само двамата с неизчерпаемо любопитния малчуган, сред един цял свят от чудеса, които да изследва и да му показва. Наистина прекрасно време.

Щом влезе в Кулата, от двете страни на коридора покорно светнаха лампи, разпознали безотказно появяването на Първия магьосник Зедикус Зу’л Зорандер, който се отправи през просторни зали и фоайета към вътрешността на огромната, издълбана в планината крепост. Докато преминаваше през мрежите, които лично бе поставил, изпробваше здравината им, за да се убеди, че са недокоснати. Въздъхна с облекчение. Не че очакваше някой да прояви глупостта да проникне в Кулата, но все пак нали светът е, пълен с глупаци. Не изгаряше от желание да опаше мястото със смъртоносни мрежи, в допълнение на традиционните щитове, които от векове пазеха вътрешността на Кулата, но не можеше да си позволи да прояви небрежност.

На минаване покрай една дълга маса край стената на просторна актова зала Зед, както му бе останал навик от момче, прокара пръст по гладкия улей, издълбан в ръба на пъстрия шоколадено кафяв мраморен плот. Сепна се и смръщил чело, установи, че в едно от чекмеджетата на масата има нещо, което ще му е много потребно: кълбо черен шнур, оставено там преди много години и служило за връзване на панделки и друга украса върху скобите за лампите по време на фестивала на жътвата.

Не се изненада, когато наистина откри търсеното кълбо на предполагаемото място. Грабна го и го пусна в един от джобовете си, отдавна опразнен от къпините в него. От стойката за лампа над масата взе една пръчка с шест камбанки по нея. Пръчката, една от стотиците, ако не и хиляди, разпръснати из вътрешността на Кулата, някога бе използвана за викане на прислугата. Той въздъхна мислено. Бяха минали десетилетия, откакто в Кулата за последно бяха живели слуги със семействата си. Спомняше си как децата им се гонеха и играеха из коридорите на Кулата. Спомняше си смеховете и детската глъч, които отекваха навсякъде и изпълваха огромните помещения с живот.

Зед си каза, че сигурно някой ден тук отново ще играят и ще се смеят деца. Децата на Ричард и Калан. Широката усмивка изтласка бузите му далеч встрани.

В камъка бяха оставени дупки и прозорци, които пускаха светлината така, че да озарява достатъчно помещения, но имаше и кътчета, където бе по-мрачно. Зед намери едно такова по-слабо осветено място. Опъна парче черен шнур през прага, като го завърза за пантите от двете страни, после закачи звънчето за шнура. Докато проникваше все по-надълбоко в Кулата, от време на време се спираше и повтаряше същата операция на места, където шнурът бе трудно забележим. Наложи се пътьом да вземе още няколко от пръчиците за прислугата, за да си набави звънчета.

Макар че навсякъде имаше магически щитове, не се знаеше какви умения притежаваха някои от Сестрите на мрака. Те биха търсили магия, не звънчета. Няма лошо да е по-предпазлив.

Зед се постара да запомни къде точно е опънал шнуровете, за да предупреди Ейди. Макар да се съмняваше, че има нужда да го прави — тя виждаше достатъчно добре с дарбата си. Зед бе убеден, че със слепите си очи тя вижда по-добре от мнозина зрящи.

Следвайки сладостния аромат на яхния с шунка, Зед се отправи към уютната стаичка, пълна с рафтове с книги, където прекарваха по-голямата част от времето си. На по-ниските греди, изпъстрени с древни символи, Ейди бе увесила да се сушат билки. Пред камината имаше кожено канапе, а инкрустирана със сребро маса и два удобни стола бяха поставени край шестоъгълен прозорец, предлагащ умопомрачителна гледка към Ейдиндрил.

Слънцето захождаше, градът долу бе окъпан в мека светлина. Изглеждаше не по-различен от обикновено, само дето от комините не се виеше издайнически дим.

Зед остави багажа си върху купчините книги, закриващи плота на кръглата махагонова маса край канапето. Приближи се до огъня и с наслада вдъхна лакомо опияняващия аромат на гозбата.

— Ейди! — провикна се. — Мирише невероятно! Поглеждала ли си днес навън? Мярнах някакви странни птици.

Той се усмихна и отново пое от аромата.

— Ейди! Струва ми се, че вече е готово — подвикна той към вратата, водеща към близкото килерче. — Най-малкото, трябва да се опита. Така де, няма да е зле да пробваме. — Зед хвърли поглед през рамо. — Ейди? Чуваш ли ме?

Приближи се към вратата и надзърна в килерчето, но вътре нямаше никого.

— Ейди? — провикна се от стълбището в дъното на малкото помещение. — Долу ли си?

Когато пак не получи отговор, Зед смръщи чело недоволно.

— Ейди? — провикна се пак. — Да му се не види, жено, къде си се дянала?

Обърна се и хвърли поглед на къкрещата в гърнето гозба.

Взе голяма дървена лъжица от шкафа в килера.

Въоръжен с лъжица в ръка, застана пред стълбището и се наведе да огледа по-добре.

— Свърши си спокойно работата, Ейди. Аз съм тук горе, ще… почета.

Зед се ухили и забърза към огнището.