Уязвимата империя

Тридесет и седма глава

СЛЕД КАТО ГО ДРЪПНАХА ГРУБО да спре, Зед най-сетне се изправи пред строгия кръвнишки поглед на самия пътешественик по сънищата — император Джаганг.

Възкачен на пищно орнаментиран стол с висока облегалка, поставен в дъното на разкошна маса, Джаганг се бе облегнал на лакти и дъвчеше усилено, а между мазните му пръсти се въртеше гъшо бутче. Пламъчетата от свещниците обливаха слепоочията на бръснатата му глава, които се гънеха вълнообразно в такт с дъвченето. Тънък мустак, тръгващ от двата края на горната и средата на долната му устна се поклащаше ритмично в синхрон с мърдането на челюстите и поклащането на фината верижка, свързваща носа и едното му ухо. Пълничките му, богато накичени пръсти лъщяха от мазнина, която се стичаше на струйки надолу към лактите му.

От мястото си в дъното на масата Джаганг хвърли небрежен поглед към двамата си нови пленници.

Въпреки свещите, обсипващи щедро масата и поставени в свещници от двете и страни, вътрешността на шатрата бе мрачна и потискаща като зандан.

От двете страни на Джаганг върху широката маса имаше чинии с храна, бокали, бутилки, свещи, купи и тук-там книги и свитъци. Тъй като в целия хаос нямаше място за всичките сребърни подноси, някои бяха поставени стратегически върху нисички орнаментирани колони. Имаше количества храна, достатъчни да изхранят скромна по числеността си армия.

При всичките приказки на Ордена за жертва за доброто на човечеството, което било тяхна благородна кауза, Зед разчиташе в това изобилие на императорската трапеза съвсем различно послание — нищо, че други свидетели нямаше.

Покрай стената зад Джаганг стоеше редица роби, някои от тях натоварени с допълнителни подноси с ястия, други застинали в сковани пози, ала всички готови да се отзоват на всяко желание на господаря си. Някои от тях бяха млади мъже — по сведения на Зед, магьосници, — само по широки бели панталони. Ето къде свършваха младите магьосници, възпитаници на Двореца на пророците, заедно с пленените Сестри, които ги обучаваха. Всички бяха пленници на пътешественика по сънищата. Тези изключително надарени мъже, притежаващи неимоверен потенциал, бяха използвани за прислужници и черноработници. Това също бе послание, изпратено от Императорския орден, за да покаже на всички, че най-надарените и способните биват използвани да изхвърлят нощни гърнета по заповед на свирепи управници.

Младите жени — Сестри и на мрака, и на светлината, както предположи Зед — бяха с роби, покриващи целите им тела от шията до глезените, ала ушити от толкова прозирна материя, че със същия успех биха могли да бъдат и чисто голи. Това също беше знак, че императорът не дава и пет пари за качествата на своите робини и че ги използва само за удоволствие. По-възрастните и не толкова красиви жени стояха настрани, покрай двете стени; бяха облечени в раздърпани бозави рокли. Те вероятно вършеха друга част от слугинската работа в шатрата на императора.

Джаганг се опияняваше от мисълта, че държи под свой контрол като роби някои от най-талантливите хора на света. Бе изцяло в унисон с разбиранията на Ордена хората със способности да бъдат потискани, а не почитани.

Джаганг забеляза, че Зед оглежда робите му, но не каза нищо. Масивният врат на пътешественика по сънищата му придаваше почти нечовешки вид. Гръдните му мускули, както и здравите му рамене бяха изложени щедро на показ под дълбоко изрязан елек от агнешка кожа. Зед никога не бе виждал по-едър и мускулест мъжага, който дори докато се храни, да изглежда тъй застрашително.

Зед и Ейди стояха мълчаливо, а Джаганг отхапа още веднъж от бутчето. В напрегнатата тишина, както си дъвчеше, изгледа двамата пленници, сякаш не можеше да реши какво да прави с ново придобитата си плячка.

Онова, което смрази кръвта в жилите на стария магьосник, бе не друго, а мастилено черните очи на пътешественика по сънищата, в които нямаше нито зеници, нито ириси, нито бяло. Предишния път, когато бе видял тези очи, Зед не беше окован, ала онова момиче без дарбата му попречи да се разправи подобаващо с Джаганг. По всичко изглеждаше, че тази пропусната възможност ще се окаже най-фаталната грешка в живота му. В онзи ден възможността да убие императора се бе изплъзнала между пръстите му не благодарение на мощната сила на всичките Сестри и многочислени легиони, с които разполагаше Джаганг, а заради намесата на едно-единствено лишено от дарбата девойче.

Тези зловещи черни очи, очите на истински пътешественик по сънищата, блестяха на пламъка. В мрачните им дълбини пробягваха смътни сенки, сякаш облаци в безлунна нощ.

Прямотата в погледа на пътешественика по сънищата съперничеше на тази, с която Ейди гледаше Зед с чисто белите си, незрящи очи. Притиснат от безкомпромисния поглед на Джаганг, Зед трябваше да си напомни да отпусне мускулите си и да си поеме дъх.

Най-ужасяващото в тези очи бе онова, което Зед виждаше в тях: пъргава и точна мисъл. Зед достатъчно дълго се бе борил срещу Джаганг, за да започне да разбира, че който подценява способностите на този човек, е изложен на огромна опасност.

— Джаганг Справедливият — обяви Сестрата и протегна ръка към кошмарната фигура пред тях. — Ваше сиятелство, Зедикус З’ул Зорандер, Първи магьосник, и чародейка на име Ейди.

— Знам кои са — избоботи Джаганг с глас, в който се долавяше едновременно заплаха и недоволство.

Облегна се назад и преметна едната си ръка през облегалката, а крака си увеси върху подлакътника на стола. Посочи с гъшото бутче.

— Дядото на Ричард Рал, както разправят.

Зед не отвърна.

Джаганг тропна недояденото бутче в една тава и взе нож. Рязна къс червено печено месо и го набоде. Подпрял лакът на масата, заговори, размахвайки ножа. По острието покапа кървав сос.

— Вероятно не си си представял срещата ни точно така. Засмя се на собствената си шега и смехът му отекна дълбок и страховит.

Откъсна със зъби парче месо направо от ножа и започна да дъвче, без да сваля очи от пленниците си, сякаш се колебаеше между цял куп примамливи възможности за разправа с тях.

Прокара месото с глътка от инкрустиран със скъпоценни камъни сребърен бокал, без да откъсва очи от двамата.

— Не мога да ви опиша колко се радвам, че наминахте. — Усмивката му бе сякаш самата смърт. — Живи. — Завъртя китката си, без да пуска ножа. — Имаме за какво да си поговорим. — Смехът му заглъхна, но устните останаха разтегнати в усмивка. — Поне вие, защото като любезен домакин аз повече ще слушам.

Зед и Ейди останаха все тъй мълчаливи, докато погледът на Джаганг се премести от единия върху другия.

— Не сме много разговорливи, а? Е, все едно. Съвсем скоро ще развържете езиците.

Зед не сметна за нужно да му обяснява, че с изтезания няма да постигне нищо. Джаганг едва ли би му повярвал, а дори да му повярваше, вероятно пак би опитал.

Императорът откъсна няколко зърна грозде от една купа.

— Доста си изобретателен, магьоснико Зорандер. — Метна зърната в устата си и продължи да говори, дъвчейки: — Сам-самичък в Ейдиндрил, заобиколен от цяла армия, успя да ме накараш да мисля, че съм приклещил Ричард Рал и Майката Изповедник. Добър номер. Което си е постижение — постижение си е. Светлинната мрежа, която пръсна върху хората ми, също си я биваше. — Пусна в устата си още едно зърно грозде. — Имаш ли представа колко стотици хиляди хора пострадаха благодарение на теб?

Зед забеляза как релефните мускули по косматата ръка на Джаганг, отпусната през облегалката на стола му, изпъкнаха рязко при свиването на ръката му в юмрук. В следващия миг Джаганг отпусна длан и се надвеси напред, за да щипне с два пръста дълга ивица шунка.

Размаха месото в ръка и продължи:

— Именно такава магия ще трябва да забъркаш и за мен, добри ми магьоснико. Доколкото разбрах от тъпите кучки, дето наричат себе си Сестри на светлината или Сестри на мрака, в зависимост от това на чие благоволение са решили да разчитат в един по-следващ етап от съществуването си, та те ми казаха, че вероятно не си забъркал онази магия съвсем сам, а си използвал готово заклинание, съхранявано в Магьосническата кула, което просто си задействал сред хората ми с някакъв номер или спусък, тъй да се каже — примерно някой е взел да разгледа нещо дребно на вид и като го е вдигнал, е задействал заклинанието.

Зед леко се притесни от факта, че Джаганг е успял да стигне толкова далеч с информацията. Без да сваля очи от двамата си пленници, Джаганг отхапа от шунката си. Благоволението в погледа му бе започнало да отънява.

— Е, след като явно не притежаваш кой знае какви забележителни магьоснически дарби, се погрижих да ми донесат от Кулата това-онова, за да ми покажеш, кое как действа и за какво служи. Сигурен съм, че има доста интересни и любопитни нещица. Не бих отказал някое от онези готови заклинания, защото имам намерение да ги използвам за отварянето на някои проходи към Д’Хара. Това ще ми спести малко време и усилия. Сигурен съм, че разбираш защо съм толкова нетърпелив да проникна в Д’Хара и да приключа веднъж завинаги с жалката им съпротива.

Зед въздъхна дълбоко и най-сетне проговори:

— За повечето от тези предмети би могъл да ме изтезаваш до края на света и пак няма да мога да ти кажа как действат, понеже нямам никаква представа. За разлика от теб, аз познавам достатъчно добре границите на възможностите си. Просто наистина нямам представа как изглежда едно такова заклинание. А дори и да имах, това не означава, че непременно трябва да знам как работи. С онова заклинание, дето го използвах, просто извадих късмет.

— Може и така да е, но все поназнайваш нещичко за някои от предметите. Та нали, както разправят, си Първи магьосник. Кулата де факто е твоя. Не ми звучи правдоподобно оправданието ти, че си чак толкова незапознат с нещата вътре. Колкото и да го отдаваш на късмета си, все пак си бил достатъчно наясно с въпросната светлинна мрежа, за да я възпламениш сред хората ми, така че очевидно имаш представа поне за най-могъщите магически средства.

— Ти не знаеш най-важното за магията — озъби се насреща му Зед. — Главата ти е пълна с грандомански идеи и мислиш само как да заповядаш на някой да ти ги осъществи. Е, да, ама така не става. Ти си един глупак, който няма ни най-малка представа за принципите на истинската магия и нейните граници.

Над мастилено черните очи на Джаганг се повдигна озадачена вежда.

— Напротив, магьоснико, мисля, че знам повече, отколкото си мислиш. Как да ти кажа, обичам да чета, пък и имам възможност да прониквам в дълбините на някои доста забележителни умове, ако ме разбираш. Предполагам, че знам доста повече за магията, отколкото ти се ще да вярваш.

— Вярвам, че си един надут и самомнителен глупак.

— Самомнителен, казваш. — Джаганг разпери ръце. — А ти можеш ли да създадеш Вселител, магьоснико Зорандер?

Зед замръзна. Джаганг сигурно е чул само името — нищо повече. Нали сам каза, че обича да чете. Явно някъде го е срещнал.

— Разбира се, че не, както не би могъл никой в наши дни.

— Ти не би могъл, магьоснико Зорандер, ала нямаш и идея какво знам аз за магията. Как да ти кажа, научих се да връщам към живот разни изгубени таланти — изкуства, за които се смята, че са изгубени от векове.

— Можеш да си мечтаеш и сънуваш колкото си щеш, Джаганг, но това е лесно. Сънищата обаче не се сбъдват само защото си ги сънувал и си решил, че би било хубаво да ги има в реалния живот.

— Ето това е Сестра Тахира, която може да потвърди думите ми. — Джаганг посочи с ножа си. — Кажи му, скъпа. Кажи му какво сънувам, за какво мечтая и какво мога да съживя.

Жената направи няколко колебливи крачки напред.

— Точно така е, както казва Негово сиятелство. — Тя отмести поглед от смръщеното лице на Зед и ръката и започна да човърка четинестата и прошарена коса. — Водени от гениалните напътствия на Негово сиятелство, съумяхме да съживим част от древните познания. Под умелото ръководство на нашия император вселихме в тялото на магьосник на име Николас умение, невиждано от три хиляди години насам. Това е едно от най-великите постижения на Негово сиятелство. Давам честната си дума, че всичко е точно така, както каза Негово сиятелство. По този свят отново ходи Вселител. Това не е сън, магьоснико Зорандер — истина е.

— Духовете да са ми на помощ — додаде след кратка пауза жената, — но видях с очите си раждането на Вселителя.

— Създала си Вселител? — Стиснал ядно юмруци, Зед пристъпи гневно към Сестрата. — Да не си се побъркала, жено! — Онази отстъпи към стената. Зед насочи яростта си към Джаганг. — Вселителите са истинска напаст! Те не се поддават на контрол! Трябва да си луд, за да създадеш подобно нещо!

Джаганг се усмихна.

— Май ревнуваме, магьоснико, а? Яд те е, че не си успял ти да отбележиш такъв успех, да създадеш такова оръжие срещу мен, докато аз го сътворих и ще го използвам, за да ти отнема Ричард Рал и жена му.

— Вселителите притежават сили, които не би могъл да контролираш по никакъв начин.

— Вселителите не представляват опасност за един пътешественик по сънищата. Моите умения са по-пъргави от неговите. Аз съм по-висше същество от него.

— Все едно колко си бърз — не става въпрос за бързина! Вселителите не се поддават на външен контрол и не са длъжни да изпълняват ничии желания!

— Аз обаче се справям доста добре. — Джаганг опря лакът върху масата. — Според теб магията трябва да контролира подчинените ти, но на мен магия не ми е нужна. Нито по отношение на Николас, нито за което и да било човешко същество. Ти явно неистово се стремиш да установиш контрол, за разлика от мене. Успях да се добера до един народ, който хората като тебе не желаят да се движи свободно по широкия свят; народ, прокуден от родените с дарбата, понеже не притежава нито искрица от ценната магическа дарба; народ мразен и прокуден, понеже тези като теб не са успели да го контролират. Ето в какво се състои тяхното престъпление — че не се поддават на контрола на твоята магия.

Джаганг удари с юмрук по масата. Робите подскочиха на местата си.

— Така си представят бъдещето хората като теб. Вие искате на земята да има само хора, у които е жива искрата на дарбата. Защото само така можете да ги контролирате! Стремите се да поставите на врата на човечеството яка като тази, която сега пристяга твоя врат.

Аз намерих този прокуден, лишен от дарбата народ и го приобщих обратно към братството на човешкия род. Колкото и да не ти се ще, колкото и да се противиш срещу това, те не могат да бъдат докоснати от злонамерената ти магия.

Зед не можеше да повярва, че Джаганг наистина се е добрал до такъв народ.

— И затова си се сдобил с Вселител, който да ги контролира вместо теб.

— Хората като теб са ги осъдили и прогонили; ние ги приехме обратно сред нас. Нещо повече — искаме да префасонираме цялото човечество по техен образ и подобие. Още със самото си раждане те са онова, към което ние винаги сме се стремили — към чистота на човешкия род, лишен от покварата на магията. По този начин светът ще стане едно цяло и най-сетне ще заживее в мир. Аз имам едно предимство пред теб, магьоснико — че правото е на моя страна. На мен не ми е нужна магия, за да побеждавам — за разлика от теб. Аз се боря да осигуря на човечеството едно спокойно бъдеще и вече съм направил доста по въпроса.

Именно с помощта на тези хора успях да ти отнема Кулата. Благодарение на тях се добрах до безценни съкровища, които се пазеха вътре. Не можеш да направиш нищо, за да ги спреш, нали? Човечеството ще поеме по свой път на развитие, без борбата му да бъде засенчвана от прокобата на магията.

На наша страна вече се бори и Вселител. Той се труди заедно с хората от онзи народ за осъществяването на нашите каузи. И в това отношение Николас вече е доказал, че наистина е незаменим. Нещо повече — този Вселител, неподвластен на контрола на хората като теб, се закле да ми достави онези, които искам най-много на този свят — внука ти и жена му. Имам големи планове за тях — особено за нея. — Пламналата му от ярост физиономия грейна в усмивка. — Него не го чакат чак толкова велики неща.

Зед едва сдържаше собствената си ярост. Ако не беше яката, която обуздаваше дарбата му, още в същия този миг би превърнал всичко наоколо в пепел.

— Само да осъзнае способностите си, този Николас няма да пропусне да поиска компенсация за стореното му, при това на цена, която може да ти се стори доста височка.

Джаганг разпери ръце.

— Ето тук си в грешка, магьоснико. Аз мога да си позволя всичко, което Николас би могъл да поиска в замяна на Господаря Рал и Майката Изповедник. Няма такова нещо като прекалено висока цена. Може да ме мислиш за алчен и себичен, ала грешиш. Вярно, доволен съм, че имам известна власт, но най-много ме радва ролята, която играя за вкарването на непросветлените в правия път. Това е истинската цел в живота ми и в крайна сметка ще накарам човечеството да се поклони подобаващо пред справедливата ни кауза и да върви по начертания от Създателя път.

Ентусиазмът на Джаганг рязко се изпари. Той се облегна назад и загреба шепа орехи от една сребърна купа.

— Зед бъде в грешка — обади се Ейди. — Ти доказа, че знаеш какво бъдеш правил. Ти бъдеш контролирал Вселителя си без проблеми. Но моят съвет бъде да го държиш под око, за да помага за постигането на целите ти.

Джаганг и се усмихна.

— Ти също, кльощава дърта чародейке, ще ми кажеш всичко, което знаеш за предметите от Кулата.

— Пфу — присмя му се Ейди, — бъдеш голям глупак да ровиш в тия вехтории. Сигурно смяташ да ги влачиш навсякъде със себе си.

— Ейди има право — намеси се Зед. — Ти си едно невежо говедо, което само ще…

— Чакайте, чакайте, вие двамата. Да не сте решили да ме изкарате от нерви, та да ви обезглавя на секундата? — Зловещата му усмивка отново грейна на лицето му. — И да ви лиша от справедливото наказание, което ви очаква?

Зед и Ейди млъкнаха.

— Като малък бях едно нищо — продължи по-кротко Джаганг и погледът му се зарея някъде в далечината. — Най-обикновен уличен хулиган в Алтур’Ранг. Бандюга. Джебчия. Животът ми беше пуст. Единствената ми цел бе да си осигуря кльопачка за деня.

Веднъж срещнах един непознат на улицата. Видя ми се заможен и реших да му свия парите. Мръкваше. Промъкнах се безшумно зад него с намерението да го фрасна по главата, но в следващия миг той се обърна и ме погледна в очите. Усмивката му ме спря насред крачка. Не беше нито любезна, нито вяла, а по-скоро усмивка, която ти показва, че ако пожелае, човекът може да те утрепе на секундата, както си стоиш. Извади една монета от джоба си и ми я подхвърли, след което, без да каже нито дума, се обърна и си продължи по пътя.

Две-три седмици по-късно се събудих посред нощ на уличката, където се бях свил под купчина протрити одеяла и кашони, и видях насреща си неясен силует. Разбрах, че е той още преди да ми подхвърли монетата и да потъне в мрака.

Следващия път, когато го видях, седеше на една каменна пейка в ъгъла на стар площад, където се събираха представители на по-бедните слоеве от населението на Алтур’Танг. Никой не протягаше ръка на хора като мен и тях. Човешката алчност бе изсмукала живота от техните сили. От време на време наминавах покрай този площад, за да си напомня, че не желая да бъда като тях, но в същото време знаех, че съм едно нищо, неудачник, чиято цел в живота е да премине в обятията на смъртта. Недостойна и безполезна душа.

Седнах на пейката до мъжа и го попитах защо ми е дал пари. Вместо да ми даде отговор, какъвто повечето хора биха дали на едно момче, той ми разказа за великата цел на човечеството, за смисъла на живота и че ние, хората, сме просто миг от онова, което Създателят ни е приготвил — ако сме достатъчно силни, за да докажем, че сме достойни да приемем предизвикателството.

Никога не бях чувал подобно нещо. Казах му, че едва ли това важи за моя живот, тъй като аз съм един най-обикновен джебчия. Той отвърна, че това е моята ответна реакция срещу несправедливата ми орис. Според него човечеството е проявило порочната си същност, като ме е направило това, което съм и че единствената му надежда за спасение е да се жертва и да помогне на хората като мен да получат възмездие в отвъдния си живот. Този човек ми отвори очите за това колко греховна е човешката природа.

Преди да си тръгне, се обърна и ме попита дали знам колко продължава вечността. Не знаех. Обясни ми, че мизерният човешки живот е само едно мигване, след което навлизаме в следващия свят. Това ме накара да се замисля сериозно — за пръв път — за по-висшите цели, заради които сме дошли на тази земя.

През следващите месеци Брат Нарев отделяше от времето си, за да разговаря с мен, да ми разказва за Сътворението и вечността. Отвори ми очите и ми показа, че може би и аз въпреки всичко имам някакво бъдеще. Обясни ми какво е жертва и възмездие. Бях се примирил с мисълта, че съм обречен да прекарам цяла вечност в тъмнина, докато той не ми показа светлината.

Взе ме при себе си, в замяна, на което трябваше да се грижа за домакинството му.

За мен Брат Нарев бе учител, проповедник, съветник, изцелително средство — погледът на Джаганг се вдигна към Зед — и дядо, всичко това събрано в един човек.

Той ми разкри какво може и какво трябва да постигне човекът. Показа ми истинския грях на егоистичната алчност и тъмната бездна, в която тя ще въведе човечеството. С течение на времето ме превърна в здравия юмрук на своите схващания. Той беше душата, аз бях скелетът и мускулите.

Брат Нарев ме удостои с честта да запаля огъня на революцията. Той ме постави на гребена на вълната, която щеше да изведе човечеството от океана на греховността. Ние сме новата надежда за бъдещето на човешкия род, а лично Брат Нарев ми позволи да прекарам думите му през очистителните пламъци на човешкото изкупление.

Джаганг се облегна на стола си и втренчи в Зед мрачен поглед, какъвто старият магьосник не бе виждал никога в живота си.

— След което тази пролет, докато разпръсквах сред хората благородните идеи на Брат Нарев, докато разкривах на непосветените същността на човешката душа и чертаех онова бъдеще, освободено от пагубното влияние на магията и потисничеството, от алчността и стремлението да си по-добре от другия, се озовах в Ейдиндрил… и какво намерих там?

Главата на Брат Нарев, набита на кол, с бележка „Поздрави от Господаря Рал“.

Човекът, комуто се възхищавах както никому другиму, човекът, който разкри пред нас святата мечта за постигане истинската цел на човечеството, предначертана от самия Създател, бе мъртъв, а главата му бе набучена на кол от твоя внук.

Ако някога е съществувал по-жесток акт на поругаване, по-голямо престъпление срещу човечеството, аз не съм чувал за него.

В черните очи на Джаганг заплуваха мудни сенки.

— Ричард Рал ще си получи заслуженото. Ще бъде подложен на нечувани мъчения, преди да бъде изправен пред Пазителя. Исках само да знаеш какво те чака, старче. Внукът ти ще познае безпределността на болката, която ще бъде допълнително засилена от съзнанието за мъченията, които ще изтърпи неговата невеста, а тя на свой ред ще заплати скъпо и прескъпо за собствените си престъпления. — На лицето му се появи предишната мрачна усмивка. — Ще го убия едва след като заплати определената от мен цена.

Зед се прозя.

— Хубава история. Само дето пропусна да споменеш как изтрепа стотици хиляди невинни хора, които не искаха да живеят под твоето робство и според извратените догми на Брат Нарев. Така като се замисля, няма нужда да ми се обясняваш. Клъцни ми главата, набучи я на кол и да приключваме.

Усмивката на Джаганг блесна на лицето му.

— Няма да стане толкова лесно, старче. Първо трябва да ми разкажеш едно-друго.