Уязвимата империя

Петдесет и шеста глава

РИЧАРД СЕ ОБЛЕГНА на паянтовата стена. Трябваше да изчака малко, докато спре да му се върти свят. Беше вкочанен от студ. В тази тъмнина не виждаше почти нищо.

Но не му пречеше само тъмнината.

Знаеше, че зрението му постепенно отслабва.

Нощем ставаше по-лошо. Винаги бе виждал в мрака доста по-добре от повечето хора. Сега не виждаше по-добре от Калан. Не че беше толкова важно, но му показваше, че нещо става.

Беше започнал третият стадий на отравянето.

За щастие, последната доза беше наблизо.

— Тук е, в задната уличка — прошепна Оуен.

Ричард се огледа нагоре и надолу по улицата. Нищо не помръдваше. Целият Глогинград спеше. Щеше му се и той да поспи. Толкова беше изтощен и замаян, че едва успяваше да поставя единия си крак пред другия. Налагаше се да диша на пресекулки, за да не се закашля. Кашлицата бе най-болезнена от всичко. Поне не храчеше кръв.

Ако в този момент се задавеше, щеше да е фатално. Затова преглътна и се опита да потисне пристъпа. И най-малкият шум можеше да вдигне войниците в тревога.

Оуен тръгна надолу по задната уличка, а Ричард, Калан, Кара, Дженсън, Том, Ансон и още неколцина от хората им го последваха в колона по един. Не бяха видели никаква светлина в прозорците, покрай които минаваха. Сега вървяха плътно прилепени към задните стени, където нямаше прозорци. Тук-там по някои от стените имаше врати.

Оуен сви в тясното пространство между две сгради и тръгна по каменна пътечка, не много по-широка от раменете на Ричард.

— Само от тук ли се влиза? — попита той, като дръпна Оуен за ръката.

— Не. Виждаш ли ей там? Пътеката извежда до предната улица, а освен това вътре в сградата има и друга врата.

Ричард кимна, доволен, че има и резервни изходи. Слязоха по тъмна стълбичка, която ги отведе в приземно помещение. След известни трудности с кремъка и огнивото Том запали свещ.

Ричард огледа тясната празна стая без прозорци.

— Къде сме?

— В подземието на един от дворците ни — отговори Оуен.

— И с каква цел? — попита намръщено Ричард.

Стъписаният Оуен стрелна с очи Калан.

Забелязала погледа му, тя дръпна Ричард да седне, опрял гръб в стената. С уморени от пътя крачета, Бети се мушна напред и легна до Ричард, доволна от почивката. Дженсън клекна до нея. Кара дойде и застана от другата страна на Ричард.

Калан коленичи пред него и се отпусна назад на пети.

— Аз помолих Оуен да ни доведе тук, Ричард — казах му да избере място, където ще сме в безопасност. Няма как всички заедно да отидем да вземем противоотровата.

— Сигурно, права си. Ще отидем двамата с Оуен, а вие ще останете да ни чакате тук, където никой няма да ви забележи.

Той се надигна, но Калан го бутна обратно.

— Ти трябва да останеш тук, Ричард. Няма да се справиш. Вие ти се свят. Трябва да пестиш силите си.

Той се вгледа в зелените и очи — погледнеше ли го Калан с тези свои пленителни очи, всичко друго отиваше на заден план. Де да можеха да се уединят в някое тихо кътче, като къщата, която той построи за нея високо в планината, за да може тя спокойно да се възстанови след инцидента… след като, пребита почти до смърт от онези зверове, загуби нероденото им дете.

Тя беше перлата на живота му. За него тя беше всичко. Бе готов на всичко, за да бъде Калан в безопасност.

— Чувствам се достатъчно силен — каза Ричард. — Нищо ми няма.

— Ако се разкашляш в сградата с войниците, ще те хванат и изобщо няма да излезеш от там — камо ли да откриеш противоотровата. Покрай тебе ще пострада и Оуен. Никой не знае колко войници има вътре. Какво ще стане с нас, ако те заловят? Какво ще стане, ако…? — въпросът и увисна във въздуха. Отметна един непослушен кичур коса зад ухото си. — Виж, Ричард, Оуен вече е прониквал там веднъж. Пак ще отиде.

Ричард видя отчаянието в очите и. Ужасяваше я мисълта, че може да го загуби. Той се ненавиждаше, задето я плашеше.

— Тя е права, Господарю Рал — увери го Оуен. — Ще взема противоотровата и ще ти я донеса.

— А докато го чакаме, ще си починеш — добави Калан. — Най-доброто, което би могъл да сториш, докато чакаш противоотровата, е да поспиш.

Ричард не отричаше, че е много уморен. Но все пак не му се щеше да остави точно тази задача в чужди ръце.

— Защо Том да не отиде с него — предложи Кара.

Ричард се вгледа в сините очи на Кара. После вдигна поглед към Калан. Разбра, че няма шанс в този спор.

— Близо ли е? — попита той Оуен.

— Не съвсем. Тук сме съвсем в покрайнините на града. Избрах място, където вероятността да срещнем войници е минимална. Противоотровата е на близо час път оттук. Не исках да навлизаме в самия център на града, в случай че се наложи да се изтегляме, но в същото време гледах да сме достатъчно близо, за да не чакаш прекалено дълго за противоотровата.

— Добре — кимна Ричард. — Ще останем тук, докато двамата с Том се върнете.

Калан сновеше напред-назад в малкото влажно подземие, останалите бяха насядали, облегнати на стената, и чакаха мълчаливо. Това напрежение я съсипваше. Все едно чакаше изпълнението на смъртна присъда.

Бяха толкова близо, а и се струваше, че са непосилно далеч. Очакването продължи толкова дълго, че малкото оставащо време изглеждаше като безкрайна вечност. Калан си каза, че трябва да се успокои. Скоро Ричард ще получи лекарството. И ще се оправи. Ще неутрализира отровата.

Ами ако отварата не подейства? Ако се окаже, че е минало твърде много време и е късно за каквото и да било? Не, билкарят, приготвил отровата и противоотровата за нея, беше казал на Оуен, че последната доза със сигурност ще оправи Ричард. Хора с техните убеждения не биха си позволили да допуснат грешка и да не гарантират, че действието на отровата е обратимо. Не биха използвали вещество, за което знаят, че излага на риск човешки живот.

Но ако все пак сгрешат?

Калан разкърши рамене, като продължаваше да крачи напред-назад, и си каза, че е крайно време да спре да си съчинява разни неща. Имаха си достатъчно реални грижи, за да дава воля на въображението си. Щяха да получат противоотровата, а после да се заемат с проблема с дарбата на Ричард. След това щяха да насочат усилията си към по-значими неща като Джаганг и неговата армия.

Калан хвърли поглед към Ричард и видя, че спи дълбоко. Реши да излезе да чака Оуен и Том навън. Прошепна къде отива на Кара, която се бе облегнала на стената до Ричард. Морещицата кимна и остана на мястото си, за да бди над съня му. Като видя, че Калан се запътва към вратата, Дженсън тихо я последва навън. Бети спеше до Ричард, така че приятелката и я остави на мира.

Лунната нощ навън бе захладняла. Калан си каза, че би трябвало да и се спи, но се чувстваше съвсем будна.

Тръгна по каменистата пътечка между сградите към задната уличка.

— Оуен скоро ще се върне — увери я Дженсън. — Опитай се да не се притесняваш. Скоро всичко ще се нареди.

Калан се вгледа в тъмнината.

— Дори и да намерим противоотровата, остава проблемът с дарбата му. Зед е прекалено далеч. Ще трябва веднага да тръгнем към Ничи. Тя е единственият човек в горе-долу разумен периметър, който евентуално би имал някаква представа как да му помогне.

— Мислиш ли, че проблемът с дарбата му се влошава? Тревожеше я болката, която толкова често съзираше в очите му. Но имаше и още нещо.

— Последните два пъти, когато Ричард използва меча си, видях, че и магията на меча не действа. Проблемът с дарбата му е много по-сериозен, отколкото си признава той.

Дженсън прехапа долната си устна и погледна Калан, която не можеше да стои на едно място.

— Тази вечер Ричард ще изпие противоотровата — каза накрая тихо, но твърдо. — Скоро ще пътуваме към Ничи.

На Калан и се стори, че дочу неясен шум в далечината и се обърна. Сякаш изскърца стъпка. В дъното на уличката изникнаха два силуета. Единият бе доста по-висок от другия и Калан бе готова да се обзаложи, че са Том и Оуен. Аха да хукне да ги посрещне, но се сети, че може да има заложен смъртоносен капан, и дръпна Дженсън зад ъгъла на сградата, в най-дълбоката сянка. Не можеха да си позволят да действат лекомислено.

Когато двете фигури стигнаха до тясната пътечка и свиха по нея, Калан изскочи отпреде им, готова да използва силата си, ако се наложи.

— Ние сме, Майко Изповедник — Том и Оуен — прошепна Том.

Дженсън въздъхна с облекчение.

— Толкова се радваме, че се върнахте.

Оуен огледа улицата в двете посоки. Докато той се обръщаше, Капан забеляза на лунната светлина, че по лицето му се стичат сълзи.

— Появи се проблем, Майко Изповедник — подхвана Том.

— Майко Изповедник, не съм… — разпери ръце Оуен.

Калан го сграбчи за дрехата с две ръце.

— Какво има? Намерихте противоотровата, нали? Кажи ми, че я носите!

— Не — Оуен преглътна сълзите си и извади сгънато парче хартия. — Вместо шишенцето с противоотровата в скривалището намерих това.

Калан го дръпна от ръцете му. С треперещи пръсти разгъна хартията. Обърна се към светлината и зачете отблизо написаното.

С разтуптяно до пръсване сърце Калан се обърна и тръгна на изток.

Том я сграбчи за ръката и я дръпна обратно.

— Знам какво пише вътре, Майко Изповедник.

— Значи си наясно, че нямам избор — отвърна Калан, цяла разтреперана.

— Какво пише? — препречи и пътя Дженсън.

— Николас иска замяна — мен срещу противоотровата.

— Моля? — Дженсън спря Калан с ръце върху раменете и.

— Така пише в писмото. Николас иска мен срещу живота на всички хора в Бандакарската империя, плюс жизненоважната за Ричард противоотрова.

— Срещу живота на всички хора…, но как би могъл за изпълни такава заплаха?

— Николас е магьосник. Човек като него разполага с какви ли не смъртоносни хватки. Най-малкото може да използва магьоснически огън и да подпали целия град.

— Но магията му не може да засегне местните хора — те са също като мен, родени са без нито искрица от дарбата.

— Ако използва магьоснически огън, за да подпали една сграда, също както ние действахме със заспалите войници в града на Оуен, за хората вътре няма да има значение по какъв начин е лумнал огънят. Веднъж запален, пожарът си е пожар — пагубен за всички вътре. Ако не с огън, Николас разполага с военна сила. Може във всеки един момент да нареди да започнат да избиват хората. За нула време биха могли да обезглавят хиляди души. Дори не мога да си представя на какво друго е способен, но щом е сложил писмото в скривалището на противоотровата, значи не блъфира.

Калан заобиколи Дженсън и тръгна. Трепереше неконтролируемо. Опита се да овладее лудия ритъм на сърцето си, но и това бе напразно. Ричард трябваше да получи противоотровата. Само това имаше значение. Закрачи бързо нагоре по улицата, впила поглед в тъмнината пред себе си.

Том и Дженсън я настигнаха и закрачиха от двете и страни.

— Чакай, Майко Изповедник, нека го обмислим.

— Вече обмислих.

— Можем да организираме засада около моста и да вземем лекарството със сила.

Калан не спираше.

— От магьосник? Изключено. Освен това, ако Николас види, че се приближаваме с много хора, сигурно няма да се поколебае да излее противоотровата в реката. И после какво? Не, ще направим каквото иска. Трябва да се доберем до лекарството и да го измъкнем непокътнато от ръцете му.

— А какво ни гарантира, че след като отидете при него, Николас пак няма да излее противоотровата в реката? — попита Том.

— Ще трябва да направим размяната така, че със сигурност да получим лекарството. Няма да разчитаме на неговата добра воля и честност. Оуен и Дженсън са родени без дарбата. Срещу тях той е безсилен. С тяхна помощ ще организираме размяната по най-сигурния начин.

Дженсън се наведе към нея, като отметна косата от лицето си.

— Не можеш да го направиш, Калан. Не бива. Моля те, Ричард ще полудее. Всички ще се побъркаме. Моля те, заради него — не го прави.

— По-добре луд, отколкото мъртъв.

— Но това е самоубийство! — по лицето на Дженсън се стичаха сълзи.

Калан огледа сградите и улиците, за да се увери, че не ги причакват в засада войници.

— Да се надяваме, че и Николас мисли същото.

— Не го прави, Майко Изповедник — умоляваше я Оуен. — Господарят Рал ни научи, че не бива да се постъпва така. Не можем да се пазарим с човек като Николас. Грешно е да се опитваме да умилостивяваме злото.

— Нямам никакво намерение да умилостивявам Николас.

— Какво имаш предвид? — попита Дженсън, изтривайки сълзите си.

— Кой е най-сигурният начин да отървем този град от Императорския орден, а и цял Бандакар? Унищожаването на Николас. Нима няма да имаме най-големи шансове да го пипнем, като го накараме да си мисли, че е спечелил? — убеждаваше ги Калан с нарастваща твърдост в гласа.

Дженсън запримига насреща и в почуда.

— Искаш да го докоснеш със силата си. Това възнамеряваш, нали? Мислиш си, че като си близо до него, ще ти се удаде възможност да го докоснеш с Изповедническата си сила?

— Само да го доближа, свършено е с него.

— Ричард никога няма да се съгласи — каза Дженсън.

— Изобщо няма да го питам. Решението си е мое.

Том пристъпи пред нея и и препречи пътя.

— Заклех се, че ще защитавам Господаря Рал, Майко Изповедник, и разбирам желанието ти да рискуваш живота си за него. Но тук става въпрос за друго. Опитваш се да спасиш живота му, но на каква цена? Прекалено висока. Не можеш да го направиш.

Оуен също застана пред нея.

— Съгласен съм с Том. Господарят Рал направо ще побеснее, ако направите такава размяна.

— Ще ни убие всичките — кимна Дженсън в подкрепа на думите му. — Ще ни откъсне главите, задето сме те пуснали.

Калан се усмихна на разгорещените им слова. Погали Дженсън по бузата.

— Помниш ли какво ти казах при първата ни среща — че понякога човек няма избор, а просто трябва да действа?

Дженсън кимна и отново се просълзи.

— Моментът е точно такъв. Състоянието на Ричард се влошава с всеки изминал ден. Той си отива. Ако не получи противоотровата, е изгубен и скоро ще умре. Така стоят нещата. Как да изпуснем такава възможност? Това е последният ни шанс. В противен случай никога повече няма да можем да му помогнем. Това ще бъде краят. Не искам да живея без него. Не искам другите да живеят без него. Ако го направя, Ричард ще живее. Има ли го него, ще ме има и мен. Мога да използвам силата си срещу Николас или пък вие с Ричард да намерите начин да ме спасите. Но ако Ричард умре, умират и всичките ни надежди.

— Но, Майко Изповедник — изхлипа Дженсън, — ако го направиш, ще те изгубим…

Калан ги огледа един по един с нарастващ гняв.

— Ако някой от вас има по-добра идея, да я чуем. Ако не — не ми пречете да използвам последната си възможност, преди да е станало твърде късно.

Нямаше какво да и кажат. Никой освен Калан не предлагаше работещ план за действие. Другите просто споделяха желанията си. А желанията нямаше да спасят Ричард.

Калан продължи пътя си и ускори крачка, за да стигне навреме.