Уязвимата империя

Тридесет и шеста глава

КАПАКЪТ НА САНДЪКА ВНЕЗАПНО СЕ ВДИГНА и вътре нахлу светлина. Ръждивите панти изскърцаха, сякаш възмутени от безпокойството. Зед присви очи, заслепен от ярката дневна светлина. Месести мъжки ръце захлопнаха капака на мястото му. Ако имаше и сантиметър луфт във веригата около врата на магьосника, би подскочил, щом тежкият капак се захлопна, посипвайки го с дъжд от прахоляк и ръждиви стружки.

Изненадан от ярката светлина и завихрената димна завеса впоследствие, Зед не виждаше почти нищо. Не му помогна и фактът, че късата верига бе закована за центъра на пода, оставяйки му възможност да повдигне главата си едва с няколко сантиметра. С ръце на гърба, оковани в белезници, той нямаше какво друго да стори, освен да остане да лежи на пода.

Беше принуден да лежи на една страна, с врат, прикован съвсем близо до пода, но при внезапното отваряне на капака поне успя да се наслади на глътка чист въздух. Жегата в сандъка беше непоносима. Няколко пъти, когато бяха спирали за нощувка, Зед получи по малко водица. Но беше крайно недостатъчно. Двамата с Ейди получаваха ограничено количество храна, но в случая водата му бе необходима повече от храната. Имаше чувството, че ще пукне от жажда. Не можеше да мисли почти за нищо друго освен за вода.

Вече не знаеше откога го държат заключен в тесния му затвор, но бе доста учуден, че изобщо е жив. Сандъкът подскачаше, натоварен в някаква каруца, която се кандилкаше по дълъг, черен, криволичещ път. Единственото му предположение бе, че го водят при император Джаганг. Знаеше още и че ще съжалява горко, ако в края на това пътуване все още е жив.

На няколко пъти в душната жега на сандъка бе очаквал, че всеки един момент ще изгуби съзнание и ще умре. На моменти дори копнееше да умре. Беше убеден, че ще е по-добре да потъне в прегръдката на смъртта, отколкото да види какво го очаква в края на пътя. Но така или иначе нямаше избор; контролът, който Сестрата упражняваше върху него посредством Рада’Хан, не му позволяваше да се удуши с веригата, а и както се оказа, бе доста трудно да пожелае сам смъртта си.

Зед, с привързана почти неподвижно към пода глава, се опита да надзърне навън, но видя само късче небе. До слуха му достигна отварянето на друг капак. Закашля се, задавен от нов облак прах. Чу как Ейди също се дави, но не знаеше дали да се радва, че и приятелката му е още жива, или да съжалява за онова, което тя, също като него, трябваше да изтърпи.

В известен смисъл Зед беше подготвен за предстоящите му изтезания. Нали е магьосник — бе преминал през тестове за поносимост към болката. Страхуваше се от изтезанията, ала щеше да му се наложи да ги търпи, додето накрая се раздели с живота си. Какъвто беше слаб, се надяваше да не отнеме много време. В известен смисъл времето, прекарано в изтезания, бе като стар познат, който се връщаше да го навести отново.

Но изтезанията, на които щяха да подложат Ейди, го притесняваха повече от неговите собствени. Най-много от всичко ненавиждаше да измъчват други хора. Не искаше да мисли, че старата му дружка ще трябва да изтърпи всичко това.

Щом капакът на другия сандък се отвори, каруцата се разклати. Някой явно смушка Ейди, защото се чу как тя изкрещя.

— Мърдай, дърто, трябва да стигна до ключалката!

Зед чу как обувките на Ейди простъргаха по дървото, щом тя, с ръце, оковани на гърба, се опита да изпълни заповедта. Ако се съди по тъпия звук от удар на юмрук в тялото и, явно не се бе справила особено добре. Зед затвори очи, но повече му се искаше да може да захлопне ушите си.

Предната част на сандъка, в който държаха магьосника, се стовари с трясък и вътре нахлу светлина и прахоляк. Върху него падна нечия сянка. С почти залепено до пода лице, Зед нямаше как да го види. Към него се протегна нечия огромна лапа, която пъхна ключ в ключалката на сандъка му. Зед се постара да държи главата си максимално изпъната, за да не затруднява движенията на мъжа. Усилията му спечелиха само тежък удар в слепоочието. Ушите му засвистяха.

Ключалката най-сетне поддаде. Огромната лапа сграбчи Зед за косата и го извлече като чувал просо от сандъка, за да го захвърли в каруцата. Зед стисна устни, за да не изкрещи от болка, щом кокалестото му тяло се стовари с трясък върху дъските. След още миг тупна тежко в пръстта долу.

Замаян, с бучащи уши, магьосникът понечи да се изправи, щом го ритнаха, разбрал смисъла на безмълвната заповед. Изплю пръст. С ръце на гърба му беше трудно да се подчини. След още три ритника един здравеняк го сграбчи грубо за косата и го вдигна.

Сърцето на Зед потъна в петите, щом установи, че се намират насред многочислена армия. Цялото поле, докъдето му поглед стигаше, беше залято от океан от хора в еднакви униформи. Значи явно бяха пристигнали.

С крайчеца на окото си мерна Ейди да седи в прахта близо до него с отпусната напред глава. Бузата и бе цялата мораво синя. Чародейката не вдигна глава дори когато върху нея се плъзна нечия сянка.

Пред двамата застана жена в дълги развлечени дрехи, която отклони вниманието му от вражеските сили. Зед разпозна кафявата вълнена рокля. Беше същата Сестра на мрака, която сложи на вратовете им яките. Не знаеше името и, тя не се бе представила. Всъщност откакто ги хвърлиха в дървените сандъци, тя изобщо не им бе проговорила. Сега се беше извисила над тях като строгата гувернантка на непослушни хлапета.

Халката на долната и устна, която показваше, че е робиня на императора, мигновено я срина в очите на Зед.

Земята наоколо беше застлана с конски фъшкии, повечето, от които — но не всички — бяха изсъхнали. Зад гърба на Сестрата, на пръв поглед напълно хаотично сред войниците, бяха завързани коне. Кавалерийските коне имаха вид на добре гледани. Товарните не изглеждаха чак толкова здрави. Сред конете и мъжете се виждаха каруци и купища провизии и снаряжение.

Носеше се отвратителна воня на плитки отходни ями, коне, тор и възкиселата всеобща миризма на голям брой мъже, които наскоро не са посрещали обичайните си хигиенни нужди. Един от хилядите готварски огньове в околността се оказа съвсем близо до тях и пламъците му лумнаха в лицето на Зед.

Във въздуха летяха рояци комари, папатаци и мухи. Най-ужасни бяха мухите. Ухапванията от комарите сърбяха впоследствие, докато мухите жилеха незабавно и изключително жестоко. Както бе с оковани на гърба ръце, Зед не можеше да стори нищо друго, освен да мята глава във всички посоки, за да им попречи да се навират в носа и очите му.

Двамата здравеняци, които бяха освободили Зед и Ейди от сандъците, чакаха търпеливо встрани. Зад жената се простираше необятен по числеността си военен лагер. Навсякъде щъкаха мъже, едни погълнати от работата си, други отпуснати край огньовете, трети увлечени в различни игри. Бяха облечени най-разнообразно — от кожени доспехи, метални ризници и колани с шипове до пелерини, мърляви туники и дрипави панталони. Повечето бяха небръснати, а всички до един бяха мръсни като подивели котки, принудени да живеят в дива изолация. Зад всичко това се стелеше един постоянен общ звуков фон, състоящ се от нестихващи крясъци, подсвирквания, писъци и смях, подрънкване на оръжия, удари на чукове, дращене на триони. От време на време над монотонния шум се извисяваше по някой нечовешки писък, роден от неописуема болка.

Хиляди палатки от всякакъв вид и големина, като листа след силен вятър, застилаха хълмистата местност в полите на високите планини на изток. Много от палатките бяха накичени с плячкосани вещи; на входа — раирана завеса, отпред — столче с походна маса, тук-там се развяваше дамско бельо, като знамето на завоевател. Из целия лагер, без видим план и ред, се мяркаха коне, каруци и амуниции. Пръстта бе стрита на ситен пясък от това бурно море от хора, съставляващо град, лишен от улиците и площадите си.

Мястото представляваше солта на най-долните слоеве на човешкия род — многобройна сган от необуздани диваци, чиято цел в живота се ограничаваше до нуждите им в конкретния момент. Макар командирите и по-висшите офицери да имаха своите планове и цели, редовите войници бяха лишени от всякакъв поглед в бъдещето.

— Негово сиятелство иска и двама ви — рече Сестрата, гледайки ги от високо.

Зед и Ейди не отвърнаха. Здравеняците ги вдигнаха на крака. С по един здрав ритник им показаха, че трябва да последват Сестрата, тръгнала на крачка пред тях. Зед забеляза, че ги ескортират още десетина войници.

Каруцата ги бе свалила в края на един път, виещ се през почти целия лагер. Наблизо бяха спрени цяла редица каруци, а зад тях имаше портал, който явно въвеждаше в нещо като вътрешен лагер — вероятно бивака на командния състав. Той бе охраняван от въоръжени до зъби стражи, около които кипеше ежедневният живот на редовите войници, които се хранеха, играеха на зарове, залагаха, разменяха си плячкосани вещи, майтапеха се, разговаряха и пиеха, като в същото време хвърляха по едно око на затворниците.

На Зед му хрумна, че ако изкрещи, че той е хвърлил светлинната мрежа, изтрепала и ранила толкова много техни другари, мъжете може и да се разбунтуват, да се нахвърлят върху им и да ги убият, преди Джаганг да има възможност да осъществи пъклените си планове спрямо тях.

Зед понечи да отвори уста и да изкрещи, но в същия миг видя как Сестрата го поглежда през рамо. Силата, с която тя го контролираше чрез Рада’Хан, заглушаваше гласа му. Нямаше да може да каже нито дума, докато тя не му разреши.

Сестрата ги водеше покрай наредените една до друга каруци, сред които бе и тази, с която бяха докарани двамата пленници. Каруците бяха общо петнайсетина, като нито една не навлизаше в строго охранявания периметър, където бяха разположени по-големите и спретнати палатки. Всички каруци бяха натоварени с щайги и кошове.

Изведнъж Зед разбра. Това бе керванът, натоварен с плячкосаното от Магьосническата кула. С този керван, изминал целия път от Ейдиндрил до лагера, бяха дошли и двамата пленници. Каруците бяха натъпкани догоре с вещи, които онези лишени от дарбата мъжаги бяха изнесли от Кулата по заповед на Сестрата. Зед не смееше и да си помисли какви безценни и изключително опасни предмети са натоварени там. В Кулата имаше неща, които ставаха опасни още щом бъдат изнесени извън охраняващите ги щитове. Имаше редки магически предмети, които, отделени от защитната си среда, например тъмнината, дори за съвсем кратко време, губеха силата си.

Из охраняваната зона кръстосваха стражи, навлечени с кожи и ризници и въоръжени с пики с дълги стоманени остриета и подсигурени с наточени ножове, огромни извити ятагани, мечове и боздугани. Тези мрачни стражи бяха по-едри и изглеждаха по-застрашително от редовите войници от периферията на лагера, които сами по себе си също нямаха особено приветлив вид. Елитните стражи в охраняваната зона бдяха зорко над поверения им периметър, докато колегите им от външната част си гледаха своята работа.

Стражите поведоха Сестрата, Зед и Ейди през шпалир от копия. Най-напред стигнаха до по-малките сред елитните палатки. Всичките бяха заоблени и с еднаква големина. Зед предположи, че това са палатките за обслужващия императора персонал — за неговата лична прислуга и роби. Дали и всички Сестри не живееха именно тук?

По-нататък пред погледа им, на фона на меката следобедна светлина, се въздигаше великолепната гледка на разкошните шатри на императора и неговия антураж. Несъмнено част от удобните жилища в централната зона, заобиколена от палатките на обслужващия персонал, бяха предназначени за офицерите от висшия команден състав, за високопоставените особи и най-доверените съветници на императора.

Зед горко съжали, задето нямаше възможност да запрати срещу тях нова светлинна мрежа. Едва ли щеше да му се удаде втора възможност да прониже Императорския орден право в сърцето.

Но все пак беше наясно, че каквато и суматоха да предизвика, резултатът ще е само временен. Не след дълго местата на загиналите висши военни щяха да бъдат заети от следваща партида безмилостни зверове. За да бъде премахната заплахата, носена от Императорския орден, не бе достатъчно да бъде унищожен Джаганг. Вече дори не беше сигурен дали изобщо има някакъв ефективен начин светът да бъде отърван от игото на Ордена.

Въпреки всеобщото и опростенческо схващане Джаганг не бе движещата сила на тази агресия. Действията на Императорския орден се определяха от една зловеща идеология. За да съществува, тя не можеше да позволи съществуването на щастлив и независим живот, при положение, че в резултат на философията, разпространявана от Императорския орден, неизброими човешки маси бяха подложени на гнет и страдания. Свободата и последвалият разцвет в живота на хората от Новия свят подложиха на съмнение всичко, което се опитваше да проповядва Орденът. Според него успехът опорочава човека и постигането му е голям грях. А греховете трябва да се унищожават в името на по-висшето добруване. Ето защо освобождаването на Новия свят следва да бъде смазано и преустановено.

— Тези ли? — попита един късо подстриган гвардеец. С халките, висящи от носа и ушите, приличаше на наконтено за пролетния карнавал угоено прасенце. Само дето карнавалните прасенца би трябвало да са измити и чистички и да миришат малко по-приятно.

— Да — отвърна Сестрата. — И двамата — както бе разпоредено.

Погледът на мъжа огледа педантично и бавно най-напред Ейди, после и Зед. На смръщеното му лице се четеше възмущение от видяното, което мъжът явно възприемаше като въплъщение на злото. След като регистрира яките, които двамата пленници носеха и които показваха, че те по никакъв начин не могат да изложат императора на риск, гвардеецът отстъпи встрани и ги пусна да минат през втората барикада от копия отвъд палатките на помощния персонал, прислугата и робите. Погледът му изпрати грешниците по пътя, който щеше да ги срещне със справедливата им съдба.

От вътрешната част на лагера мигом наизскачаха други мъже, които наобиколиха пленниците. Зед забеляза, че новите им стражи са облечени по-прилично. Носеха горе-долу еднакви униформи и ризници, пристегнати с тежки кожени колани и препасани с обковани с метални плочки ремъци през гърдите. По всичко личеше, че това са елитни гвардейци. Оръжията, увесени на широките им колани, бяха повече и по-добре изработени. В движенията им Зед разпозна не просто обикновени наборни войници, а специално обучени и опитни в изкуството на войната кадри. Това бяха елитните телохранители на императора. Зед погледна с копнеж почти пълната кофа с вода, оставена за дежурещите в жегата часови. Един уважаващ себе си император не би допуснал елитните му гвардейци да припаднат на поста си поради липса на вода. Тъй като предварително знаеше отговора, Зед изобщо не си направи труда да помоли за глътка. С периферното си зрение мярна Ейди, която също облизваше напуканите си устни, но не казваше нищо.

Най-отгоре на един хълм бе разположена най-голямата и най-пищната от всички шатри, влизащи в състава на достатъчно внушителните, но не толкова високопоставени покои, приютяващи кралската свита. Императорската шатра приличаше повече на походен дворец, отколкото на палатка. Покривът и бе увенчан от три островърхи кули, от които се вееха разноцветни знамена. Външните стени бяха украсени с ярки везани пана. Горещият вятър лениво полюшваше червени и жълти флагове. Благодарение на многото пискюли и серпантини, окачени къде ли не, цялата композиция приличаше на централната шатра на пищен карнавал.

Един от часовите на входа изгледа Зед строго, след което повдигна завесата от агнешка кожа, украсена със златни гербове и сребърни медальони, за да ги пусне вътре. В следващия миг Зед усети как в рамото го пронизва нещо остро и болката го накара да се хвърли по лице на пода. Той успя да припълзи напред през прага, за да се озове в оскъдно осветено помещение. Ейди бе плътно зад него.

От вътрешната страна стените бяха облицовани с меки килими, които поглъщаха цялата глъчка на огромния лагер отвън. На пода покрай стените бяха натрупани стотици копринени възглавнички, извезани със сърма. От тавана на сумрачното помещение висяха разноцветни пана, които играеха ролята на паравани. Малки отвори, премрежени с прозирна материя, възпрепятстваха свободното нахлуване на светлина, ала позволяваха на въздуха да циркулира свободно из вътрешността на разкошната шатра. За да се вижда все пак, бяха запалени лампи и свещници.

Горе-долу в средата на помещението, малко по-навътре, имаше резбован стол, драпиран богато с червена коприна. Дори това да бе императорският трон, Джаганг не седеше в него.

Зед и Ейди бяха наобиколени от няколко стражи, един, от които потъна зад близката платнена стена, зад която се провидя слабо сияние. Мъжете в близост до Зед воняха на пот. По обувките им имаше конски тор. Въпреки усилията всичко да изглежда богато и пребогато, тънещо в разкош и със загадъчното излъчване на свещен храм, вътре смърдеше на обор. Миризмата на тор и пот, която мъжете, придружаващи двамата пленници, донесоха със себе си, само утежни нещата.

Мъжът, потънал в съседното помещение, надникна обратно иззад стената и направи знак на Сестрата да се приближи. Прошепна и нещо и тя изчезна с него.

Зед погледна крадешком Ейди. Изцяло белите и очи гледаха втренчено напред. Под предлог, че се намества, той се доближи до нея и крадешком я докосна по рамото — искаше да я успокои поне донякъде, макар в ситуацията да нямаше нищо утешително. Тя отвърна с едва доловимо помръдване. Жестът му бе приет и оценен. Толкова му се искаше да я прегърне, но знаеше, че това едва ли ще бъде възможно някога вече.

Чу се приглушен говор, но меките тъкани попиваха всичко и Зед не успя да различи думите. Ако имаше достъп до дарбата си, нямаше да му е проблем да разбере какво си говорят, но яката не му даваше възможност да прояви способностите си. Все пак успя да долови тона на докладваното от Сестрата — бе сдържан и делови.

Робите, които не прекъснаха работата си въпреки влязлата група хора, чистеха килими, лъскаха изящни вази, полираха шкафове. Иззад стената се чу нечий плътен, строг глас, при което нещастниците се заеха с работата си още по-усърдно. Несъмнено при императора често биваха водени пленници, така че Зед бе убеден, че не би било добре за тях, ако си пъхат носа в делата на господаря си.

Иззад меките платнени стени до носа му достигна аромат на храна. Беше удивително колко различни аромати успяваше да улови. Но неприятните миризми очевидно бяха повече и на техния фон дори най-сладостните ухания на месо, зехтин, чесън, лук и подправки му се сториха отвратителни.

Сестрата изникна иззад шарената подвижна стена.

Халката на долната и устна контрастираше с побледнялото и лице. Кимна пестеливо към двамата мъже, застанали отстрани на Ейди и Зед.

В ръцете на двамата пленници се впиха мощни пръсти, които ги понесоха през отвора към бледото сияние отвъд.