Уязвимата империя

Двадесет и девета глава

АН ДОЧУ ДАЛЕЧНИЯ ЕКОТ НА СТЪПКИ, приближаващи по дългия, пуст, мрачен коридор пред външната врата на тънещото в забрава подземие на Народния дворец, където бе затворена. Вече не беше сигурна дали е ден или нощ. Притаена в бездиханната тъмнина, бе изгубила представа за времето. Пестеше лампата за моментите, когато и носеха храна или когато пишеше на Вирна. Или пък когато се чувстваше тъй самотна, че имаше нужда от компанията на крехкия пламък поради липса на каквото и да било друго.

На това място, подвластно на заклинанието, предвидено да защитава всеки представител на династията Рал, силата и беше толкова отслабнала, че най-многото, на което бе способна, беше да запали лампата.

Боеше се да използва малката лампа твърде често, за да не остане без газ; нямаше представа дали ще и дадат допълнително. Не искаше да рискува и да остане без малкото пламъче, което в този момент беше единствената проява на дарбата и.

В тъмното нямаше какво да прави, освен да прехвърля мислено живота си, всичко, което бе постигнала през годините с цената на упорит труд. Дълги векове беше предвождала Сестрите на светлината в усилията им да направят така, че светлината на Създателя да триумфира, а Пазителят на отвъдния свят да остане затворен в мрачното си царство — света на мъртвите.

Дълги векове беше очаквала със затаен дъх времената, които според пророчеството щяха да настъпят — времената, в които живееха сега.

Близо петстотин години беше чакала раждането на единствения човек, комуто бе писано да има шанс да ги поведе успешно в битката за налагането на светлината на Създателя, на неговата магия и дарба, над тъмните сили, борещи се да прокудят светлината от живота на земята. Цели петстотин години се беше трудила неуморно, за да е сигурна, че този човек ще получи своя шанс да направи нужното, за да има някаква надежда да попречи на силите, възнамеряващи да изтрият магията от лицето на земята.

Според пророчеството единствено Ричард имаше шанса да наложи тяхната кауза, да осуети опитите на врага да разгърне сивия си плащ над човечеството. Единственият, който имаше шанс да спаси дарбата от гибел. Пророчеството не казваше дали ще успее. Споменато бе само, че Ричард е единствената им надежда за победа. Без него всяка надежда бе изгубена — поне това беше сигурно. Ето защо Ан му бе посветила живота си много преди той да се роди, преди да застане начело на борбата им.

За Калан всички усилия на Ан бяха намеса в живота на другите, игра със съдбата на хората. Майката Изповедник беше твърдо убедена, че именно действията на Прелата бяха довели до пагубните събития, стоварили се на главите им. Колкото и да не и се щеше да си го признае, понякога самата Ан се опасяваше, че наистина е така. Може би пророчеството е искало да им каже, че Ричард ще се роди, но е въпрос на неговата свободна воля и осъзнато намерение дали ще реши да ги поведе.

Може би наистина ставаше въпрос за това и Ан, опитвайки се да предизвика неща, които не може и не бива да насилва, бе довела всички до ръба на отчаянието и разрухата.

Стъпките приближаваха. Дали пък не беше време за ядене — може би и носеха вечерята. Не беше гладна.

Слагаха храната и на единия край на дълга пръчка, която пъхаха през малкия отвор на външната врата, прекарваха през охраняваното посредством щит средно помещение, за да стигне най-накрая до вратата на килията, където бе затворена Ан. Натан не искаше да рискува тя да се измъкне, като използва момента, в който някой от тъмничарите отключва килията и за да и даде храната.

Получаваше богато разнообразие от хлябове, меса и зеленчуци, както и достатъчно вода. Храната определено беше добра, но Ан не изпитваше удоволствие от нея. Дори най-изисканото ястие не би и се сторило вкусно, щом трябваше да го яде в тъмница.

Като Прелат в Двореца на пророците неведнъж се беше чувствала затворник на длъжността си. Рядко вечеряше в трапезарията с другите Сестри на светлината — особено в последните години. Присъствието на Прелата на масата внасяше напрежение сред останалите. Освен това смяташе, че ако започне редовно да се храни заедно с редовите Сестри, те ще престанат да се респектират от поста и и ще загубят реална представа за властта и.

Според Ан, за да има дисциплина, трябва да се спазва определена дистанция, да се внушава известно притеснение и смут. На място, опасано със заклинание, чиято цел беше да забавя времето за живеещите вътре, беше от особена важност да се спазва дисциплина. Ан изглеждаше като седемдесетгодишна жена, но всъщност бе живяла близо хиляда години — просто процесът и на стареене беше забавен значително вследствие на живота в Двореца на пророците.

От дисциплината, разбира се, имаше огромна полза. Докато Ан беше Прелат, се бяха появили Сестрите на мрака. Имаше стотици Сестри и не се знаеше колко от тях са се врекли във вярност на Пазителя. Обещанията му явно бяха доста изкусителни. Тези обещания бяха чиста илюзия, но как да убедиш някой, избрал другия път. Безнравствеността беше изкусителна за жени, наблюдаващи как всеки, който живее извън двореца, остарява и умира, докато те остават дълго време млади.

Сестрите, които имаха деца, наблюдаваха как те, изпратени извън двореца, за да бъдат отгледани и да водят нормален живот, остаряват и умират; децата на децата им на свой ред остаряваха и умираха. За жена, станала свидетел на подобно нещо, видяла с очите си угасването и смъртта на близките си, докато самата тя си остава млада, красива и желана, предложението за безсмъртие представляваше огромно изкушение, особено когато собствените и цветове най-накрая започваха да вехнат.

Остаряването бе последният етап, краят на живота. Остаряването в Двореца на пророците бе дълъг и мъчителен процес. Ан беше живяла като жена на възраст дълги векове. Да бъдеш млад дълго време е прекрасно, но да си стар… За някои жени определено не беше приятно. Ан бе влюбена в самия живот, възрастта и натрупаният опит не я вълнуваха чак толкова. Но не всеки разбираше така нещата.

Сега, когато дворецът беше унищожен, всички щяха да започнат да остаряват като обикновените хора. Онова, което до съвсем скоро и се виждаше отдалечено в незнайното бъдеще, сега изведнъж се приближи на една ръка разстояние — може би десетина години, които щяха да изтекат като един миг.

Но тя се съмняваше, че ще изкара толкова във влажната дупка, далеч от светлината и живота.

Така или иначе, едва ли някой би повярвал, че двамата с Натан са на по хиляда години. Тя нямаше представа какво е да остаряваш по нормалния начин, като обикновените хора, но предполагаше, че се чувства по-различно от живеещите извън двореца. Предполагаше, че заклинанието, което забавяше стареенето, променя и възприятието за време — поне до известна степен.

Стъпките все така приближаваха. Тук не очакваше с желание идването на следващата храна. Дори започваше да си мисли, че би било по-добре да я оставят да умре от глад, та да се свърши веднъж завинаги. Защо не я оставят да умре?

Какво хубаво и бе донесъл животът? Така като се замисли, какво изобщо бе постигнала в живота си? Създателят и беше свидетел колко усилия положи, за да упъти Ричард в правилната посока и да му помогне да достигне до правилното решение — в повечето случаи се налагаше да върви против собствената си воля и преценка. Ако не се бе опитала да се намеси в събитията, да го доведе в Двореца на пророците в Стария свят, може би нищо не би се променило и това би се оказал единственият възможен начин той да ги спаси — като не се намесва и остави Джаганг и Императорският орден да загинат от само себе си в Стария свят, неспособни да разпространят пагубните си идеи навън. Може би именно напразните и усилия доведоха нещата до гибелен край.

Чу изскърцването на вратата в дъното на коридора, който водеше към килията и. Реши, че няма да приеме храната. Няма да сложи нищо в уста, докато Натан не дойде да говори с нея, както го бе помолила.

Понякога с храната и пращаха и вино. Натан го правеше нарочно — беше сигурна. Самият той, затворен в подземията на Двореца на пророците, от време на време бе изявявал желание да му бъде изпратено вино. Ан винаги лично разглеждаше тези му молби — и неизменно ги отхвърляше.

Всеки магьосник сам по себе си представляваше опасност. Пророците — които бяха магьосници с пророческа дарба — бяха най-опасни от всички.

Пророчеството, дадено по принуда, представляваше сериозна опасност. Дори незначителни пророчества, успели да се измъкнат от стените на Двореца на пророците, бяха предизвиквали избухването на войни.

Понякога Натан изявяваше желание да му се осигури жена. Тези му молби Ан ненавиждаше най-дълбоко, понеже от време на време ги удовлетворяваше. Чувстваше, че няма друг избор. Заключен зад стените на апартамента си в подземията, Натан бе ограбен от почти всичко в живота си, като единствената причина за страданията му беше самото му раждане, качествата, дадени му по рождение. За двореца не беше проблем да плати посещението на някоя и друга жена от време на време.

Той често превръщаше това в подигравка — правеше пророчество, от което жената се втурваше презглава навън и никой не можеше да я успокои.

Хората без нужното обучение не биваше да виждат пророчествата. Едно пророчество можеше да бъде погрешно разтълкувано от човек, незапознат с тънката му специфика. Да стовариш пророчеството върху главата на неподготвен човек беше все едно да изсипеш жарава върху купа сено.

Пророчеството не биваше да попада пред погледа на непросветления.

При мисълта, че Пророкът бе избягал на свобода, Ан почувства как стомахът я свива. Вярно, че самата тя тайно си бе позволявала да извежда Натан извън двореца, да го взема със себе си на важни мисии — предимно на пътешествия, свързани с един или друг аспект от живота на Ричард, по-точно касаещи опитите им да гарантират, че Ричард ще се роди и ще живее. Макар да бе таралеж в гащите, Натан беше забележителен Пророк, който искрено се надяваше борбата им да се увенчае с успех. В крайна сметка никой по-добре от него не виждаше бъдещето, което се стоварваше отгоре му с цялата си безпощадна истина.

Натан винаги бе носил Рада’Хан — онази специална яка, — благодарение на която Ан и останалите Сестри съумяваха да го държат под свой контрол, така че извеждането му на подобни мисии не застрашаваше чак толкова живота на хората. Той беше принуден да и се подчинява, да ходи, където тя му заповяда. Където и да бяха ходили двамата, той никога не се беше чувствал истински свободен — заради Рада’Хан и контрола, който Ан можеше да упражни върху него във всеки един момент.

Сега яката не бе около врата му. И той за пръв път беше истински свободен.

Ан не беше гладна. Реши да откаже подноса, щом и го подадат. Нека Натан разбере, че е способна да откаже храната му и да умре, докато той се опитва да упражнява власт над нея. Скръсти ръце. Нека му тежи на съвестта. Може пък това да го накара да слезе да я види.

Стъпките спряха пред външната врата. До слуха и достигнаха приглушени гласове. Ако всичко с Хана и бе наред, щеше да се съсредоточи и да чуе съвсем ясно какво си говорят. Въздъхна. Дори тази елементарна способност беше безполезна в Народния дворец — заради специалното заклинание, с което беше обгърнат.

Външната врата изскърца възмутено и след малко се отвори. Това беше нещо ново. Никой не я бе отварял, откакто затвориха Ан в тъмницата.

Тя се спусна към вратата на миниатюрната си килия и залепи лице до четвъртитото прозорче. Вкопчи се в решетката и напрегна взор да види какво става отвън.

Посрещна я ослепителна светлина. Тя отстъпи назад и разтърка очи. Дотолкова беше свикнала с тъмнината, че внезапната светлина на лампата сякаш я прониза чак до мозъка.

В ключалката изтрака ключ и Ан се дръпна още по-навътре. Резето отскочи с отчетливо прещракване. Вратата се отвори бавно. В килията нахлу хладен въздух, по-свеж от онзи, с който бе свикнала напоследък. Вътре нахлу жълтеникава светлина, идеща от лампата, стисната в ръка, плътно обвита в червена кожа.

Морещица.