Уязвимата империя

Петдесет и седма глава

КАЛАН СЕ СПРЯ в притихналия мрак недалеч от моста. В далечния му край различи силуета на едър мъж — поне така предположи. Беше сам. Лицето му се губеше в сенките, тя не можеше да види как изглежда. Огледа отсрещния бряг на реката, където на лунната светлина се различаваха очертанията на дървета и сгради, за да види дали няма скрити войници или други хора.

— Моля те, Калан — проплака Дженсън и се вкопчи в ръката и.

Калан бе странно спокойна. Пред нея не стояха други възможности, така че не я разяждаха съмнения — това бе единственото, което можеше да направи. Дали Ричард да живее или да умре. Въпросът се свеждаше до това. Много ясно какъв отговор ще избере тя.

Беше взела решението си без колебания и затова се чувстваше уверена и спокойна. Сега трябваше само да се съсредоточи върху предстоящите си действия.

Реката, която пресичаше града, беше по-голяма, отколкото бе очаквала. В този участък и двата и бряга бяха стръмни, по няколко метра високи, укрепени с каменни блокове. Самият мост, достатъчно широк, за да се разминат две товарни каруци, се поддържаше от две арки и имаше перила, украсени с най-обикновени каменни топки. Водите долу течеха мътни и бързи. Не беше река, в която човек да влезе да поплува.

Калан се приближи към моста и спря в края. Човекът отсреща я наблюдаваше.

— В теб ли е противоотровата? — извика му тя.

Онзи вдигна високо над главата си нещо, което приличаше на малко шишенце. После свали ръката си и посочи моста — явно искаше тя да мине по него.

— Майко Изповедник! — проплака умолително Оуен. — Няма ли да размислите?

Тя се взря в насълзените му очи.

— Какво да размисля? Дали да спася Ричард, или да оставя отровата да го довърши? Дали да се опитам да убия Николас, за да имаме шанс за победа и твоят народ да си върне свободата? Как ще живея после, ако отровата убие Ричард, а аз знам, че съм имала възможност да направя нещо, за да го спася, и не съм го направила? Че съм имала възможност да стигна достатъчно близо до Николас, за да го унищожа, а не съм опитала? Нима ще мога някога да си простя, ако не направя нищо? Водим тази война срещу хора като него, които сеят смърт и желаят да ни погубят само защото не понасят мисълта, че живеем, както желаем, че сме доволни и щастливи. Тези хора мразят живота и се кланят на смъртта. Искат и ние да станем такива, да водим същото жалко съществуване като тях. В качеството си на Майка Изповедник аз повелих отмъщение без пощада за Императорския орден. Да се отклоним от пътя си е самоубийство. Няма какво да размислям.

— Какво да предадем на Господаря Рал? — попита Том.

— Че го обичам — усмихна се тя. — Но той го знае. Калан разкопча колана с меча си и го подаде на Дженсън.

— Ела с мен, Оуен.

Понечи да тръгне, но Дженсън се хвърли към нея и я притисна към себе си.

— Не се тревожи — прошепна и. — Ще занесем противоотровата на Ричард и ще се върнем за теб.

Калан и благодари шепнешком, прегърна я набързо и тръгна по моста. Оуен закрачи до нея мълчаливо. Човекът отсреща наблюдаваше неподвижно. На средата на моста Калан спря.

— Донеси шишенцето — извика му.

— Ела тук и ще го имаш.

— Ако искаш мен, ела в средата на моста и дай шишенцето на този човек — такава беше уговорката с Николас.

Мъжът остана неподвижен, сякаш размисляше. Приличаше на войник. Не отговаряше на описанието на Николас, направено от Оуен. Най-накрая тръгна по моста. Оуен и прошепна, че прилича на офицера, когото бе видял с Николас. Калан чакаше и гледаше как онзи се приближава, а луната го осветява все по-ясно. Носеше нож, втъкнат зад колана, на хълбока от другата му страна висеше меч.

Когато я приближи, спря и зачака.

Калан протегна ръка.

— В бележката беше предложена замяна — аз срещу това, което притежава Николас.

Мъжът, чийто нос бе крив и сплескан, се усмихна.

— Именно.

— Аз съм Майката Изповедник. Дай ми лекарството или си мъртъв начаса.

Онзи извади от джоба си четвъртито шишенце и го постави в ръката и. Беше пълно с прозрачна течност. Калан издърпа тапата и го помириса. Имаше лек аромат на канела — също като другите дози от противоотровата.

— Този човек ще го отнесе — каза Калан на ухилената физиономия срещу нея и подаде шишенцето на Оуен.

— А ти идваш с мен — допълни мъжът и я хвана за китката. — Иначе всички на този мост ще умрем. Той може да си ходи, както е според уговорката, но ако ти се опиташ да избягаш, свършено е с теб.

Калан погледна Оуен.

— Тръгвай — нареди мрачно тя.

Оуен погледна чернокосия, после и нея. Като че ли искаше да каже нещо, но само кимна и побягна по моста към Том и Дженсън, които наблюдаваха и чакаха.

Когато стигна до тях, мъжът се обърна към Калан:

— Да вървим, ако не ти се умира.

Калан издърпа ръката си. Щом онзи се обърна и тръгна, тя го последва към другия край на моста. Огледа сенките между дърветата на отсрещния бряг, сградите с безброй скришни места около тях, далечните улици. Не видя никого, но от това не и стана по-добре.

Там някъде, в мрака, се спотайваше Николас и я очакваше.

Внезапно нощта зад гърба им избухна в ярка светлина. Калан се извърна и видя моста, обвит в кипящо огнено кълбо. Полетели нагоре в небето, пламъците чернееха и се сливаха с нощната тъма. Изригна фонтан от камъни. Мостът под бушуващото огнено кълбо не устоя. Арките поддадоха, черните води на реката постепенно погълнаха цялата конструкция.

Вкочанена от страх, Калан се запита дали има други мостове над реката. Как ще се върне при Ричард, ако планът и проработи? Ако пък не проработи, как ще и се притекат на помощ приятелите и?

На отсрещния бряг Том, Дженсън и Оуен тичаха обратно нагоре по пътя към мястото, където бяха оставили Ричард да спи. Нямаха време да гледат рушащия се мост. Като се сети за Ричард, Калан едва не простена на глас.

— Движение! — блъсна я най-неочаквано мъжът.

Тя го прониза със свиреп поглед, възмутена от наглата му усмивка и самодоволната увереност в очите му.

Докато крачеше отпред, подбутвана сегиз-тогиз от мъжа, Калан се стараеше да не дава воля на гнева си. Глождеше я мисълта да използва силата си и да постави на мястото му това жалко създание, но имаше по-важна цел, която изискваше пълната и концентрация — Николас.

Докато се отдалечаваха от реката, в сенките из тъмните странични улички тя мярна спотаени войници, готови да осуетят всякакъв опит за бягство. Все едно. В момента не мислеше за бягство, а как да постигне целта си. Мъжът зад нея, колкото и грубо да се държеше, също беше нащрек и се отнасяше с нея с умерено презрение.

Колкото повече двамата се отдалечаваха от реката, толкова по-плътно една до друга бяха наблъскани схлупените къщурки. Между паянтовите постройки се виеха лабиринти от тесни странични улички. Малкото дървета, които се виждаха, растяха току до улицата. Клоните им бяха надвиснали над нея, сякаш бяха алчно протегнати хищни ръце. Капан се опитваше да не мисли за това колко дълбоко навлиза в територията на врага и колко души я дебнат в мрака.

Последния път, когато се оказа обградена и заловена в капана на необуздани диваци, я пребиха без пощада почти до смърт. Неродената и рожба загина. Нейното дете. Детето на Ричард.

В онзи ден загуби и нещо друго — невинното си, простодушно чувство за недосегаемост. Вместо това започна да си дава сметка колко чупливо нещо е животът, колко крехък е нейният живот в частност и колко лесно може да го загуби човек. Знаеше колко болезнен беше за Ричард страхът, че може да я загуби. Спомни си ужасната агония в очите му, проблясваща всеки път, когато той я погледнеше. Тя беше съвсем различна от болката, причинена от дарбата, която напоследък помрачаваше погледа му. Беше болка от безпомощно състрадание към нея. Не искаше да си мисли, че Ричард отново може да изпита нещо подобно.

От сенките вдясно, иззад една сграда пристъпи човек. Носеше черна роба, покрита с черни ивици плат, наслоени на пластове. Все едно беше покрит от главата до петите с черни пера. Черните ивици трептяха на лекия бриз, породен от крачката му, което придаваше на движенията му обезпокоителна, някак безплътна плавност.

Пригладената му назад коса, намазана с благовонни масла, лъщеше на лунната светлина. В Калан се вторачиха чифт черни очички, леко сближени, обиколени с червено, които надничаха от едно, общо взето, доста противно лице. Бе вдигнал китки пред гърдите си, сякаш бяха нокти на хищна птица, но лакирани в черно.

Нямаше нужда някой да и го представя, за да се досети, че пред нея стои Николас Вселителя. Беше изтръгвала изповедите на хора, които на външен вид приличаха на възпитани младежи, грижовни бащи или мили дядовци, а всъщност бяха извършвали свирепи актове на жестокост. Ако човек ги видеше зад плота, където изработваха обувки, или зад тезгяха, където продаваха хляб, или в полето сред животните, за които се грижеха, щеше да му е трудно да повярва, че са способни на подобни низки престъпления. Но у Николас Калан съзря поквара, така абсолютна и всеобхватна, че извираше от нечистия поглед на кривите му очички и го заливаше целия.

— Най-скъпоценната награда — просъска той и протегна напред свития си юмрук. — Спечелена от мен.

Калан не го чуваше. Тя вече се бе съсредоточила и призоваваше силата си. За да я използва срещу човека, заложил на карта живота на невинни хора. Срещу човека, сеещ страдание и смърт. Срещу човека, който щеше да убие и нея, и Ричард при първа възможност.

Тя го сграбчи за ръката, свита в юмрук.

За нея той не беше жив човек, а нещо като статуя.

Под небесния свод, изпъстрен със звезди, нощта бе студена и негостоприемна.

Стискайки ръката му, Калан усети в него напрегнатост — сякаш искаше да се отдръпне от нея. Само че беше твърде късно.

Нямаше как. Беше в нейната власт.

Времето беше на нейна страна.

Войниците наоколо, спуснали се светкавично към тях, бяха твърде далеч, за да могат да и попречат. Нямаше да успеят да стигнат до нея навреме, за да го спасят. Дори мъжът, който я съпроводи дотук, и сега стоеше на броени крачки встрани, също бе твърде далеч, за да и попречи.

Времето бе във властта и.

Николас бе във властта и.

Не искаше да мисли за онова, на което щяха да я подложат. Точно сега това не я интересуваше. Точно сега значение имаше единствено способността и да направи необходимото. Този човек трябваше да бъде унищожен.

Той беше врагът.

Той бе нахлул в тази страна, за да изтезава, изнасилва и избива невинни хора в името на Императорския орден. Той бе човекът, превърнат с магия в извратено чудовище, насъскано към разрушение. Той бе оръжието на злото, лицето на злото.

Този човек си играеше с живота на Ричард. Силата в нея кипна, търсейки изход. Така силно се разбунтува, че всички емоции в Калан се изпариха. Не остана нито страх, нито омраза, нито гняв и ужас. Зад волята и повече не се криеха никакви чувства. Бесният порив на силата и бе спрял дори всепоглъщащия ход на времето и единственото, което я изпълваше, бе непоколебима решителност. Силата и се бе превърнала в оръжие на чистия разум.

Пред нея се сринаха всякакви прегради.

За една безкрайно кратка частица от време, докато гледаше малките кръгли очички, вперени в нея, останаха само тя и силата и. Както бе правила безброй пъти преди това, Калан освободи потока от контрола си и той я понесе към единствената цел.

Вместо да усети буйния поток на бликналата си сила, се сблъска със зловеща пустота. Вместо силата и да се вреже яростно в неговото съзнание, не се случи… нищо.

Калан зяпна, ококорила широко очи.

В същия момент я прониза остра, пареща болка.

Усети как в нея се напъха нещо чуждо и ужасяващо, надхвърлящо всичките и представи за кошмар.

През съзнанието и премина изпепеляваща лава от болка, която проникна до дълбините на самата и душа.

Сякаш всичко вътре в нея бе разпарчетосано.

Понечи да изкрещи, но не можа.

Нощта стана още по-черна.

Калан чу в душата си да отеква смях.