Уязвимата империя

Четиридесет и четвърта глава

МЪЖЕТЕ СЕ РАЗПРЪСНАХА, някои потънали в мислите си, други втренчени в статуята на Каджа-Ранг — човекът, прокудил народа им отвъд границата. Някои поглеждаха скришом другарите си. Ричард знаеше, че едва се сдържат да не се попитат един друг как да постъпят, но спазваха заповедите на Ричард и не говореха.

Най-накрая, когато Ричард застана пред тях, един от по-младите пристъпи напред. Той бе сред най-нетърпеливите да чуят какво има да им каже Ричард. Изглежда, бе слушал внимателно и бе разсъждавал сериозно над всичко чуто. Ричард подозираше, че ако този човек каже не, няма шанс някой от останалите да се съгласи.

Когато младият русоляв мъж отвори ръка, в шепата му имаше две камъчета. Ричард въздъхна вътрешно, доволен, че поне един човек бе взел правилното решение.

Следващият пристъпи напред и отвори шепата си — две камъчета. Ричард кимна, без да показва никаква емоция, и го остави да отмине. Отзад се бяха подредили останалите. Всеки пристъпваше безмълвно напред и без да каже дума, отваряше шепата си. Навсякъде имаше по две камъчета, които показваха желание да бъде оттеглена смъртната заплаха. Съответният мъж отстъпваше встрани, за да направи място на следващия.

Оуен беше последен. Погледна Ричард в очите, сви устни и отвори шепата си.

— Ти не си ни сторил нищо лошо, Господарю Рал. — В ръката му имаше две камъчета. — Не знам какво ще стане с нас оттук насетне — прошепна едва чуто той, — но вече съм убеден, че не бива да се опитваме да ти навредим само защото отчаяно се нуждаем от помощта ти.

— Благодаря — кимна Ричард. Искреността в тона му накара мнозина от присъстващите да се усмихнат. — Всички вие бяхте избрали двете камъчета. Радвам се, че взехте правилното решение. Вече разполагаме с основата, върху която можем да градим бъдещите си действия.

Мъжете се спогледаха с изненада. После радостно се скупчиха на едно място и подхванаха оживена дискусия, очевидно доволни, че са гласували по един и същи начин. Общото решение ги караше да ликуват. Ричард застана до Кара, Калан, Дженсън и Том.

— Доволни ли сте? — попита той Калан и Кара. Морещицата скръсти ръце.

— А какво щеше да правиш, ако бяха решили да не ти казват къде е противоотровата, докато не им помогнеш?

— Нямаше да стане нито по-добре, нито по-зле, отколкото беше поначало — сви рамене Ричард. — Щях да бъда принуден да им помогна, но нямаше да имам доверие никому.

Калан все още не изглеждаше доволна.

— Ами ако повечето бяха дали утвърдителен отговор, но все пак някои бяха се възпротивили?

Ричард се вгледа в непоколебимите и зелени очи.

— Тогава щях да узная къде е противоотровата, след което щях да убия хората, решили да не ми кажат.

Схванала сериозността на думите му, Калан кимна. Кара се усмихна доволно. Дженсън изглеждаше шокирана.

— Щом някой отказва да ми върне живота — обясни той на Дженсън, — значи предпочита да ме държи като свой роб, да си играе с живота ми, като го застрашава със смъртна присъда, да ме принуждава да играя по свирката му. Не мога да имам доверие на такъв човек и това би попречило и на отношенията ми с останалите. Как да поверя живота си, как да поверя вашия живот на такива изменници! Е, при това развитие на нещата поне имаме една грижа по-малко. — Той се обърна към замлъкналите в очакване мъже. — Всички вие бяхте единодушни, че трябва да ми върнете живота.

Всички станаха сериозни, нетърпеливи да чуят какво ще предприеме по-нататък Ричард. Той огледа фигурката в ръката си, пясъка, който продължаваше да се стича зрънце по зрънце, призрачно-черната повърхност, постепенно обхващаща цялата статуйка, сякаш отвъдният постепенно обгръщаше живота му с черния си плащ. Кървавите му пръсти оставиха червени петънца върху гладката повърхност.

Облаците бяха увиснали още по-ниско над земята и следобедът приличаше повече на привечер.

Ричард отпусна фигурката и вдигна очи към мъжете.

— Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем да се отървете от Императорския орден.

Хладният въздух бе огласен от сърдечни радостни възгласи. Виковете изразяваха колкото въодушевление, толкова и облекчение. Не ги бе виждал да се смеят толкова сърдечно. Усмивките им, повече от всичко друго, разкриваха искреното им желание да се освободят от оковите на Императорския орден. Ричард се запита как ли ще реагират, когато разберат каква е тяхната задача в цялата операция.

Знаеше, че докато Николас Вселителя има възможност да ги следи през очите на соколите, той ще е заплаха за всичко, което решат да предприемат, и може да изложи на риск всичко, което предприемат, за да обединят Стария свят срещу Императорския орден. Наред с това Николас можеше да стори и друго — да изпрати по петите им убийци. При мисълта, че Калан може да се сблъска с такава опасност, го побиха тръпки. Трябваше да се справи с Николас. Не бе изключено, като унищожи водещата фигура, да спомогне за по-ефективното прогонване на вражеските орди от домовете на тези хора.

Ричард им направи знак да се приближат.

— Преди да се заемем с освобождаването на родината ви, трябва да ми покажете къде сте скрили противоотровата.

Оуен клекна и вдигна един камък от земята. Стисна го здраво и започна да рисува с него върху меката повърхност на скалата.

— Да речем, че тази линия са планините около Бандакар. — Постави камъка в единия край на линията, близо до Ричард. — Ние се намираме тук, в най-високата част на прохода, който води към Бандакар. — Взе три камъчета от земята. — Това тук е градът, в който живеем — Бруленик. — Той сложи първото камъче недалеч от прохода. — Противоотровата е тук.

— Да разбирам ли, че всички вие сте се криели някъде тук? — попита Ричард и ръката му обиколи първото камъче. — В околностите на Бруленик?

— Общо взето, по на юг — коригира го Оуен. Постави второто камъче някъде по средата на линията. — Тук сме скрили още една доза от противоотровата, близо до един град, наречен Глогинград. — Третото камъче постави в другия край на линията. — Има и трета доза, която се намира ей тук, в град Северин.

— Значи просто трябва да се добера до един от тези три града и да си набавя противоотровата — обобщи Ричард. — И тъй като вашият град е най-малък, може би там ще стане най-лесно.

Някои от мъжете поклатиха глави, други отвърнаха лица.

Очевидно притеснен, Оуен докосна трите камъчета.

— Съжалявам, Господарю Рал, но няма да е достатъчно да изпиеш само една от дозите. Мина прекалено много време. Вече няма да те оправят дори две шишенца. Мъжът, който приготви отровата, ни предупреди, че ако времето напредне, трябва да бъдат изпити всичките четири шишенца с противоотрова. Каза още, че ако не изпиеш веднага първата доза, която носех със себе си, процесът ще бъде забавен само временно. И в такъв случай ще се наложи да вземеш и другите три дози. В този случай действието на отровата щяло да мине през три стадия. И за да се освободиш от отровата, трябва да изпиеш и трите дози. Иначе загиваш.

— Три стадия ли? Какво означава това?

— Първият стадий е болка в гърдите. Вторият — замаяност и дезориентация. — Оуен не устоя на погледа на Ричард и отвърна глава. — В третия стадий отровата ти отнема зрението. — Вдигна глава и докосна Ричард по рамото, сякаш, за да разсее тревогата му. — Но ако изпиеш и трите шишенца с противоотрова, ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

Ричард отри с длан умореното си чело. Болката в гърдите му показваше, че явно е навлязъл в първия стадий.

— Колко време ми остава?

Оуен сведе глава и заби поглед в ръкава си.

— Не мога да кажа със сигурност, Господарю Рал. Мина доста време, откакто изпи първото шишенце. Сега всяка минута е ценна.

— И все пак? — попита Ричард, като положи всички усилия тонът му да остане спокоен.

— Честно да си кажа, Господарю Рал — преглътна Оуен, — изненадан съм, че успяваш да се справиш по такъв начин с болката от първия стадий. Доколкото знам, с течение на времето ще усещаш все по-непоносимо стягане в гърдите.

Ричард само кимна. Не смееше да погледне Калан. Сега, когато Бандакар беше окупиран от войските на Императорския орден, взимането на противоотровата дори от едно място звучеше достатъчно трудно, а набавянето и от цели три скривалища му се струваше направо невъзможно.

— Е, след като така или иначе разполагаме с малко време, ми хрумна нещо — каза накрая Ричард. — Защо не ми забъркате още противоотрова. Тогава няма да има нужда да обикаляме страната ви и да рискуваме, а ще се съсредоточим само върху избавянето и от Императорския орден.

— Не можем да го направим — сви рамене Оуен.

— Че защо? — надвеси се над него Ричард. — Нали веднъж сте направили противоотровата, която сте скрили. Защо да не направите още дози?

Оуен посочи кесията, която бе извадил от раницата си — онази, в която бяха сложени пръстите на трите момичета.

— Човекът, който направи отровата и противоотровата за нея, беше бащата на тези момичета. Единствен той е способен да забърква такива сложни отвари от билки. Никой от нас няма никаква представа от тези неща — дори не знаем какви съставки е използвал.

Може би в другите градове има и билкари, способни да направят противоотрова, но не ги познаваме, а може и изобщо да не са между живите. Сега, когато Императорският орден върлува из градовете, не може да се разчита да намерим когото и да било. А дори и да можехме, няма как да му обясним какво точно е сложено в отровата, за да знае как да забърка противоотрова. Единственият начин е да намерим трите шишенца с готовата течност.

Главата на Ричард пулсираше с такава сила, че не беше сигурен колко още може да издържи. При положение, че не можеше да си достави други дози освен наличните три, а тях трябваше да изпие до капка, не му оставаше друго, освен да ги намери, преди нещо да им се е случило. Може някой да ги намери и изхвърли. Или да ги премести. Да счупи шишенцата и противоотровата да се разлее по земята. Усещаше как с всеки следващ дъх болката се вкопчва все по-яростно в гърдите му. Паниката протягаше уродливите си пръсти към кранчетата на съзнанието му.

Калан го погали по рамото и той притисна ръката и с благодарност за проявеното разбиране и съчувствие.

— Ще ти помогнем да си набавиш противоотровата, Господарю Рал — увери го един от мъжете.

— Да, готови сме да направим, каквото е нужно.

Обадиха се и други, готови да помогнат с намирането на противоотровата, която щеше да спаси Ричард и да го избави от болката.

— Всеки от нас е бил поне на две от тези места — надвика останалите Оуен. — Някои дори сме били и в трите града. Аз скрих противоотровата, но казах къде е на другарите си, така че всички да имат информацията. Знаем как да стигнем до шишенцата. Ще кажем и на вас.

— Така, да направим план за действие — Ричард се наведе над надрасканата върху камъка карта. — Къде е Николас?

Оуен посочи средния камък.

— Тук, в Глогинград.

Ричард го изгледа.

— О, не. Скрил си противоотровата в сградата, където е отседнал Николас!

— Преди време идеята ми се стори чудесна — сви рамене Оуен. — Сега ми се ще да бях обмислил нещата по-добре.

Застанала зад Ричард, Кара възмутено завъртя очи.

— Изненадана съм, че не си я дал лично на Николас и не си го помолил да ти я пази.

Явно нетърпелив да смени темата, Оуен показа към камъка, представляващ Северин.

— В този град е скривалището на Мъдреца. Може би говорителите ще се съгласят да ни помогнат. Ако Мъдреца ни даде благословията си, хората с готовност ще ни помогнат в борбата за изгонване на Императорския орден от земите ни.

След всичко научено за хората, живеещи отвъд границата в Бандакар, Ричард не разчиташе на съществена помощ от тяхна страна; те искаха да се освободят от мародерите, но сами си бяха отрязали единствения път за спасение. Шепата хора с Оуен поне бяха показали известна решителност. Но щеше да им струва доста усилия, докато повлияят на мисленето на сънародниците си. При всички положения Ричард не разчиташе на кой знае каква помощ от градовете.

— За да постигнете непосредствената си и справедлива цел — а именно освобождаването на земята ви от Императорския орден или поне прогонването им от домовете ви, — ще ви е нужна помощ. Ние — имам предвид Калан, Кара, Дженсън, Том и аз — няма да се справим сами. Ако искате да успеем, трябва и вие да помогнете.

— Какво трябва да направим? — попита Оуен. — Вече обещахме да ви заведем до местата, където е скрита противоотровата. Какво още можем да сторим?

— Ще трябва да ни помогнете в изтребването на войниците от Императорския орден.

Мъжете запротестираха разпалено в един глас. Всички започнаха да клатят глави и да ръкомахат, сякаш искаха да прогонят самата мисъл за подобно нещо. Макар Ричард да не разбираше всичко, което казваха, схващаше напълно настроението им. Дочутите откъслечни думи бяха категорични — мъжете не се чувстваха способни да убиват.

— Всички вие знаете прекрасно на какво са способни онези зверове — надвика глъчката Ричард и властният му тон мигом въдвори тишина. — Самите вие сте избягали в планината, за да не паднете под ножа им. Наясно сте какво преживява народът ви. Знаете на какво са подложени близките ви, попаднали в плен.

— Но ние не сме способни да нараним друг човек — проплака Оуен. — Просто не можем.

— Това е в разрез с всичките ни разбирания — подкрепи го друг.

— Но сте прогонвали престъпници през границата — припомни им Ричард. — Как сте постъпвали, в случай че някой от тях откаже да се подчини?

— Налагало се е — отвърна един от по-възрастните — да усмиряваме такъв престъпник, за да не нарани някого. Връзваме го и го повеждаме към границата. Убеждаваме го, че трябва да напусне земята ни. Ако продължава да упорства, го извеждаме до едно страховито стръмно място, където го слагаме да легне с крака към урвата, след което го бутаме, за да се изсули надолу и да премине границата. Изтърколи ли се веднъж надолу, връщане няма.

Ричард не можеше да повярва какво са правили тези хора, за да не наранят и най-недостойните сред тях. Интересно колко ли са страдали и умирали в ръцете на престъпни типове, преди народът на Бандакар да се почувства достатъчно мотивиран, за да предприеме съответните крайни мерки.

— Разбираме почти всичко от онова, което ни разказа — рече Оуен, — но не сме способни да убиваме. Това е грях. Възпитани сме да не нараняваме ближния си.

Ричард грабна кесията с отрязаните пръсти и я размаха пред лицата им.

— Единствената мисъл на вашите близки сега е как да се избавят от този кошмар. Можете ли да си представите ужаса, който изпитват във всеки един миг? Знам от опит какво е да си подложен на изтезания, да се чувстваш безпомощен и самотен, да си мислиш, че никога няма да избягаш. В такива случаи единственото ти желание е всичко това да свърши. Готов си на всичко, само и само да сложиш край.

— Ето затова имаме нужда от вашата помощ — прекъсна го един старец. — Вие трябва да го направите. Трябва да ни отървете от Императорския орден.

— Казах ви, че сам няма да се справя — Ричард размаха окървавената си ръка. — Няма никакъв смисъл да се предадете на онези зверове, способни да ви подложат на всичко това. Така само жертвите ще станат повече. Войниците от Ордена са злодеи; вие трябва да отвърнете на удара им.

— Но ако вие се изправите пред тях и им говорите така, както говорихте с нас, може би ще ги вкарате в правия път. И те ще се променят.

— Напротив, няма. За тях животът няма стойност. Те са избрали начина си на живот — изтезания, изнасилвания, убийства. Единственият ни шанс за оцеляване, единствената ни надежда да имаме бъдеще е да ги унищожим.

— Ние не сме способни да нараним друг човек — чу се още нечий глас.

— Грешно е да нараниш другиго — подкрепи го Оуен.

— Неморално е да нараняваш, камо ли да убиваш хора — додаде трети, изразявайки гласно всеобщия ропот на другарите си. — Хората, поели по грешен път, очевидно страдат и се нуждаят от съчувствието ни, не от нашата омраза. Омразата води до още омраза. Насилието завърта кръга на насилие, което не решава нищо.

Ричард почувства как всичко, постигнато досега в отношенията му с тези хора, се изплъзва. Тъкмо се канеше да прокара пръсти през косата си, когато забеляза, че цялата му ръка е в кръв. Отпусна я надолу и смени тактиката.

— Вие ме отровихте, за да ме принудите да убия тези хора. По този начин доказахте, че приемате, че понякога е оправдано да убиеш, за да спасиш живота на невинни хора — нали затова ви бях нужен аз. Не можете да твърдите, че е грешно да нараняваш някого, а в същото време да искате от мен да направя същото заради вас. Това не омаловажава убийството като такова.

— Ние се нуждаем от свободата си — рече един от мъжете. — Надявахме се, че от позицията си на водач ще успеете да убедите онези хора да ни оставят на мира. От страх пред вас.

— Нали именно затова се нуждая от помощта ви. Току-що го казахте — от страх пред мен. Трябва да ми помогнете, за да изглеждат заплахата, страхът истински. Ако не повярват, че ги грози сериозна заплаха, какво ще ги накара да си тръгнат от земята ви?

— Надявахме се да ни отървете от Ордена, без да прибягвате до насилие и убийства — обади се един от мъжете, скръстил ръце на гърдите си. — Но само от вас зависи дали ще прибегнете към тези методи. Ние не сме способни да убиваме. От поколения насам нашите деди са ни учили, че е грешно да убиваш. Това е ваша работа.

— Ваш дълг е да помагате на народите, които не са способни на онова, което умеете вие — подкрепи го друг.

Дълг. Компромисното име на робството. Ричард извърна глава и притисна слепоочията си с пръсти. Тъкмо бе започнал да вярва, че е намерил път към сърцата на тези хора. Беше се надявал да ги убеди да помислят за себе си, да действат в свой интерес, а не да спазват механично постулатите на насажданото им с поколения наред възпитание.

Не можеше да повярва, че след всичките приказки те все още са готови да пожертват близките си и да ги оставят да бъдат измъчвани и жестоко избивани, вместо да посегнат на мъжете, извършили тези тежки престъпления. Отказът им да приемат действителността такава, каквато е, означаваше безропотно предаване на доброто в ръцете на злото, на живота в ръцете на смъртта.

В следващия миг осъзна, че нещата са още по-генерални. Най-общо казано, тези хора бяха готови да отхвърлят реалността на злото.

Дълбоко в себе си усети как всеки следващ дъх го прогаря като огън. Трябваше да намери противоотровата. Времето му изтичаше.

Но това нямаше да реши всичките му проблеми. Дарбата също го изгризваше отвътре. Толкова му беше лошо от пулсиращата болка в слепоочията, че очакваше всеки момент да повърне. Дори магията на меча му го бе предала.

Ричард се страхуваше от отровата, но най-вече го притесняваше онази ръка на смъртта, която се протягаше към него изотвътре, откъм дарбата му. Отровата, колкото и опасна да беше, причиняваше точно определени последствия и срещу нея съществуваше конкретна противоотрова. По отношение на дарбата всичко бе загадка.

Ричард се вгледа в разтревожените очи на Калан. Знаеше, че и тя не може да му предложи никакъв изход. Имаше уморен вид, ръката и вяло стискаше предупредителния маяк, който непрекъснато му напомняше, че смъртта протяга ръце към него, но не му подсказваше никакви отговори. Неговият смисъл беше да призове Ричард, който да помогне за връщането на границата, сякаш животът му не принадлежеше нему, а на всеки, който го пожелае, като стовари отгоре му отговорността на дълга.

Идеята за дълга не бе по-малко отровна от веществото, което му бяха дали да изпие тези мъже… тя го подтикваше към саможертва.

Ричард взе статуйката от ръката на Калан и се вторачи в нея. Мастиленото черно вече я бе погълнало наполовина. Животът му бавно потъваше. Пясъкът се процеждаше зрънце по зрънце. Времето му изтичаше.

Каменната фигура на Каджа-Ранг, древният магьосник, който бе призовал Ричард чрез предупредителния маяк и го бе натоварил с непосилна задача, се извисяваше над него в ням укор.

Мъжете се бяха сгушили един до друг, сякаш всеки търсеше оправдание на убежденията си в своя другар, сякаш се опитваха да внушат сами на себе си, че са отговорни пред древните си идеали и че войниците от Ордена са поели по лош път, но винаги има надежда да им се помогне. Непрекъснато повтаряха името на Мъдреца и говорителите, които неуморно разпространяваха идеите си за мир и ненасилие. Всички те утвърждаваха убеждението си, че трябва да следват пътя, предначертай от самото начало от първооснователите на родината им, от прадедите им, завещали им своите обичаи, ценности и традиции.

Не беше лесно да убеди всички тях, че е нужно и наложително да постъпят по определен начин.

Ричард се почувства приклещен от заблудите, в които вярваха тези хора, от отровата, която му бяха дали, от главоболията, от Николас, който ги преследваше, от древния магьосник, протегнал ръка от отвъдния свят, за да го обвърже с един отдавнашен дълг.

Разтърсван от гняв, Ричард запрати предупредителния маяк срещу статуята на Каджа-Ранг.

Фигурката изсвистя покрай главите на мъжете и се разби в каменния монумент. Разхвърчаха се кехлибарени късове и парчета, оцветени в мастилено черно. Пясъкът се залепи на голямо черно петно върху гранитния пиедестал.

Глъчката внезапно стихна.

Ниско над главите им се стелеха лениви, начумерени облаци — толкова близо, че сякаш човек можеше да протегне ръка и да ги пипне. В застиналия въздух прелетя някоя и друга вледенена снежинка. Неусетно над околните планини бе припаднала студена мъгла, така че върхът с колосалната статуя стърчеше самотен, все едно бе създание от друг свят и освен него не съществуваше нищо друго. Ричард стоеше в мъртвешката тишина, приковал всеобщото внимание върху себе си.

В съзнанието му отекнаха думите, изписани на високо Д’Харански върху основата на статуята.

„Бойте се от всяко разкъсване на булото връз отвъдната империя…, защото отвъд лежи злото: онези, които не виждат.“

Тези древни думи минаваха отново и отново през съзнанието му. Нещо в превода не беше наред.

— Добри духове — прошепна Ричард, внезапно прозрял. — Сбъркал съм. Не означава това.