Смъртни белези

ГЛАВА 42 АКОС

ТОЙ ПОГЛЕДНА КЪМ ТЪМНОТО НЕБЕ ПРЕЗ НАБЛЮДАТЕЛНИЯ прозорец. Отляво се виждаше ивица от Тувхе, побелял от сняг и облачна покривка. Нищо чудно, че шотетското название за планетата им беше „Урек“, което значеше „празна“. От космоса чернотата ѝ беше единственото забележително нещо.

Киси му предложи чаша чай. Отвара за сила, ако съдеше по жълтеникавозеления ѝ цвят. Точно в нейното приготвяне не го биваше, тъй като беше посветил повечето си време на тихоцвета, който приспиваше хората и облекчаваше болката им. Чаят нямаше особено приятен вкус — беше горчив като току-що прекършено младо стебло, но наистина му помогна да стъпи по-здраво на крака.

— Как е Исае? — попита я той.

— Исае… — Киси сбърчи чело. — Мисля, че ме чу с някоя част от съзнанието си отвъд скръбта, но ще видим.

Акос не се и съмняваше, че ще видят, и то вероятно не каквото искаха. Беше разпознал омразата в лицето на Исае, докато се взираше в Сайра, застанала пред безжизненото тяло на сестра ѝ. Един разговор с Киси не можеше да неутрализира такава омраза, колкото и топлина да имаше помежду им.

— Ще продължа да опитвам — каза Киси.

— Това е отличителната черта на всичките ми деца — коментира майка им, изкачвайки решетъчните стъпала към навигационната палуба. — Настойчиви са. До самозаблуда, би казал някой.

Нa лицето ѝ играеше усмивка. Странни комплименти правеше майка им. Стана му чудно дали не е разчитала именно на заблудената му настойчивост, уреждайки да пристигнат в затвора с такова съдбовно закъснение. А може би наистина не е очаквала Айджа да наруши плановете ѝ със собствените си оракулски машинации. Акос никога нямаше да разбере.

— Събуди ли се Айджа? — попита я той.

— Да, буден е — въздъхна Сифа. — Но засега само се взира в нищото. Не мисля, че ме чува. Не знам какво му е направила Ори преди…

Акос се замисли за двама им, Айджа и Ори, вкопчени един в друг върху платформата. Как му беше казала сбогом, сякаш той си отиваше, не тя. И в този миг Айджа наистина си отиде, защото Ори го беше докоснала. Но каква сила имаше допирът ѝ? Така и не я попита.

— Времето ще покаже дали Ризек може да го възстанови — продължи Сифа. — Май Сайра има няколко идеи в тази посока.

— Не се и съмнявам — коментира леко мрачно Киси.

Акос отпи от чая и си позволи да изпита нещо като облекчение. Бяха измъкнали Айджа от Шотет, а Киси и Сифа бяха живи. Намираше известен покой и в знанието, че всички шотетци, нахлули в дома му и убили баща им, вече ги нямаше. Бяха просто клейма върху ръката му. Всъщност оставаше да добави само този за Вас.

Малкият им кораб се завъртя, скривайки Тувхе от погледите им за сметка на космоса отвъд — черен, с изключение на шепа звезди и сиянието на далечна планета. Золд, ако беше успял да запомни правилно картата, което малко го съмняваше. Умът му не попиваше особено добре научните факти.

Накрая Исае наруши тишината, излизайки от камбуза. Изглеждаше по-добре, отколкото преди няколко часа. Косата ѝ беше вързана стегнато и вместо окървавения пуловер носеше чиста риза. Ръцете ѝ бяха измити дори под ноктите. Сега ги скръсти и застана с широк разкрач в края на навигационната палуба.

— Сифа, изведи ни от орбита и настрой автопилота за Щабквартирата на Съвета — нареди тя.

Сифа седна в пилотския стол.

— Защо отиваме там? — попита уж небрежно, но в гласа ѝ прозираше тревога.

— Защото трябва да видят с очите си, че съм жива. — Исае впи в нея студен, преценяващ поглед. — И защото имат килия, в която ще можем да заключим и Ризек, и Айджа, докато реша какво да правя с тях.

— Исае… — подхвана Акос. Но вече беше казал всичко, което можеше да ѝ каже.

— Не си играй с търпението ми, ще се увериш, че си има граници. — Исае се беше вживяла изцяло в ролята си на канцлер. Жената, която беше докоснала главата му, наричайки го тувхиец, вече я нямаше. — Айджа е тувхийски гражданин. Ще се отнесат с него подобаващо, както и с всички вас. Освен ако ти, Акос, не предпочетеш да се обявиш за шотетец, в който случай ще се отнасят с теб като с госпожица Ноавек.

Той не беше шотетец, но точно в момента нямаше намерение да се заяжда с нея. Жената скърбеше.

— Не — отвърна вместо това. — Не предпочитам.

— Чудесно. Настроен ли е автопилотът?

Сифа беше извадила навигационния екран, чиито малки зелени буквички плаваха във въздуха пред нея и извеждашe координатите. Накрая се облегна назад в стола си.

— Да. Ще пристигнем след няколко часа.

— Дотогава ще œ постараеш Ризек Ноавек и Айджа да останат под контрол — нареди Исае на Акос. — Не искам да ги чувам дори, ясно?

Той кимна.

— Добре. Ще бъда в камбуза. Сифа, уведоми ме, когато наближим.

И без да изчака потвърждение, Исае си тръгна с маршова стъпка, която накара решетъчния под да завибрира.

— Виждам война във всеки вариант на бъдещето — обяви ненадейно майка му. — Потокът ни води натам. Играчите се променят, но резултатът е един и същ.

Киси хвана ръката на майка им, после и тази на Акос.

— Важното е, че сме заедно.

Угриженият поглед на Сифа отстъпи място на усмивка.

— Да, заедно сме.

За кратко, сигурен беше Акос, но и това стигаше. Киси отпусна глава на рамото му, а майка им му се усмихна. Почти чу дращенето на перестата трева по прозорците на къщата им. Въпреки това не успя да отвърне на усмивката ѝ.

Ренегатският кораб зави в широка дъга, отдалечавайки се от Тувхе. Пред тях се виждаше мъгливият пулс на космическия поток, чертаещ път през галактиката. Свързваше всички планети и макар да изглеждаше неподвижен, всеки усещаше песента му в кръвта си. Шотетци дори вярваха, че им е дал езика като мелодия, която само те знаеха. И май имаха право. Акос беше доказателството.

Но той самият продължаваше да чувства, да чува само тишина.

Преметна ръка през раменете на Киси и мярна белезите си, обърнати към светлината. Може и да отбелязваха нечия загуба, както Сайра каза веднъж, но сега, докато стоеше със семейството си, осъзна нещо друго. Имаше и обратими загуби.