Смъртни белези

ГЛАВА 14 САЙРА

СЪЩАТА ВЕЧЕР, ДОКАТО ЛЕЖАХ В КАЮТАТА СИ В СТРАНСТВАЩИЯ кораб, заровила лице във възглавницата, на вратата се почука. Измъкнах се от леглото, крайник по крайник, за да отворя. В коридора ме посрещнаха двама войници, мъж и жена, и двамата слаби. Понякога бойната школа, с която се занимава даден човек, си личеше от пръв поглед — тези двамата бяха възпитаници на зиватахак, следователно ловки и смъртоносни. А се бояха от мен. Не че това ме учудвате.

Акос влезе със сънлива крачка в кухнята и застана до мен. Двамата войници си размениха многозначителни погледи, напомняйки ми предупреждението на Отега за бъбривите шотетски усти. Нямаше как да избегнем слуховете: с Акос живеехме заедно, така че се очакваха догадки за отношенията ни и какво правехме в усамотението на каютата ни. Нямах желание да ги разубеждавам. По-добре да ме одумват за това, отколкото за убийствата и изтезанията.

— Простете, че ви безпокоим, госпожице Ноавек. Но суверенът иска да говори с вас незабавно — обяви жената. — Насаме.

Работното помещение на Ризек на борда на странстващия кораб представляваше умалено копие на кабинета му във Boa. Тъмното, излъскано до съвършенство дърво на пода и ламперията произхождаше от Шотет — от гъстите гори по екватора на планетата ни, които ни разделяха от тувхийците, превзели севера преди векове. В природата насекомите фензу, осветяващи кораба от сферичните полилеи, жужаха сред короните на дърветата, но тъй като повечето по-стари шотетски домове ги използваха за осветление, семейство Зецивис, вече оглавявано от Има, се стараеше да подсигурява на пазара достатъчни отгледани във ферма фензу за големия брой желаещи да платят високата им цена. Като Ризек например — според него сиянието им беше по-приятно от това на жар-камъните, макар че аз самата не усещах особено разлика.

Като влязох в кабинета му, Ризек стоеше пред големия екран, които обикновено държеше скрит зад един плъзгащ се панел. Сега на него се виждаше дълъг абзац от някакъв текст. Отне ми известно време да осъзная, че чете запис от официалното изявление, с което председателят на Съвета обявява ориста на всички дарени. Девет клона на девет рода от цялата галактика, чиито пътища са предначертани и неизменими. Ризек обикновено избягваше всякакво споменаване на „слабостта“ си, както се изрази баща ми, ориста, която го преследваше още от раждането му: да бъде надвит от семейство Бенесит. В Шотет бешe забранено да се говори и чете за това, а неподчинението се наказваше със затвор или екзекуция.

Щом четеше този запис, очевидно беше в лошо настроение, а в повечето случаи това означаваше, че трябва да внимавам как се държа с него. Точно тази вечер обаче не знаех дали си струва усилията.

Ризек скръсти ръце и наклони глава.

— Нямаш представа каква щастливка си с толкова неопределена орис — обяви той. — „Второто дете на семейство Ноавек ще прекоси Границата“. С каква цел ще прекосиш Границата с Тувхе? — Той вдигна едно рамо. — Никой не знае, никой не го е грижа. Щастливка, определено.

— Така ли мислиш? — засмях се.

— Затова е толкова важно да ми помогнеш — продължи Ризек, сякаш не ме е чул. — Можеш да си го позволиш. Не е нужно да се бориш с всички сили срещу онова, което светът очаква от теб.

Ризек още от дете съпоставяше живота си с моя. Това, че живеех в непрестанна болка, че не можех да се доближа до никого, че и аз преживях не по-малка загуба от него, като че ли не го касаеше. Интересуваше го единствено че баща ни ме беше игнорирал, вместо да ме подлага на ужаси, и че ориста ми не кара цял Шотет да се съмнява в силата ми. В неговите очи аз бях детето, родено с късмет, и никой не можеше да го убеди в обратното.

— Какво е станало, Ризек?

— Като изключим, че Лети Зецивис напомни на Шотет за жалката ми орис?

Изтръпнах инстинктивно, когато чух името ѝ, връхлетяна от спомена за топлата ѝ кожа, докато животът я напускаше. Стиснах ръце пред себе си, за да не им позволя да се разтреперят. Болкоуспокояващото на Акос не потискаше напълно сенките, те продължаваха да се движат под кожата ми, макар и по-мудно, носейки след себе си познатата остра болка.

— Но ти беше подготвен за случилото се — изтъкнах и заковах очи в брадичката му. — Никой няма да се осмели и да повтори думите ѝ.

— Не е само това — заяви Ризек и долових в гласа му нещо от момчето, което беше, преди баща ми да впие зъби в него. — Проследих дирята от самопризнанието на Узул Зецивис до истински източник. Изгнаническата колония наистина съществува. А може и да не е една. Имат поддръжници сред нас.

Усетих студена тръпка в гърдите си. Значи слухът за изгнаническата колония се потвърждава. И за пръв път я възприемах нe като заплаха, а като… източник на надежда.

— Една проява на сила е добре, но ни трябва още. Никой не бива да се съмнява в моето водачество и че ще се върнем от това странство по-могъщи отпреди. — Ръката му почти докосна рамото ми. — Помощта ти ми е нужна повече отвсякога, Сайра.

Знам какво искаш, помислих си. Искаше да изкорени всяко съмнение, всеки слух срещу него, да ги смачка. И щеше да използва мен за целта. Бича на Ризек.

Затворих очи за миг, връхлетяна от спомени за Лети. Но ги потиснах.

— Заповядай, седни.

Той посочи един от столовете до екрана. Бяха стари, с външни шевове по тапицерията. Разпознах ги от някогашния кабинет на баща ми. Килимът под тях беше шотетско производство, изтъкан от стръкове груба трева. Всъщност нищо в помещението не беше донесено от друга планета — баща ми ненавиждаше тази практика, твърдеше, че ни правела слаби и трябвало постепенно да я загърбим. Ризек явно споделяше вижданията му. Само аз от рода ни продължавах да ценя хорските боклуци.

Седнах на ръба на стола и главата ми се озова до светещия от екрана списък на орисаните. Ризек не седна срещу мен. Вместо това застана зад другия стол, опрял ръце на високата му облегалка. Беше навил ръкава на лявата си ръка, разкривайки клеймата.

Почука с крив показалец един от редовете на екрана и думите се уголемиха.

Ориста на семейство Бенесит:

Първото дете на семейство Бенесит ще издигне своята двойница на власт.

Второто дете на семейство Бенесит ще властва над Тувхе.

- Говорят, че това второ дете — почука той с кокалче думата властва, — тувхийка по рождение, скоро ще излезе на сцената. Не мога повече да си затварям очите. Което и да е това момиче, ориста ѝ е да оглави Тувхе и да ме погуби.

Чак сега парчетата от пъзела идваха по местата си. Ризек щеше да бъде надвит от семейство Бенесит и именно Бенесит са орисани да управляват Тувхе. Разбира се, че ще насочи цялото си внимание върху тях сега, когато бе намерил свой оракул.

— Възнамерявам — добави той — с помощта на новия ни оракул да я убия, преди да се е случило.

Вперих поглед в ориста, изписана на екрана. Цял живот ме учеха, че орисан ли си за нещо, то ще се случи, колкото и да се опитваш да го спреш. А брат ми точно това искаше: да осуети ориста си, убивайки човека, който щеше да я сбъдне. Айджа щеше да му каже как.

— Това е… невъзможно — думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

— Невъзможно? — вдигна вежди той. — Защо? Защото досега никой не е успял да го постигне? — Ръцете му стиснаха облегалката на стола. — Смяташ, че не мога да съм първият в цялата галактика, предотвратил ориста си?

— Нямах това предвид — отвърнах, мъчейки се да запазя самообладание пред надигащия се гняв на Ризек. — Просто никога не съм чувала да се е случило, това е.

— Скоро ще чуеш — озъби се той с разкривено от злоба лице. — И ти ще ми помогнеш да го постигна.

Внезапно се сетих как Акос ми благодари, като видя стаята си в странстващия кораб. За спокойното му изражение, когато взе осеяната ми с клейма ръка. Как се смееше, докато се гонехме в синия дъжд по време на Фестивала на странството. Това бяха първите мигове на облекчение, които изпитвах след смъртта на майка ми. Исках повече от тях. И по-малко от… това.

— Не — отсякох. — Няма да ти помогна.

Обичайната му заплаха — че ако не му се подчинявам, ще разкрие пред Шотет какво съм сторила на любимата ни майка, вече не ме плашеше. Този път допусна грешка: призна, че се нуждае от помощта ми.

Кръстосах крака и сключих ръце над коляното си.

— Преди да ме заплашиш, нека ти кажа следното: не мисля, че би рискувал да ме загубиш точно сега — заявих. — Не и след като така се постара да спечеля страха на целия народ.

В крайна сметка дуелът с Лети беше точно това: демонстрация на сила. Неговата сила.

Но тази сила всъщност принадлежеше на мен.

Ризек се учеше да имитира баща ни още от дете, а баща ми отлично потискаше реакциите си. Вярваше, че всеки неовладян израз на емоции го прави уязвим, съзнаваше, че непрекъснато го наблюдават, където и да се намира. Ризек бе усвоил това му умение донякъде, но беше далеч от нивото му. Докато се взирах, без да мигам в него, лицето му се изкриви. Гняв. И страх.

— Не си ми нужна, Сайра — процеди тихо той.

— Това не е вярно — отвърнах, ставайки на крака. — Но дори да беше… не забравяй какво би ти се случило, ако реша да те докосна.

Показах му длан и извиках дарбата си на повърхността ѝ. Този път ми се подчини, запрепуска из тялото ми и — само за миг — се уви около всеки от пръстите ми като черна паяжина. Очите нa Ризек се втренчиха в нея, без да може да ги овладее.

— Ще продължавам да играя ролята на твоя предана сестра, на страшилище — заявих. — Но вече няма да причинявам болка по твое нареждане.

С тези думи му обърнах гръб. И тръгнах към вратата с разтуптяно сърце.

— Внимавай — процеди Ризек, докато се отдалечавах от него. — Може да съжаляваш за думите си.

— Съмнявам се — отговорих, без да се обръщам. — Все пак не аз се страхувам от болката.

— Не се страхувам от болка — отсече рязко той.

— Така ли? — обърнах се към него. — Тогава ела тук и ме хвани за ръката.

Вдигнах почерняла от сенки длан и лицето ми трепна от настойчивата болка. Ризек не помръдна от мястото си.

— Така си и мислех — коментирах, напускайки кабинета му.

Като се върнах в стаята си, Акос седеше на леглото с книгата за елметахак в скута си, превеждащото устройство озаряваше една от страниците. Той вдигна поглед към мен и cвъси вежди. Съвършено правият белег по долната му челюст още тъмнееше. С времето щеше да избледнее, сливайки се донякъде с кожата му.

Влязох в банята да наплискам лицето си с вода.

— Какво ти е направил? — попита Акос и опря рамо на стената до мивката.

Наплисках лицето си отново, после се облегнах на порцелана. Пo бузите и клепачите ми се стичаше вода, вливайки се в канала под лицето ми. Отражението ми в огледалото гледаше с див поглед и стисната челюст.

— Нищо не ми е направил. — Грабнах една кърпа от рафта до мивката и избърсах лицето си. Усмивката ми приличаше по-скоро на ужасена гримаса. — Нищо не ми е направил, защото не му позволих. Заплаши ме и аз… му отвърнах със същото.

Тъмните мрежи по ръцете ми бяха толкова плътни, че наподобяваха черни петна боя. Седнах на един от кухненските столове със смях. Смях, извираш, чак от корема ми, смях, който сякаш запали цялото ми тяло. За пръв път се опълчвах на Ризек. Кълбото срам в стомаха ми като че ли леко се отпусна. Бях отказала да му бъда съучастник.

Акос седна пред мен.

— Какво… какво значи това? — попита той.

— Значи, че ще ни остави на мира — обясних. — Не знам… — Ръцете ми трепереха. — Не знам защо съм толкова…

Акос покри ръцете ми със своите.

— Току-що си заплашила най-могъщия човек в страната. Мисля, че е нормално да си малко напрегната.

Ръцете му не бяха много по-големи от моите, макар и с по-масивни кокалчета и изпъкнали сухожилия чак до китките. Синкаво-зелените вени прозираха през кожата му, доста пo-светла от моята. Изглежда, слуховете за тънката кожа на тувхийците бяха верни, само дето Акос съвсем не беше слаб.

Измъкнах ръцете си изпод неговите.

Чудех се как ли ще запълваме дните си сега, след като Ризек ни остави на мира, а Акос е при мен. Бях свикнала да живея сама по време на странствата. Върху готварската печка още стоеше някакво петно от последното пътешествие, през което си готвех сама всяка вечер, експериментирайки с продукти от различни планети — неуспешно в повечето случаи, тъй като нямах кулинарни заложби. По цели нощи гледах филми от чужди места, представях си как живеят хората там.

Той отиде до другия край на стаята, за да си вземе чаша от шкафа и я напълни с вода от чешмата. Отметнах глава назад и загледах растенията в лъскави клетки от смола, окачени над главите ни. Някои от тях сияеха в тъмното, други щяха да изгният дори в смола и да се спаружат, обагряйки се в още по-ярки цветове. Наблюдавах ги от три странства.

Акос избърса уста и остави чашата.

— Сега разбрах — отбеляза той. — Вече знам защо не бива да се отказваме.

Той сви лявата си ръка в лакътя, ръката с първото му клеймо на смъртта.

— Така ли?

— Аха — кимна с глава. — Ризек каза нещо, което не ми даваше мира… че ще превърне Айджа в човек, когото няма да искам да спася. Добре, но аз реших, че това е невъзможно. — Преди дни Акос ми изглеждаше толкова празен, а сега преливаше като чаша. — Колкото и да промени Айджа, все ще искам да го спася.

Това беше цената за същата онази милозливост, която го бе накарала да ме погледне със състрадание онзи ден, вместо с погнуса: умопомрачението. Да продължаваш да обичаш човек, на когото не можеш да помогнеш, беше белег на истинско умопомрачение.

— Не мога да те разбера — признах му. — Имам чувството, че колкото по-ужасяващи неща откриваш за един човек, колкото по-жестоко се държи някой с теб, толкова по-мил си с тях. Това е чиста проба мазохизъм.

— Виж кой го казва — момичето, което бележи кожата си заради престъпления, извършени по принуда — отвърна хитроумно той.

И в моите, и в неговите думи нямаше нищо смешно. Но изведнъж ме досмеша. Ухилих се, а след миг и той последва примера ми. На лицето му изгря нов вид усмивка — не онази, с която ми показваше колко се гордее със себе си, нито пък онази, която използваше от любезност, а жадна, налудничава усмивка.

— Май наистина не ме мразиш заради това — вдигнах лявата си ръка.

— Не, не те мразя.

Хората реагираха по различен начин на дарбата ми. Пострадалите от нея — с омраза; онези, които не бяха, но можеше скоро да я изпитат на свой гръб — със страх; а онези, които умееха да се възползват от нея — с радост. Но реакция като неговата виждах за пръв път. Имах чувството, че ме разбира.

— Изобщо не ме мразиш — прошепнах, страхувайки се от отговора му.

Той обаче ми го даде категорично, сякаш беше очевиден;

— Не.

И в този миг осъзнах, че вече не съм му ядосана за това, което ми стори, за да избяга с Айджа. Водеше го cъщото качество, заради което беше така благоразположен към мен. Как можех да го виня тогава?

— Добре — въздъхнах. — Стани рано утре, защото трябва да тренираме по-усилено, ако искаш да измъкнеш брат си оттук.

Пo чашата личаха отпечатъците от пръстите му. Взех я.

Той ме изгледа свъсено.

— Ще ми помогнеш? Въпреки постъпката ми?

— Да. — Пресуших чашата и я върнах на масата. — Така изглежда.