Смъртни белези

ГЛАВА 9 САЙРА

ПОЧТИ НЕ ВИЖДАХ КЪДЕ СЪМ, ВИЖДАХ ГЛАДКОТО СТЪПАЛО под единия ми крак, беше босо, явно бях загубила обувката си в трапезарията, мъждукащата светлина от фензу, отразяваща се в лъскавия паркет, и черните плетеници, пълзящи нагоре-надолу по ръцете ми. Пръстите ми изглеждаха разкривени, сякаш ги бях счупила, но знаех, че просто стояха под странен ъгъл, впивайки се във въздуха, както понякога се впиваха в дланите ми.

Дочух приглушен писък от недрата на имението Ноавек и първата ми мисъл беше за Айджа Кересет, макар че не бях чувала гласа му от месеци.

Видях го един-единствен път, откакто пристигна в дома ни, съвсем случайно, в коридора до кабинета на Ризек. Тялото му беше мършаво, а очите му — мъртви. Докато войникът го буташе напред, огледах хлътнатините над ключиците му, дълбоки изпосталели ями. Или Айджа Кересет имаше желязна воля, или наистина не знаеше как да борави с дарбата на потока, както твърдеше. Бях готова да се обзаложа, че е второто.

— Да го доведат — изкрещя Ризек на Вас. — Нали е за това.

Пръстите на единия ми крак се влачеха по тъмното дърво. Вас, единственият човек, който можеше да ме докосва, почти ме носеше към стаята ми.

— Кого да доведат? — промърморих, но нямах сили да чуя отговора.

Обля ме внезапна вълна на агония и се замятах в хватката на Вас, сякаш имах шанс да се изтръгна.

Не се получи. Естествено.

Toй отлепи пръсти от ръцете ми, оставяйки ме да се свлека на пода. Изправих се на четири крака в спалнята ми. Капка пот, а може би сълза — се отрони от носа ми.

— Кой… — попитах грубо. — Кой пищеше така?

— Узул Зецивис. Дарбата ти очевидно има дълготраен ефект — отвърна Вас.

Допрях чело до хладния под.

Узул Зецивис събираше черупки от фензу. Веднъж ми показа пo-пъстроцветните от колекцията си, забодени с игли върху една дъска в кабинета му и надписани според годината на добив. Приличаха на многоцветен седеф, сякаш съхраняваха в себе си частици от космическия поток. Узул ги докосваше толкова внимателно, сякаш бяха най-ценното нещо в охолния му дом. Добронамерен човек, а аз… аз го накарах да пищи от болка.

Малко по-късно, нямах представа точно колко, вратата се отвори отново и видях обувките на Ризек, черни и лъснати до съвършенство. Опитах се да се понадигна, но краката и ръцете ми трепереха, затова само извъртях глава, така че да го погледна. В коридора зад него плахо стоеше човек, когото разпознах смътно като от отдавнашен сън.

Беше висок, почти колкото брат ми. И бе заел войнишка поза, с изправен гръб, сякаш познаваше всеки мускул от тялото си. Но въпреки напетата поза беше слаб, толкова измършавял, че под скулите му се бяха образували сенки, а лицето му отново беше осеяно със стари синини и рани. По линията на челюстта му, от ухото до брадичката, минаваше тънък белег, а дясната му ръка беше увита с бяла превръзка. Навярно нова резка, все още незараснала.

Той вдигна сивите си очи към моите. И бдителността в тях, неговата бдителност, ме накара да си спомня кой беше. Акос Кересет, третото дете на семейство Кересет, вече почти зрял мъж.

Всичката болка, натрупала се в мен, изригна наведнъж и аз стиснах главата си с две ръце, потискайки напиращия в гърлото ми вик. Едвa виждах брат ми през пелената на сълзите ми, но се опитах да съсредоточа поглед върху лицето му, бледо като на смъртник.

Из всички краища на Шотет и Тувхе се носеха слухове за мен, подклаждани от Ризек — и навярно бяха плъзнали из цялата галактика, защото всички обичаха да чешат езиците си с приказки за орисаните родове. Говореха за болката, която можех да причинявам с кожата си, за ръката ми, покрита с клейма на смъртта, от китката до рамото, за ума ми, размътен до прага на лудостта. Страхуваха се от мен и едновременно с това ме мразеха. Но този ми образ, на рухнало, хлипащо момиче, не съвпадаше с онзи от слуховете.

Лицето ми гореше, но не от болка, а от срам. Никой не биваше да ме вижда в такова състояние. Как смееше Ризек да го води тук, при положение че знае как се чувствам винаги след… след такива случки?

Опитах се да преглътна гнева си, за да не го долови в гласа ми.

— Защо го водиш тук?

— Да не отлагаме повече — каза Ризек и давайки знак на Акос да го последва, тръгна към мен.

Акос държеше дясната си ръка близо до тялото си, сякаш се опитваше да страни от брат ми, без да му се противопостави.

– Caйpa, това е Акос Кересет. Третото дете на семейство Кересет. И наш… — Ризек се подсмихна. — Наш верен слуга.

Нямаше как да не спомене ориста на Акос — да загине за нашия род. Да загине в служба на нашия род, както Съветът бе обявил преди два сезона. Акос сви устни.

— Акос има дарба на потока, която според мен ще те заинтригува — заяви Ризек.

После му кимна, а той коленичи до мен и протегна ръка с дланта нагоре.

Аз вперих поглед в нея. В първия момент не знаех какво се очаква от мен. Да го нараня ли? Но защо?

— Довери ми се — каза Ризек. — Ще ти хареса.

Когато се пресегнах към Акос, тъмнината се разля под кожата ми като мастило. Докоснах ръката му и зачаках да чуя виковете му.

Вместо това обаче всичките ми сенки се стрелнаха назад и изчезнаха. А с тях и болката ми.

Допирът му не ми подейства като отварата, от която, в най-лошия случай, ми прилошаваше, а в най-добрия, губех всякаква представа за света около себе си. Имах чувството, че ме върна във времето преди да развия дарбата си, не, дори тогава не бях изпитвала такова спокойствие както сега, държейки ръката му.

— Какво е това? — попитах го.

Кожата му беше загрубяла и суха като повърхността на речен камък, още незагладен от течението. Но беше някак топла. Не можех да откъсна очи от сключените ни ръце.

— Прекъсвам потока. — Гласът му беше изненадващо дълбок, но дрезгав, както се очакваше на неговата възраст. — Каквото и да е проявлението му.

— Дарбата на сестра ми е много важна, Кересет — заяви Ризек. — Но напоследък губи ползата си, тъй като прави Сайра негодна да я прилага. Струва ми се, че така ще можеш да изпълняваш ориста си. — Той се приведе до ухото му. — Стига, разбира се, да не забравяш кой е господарят тук.

Акос не помръдна, макар че по лицето му пробяга отвращение.

Аз седнах на петите си, внимавайки да не откъсна длан от неговата, въпреки че не смеех да го погледна в очите. Все едно беше влязъл в стаята ми, докато се преобличах. Бешe видял повече, отколкото обикновено разкривах на околните.

Като станах, той стана с мен. Колкото и висока да бях, стигах едва до носа му.

— И сега какво? Ще се държим за ръце навсякъде ли? — попитах. — Какво ще си помислят хората?

— Ще си помислят, че той ни е слуга — отговори Ризек. — И с право.

Ризек пристъпи към мен и вдигна ръка. Аз се отдръпнах, изтръгвайки своята от хватката на Акос, и в същия миг черните пипала отново влетяха в тялото ми.

— Неблагодарност ли долавям? — попита Ризек. — Не оценяваш ли усилията, които положих, за да ти осигуря удобство? Не съзнаваш ли от какво се отказвам, като ти отстъпвам орисания ни слуга за постоянен спътник?

— Напротив. — Не биваше да го провокирам. В никакъв случай не исках още от спомените му да заменят моите. — Благодаря, Ризек.

— Пак заповядай — усмихна се брат ми. — Готов съм на всичко, за да поддържам най-добрия си генерал във върхова форма.

Но знаех, че не ме възприема като свой генерал. Войниците ме наричаха „Бича на Ризек“, инструмента за мъчения в ръката му, и наистина ме гледаше, сякаш бях просто впечатляващо оръжие. Не сестра, а остър меч.

Останах неподвижна, докато Ризек не си тръгна от стаята ми, а когато с Акос останахме насаме, закрачих напред-назад, от бюрото до леглото, оттам до затворения шкаф с дрехите ми и обратно към леглото. Само семейството ми — и Вас — бяха влизали в тази стая. Не ми харесваше как Акос оглежда всичко, сякаш оставя малки отпечатъци навсякъде.

Той свъси вежди.

— От колко време живееш така?

— Как? — попитах по-грубо, отколкото възнамерявах.

Можех да мисля само за състоянието, в което ме видя преди малко, свита на пода, обляна в сълзи и пот, досущ като диво животно.

Гласът му омекна от съжаление.

— Така, пазейки страданието си в тайна.

Съжалението не беше нищо повече от неуважение, обвито от съпричастност. Трябваше да го потисна отрано или с времето щях да загубя контрол над него. Знаех това от баща ми.

— Дарбата ми се появи, когато бях едва на осем сезона. За огромно щастие на брат ми и баща ми. Решихме да крия болката в името на семейство Ноавек. В името на Шотет.

Акос изсумтя. Е, поне се отказа от съжалението. И то доста бързо.

— Дай ми ръката си — наредих тихо.

Майка ми винаги говореше тихо в моменти на гняв. Твърдеше, че така хората те слушат. Не бях наследила нейната деликатност, притежавах финес колкото юмрук в лицето. Въпреки това Акос ме послуша и въздишайки примирено, протегна ръка с дланта нагоре, сякаш в готовност да облекчи болката ми.

Аз обаче отблъснах с дясната си китка вътрешната страна на неговата, сграбчих го под мишницата с лявата си ръка и завъртях рязко. Получи се нещо като танц, усуках ръката му, прехвърлих теглото си и след секунда се озовах зад него, извивайки рамото му толкова силно, че го принудих да се наведе напред.

— Може да живея в болка, но не съм беззащитна — прошепнах. Той остана неподвижен в хватката ми, макар да усещах напрежението в гърба и ръката му. — Полезен ще си ми, но не и нужен. Ясно ли е?

Не изчаках отговора му. Пуснах го и отстъпих назад, а сенките ми се завърнаха с пареща болка, от която очите ми се насълзиха.

— В съседната стая има легло — заявих. — А сега изчезвай.

След като го чух да си тръгва, се облегнах на рамката на леглото със затворени очи. Не ми харесваше какво се случва. Изобщо.