Смъртни белези

ГЛАВА 40 АКОС

СЛЕД КАТО ШОТЕТСКИТЕ ВОЙНИЦИ ОТВЛЯКОХА АКОС И Айджа от дома им и ги преведоха насила през Границата, след като Акос се измъкна от белезниците си, открадна ножа на Калмев Радикс и го намушка с него, след като войниците пребиха Акос толкова жестоко, че едва ходеше, отведоха братя Кересет във Boa, при Ризек Ноавек. Докато ги влачеха надолу по стръмния скален склон, през прашните, лъкатушещи улици, и двамата бяха сигурни, че ще умрат… или по-лошо. Градът им се струваше твърде шумен, твърде оживен, почти като в родината им.

Докато вървяха по късия тунел към входната порта на имението Ноавек, Айджа му прошепна:

— Много ме е страх.

Смъртта на баща им и похищението го бяха пропукали като яйце. И сякаш вътрешността му изтичаше, очите му постоянно бяха пълни със сълзи. С Акос беше точно обратното.

Никой не успя да го пропука.

— Обещах на татко, че ще те измъкна оттук — каза на Айджа. — И точно това ще направя, разбра ли? Ще те спася. Кълна ти се.

Той преметна ръка през раменете на големия си брат, придърпа го към себе си и двамата продължиха напред заедно.

А сега бяха избягали, но не заедно. На Акос му се бешe наложило да го изкара насила.

Трюмът беше тесен и влажен, но имаше мивка, а Акос го интересуваше само това. Съблече се до кръста — ризата му беше твърде напоена с кръв, за да я спаси, направи водата толкова топла, колкото можеше да понесе, и разпени мазния сапун в ръцете си. После пъхна глава под струята и в устата му потече солена вода. Докато миеше ръцете си, чистейки засъхналата кръв под ноктите им, самообладанието му поддаде и той зарида под струята вода и ужасен, и облекчен. Позволи на плисъка да заглуши странните, глухи звуци, изтръгващи се от устата му. На болезнените си мускули — да затреперят под горещия поток.

Не беше точно на крака, когато Сайра слезе по стълбицата. Висеше от ръба на мивката, подпрян на мишниците си, отпуснал вяло ръце върху главата си. Когато произнесе името му, той се надигна бавно, откривайки очите ѝ в пукнатото огледало над мивката. По врата и гърба му се стичаха струи вода, мокрейки панталона му. Той спря крановете.

Тя вдигна ръка да издърпа косата си през рамо. Очите ѝ, тъмни като космоса, се плъзнаха, по него с топъл поглед. Сенките на потока се виеха по ръцете ѝ, забулваха ключиците ѝ. Движеха се някак мудно.

— Вас? — пpopoни тя.

Акос кимна.

В този миг ѝ беше благодарен за мълчанието. Не каза нито „Така му се пише“, нито „Направил си каквото е трябвало”, нито дори „Всичко ще е наред“. Сайра нямаше търпение за подобни празнословия. Винаги избираше най-трудната, най-сигурната истина, сякаш решена да изпотроши собствените си кости с вярата, че те така ще заякнат.

— Ела. Да ти намерим чисти дрехи — бяха единствените ѝ думи.

Изглеждаше уморена, но само толкова, колкото уморен след тежък работен ден човек. Поредната ѝ странност — тъй като животът ѝ бе изпълнен, с невъобразим брой трудности. Посрещаше ги по-трезво, макар това да се оказваше лошо в някои случаи.

Той махна запушалката от канала и червеникавата вода се изтече изит по изит. Избърса се в кърпата до мивката. А като се обърна към мен, сенките ѝ подивяха, затанцуваха бясно по ръцете и гърдите ѝ. Тя потрепна едва забележимо, но явно усещането се беше посмекчило. Новата Сайра държеше болката на известно разстояние от себе си.

Той я последва до горната палуба и по тесния коридор към килера. Малкото помещение беше пълно с платове — чаршафи, кърпи и дрехи. Акос нахлузи една възголяма риза и веднага се почувства по-добре с нещо чисто на себе си.

Сайра вече вървеше към навигационната палуба, пуста, тъй като корабът беше влязъл в орбита. До изходния люк майка му и Тека увиваха тялото на Ори в бели чаршафи. Вратата нa камбуза още беше затворена. Сестра му и Исае бяха вътре.

Той застана до Сайра пред наблюдателния прозорец. Панорами като тази винаги я привличаха — необятни и празни. На него не му допадаха, но пък харесваше блещукащите звезди, сиянието нa далечни планети, тъмния пурпур на космическия поток.

— Сещам се за едно любимо шотетско стихотворение — подхвана тя на чист тувхийски.

През цялото им време заедно я беше чувал да казва едва няколко думи на родния му език. Това, че сега говореше на него, значеше нещо — че вече са равни по начин, невъзможен в миналото. Почти беше загинала, за да го постигне.

Той сбърчи умислено вежди. Действията на човек в момент на болка говореха много за него. А Сайра, вечно измъчвана от болка, почти даде живота си, за да го освободи от шотетския затвор. Акос никога нямаше да забрави постъпката ѝ.

— Трудно ще го преведа — продължи тя. — Но в груб превод един от стиховете гласи: „Натежалото сърце знае, че справедливостта е възтържествувала“.

— Произношението ти е много добро — похвали я той.

— Харесва ми как звучат думите. — Тя докосна гърлото си. — Напомнят ми за теб.

Акос взе ръката от шията ѝ и преплете пръсти с нейните. Сенките се разнесоха. Бронзовата ѝ кожа бе посивяла от изтощение, но очите ѝ бяха съвършено будни. Сигурно щеше да се научи да харесва безпределната празна чернота пред тях, ако започнеше да сравнява космоса с очите ѝ — тъмни, с мека нотка топлина.

— Справедливостта възтържествува — повтори той. — Може и така да се приеме.

— Аз така го приемам — отвърна тя. — Ако съдя по твоето изражение обаче, май си поел по пътя на вината и себеомразата.

— Исках да го убия — каза Акос. — Омразен ми е фактът, че поисках такова нещо.

Той потрепери отново и впери поглед в ръцете си. Охлузени от сблъсъка с какво ли не, също като тези на Вас.

Сайра изчака малко, преди да отвърне:

— Трудно е да изберем правилния път. Правим каквото можем, но най-много се нуждаем от милост. Знаеш ли кой ме научи на това? — Тя се ухили. — Ти.

Акос не беше сигурен как точно я е научил на милост, но знаеше каква цена плаща тя за своята. Заради милостта си към Айджа и пощадата на Ризек, поне за момента, трябваше да търпи най-тежката си болка още по-дълго. Трябваше да замени дългоочаквания си триумф с гнева на Исае и възмущението на ренегатите. Въпреки това Сайра като че ли се беше примирила. Никой друг не умееше да понася хорската омраза по-добре от Сайра Ноавек. Понякога дори я предизвикваше умишлено, но това не го притесняваше. Разбираше я. Тя просто вярваше, че всички трябва да странят от нея.

— Какво? — попита го тя.

— Харесвам те, нали знаеш? — отвърна Акос.

— Знам.

— Не, имам предвид, че те харесвам такава, каквато си, не е нужно да се променяш. — Той се усмихна. — Никога не съм те имал за чудовище, нито оръжие, нито пък… как се нарече? Ръждив…

Тя хвана думата „пирон“ в устата си. Хладните ѝ, внимателни пръсти обходиха белезите и синините му, сякаш опитваха да си ги върнат. Имаше вкус на листа от сендес и тихоцвет, на солен плод и домашен уют.

Той я прегърна и въздъхна върху кожата ѝ. Намериха смелост и сключиха пръсти, оплетоха ги в косите си, стиснаха в шепи дрехите си. Откриваха чувствени кътчета, недокосвани досега — извивката на кръста ѝ, долната страна на челюстта му. Телата им се притискаха едно към друго, хълбок в корем, коляно в бедро…

— Ей, вие двамата! — извика Тека от другия край на кораба. — Намерете си по-уединено място.

Сайра се люшна назад върху петите си и впери кръвнишки поглед в Тека.

Акос знаеше как се чувства. И той искаше още. Искаше всичко.