Смъртни белези

АКОС ПРЕВЪРТАШЕ В УМА СИ СПОМЕНА ЗА НЕУСПЕШНОТО бягство с Айджа отново и отново:

Хукна през скритите проходи на имението Ноавек, спирайки тук-там да наднича през пролуките в стените и да се ориентира къде точно се намира. Прекара доста време в мрака, дробовете му се напълниха с прах, а пръстите — с трески.

Накрая стигна до стаята на Айджа, задействайки някакъв скрит сензор за движение, както по-късно му обясни Ризек. Тогава обаче не подозираше какво се е случило и просто пъхна пръсти в ключалката на затворената врата. Повечето врати днес се заключваха чрез потока и той можеше да ги отваря с допир. Същото важеше и за белезниците. Именно така се беше освободил сред перестата трева и успя да убие Калмев Радикс.

Намери Айджа до един висок прозорец с решетки и изглед към задната порта на имението. И там имаше туфи переста трева, полюшвани от вятъра. Акос се чудеше какво ли вижда сред тях Айджа — баща им може би? Нямаше представа как действа перестата трева на другите, защото на него самия вече не му въздействаше.

Айджа се обърна към него и бавно го огледа от главата до петите. Бяха разделени от някакви си два сезона, но и двамата се бяха променили — Акос беше пораснал на височина и мускули, а Айджа беше отслабнал още повече, кожата му синееше, а косата му беше сплъстена на места. Олюля се леко на краката си и Акос го хвана за лактите.

— Акос — прошепна Айджа. — Не знам какво да правя, не знам…

— Няма нищо — успокои го Акос. — Всичко е наред, ще ни измъкна от това място, не е нужно да правиш каквото и да било.

— Ти… ти уби онзи мъж. Онзи мъж, когото заварихме у дома…

— Да.

Акос знаеше името му: Калмев Радикс, вече само клеймо върху ръката му.

— Защо се случи всичко това? — попита Айджа с пресекващ глас. Сърцето на Акос се пръсна на малки парчета. — Защо мама не видя, че ще се случи?

Акос не му напомни, че вероятно го е направила. Нямаше смисъл.

— Не знам — отвърна вместо това. — Но ще те измъкна оттук, дори да ми коства живота.

Акос преметна ръка през кръста на брат си, помагайки му да се задържи на крака, и двамата излязоха заедно от стаята. На влизане в скрития проход, сложи длан върху главата на Айджа, за да му покаже, че трябва да се наведе. Айджа стъпваше тежко и Акос беше сигурен, че някой ще ги чуе през стените.

— Аз трябваше да спасявам теб — прошепна след малко Айджа. Или поне се опита да шепне, открай време не го биваше да е потаен.

— Къде го прочете? В някой наръчник за братско поведение?

Айджа се засмя.

— Ти май не си го чел, а? Колко типично.

Смеейки се, Акос отвори вратата в дъното на тунела. А в кухнята с безмилостен удар по кокалчетата го посрещна Вас Кузар.

Седмица след отпътуването на странстващия кораб към космическия поток, Акос отиде да се упражнява в общата тренировъчна зала. Можеше да използва и празната стаичка над каютата на Сайра, но напоследък тя започна да гледа видеофилми горе. Предимно боеве от други планети, по миналата седмица я завари да повтаря движенията на една отирийска танцьорка с изпънати пръсти на краката и пърхащи ръце. Тя така му се ядоса, че не искаше да рискува отново.

Дори не му се наложи да се консултира с омачканата карта, която Сайра му начерта на втората им нощ на кораба. Тренировъчната зала беше слабо осветена и почти празна, само няколко души вдигаха тежести в далечния край. Чудесно, помисли си той. Всички в Шотет го знаеха като отвлечения тувхиец, когото Бича на Ризек не можеше да нарани. Никой не го закачаше, навярно защото се страхуваха от Сайра, но не му харесваше да го зяпат втренчено.

Това го караше да се изчервява.

Мъчеше се да докосне пръстите на краката си, с ударение върху мъчеше се, когато усети, неясно как, че някой го наблюдава. Като вдигна очи, Джорек Кузар стоеше пред него.

Джорек Кузар, синът на Сузао Кузар.

Бяха се срещали само веднъж, когато Вас го доведе при Сайра в нейното крило на имението Ноавек. Кльощавите му, смугли ръце бяха голи. Акос вече оглеждаше за клейма всеки, когото срещаше, а Джорек нямаше нито един. Той проследи погледа на Акос и почеса едната страна на врата си, оставяйки червени следи от ноктите си.

— Искаш ли нещо? — попита Акос с тон, загатващ, че е по-разумно да не го закача.

— Търся си спаринг-партньор.

Джорек вдигна два тренировъчни ножа като на Caйpa — от твърд, синтетичен материал.

Акос го огледа. Наистина ли очакваше просто да… тренира с него? Със сина на мъжа, който бе смачкал лицето му с подметката си?

— Тъкмо си тръгвах — обяви Акос.

Джорек повдигна вежда.

— Знам, че всичко това — той махна с ръка, посочвайки мършавото си тяло — всява същински ужас, но просто искам да се поупражнявам, Кересет.

Акос не вярваше, че Джорек „просто си търси спаринг-партньор“, но имаше начин да разбере истината. Пък и никой не избира кръвта, която тече във вените му.

— Добре — съгласи се Акос накрая.

Отидоха на една от тренировъчните зони, обозначена с кръг от огледално лъскава, олющена боя. Въздухът беше топъл, благодарение на тръбите с гореща вода над тях, затова Акос вече се потеше. Той взе ножа, който Джорек му подаде.

— За пръв път виждам някой да подхожда толкова предпазливо към най-обикновена тренировка — отбеляза Джорек, но Акос нямаше намерение да губи време в празни приказки.

Замахна с ножа, изпробвайки ловкостта на противника си, и Джорек отскочи стреснато назад.

Акос се шмугна под първия замах на Джорек и го блъсна с лакът в гърба. Джорек залитна напред, опирайки се на пръсти, и се обърна за нова атака. Този път Акос го сграбчи за лакътя и го повлече настрани. Успя да го повали на земята, но не за дълго.

Джорек се приведе, замахна и закачи корема на Акос с върха на ножа.

— Грешно се целиш, Кузар — отбеляза Акос. — В истински бой щях да съм с броня.

— Наричат ме „Джорек“, не „Кузар“. Заслужил си броня?

— Да.

Акос използва разсейването му да го перне с плоското на ножа по гърлото. Джорек се задави и стисна врата си.

— Добре де, добре — вдигна ръка той. — Това отговаря на въпроса ми.

Акос заотстъпва към края на площадката, за да се отдалечи от него.

— Кой въпрос? За бронята?

— Не. По дяволите, това беше гадно. — Той разтри гръкляна си. — Дойдох да разбера доколко си усъвършенствал бойните си умения с помощта на Сайра. Баща ми каза, че като те срещнал, не си знаел как да боравиш с краката и ръцете си.

Гневът на Акос се разпалваше бавно като лед в мразовит ден, но появеше ли се, връхлиташе с пълна сила. Както сега.

— Баща ти… — подхвана, но Джорек го прекъсна.

— Е от най-лошите хора, знам. Точно затова искам да говоря с теб.

Акос въртеше ножа в ръката си, отново и отново, в очакване да го осени подходящ отговор или Джорек да продължи. Но очевидно не му беше лесно. Акос погледна към мъжете, вдигащи тежести в другия край на залата. Не им обръщаха внимание и като че ли не ги подслушваха.

— Знам какво е причинил баща ми на теб и семейството ти — подхвана Джорек. — Знам и какво ти си причинил на един от войниците. — Той кимна към клеймото върху ръката на Акос. — И искам да те помоля за нещо.

Доколкото Акос знаеше, Джорек беше голямо разочарование за баща си. Роден в шотетския елит, за да стане най-обикновен механик. Дори сега беше омазан с машинно масло.

— Какво? — подкани го Акос, въртейки ножа в ръка.

— Искам да убиеш баща ми — заяви директно Джорек.

Ножът издрънча на земята.

Споменът за бащата на Джорек не го напускате. Сузао Кузар присъстваше, когато кръвта на баща им се просмукваше в пода на всекидневната. Той сложи белезниците на Акос.

— Не съм глупак, каквото и да си мислите за тувхийския народ — отсече Акос с пламнали бузи и се наведе да вземе ножа. Очакваш да ме натопиш толкова лесно?

— И аз се излагам на риск — увери го Джорек. — Нищо не ти пречи да подшушнеш на Сайра Ноавек за молбата ми, а тя да информира Ризек или баща ми. Но избирам да се доверя на омразата ти. Както ти можеш да се довериш на моята.

— Да се доверя на омразата ти. Към собствения ти баща — повтори Акос. — Защо… защо го искаш мъртъв?

Джорек беше с една глава по-нисък, но и на тегло не го достигаше. Беше дребен за възрастта си. Но очите му не трепваха.

— Майка ми е в опасност — обясни той. — Вероятно и сестра ми. А както виждаш, нямам нужните умения да го предизвикам да се бие.

— И какво? Реши, че е по-добре направо да го убиеш? Какво ви има на вас, шотетците? — процеди тихо Акос. — Ако майка ти и сестра ти са в опасност, не може ли просто да ги измъкнеш оттук? Ти си механик, а в товарното отделение има стотици ховъри.

— Няма да се съгласят да тръгнат. А и докато е жив, винаги ще е заплаха за тях. Не искам да живеят в постоянен страх и вечно да бягат — каза твърдо Джорек. Не искам да поемам ненужни рискове.

— И няма кой друг да ти помогне?

— Никой не е в състояние да принуди Сузао Кузар да направи нещо, което не му харесва. — Джорек се засмя. — Освен Ризек, a мога да се обзаложа как би откликнал суверенът на Шотет на подобна молба.

Акос потърка клеймата до лакътя си, колко жестокост се криеше зад тях. Уж е орисан, а виж какъв е дребосък, беше казала за него майката на Озно . Добро момче е, отвърна тогава Озно. Да, но никой от двама им не знаеше колко е ловък с ножа, нали?

— Искаш да убия човек — пророни Акос, макар и само за да изпробва мисълта в съзнанието си.

— Човекът, помогнал за отвличането ти. Да.

— Ей така, от милосърдие? — Акос поклати глава и подаде ножа на Джорек с дръжката напред. — Не.

— В замяна — отвърна Джорек — ще получиш свободата си. Както сам каза, в товарното има стотици ховъри. Лесно ще ти помогна да се качиш на някой от тях. Ще отворя люка. Ще се погрижа никой от пилотската кабина да не те види.

Свобода. Предлагаше я като човек, който не разбираше значението ѝ, на когото никога не са му я отнемали. Само дето за Акос тя вече не съществуваше. Не съществуваше от деня, в който научи ориста си. Може би дори откакто обеща на баща си да върне Айджа у дома.

Затова отново поклати глава.

— Не става.

— Не искаш да си отидеш у дома?

— Имам недовършена работа тук. И наистина трябва да се връщам към нея, така че…

Джорек отказваше да вземе тренировъчния нож, затова Акос го пусна на пода между тях и тръгна към вратата. Съчувстваше на майката на Джорек, дори на самия него, но си имаше достатъчно семейни грижи, а и клеймата не ставаха по-поносими с времето.

— Ами брат ти? — не се отказа Джорек. — Онзи, който вдишва, когато Ризек издишва?

Акос спря на място, стиснал зъби. Ти си виновен — каза сам себе си. — Ти загатна за „недовършена работа“. Но този факт не улесняваше нещата.

— Мога да го измъкна — добави Джорек. — Да го пратя в Тувхе, където да излекуват мозъка му.

Акос отново се замисли за неуспешното бягство, за съкрушения глас на Айджа, когато го беше попитал Защо се случи всичко това? За хлътналите му скули и пепелява кожа. Брат му чезнеше ден след ден, сезон след сезон. Скоро нямаше да остане нищо за спасяване.

— Добре.

Отговорът му прозвуча като шепот, не така, както бе очаквал.

— Добре? — повтори Джорек, останал почти без думи. — Тоест ще го направиш?

— Да — изтръгна думата от гърлото си Акос.

За Айджа беше готов на всичко.

Не си стиснаха ръце, какъвто беше гувхийския обичай при сключена сделка. Тук само произнасянето на думите на свещения за шотетците език беше достатъчно.

В дъното на коридора, пред каютата на Сайра, стоеше страж, което според Акос беше безсмислено. Никой не можеше да надвие Сайра в бой. Самият страж явно беше на същото мнение, защото дори не провери Акос за оръжие, когато мина покрай него.

Завари Сайра наведена пред печката, в краката ѝ имаше преобърната тенджера и локва вода. В дланите ѝ личаха извити вдлъбнатини — отпечатъци от нокти от стиснати юмруци, а по цялото ѝ тялото шаваха черни жилки. Той се спусна към нея, подхлъзвайки се леко на мокрия под.

Веднага щом Акос хвана китките ѝ, жилките изчезнаха като река, стичаща се обратно към извора си. Той самият, разбира се, не усети нищо. Хората често говореха за жуженето на потока, за местата и моментите, в които отслабваше, но това бяха само спомени за него. И то смътни.

Кожата ѝ сякаш гореше в ръцете му. Тя вдигна очи към неговите. По-рано Акос смяташе, че Сайра не се „натъжава“ като другите хора — или изглежда ядосана, или не. Но сега, след като я познаваше по-добре, виждаше тъгата през пукнатините на маската ѝ.

— За Лети ли мислиш? — попита я, сваляйки пръсти към китките ѝ.

— Просто я изпуснах. — Тя кимна към тенджерата. — Това е всичко.

Винаги има „още“, помисли си той, но не настоя. Вместо това вдигна спонтанно ръка и приглади косата ѝ. Беше гъста и къдрава и понякога го изкушаваше да я усуче около пръста си, ей така, без причина.

Нежният допир носеше чувство на вина след себе си. Не беше нормално да прави подобни неща — сам да върви устремено към ориста си, вместо да го дърпат насила към нея. В Тувхе всеки би го нарекъл предател, ако го видеше в момента. Не биваше да им дава основания да мислят така за него.

Но понякога усещаше болката на Сайра като своя собствена и инстинктивно се стремеше да я потуши и за двама им.

Сайра завъртя едната си ръка в неговата, опирайки пръсти в дланта му. Допирът ѝ беше топъл, любопитен. Но в следващия миг го отблъсна от себе си.

— Подранил си — заяви и грабна един парцал да избърше пода.

Водата започваше да се просмуква в подметките на обувките му. Сенките отново полазиха кожата на Сайра, карайки я да изтръпне от болка, но щом не искаше помощта му, нямаше да ѝ я натрапва.

— Да — потвърди той. — Натъкнах се на Джорек Кузар.

— Какво искаше?

Тя стъпи на парцала, за да попие останалата вода от пода.

— Сайра?

— Да? — отвърна тя, мятайки подгизналото парче плат в мивката.

— Как бих могъл да убия Сузао Кузар?

Сайра сбърчи устни, както правеше винаги когато премисляше нещо. Стори му се смущаващо, че ѝ задава такъв въпрос, сякаш беше нещо съвсем естествено. А за нея — да приеме, че наистина е такова.

Намираше се много, много далеч от дома.

— За да е законно, трябва да се случи на арената, както вече знаеш — отвърна тя. — А за твое добро трябва да е законно, иначе си мъртъв. Боевете са забранени за периода от излитането на кораба до края на лова за отпадъци, тоест ще трябва да изчакаш края на странството. Поредната приумица от религиозното ни наследство. — Тя свъси вежди. — Но ти и бездруго нямаш нужното обществено положение да предизвикаш Сузао на бой, така че ще трябва да го провокираш, за да те предизвика той.

Сякаш е обмисляла въпроса и преди, макар че на Акос не му се вярваше. В подобни моменти разбираше защо всички се боят от нея. И защо беше разумно да се боят от нея, дори без дарбата ѝ на потока.

— А мога ли да го надвия на арената?

— Той е добър боец, но в никакъв случай непобедим — отвърна Сайра. — Вероятно ще успееш да го повалиш и само с уменията си, но истинското ти преимущество над него е, че още те възприема като някогашното дете.

Акос кимна.

— Значи трябва да продължа да го заблуждавам.

— Точно така.

Тя сложи празната тенджера на чешмата, за да я напълни отново. Акос гледаше да е нащрек, когато Сайра готвеше, опитите ѝ почти винаги завършваха с прегоряла храна и облаци пушек в малката стая.

— Първо си помисли дали наистина искаш да го направиш — посъветва го тя. — Не ми се иска да ставаш като мен.

Тонът ѝ не издаваше нужда от утеха или опровержение. Напротив, излъчваше абсолютна категоричност, сякаш вярата ѝ в собствената ѝ чудовищност беше религия — може би най-близкото нещо до религия, което тя имаше.

— Мислиш, че е толкова лесно да стана противен? — подхвърли Акос, изпробвайки разговорния шотетски, характерен за пo-нисшата класа, на който се беше наслушал във военния лагер.

Прозвуча доста добре.

Тя вдигна косата си и я върза с връвта, която носеше около голата си китка. Очите ѝ отново намериха неговите.

— Мисля, че всеки се „става противен толкова лесно“.

Акос едва не се изсмя на странния начин, по който изразът прозвуча от нейната уста.

— Знаеш ли — подхвана той вместо това, — състоянието на противност, или чудовищност, както ти би го нарекла, не е задължително да бъде постоянно.

Тя придоби умислено изражение. Дали някога ѝ беше хрумвало, че може да е така?

— Остави да сготвя аз, чу ли? — Той взе тенджерата от ръцете ѝ. Водата се разплиска и намокри обувките му. — Гарантирам, че аз няма да подпаля нищо.

— Случи се един-единствен път — защити се Сайра. — Не съм ходеща, говореща заплаха.

Като много от нещата, които казваше за себе си, и това беше едновременно шега и не съвсем.

— Знам, че не си — отвърна сериозно Акос. А после добави: — Затова ще накълцаш соления плод вместо мен.

Сайра продължи да изглежда все така умислено — нетипично изражение за лице, което се мръщеше толкова лесно, — докато вадеше соления плод от хладилната чанта в ъгъла и се настаняваше пред работния плот, за да го нареже.