Смъртни белези

ГЛАВА 22 САЙРА

РЕНЕГАТИТЕ НЕ МИ ПРЕДАДОХА ТАЙНО СЪОБЩЕНИЕ В столовата, нито го прошепнаха скришом в ухото ми, докато вървях през странстващия кораб. Не проникнаха в личните ми екрани, нито предизвикаха всеобщ смут, за да ме отвлекат. Няколко дни след лова на отпадъци, докато вървях към каютата ми, мярнах руса коса пред себе си — Тека, хванала мръсен парцал в омазаните си с машинно масло пръсти. Тя надникна през рамо към мен, сви показалец да ме привика и аз я последвах.

Заведе ме не до някоя тайна стаичка или сумрачен коридор, а в товарния отсек. Там беше тъмно и силуетите на транспортните кораби приличаха на гигантски спящи същества. В далечния ъгъл, окачена на крилото на един от най-големите летателни апарати, светеше лампа.

Ако дъждът и гръмотевиците бяха музика за питарските уши, за шотетските музика беше бученето на машините. Звукът на странстващия кораб, на движението редом с космическия поток. Затова не се учудих, че точно в този отсек, където всеки разговор щеше да се слее с машинното жужене от долното ниво, се е събрала скромната групичка ренегати. Всичките бяха облечени в комбинезони на механици, може би наистина всички са механици, така, като се замисля, и бяха скрили лицата си зад черни маски като тази на Тека от вечерта, когато ме нападна в коридора.

Тека извади нож и долепи острието му до гърлото ми. Беше студено и миришеше приятно като отварите на Акос.

— Приближиш ли ги дори и със сантиметър, ще ти видя сметката — заплаши Тека.

— Кажи ми, че това не е цялото ви войнство.

В главата си преговарях как бих могла да се освободя от хватката ѝ, първо щях да настъпя силно пръстите на краката ѝ.

— Бихме ли рискували да издадеш цялото ни войнство на брат си? — попита Тека. — Не.

Едната метална скоба, прикрепяща лампата за крилото на транспортния кораб, изхвръкна, оставяйки я да виси само на една.

— Ти настояваше за среща — обади се някой от другите. Звучеше по-възрастен, по-груб. Беше мъж-планина, с толкова гъста брада, че сигурно губеше разни неща в нея. — Какво искаш от нас?

Успях да преглътна. Ножът на Тека още притискаше гърлото ми, но не той затрудняваше говора ми, а че ми предстоеше най-накрая да изрека на глас мислите, бушуващи в главата ми от месеци. Че най-сетне, за пръв път в живота ми, щях да направя нещо, вместо само да мисля за него.

— Искам безопасен превоз за един човек — заявих накрая. — Някой, който не иска да напусне Шотет.

— И кой е този някой? — попита същият мъж.

— Акос Кересет — отговорих.

В групичката се разнесе шушукане.

— И той не иска да си тръгне? Тогава защо държиш да го измъкнеш от Шотет? — попита мъжът.

— Сложно е за обяснение — отвърнах. — Брат му е тук. Но той вече не е себе си. И няма надежда да се възстанови. — Умълчах се за миг. — Любовта пречи на някои хора да видят истината.

— А-ха — прошепна Тека. — Стана ми ясно.

Имах чувството, че зад тъмните маски всички ми се присмиват. Не ми харесваше. Грабнах китката на Тека и я извих силно, за да не сочи ножът ѝ към мен. Тя простена от допира ми и аз хванах острието на ножа с два пръста, изтръгвайки го от хватката ѝ. Завъртях го в ръката си, така че да го хвана за дръжката. Пръстите ми бяха хлъзгави от веществото, с което беше намазано острието.

Преди Тека да се осъзнае, извих ръката ѝ още повече, притиснах гърба ѝ към гърдите си и насочих ножа към ребрата ѝ. Опитах се да задържа колкото може повече от болката от сенките за себе си, стиснала зъби, за да не изкрещя, макар че дишах тежко, точно до ухото ѝ. Тя не помръдваше.

— Не знам за каква ме имате, но не съм глупачка — заявих. — Да не мислите, че не мога да ви разпозная по стойката, по походката, по говора? Ако искам да ви предам, ще го направя, дори да носите маски и да ме заплашвате с нож. А всички знаем, че предам ли вас, предавам и себе си. Така че… — Издухах един кичур от косата на Тека, попаднал пред устата ми. — Ще подходим ли с взаимно доверие, или не?

Пуснах Тека и ѝ подадох ножа. Тя ме изгледа бясно, стиснала китката си, но го взе.

— Добре — съгласи се мъжът.

И развърза кърпата, прикриваща устата му. Под нея гъстата му брада се спускаше чак до гърлото му. Някои от другите последваха примера му. Джорек беше един от тях, стоеше от дясната ми страна със скръстени ръце. Изобщо не се учудих, като се има предвид, че беше поискал смъртта на собствения си баща на арената, верен поддръжник на Ноавек.

Други не си направиха труда да разкрият лицата си, но това не ме притесни, интересуваше ме само говорителят им.

— Аз съм Toc и мисля, че можем да изпълним искането ти — каза брадатият. — Но предполагам си наясно, че ще искаме нещо в замяна.

— И какво е то?

— Искаме да ни помогнеш да се промъкнем в имението Ноавек. — Toc скръсти мускулестите си ръце. Дрехите му бяха ушити от другопланетни материи, твърде тънки за шотетския студ. — Във Воа. След странството.

— Изгнаник ли си? — попитах го, сбърчвайки чело. — Носиш другосветски дрехи.

Дали ренегатите не поддържаха контакт с изгнаниците, потърсили спасение от режима на Ноавек на друга планета? Имаше логика, но чак сега се замислях за усложненията от това. Изгнаниците без съмнение бяха по-голяма сила от бунтовнически настроените шотетци, обърнали се срещу брат ми. И по-опасни лично за мен.

— За нашите намерения и цели не правим разлика между изгнаник и ренегат. Всички се стремим към едно и също: да свалим брат ти от власт и да направим Шотет такъв, какъвто беше преди семейството ти да го омърси с неравенство — отвърна Toc.

— „Да го омърси с неравенство“ — повторих. — Колко деликатно се изказа.

— Думите не са мои — натърти мрачно Toc.

— По-неделикатно казано — намеси се Тека, — карате ни да гладуваме, криете лекарствата. Да не говорим, че вадите очите ни и изобщо ни изтезавате както на Ризек му скимне.

Канех се да възразя, че аз самата нито съм ги карала да гладуват, нито съм ги лишавала от медицински грижи, но внезапно ми се стори безсмислено да споря. И бездруго знаех, че са прави.

— Ясно. Е… имението Ноавек. Какво мислите да правите там?

Това беше единствената сграда, в която аз лично можех да вкарам някого. Знаех любимите кодове на Ризек, а и по-важните врати се заключваха с генетичен код част от охранителната система, която Ризек бе въвел след смъртта на родителите ни. Само моите гени съвпадаха с неговите. Кръвта ми можеше да им отвори всяка врата.

— Не смятам, че тази информация те интересува.

Сбърчих чело. Не бяха много нещата, заради които група ренегати — или изгнаници, ще се домогва до достъп в имението Ноавек. Реших да изкажа предположение.

— Да не шикалкавим. Искате от мен да участвам в покушение срещу брат ми.

— Това смущава ли те? — попита Toc.

— Не — отговорих. — Вече не.

Въпреки всички зверства на Ризек, се изненадах от лекотата, с която отговорих. Той ми беше брат, моя кръв. Освен това беше единствената гаранция за безопасността ми — ако ренегатите успееха да го убият, нямаше да пощадят живота на сестра му, убийцата. Но заради заповедта да участвам в разпита на Зосита и заплахата към Акос, Ризек успя да загуби и малкото преданост, която ми беше останала.

— Добре — рече Toc. — Ще поддържаме връзка.

Същата вечер, докато нагласях полага си върху кръстосаните си крака, претърсих с очи претъпканата зала за полка на Сузао Кузар. Всичките му хора се бяха наредили на балкона и си разменяха нетърпеливи погледи. Чудесно, помислих си. Бяха прекалено самоуверени, което несъмнено беше отражение на неговата нагласа, а така Акос щеше да го надвие по-лесно.

Залата ехтеше от хорски гласове, не толкова пълна, колкото при моя бой с Лети преди няколко месеца, но все пак малко други Възвърнати можеха да съберат такава тълпа. Което също беше добре. Победа в бой на арената винаги cпомагаше за изкачване по обществената стълбица, но за да има значение новият социален статут на победителя, трябваше да бъде признаят от целия шотетски елит. Колкото повече хора гледаха триумфа на Акос над Сузао, толкова повече уважение щеше да спечели, а това ще го улесни в спасяването на Айджа. Влиянието на едно ниво обикновено се прехвърляше и на други — стига да е върху точните хора.

Ризек не благоволи да присъства на днешния бой, но Вас се качи с мен на подиума, запазен за високопоставените шотетци. Аз седнах в единия му край, а той — в другия. Скриех ли сенките си в някое тъмно кътче, можех по-лесно да избегна хорските погледи. Но не успях да ги скрия от Вас, който седеше достатъчно близо да види как по кожата ми плъзват тъмни пипала всеки път, чуех ли името на Акос сред тълпата.

— Да знаеш, че не казах на Ризек за разговора ти с дъщерята на Зосита в товарния отсек преди лова на отпадъци — каза ми Вас, докато чакахме Сузао да излезе на арената.

Сърцето ми се разтуптя. Имах чувството, че срещата с ренегатите е оставила отпечатък върху кожата ми, видим за всеки, който се вгледаше. Въпреки това се опитах да запазя самообладание.

— Доколкото ми е известно, Ризек не е забранил разговорите с механици.

— Едно време не би възразил, но сега определено няма да му хареса.

— Трябва да ти благодаря за дискретността ли?

— Не. Трябва да го приемеш като втори шанс. Постарай се да не допускаш друг път подобни грешки, Сайра.

Погледнах отново към арената. Светлините станаха приглушени, а високоговорителите изпращяха пронизително, когато някой включи усилвателите, висящи над бойците. Сузао излезе пръв и тълпата го приветства с буйни възгласи. Той вдигна ръце, за да разпали публиката още повече, и резултатът беше нов изблик от крясъци.

— Арогантно копеле — измърморих под носа си.

Не заради поведението, а заради облеклото му: беше оставил шотетската си броня и излизаше на арената по риза. Не смяташе, че му нужна допълнителна защита. Само че от доста време не беше виждал Акос да се бие.

След секунда на арената излезе и Акос, облечен с бронята, която си беше заслужил, и стабилните ботуши от Пита. Публиката го посрещна с присмех и вулгарни жестове, но те като че ли не го достигаха в състоянието, в което се намираше. Нямаше я дори неизменната му предпазливост.

Сузао извади ножа си и погледът на Акос мигновено застина, сякаш току-що е взел решение. Той извади своя нож. Познах го веднага — беше обикновеният нож от Золд, който му подарих.

При допира му около острието не се увиха жилки от потока. В очите на публиката, свикнала да вижда бойците на арената с ножове на потока, обикновеният със сигурност изглеждаше като в ръката на мъртвец. Всички слухове за него, за устойчивостта му на потока, намираха потвърждение. И още по-добре, че дарбата му ги плашеше — способността на човек да всява страх му даваше различен вид сила. Знаех го от личен опит.

Сузао започна да подхвърля ножа си от ръка в ръка, въртейки го в дланите си. Номер, който явно беше научил от посветените си в зиватахак приятели, защото, съдейки по изпъкващите под ризата му мускули, той самият очевидно беше възпитаник на алтетахак.

— Струваш ми се притеснена — коментира Вас. — Имаш ли нужда да хванеш някого за ръката?

— Притеснявам се единствено за твоя човек — отвърнах. — Задръж си ръката, със сигурност ще ти трябва по-късно.

Вас се засмя.

— Явно не съм ти нужен, откакто си намери кой друг да те докосва.

— Какво трябва да значи това?

— Много добре знаеш. — Очите на Вас проблеснаха от гняв. — По-добре наблюдавай тувхийския си домашен любимец. Всеки момент ще умре.

Сузао нападна пръв и Акос отскочи встрани, изплъзвайки се с лекота на ленивия му удар.

— О, пъргав си — прокънтя гласът на Сузао през усилвателите. — Точно като сестра ти. Тя също почти ми се измъкна. Стигна почти до вратата, когато я спипах.

Той сграбчи Акос за гърлото и опита да го вдигне, за да го прикове към стената на арената. Акос обаче блъсна с вътрешната страна на китката си неговата, прекъсвайки хватката му, и се измъкна. Можех да чуя как стратегическите правила на елметахак му диктуват да се държи на достатъчно разстояние от по-едрия опонент.

Той завъртя ножа в дланта си със зашеметяваща скорост — острието отрази светлината, разпилявайки я по пода, и Сузао я проследи с очи. Акос се възползва от моментната му разсеяност и го удари силно с левия си юмрук.

Сузао залитна назад с разкървавен нос. Не знаеше, че Акос е левичар. Нито че го тормозех да прави лицеви опори, откакто се появи при мен.

Акос не го остави, изви ръката му и го блъсна с лакът в носа. Крясъкът на Сузао проехтя из арената. Той атакува сляпо, сграбчвайки предницата на бронята на Акос, и го метна настрани. Акос загуби равновесие, а Сузао го притисна към земята с коляно и го удари силно в челюстта.

Изтръпнах. Акос, на пръв поглед зашеметен, вдигна коляно до лицето си, сякаш се канеше да изхвърли Сузао от себе си. Вместо това обаче извади нож от едната страна на ботуша си и заби острието между ребрата на Сузао.

Сузао се прекатури, вперил изумен поглед в дръжката, стърчаща от торса му. Акос замахна с другия си нож. И когато Сузао грохна на земята, всички видяха червената линия на гърлото му.

Дори не съзнавах колко съм била напрегната, докато боят не приключи и мускулите ми не се отпуснаха.

Бях заобиколена от шумотевица. Акос се приведе над тялото на Сузао да извади втория си нож. Избърса острието му в панталона си и отново го прибра в ботуша. Накъсаното му дишане ехтеше през високоговорителите.

Не се паникьосвай, посъветвах го наум, сякаш можеше да ме чуе.

Той избърса с ръкав потта от челото си и вдигна очи към публиката, обкръжила арената. Завъртя се бавно в кръг, сякаш гледаше с ненавист всеки зрител, после прибра ножа в ножницата си, прекрачи трупа на Сузао и тръгна по пътеката към изхода.

Изчаках няколко секунди, преди да сляза от подиума и да се смеся с тълпата. Тежките ми дрехи се развяваха около тялото ми, докато крачех устремено. Вдигнах полата си с две ръце и се опитах да настигна Акос, но той беше далече, не го видях никъде по коридорите към каютата ни.

Когато достигнах вратата, спрях с ръка до сензора и се заслушах.

Отпърво чувах само тежко дишане, преминаващо във вопли. В следващи миг обаче Акос изкрещя и блъсна нещо и още нещо. Отново изкрещя и аз долепих ухо до вратата, прехапала долната си устна. Когато крясъците му отстъпиха място на ридания, стиснах плътта си със зъби толкова силно, че усетих кръвта да потича.

Докоснах сензора и отворих вратата.

Намерих го седнал на пода в банята. Навсякъде около него имаше парчета строшено огледало. Беше изтръгнал завесата на душа от тавана и рафта с кърпи от стената. Не ме погледна, като влязох, дори когато минах внимателно покрай парчетата стъкло, за да стигна до него.

Коленичих сред острите отломки и се пресегнах над рамото му, пускайки душа. Изчаках водата да стане гореща и го издърпах за ръката към струята.

Застанах под душа с него, както бях облечена. Акос дишаше на пресекулки до бузата ми. Сложих ръка на тила му и наместих лицето му под водата, а той затвори очи и ѝ позволи да го облее. Разтрепераните му пръсти потърсиха моите и той притисна ръката ми към облечените си в броня гърди.

Останахме така дълго време, докато сълзите му не стихнаха. Тогава спрях водата и го поведох към кухнята, ритайки парчета огледало по пътя си.

Погледът му беше празен. Не знаех дали съзнава къде се намира и какво му се случва. Разкопчах каишите на бронята му и я изхлузих през главата му, хванах ръба на ризата му и отлепих мокрия плат от тялото му, разкопчах, панталона му и го оставих да се свлече в подгизнала купчина в крака та му.

Мечтаех си да го видя така, даже аз самата да го съблека някой ден, да махна пластовете дрехи, които ни разделят, но не така изглеждаше мечтата ми. Той страдаше. Исках единствено да му помогна.

Не усещах собствената си болка, но докато му помагах да се изсуши, забелязах, че сенките на потока се стрелкат светкавично под кожата ми. Все едно някой ги е инжектирал във вените ми и сега се движеха заедно с кръвта ми. Доктор Фадлан ме предупреди, че дарбата ми се засилва в моменти на силна емоционална възбуда. Е, прав беше. Не съжалявах за Сузао, всъщност възнамерявах да се изплюя на погребалната му клада, само за да чуя пращенето на слюнката си. Но преди всичко ме беше грижа за Акос, повече, отколкото за всеки друг на света.

Той лека-полека идваше на себе си и вече беше достатъчно адекватен да ми помогне да превържа ръката му и да стигне сам до стаичката си. Настаних го в леглото и отидох да сложа чайника на един от котлоните върху работния плот. Някога той ми приготвяше отвара против кошмари. Беше мой ред да му се отплатя.