Смъртни белези

ГЛАВА 32 АКОС

КОРАБЪТ, ПРОБИЛ ПОКРИВАЛОТО НА ПОКРИВА, БЕШЕ пътнически ховър, побиращ само няколко човека. Съдраните парчета от плата, който беше разкъсал, се спускаха след него, понесени от въздушното му течение. Вече видимото небе беше тъмносиньо и беззвездно, а космическият поток, лъкатушещ през него, имаше пурпурен цвят.

Ренегатите обградиха ховъра с извадени оръжия. Люкът от едната му страна се отвори и по стъпалата слезе жена, вдигнала длани към тях. Беше възрастна, със сиви кичури в косата си и поглед, далеч несъвместим с покорния ѝ жест.

— Мамо? — обади се Киси.

После хукна към нея и я прегърна силно. Майка им отвърна на прегръдката ѝ, но през това време оглеждаше ренегатите над рамото ѝ. Докато очите ѝ не се спряха на Акос.

Идеше му да изскочи от кожата си. Беше си мислил, че ако някога я види отново, ще го накара да се почувства като хлапе. Но сега се случваше точно обратното — чувстваше се стар. И огромен. Държеше шотетската броня пред себе си, сякаш можеше да го предпази от нея, но в следващия момент му се прииска да не я носи, за да не разбере майка му, че я е заслужил. Не искаше да я шокира, нито да я разочарова, нито да ѝ се представи като различен от очакванията ѝ, макар и да нямаше представа какви са те.

— Коя си ти? — попита остро Тека. — Как ни намери?

Майка му пусна Киси.

— Аз съм Сифа Кересет. Съжалявам, че ви притесних, но не ви мисля злото.

— Не отговори на въпроса ми.

— Знаех къде да ви открия, защото съм оракулът на Тувхе — обясни майка му и изведнъж, сякаш го бяха репетирали, ренегатите свалиха ножовете на потока.

Дори онези шотетци, които не боготворяха потока, не смееха да заплашат оракул — толкова силна беше религиозната им история. Страхопочитанието към нея, към способностите и виденията ѝ, беше вродено в тях до мозъка на костите им.

— Акос — каза майка му почти въпросително. И на тувхийски. — Сине?

Десетки пъти си представяше, че я вижда отново. Какво би ѝ казал, какво би направил, как би се почувствал. Но сега изпитваше най-вече гняв. Не дойде да го защити в деня на отвличането. Дори не ги предупреди за ужаса, който ги чакаше в дома им, нито пък се сбогува с мъдри думи същата сутрин, преди да тръгнат на училище. Нищо.

Тя протегна ръце към него, слагайки мазолести пръсти на раменете му. Оръфаната ѝ риза, закърпена по лактите, някога принадлежеше на баща им. Миришеше на солен плод и листа от сендес, на дома им. Последният път, когато бе стоял пред нея, стигаше едва до рамото ѝ, сега се извисяваше с цяла глава над нея.

Очите ѝ проблясваха.

— Иска ми се да можех да ти обясня.

И на него му се искаше. А още повече му се искаше да се беше отказала от върлата си вяра в ориста, в убежденията си, които поставяше дори над собствените си деца. Но не беше толкова просто.

— Загубила ли съм те?

Гласът ѝ пресекна леко и за миг гневът в сърцето му сякаш рухна.

Той се наведе и я взе в обятията си, вдигайки я на пръсти, без дори да усети.

Стори му се кожа и кости. Винаги ли е била толкова слаба? Дали просто не я е мислел за силна, както всяко дете възприема майка си? Имаше чувството, че с лекота може да я скърши.

Тя се полюшна наляво-надясно. Винаги така правеше. Сякаш прегръдката не беше завършена, докато не изпробва дали е устойчива.

— Здравей — пророни Акос, защото друго не му дойде наум.

— Пораснал си — каза майка му, откъсвайки се от него. — Представях си десетина варианта на този момент, но нито веднъж не ми хрумна, че може да си толкова висок.

— Аз пък не вярвах, че някога ще те видя изненадана.

Тя се засмя.

Не ѝ беше простил, ни най-малко. Но нищо чудно да я вижда за последно, не биваше точно сега да се поддава на гнева си. Тя приглади косата му с длан и Акос ѝ позволи, макар и да знаеше, че не се нуждае от приглаждане.

Гласът на Исае наруши тишината.

— Здравей, Сифа.

Оракулът ѝ кимна. Естествено, знаеше, че не бива да издава самоличността ѝ пред ренегатите.

— Здравей — поздрави я. — Радвам се да те видя. Тревожехме се за теб. За сестра ти също.

Предпазливи думи, пропити със скрит смисъл. По всяка вероятност Тувхе бе потънал в смут, издирваше под дърво и камък канцлера си. Акос се зачуди дали Исае е споделила с някого къде отива, или че е жива. Може би не смяташе за нужно. Все пак нe беше израснала в Тувхе. Доколко ли е отдадена на вледенената им страна?

— Е — обади се Джорек с вечно приветливия си тон, — за нас е чест да ни гостувате, оракуле. Моля, заповядайте на масата.

— На драго сърце, но трябва да ви предупредя, че съм въоръжена с видения — призна Сифа. — Мисля, че ще представляват интерес за всички ви.

Някой превеждаше тихо на ренегатите, които не говореха тувхийски. На Акос още му беше трудно да разграничава двата езика, освен ако не се съсредоточеше. Явно така беше с нещата, които знаеш с кръвта си, вместо с мозъка. Те просто бяха вродени.

Забеляза Сайра зад тълпата край тях, на равно разстояние между струпалите се ренегати и стълбището, от където двамата дойдоха. Изглеждаше… уплашена. От срещата с оракула ли? Не, от срещата с майка му. Така му се стори.

Без окото ѝ да мигне, участваше в опити за покушение на собствения ѝ брат и боеве до смърт на арената. А се боеше да срещне майка му. Акос се усмихна.

Ренегатите тръгнаха към ниската печка, която бяха напалили, за да се топлят. Докато Акос беше на горния етаж със Сайра, спътниците му бяха довлекли няколко маси от съседните апартаменти и сега край печката имаше представители на няколко различни стила в обзавеждането — една квадратна и метална, една ниска и дървена, една стъклена, една резбована. Бяха наредили храна по тях печен солен плод и сушено месо, хляб, препечен на шиш, и изгорени обвивки от фензу, а този деликатес още не беше опитвал. До храната имаше малки купички с ледоцвети, приготвени за парене. Работа, която Джорек вероятно е отредил за него. Нямаше да е пир като предишната вечер, но и това стигаше.

Не му се наложи да води майка си при Сайра. Тя сама я видя и веднага тръгна към нея. А Сайра продължаваше да изглежда все така уплашена.

— Госпожице Ноавек — поздрави я майка му.

Гласът ѝ пак пресекна леко и тя наклони глава да огледа сребърната кожа по врата на Сайра.

— Оракуле — върна поздрава ѝ Сайра, кимвайки с глава.

Акос за пръв път я виждаше да се покланя с искрено уважение.

Една от сенките разцъфна върху бузата ѝ и се раздели на три мастилено тъмни пипала, които литнаха заедно надолу по шията ѝ като лястовица. Той докосна с пръсти лакътя ѝ, за да поеме подадената ѝ за поздрав ръка, и майка му отчете лекия допир с интерес.

— Мамо, Сайра уреди прибирането ми миналата седмица — обясни той. Не знаеше какво още да ѝ каже за нея. И изобщо какво да каже. Изчервяването, преследвало го в детството, се завръщаше подмолно, усети го зад ушите си и се опита да го потуши. — И както виждаш, цената, която е платила за това, е висока.

Майка му отново огледа Сайра.

— Благодаря ви, госпожице Ноавек, че сте помогнали на сина ми. Надявам се след малко ще ми обясните защо.

И със странна усмивка Сифа им обърна гръб, хващайки Киси под ръка. Сайра остана с Акос, повдигайки въпросително вежди.

— Това е майка ми — поднесе той.

— Досетих се — отвърна Сайра. — Ти… — Тя докосна с пръсти задната страна на едното му ухо, където кожата сякаш гореше. — Изчервил си се.

Явно и този път не е успял да се пребори с напастта от детството си. Горещината плъзна към лицето му, несъмнено обагряйки го в яркочервено. Не трябваше ли да го е надраснал вече?

— Не знаеш как да ме представиш. Забелязала съм, че се изчервяваш само когато не ти хрумват подходящите думи — изтъкна тя, смъквайки пръста към челюстта му. — Няма нищо. И аз не се сещам как да представя моя милост пред майка ти.

Акос не знаеше каква реакция е очаквал от нея. Подигравка може би? Сайра често го подиграваше, но като че ли някак усещаше, че точно тази тема не е подходяща за шеги. Простичкото ѝ, кротко разбиране го накара да омекне отвътре. Той сложи ръка върху нейната. Сключи показалец с нейния.

— Май сега не е моментът да те уверявам, че едва ли ще успея да я очаровам — рече тя.

— Тогава недей да си очарователна — отвърна Акос. — Тя определено не е.

— Внимавай. Нямаш представа колко неочарователна мога да бъда.

Сайра доближи сключените им пръсти до устата си и захапа леко неговия.

Акос се настани до Сифа пред металната маса. Ако съществуваше хесанска униформа, тя определено се беше пременила в такава — панталоните ѝ бяха от дебел плат, навярно със специална подплата за повече топлина, а ботушите ѝ имаха малки кукички по подметките си за по-добро сцепление с леда. Косата ѝ беше вързана с червена лента. Вероятно от Киси. По челото и около очите ѝ се бяха появили нови бръчки, сякаш сезоните ѝ бяха отнели нещо. Разбира се, че бяха.

Ренегатите около тях си подаваха купи с храна, прибори и празни чинии. От другата страна на масата седяха Тека, този път с превръзка на цветя през окото, Джорек с влажна коса от взетия душ, и Джио, отпуснал брадичка върху инструмента си, чийто долен край опираше в скута му.

— Първо да хапнем — предложи Сифа, като осъзна, че погледите на ренегатите са вперени в нея. — После ще чуете предсказанията ми.

— Разбира се — съгласи се Джорек с усмивка. — Акос, ще бъдеш ли така добър да ни направиш чай, за да се поотпуснем?

Както и очакваше. Акос не възрази, че му възлагат задача, когато майка му току-що е влетяла през покрива с тувхийски ховър. И бездруго имаше нужда да прави нещо с ръцете си.

— Добре.

Напълни чайника с вода и го окачи на куката в малката печка, после си намери място в другия край на сбора от маси и се зае да прави чай за колкото чаши успя да намери. За повечето приготви стандартната отвара за разпускане, която повдигаше духа и отвързваше езика. За Сайра обаче предвиди болкоуспокояваща, а за себе си — само успокояваща. Докато стоеше с пръсти в купите с ледоцвети, чу майка му и Сайра да си говорят.

— Усетих, че синът ми ви представи с голямо желание — подхвана майка му. — Сигурно сте му близка приятелка.

— Ами… да — отвърна Сайра. — Така ми се струва.

Струва ти се? помисли си Акос, едвам сдържайки се да не врътне очи. На стълбището преди малко ѝ беше дал повече от ясни определения за чувствата си към нея, но явно още не можеше да повярва. Това е проблемът, когато си убеден в собствената си лошотия — винаги мислиш, че хората лъжат, когато не са съгласни с теб.

— Чувала съм, че имате талант за убийства — заяви майка му.

Поне беше предупредил Сайра за нетактичния ѝ подход.

Той погледна към Сайра. Държеше облечената си в броня китка до корема си.

— Може да се каже — потвърди тя. — Но не ми е страст.

От чучура на чайника излизаше пара, но още недостатъчно гъста за попарване на ледоцветите. Водата никога не бе завирала толкова бавно.

— Двамата сте прекарали доста време заедно — продължи майка му.

— Да.

— Вие ли сте отговорна за оцеляването му през последните сезони?

— Не — отрече Сайра. — Синът ви сам оцеля.

Сифа се усмихна.

— Звучите отбранително.

— Не си приписвам заслуги за чуждата сила — обясни Сайра. — Само за моята собствена.

Усмивката на майка му се разшири.

— Май сте и доста наперена.

— И по-лошо са ме наричали.

Парата стана достатъчно гъста. Акос взе куката с дървена дръжка, окачена до печката, и вдигна с нея чайника. Той го застопори, така че да разлее врящата вода по чашите. Исае дойде да си вземе, надигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

— Ако още не те е осенило, нека ти подскажа, че твоето момиче и майка ти са доста сходни личности — отбеляза тя. — Ще спра дотук, защото виждам, че този безспорен факт те ужасява.

Акос я изгледа учудено.

— Това хумор ли беше, госпожице канцлер?

— От време на време дори аз правя забавни коментари. — Тя отпи от чая си, макар и още врял. Но като че ли не се опари. Стисна чашата между двете си длани и я доближи до гърдите си. — Добре ли познаваше сестра ми, като бяхте деца?

— Не колкото Айджа — отвърна Акос. — С мен се говореше малко по-трудно.

— Доста ми е разказвала за него — продължи Исае. — Беше съкрушена, когато го отвлякоха. Напусна Тувхе за известно време, за да ми помогне да се възстановя след инцидента. — Тя махна с ръка към белезите по лицето си. — Нямаше да се справя без нея. Онези глупаци в Щабквартирата на Съвета не знаеха какво да ме правят.

Акос беше чувал само откъслечни слухове за Щабквартирата на Съвета. Представляваше гигантски космически кораб, обикалящ в орбита около слънцето им и населяван от сбирщина посланици и политици.

— Аз пък си мислех, че си в свои води сред тях — отбеляза той.

Не беше точно комплимент и тя май не го прие като такъв.

— Хората си мислят много неща за мен — сви рамене Исае.

Да, в болницата в Шиса се появи с лъскави обувки, помисли си Акос, но през цялото това време не се оплака нито веднъж. Ако наистина е прекарала по-голямата част от живота си на военен кораб, обикалящ из космоса, едва ли е живяла като кралска особа на борда му. Въпреки това му беше трудно да я определи. Имаше чувството, че не се вписва в никоя категория.

— Е, каквито и да са отношенията ви — подхвана пак Исае, — съм ти… благодарна за помощта. И на Сайра. Нещата стават по неочакван за мен начин. — Тя вдигна поглед към дупката в тавана. Абсолютно всичко.

— За мен също.

Тя направи тих звук с гърлото си.

— Ако успееш да измъкне Айджа, без да умреш междувременно, ще се прибереш ли у дома с нас? — попита го тя. — Познанията ти от първа ръка за шотетската култура ще са ми полезни. Моят опит с шотетци е едностранчив, както предполагам се досещаш.

— И мислиш, че народът ще одобри сътрудничеството ти с орисан изменник? — учуди се той.

— Може да се подвизаваш под друго име.

— Не мога да крия самоличността си — отвърна той. — И не мога да избягам от факта, че ориста ми ме отпраща отвъд Границата. Вече не се и опитвам.

Тя отново пийна глътка чай. Изглеждаше почти… натъжена.

— Казваш „Границата“ — отбеляза. — Също като тях.

Беше го направил несъзнателно, без дори да се замисля. Тувхийците наричаха това място просто „перестата трева“. Допреди малко същото важеше и за него.

Тя долепи ръка до едната страна на главата му. Беше му странно да го докосва — кожата ѝ студенееше.

— Само не забравяй — рече Исае, че тези хора не ги е грижа за живота на тувхийците. А независимо от това дали във вените ти тече малко шотетска кръв, или не, ти си тувхиец. От моя народ си, не от техния.

През последните сезони Акос дори не се надяваше някой ден да го причислят към лоното на Тувхе. По-скоро очакваше точно обратното.

Тя свали ръката си и отнесе чашата си на мястото до Киси. Джио свиреше на сестра му с онзи сънлив поглед в очите, с който Акос започваше да свиква вече. Горкият Джио. Всеки виждаше, че Киси е влюбена в Исае. И по всичко личи, че чувствата ѝ са споделени.

Акос занесе болкоуспокояващото на Сайра. Двете с майка му бяха преминали на друга тема. Сифа топеше соса от соления плод с парче хляб от смлени семена, отгледани в нивите край Boa. И в Хеса ядяха почти същата храна — едно от малкото неща, по които Шотет и Тувхе си приличаха.

— Майка ми ни заведе веднъж — разказваше Сайра. — Там се научих да плувам в специален костюм, защитаващ тялото от студа. Като се замисля, имахме нужда от такъв на последното странство.

— А, да, ходихте до Пита, нали? — присети се Сифа. — Ти също, нали, Акос?

— Да — потвърди той. — Прекарах повечето си време там върху остров от боклук.

— Видял си галактиката — коментира майка му със странна усмивка.

После пъхна ръка под левия му ръкав, докосвайки всеки от смъртните белези. Докато ги броеше, усмивката ѝ посърваше.

— За кого са? — попита го тихо.

— За двама от войниците, които нападнаха дома ни — отговори дрезгаво Акос. — И за Бронирания, чиято кожа нося.

Очите ѝ отскочиха към Сайра.

— Познават ли го тукашните?

— Доколкото знам, е обект на доста слухове, повечето неверни — обясни Сайра. — Знаят, че може да ме докосва и да прави силни отрови. И че е тувхийски пленник, съумял някак да си спечели броня.

Сифа я гледаше с онзи поглед, който придобиваше, виждайки, че пророчествата ѝ се сбъдват. А това го плашеше.

— Винаги съм знаела какъв ще станеш, забрави ли? — попита го тихо майка му. — Някой, когото хората вечно ще наблюдават. Станал си точно какъвто трябва. И въпреки всичко трябва да знаеш, че обичам човека, който беше, който си и в който ще се превърнеш. Разбираш ме, нали?

Акос стоеше като прикован от погледа ѝ, от гласа ѝ. Сякаш е попаднал в храма и я гледаше през пушек от запалени сушени ледоцвети. Или пък седи на пода в дома на Разказвача и наблюдава как той тъче миналото от пара. Пламъкът в очите ѝ лесно можеше да го омае, но Акос беше страдал твърде дълго под теглото на собствената си орис, за да го позволи.

— Отговори ми ясно поне веднъж — каза ѝ. — Ще спася ли Айджа, или не?

— Видях варианти на бъдещето, в които го спасяваш, и такива, в които не успяваш — отвърна тя. После добави с усмивка. — Но винаги и във всеки един от тях опитваш.

Ренегатите стояха нащрек. Чиниите им бяха струпани в единия край на голямата дървена маса, а чашите им — почти пресушени. Тека се беше увила в одеяло, за което Акос я чу да казва, че било избродирано от Сови, а Джио бе оставил инструмента си. Дори Джорек скри нервно треперещите си пръсти под масата, докато оракулът описваше виденията си. Още от детството си Акос гледаше как хората изпадат в почтително мълчание край майка му, но сега усещането беше различно. Като поредната причина да се чувства не на място.

— Три видения — подхвана Сифа. — В първото отпътуваме оттук преди съмване, за да не ни види никой през дупката в покрива.

— Но… ти я направи — прекъсна я Тека. Акос очакваше от нея бързо да достигне границите на почитта си. Май не беше свикнала да търпи ничии глупости. — Щом си знаела, че ще се наложи да си тръгнем заради нея, можеше изобщо да не я правиш.

— Радвам се, че следиш нишката на думите ми — отвърна невъзмутимо Сифа.

Акос преглътна смеха си. Малко по-далече от него Киси като че ли правеше същото.

— Във второто ми видение Ризек Ноавек стои пред многолюдна тълпа, докато слънцето е в зенита си. — Тя посочи право нагоре. Обедно слънце в столицата Boa, която се намира по-близо до екватора на планетата. — В амфитеатър. Има много летящи камери и усилватели. Публично събитие, може би някаква церемония.

— Утре ще отдават чест на един от взводовете — обясни Джорек. — Може да е това. За други церемонии не се сещам чак до следващия Фестивал на странството.

— Възможно е — отвърна Сифа. В третото ми видение Ориев Бенесит се съпротивлява в хватката на Вас Кузар. Намират се в килия. Голяма и стъклена. Без прозорци към външния свят. Вътре мирише на… — Тя подсмръкна, сякаш миризмата още витаеше във въздуха. — На плесен. Вероятно е под земята.

— Съпротивлява се — повтори Исае. — Ранена ли е? Добре ли е?

— Има доста живот в нея — отвърна Сифа. — Поне така изглежда.

— Стъклената килия се намира под амфитеатъра — обясни вяло Сайра. — Там държеше и мен, преди… — Тя се спря. Пръстите ѝ кръжаха плахо над раната във врата ѝ. — Второто и третото видение се случват на едно и също място. И моментът ли е еднакъв?

— Инстинктът ми говори — отвърна Сифа, — че се наслагват едно върху друго. Но чувството ми за време понякога ми изневерява.

Тя спусна ръце в скута си и пъхна едната в джоба си, откъдето извади нещо, дребен предмет. Блясъкът му привлече погледа на Акос — беше копче от сако, пожълтяло по краищата, където лакът му се е протрил от честото закопчаване. Почти видя как пръстите на баща му го вкарват в илика, докато се оплаква, че трябва да посети поредната военна вечеря на сестра му в Шиса като представител на хесанските равнини с ледоцвети. Все едно това сако ще заблуди някого — беше казал веднъж на майка им, докато се приготвяха в банята. — Само един поглед към изподраните ми от ледени късове обувки ще им даде да разберат, че съм фермер. Майка им само се беше засмяла.

Може би в някой друг вариант на бъдещето Осех Кересет щеше да седи до Сифа в този странен кръг от хора, давайки на Акос стабилността, която майка му никога не можеше да му предложи с нервния си пророчески характер. Сигурно носеше копчето, за да му напомни, че баща му не седи край тази маса заради Вас. Като се замисли, се увери, че е прав — че точно затова го е извадила от джоба си.

— Опитваш се да ме манипулираш с това — озъби ѝ се той, прекъсвайки Тека, която тъкмо казваше нещо. Не го интересуваше. Сифа гледаше право в него. — Прибери го. Спомням си го достатъчно добре и без твоя помощ.

Все пак — помисли си той аз гледах как умира, не ти.

Нещо свирепо просветна в очите на майка му, сякаш подслушваше мислите му. Въпреки това прибра копчето в джоба си.

В крайна сметка то успя да му напомни не за баща му, а за манипулативната природа на майка му. Споделяше с тях виденията си не защото бяха абсолютни, неизменни във времето като ориста, а защото беше избрала вариант на бъдещето, който устройваше нея самата, и сега се мъчеше да тласне всички им към него. Като дете може и да се е доверявал на преценката ѝ, на избора ѝ на бъдеще. Но сега, след отвличането и всичко останало, случило се в живота му, едва ли щеше да се случи.

— Както каза Тека — прекъсна Джорек напрегнатата тишина, — знаем, че тя е сестрата на канцлера ви, но съдбата на Ориев Бенесит няма връзка с нашите интереси. Простете, но единствената ни цел е да свалим Ризек Ноавек от власт.

— Като го убием — додаде Тека. — В случай, че има не разбрали.

— Нямате интерес да спасите сестрата на канцлера? — попита студено Исае.

— Тя не е наш канцлер — изтъкна Тека. — И не сме лига на героите или нещо такова. Нямаме намерение да рискуваме живота и безопасността си за тувхийци.

Исае стисна устни.

— Имате интерес да помогнете, защото това ви предлага възможност да постигнете целта си — вдигна глава Сайра. — Откога Ризек Ноавек организира официални церемонии за взводове от странстващи войници? Прави го само за да осигури публика за екзекуцията на Ориев Бенесит, за да докаже, че може да се опълчи на ориста си. Ще се увери, че цял Шотет го гледа. Ако искате да предприемете нещo срещу нещо, трябва да го напраните по време на церемонията. Да му отнемете мига на триумф пред очите на всички шотетци.

Акос плъзна поглед по редицата жени до себе си. Исае, смаяна и дори малко благодарна на Сайра, задето се беше застъпила за Ори, още държеше с отпуснати пръста чашата си. Киси усукваше кичур коса около пръста си, сякаш дори не ги слушаше. Сайра говореше с дрезгав глас, а ниските светлини се отразяваха в лъскавата сребърна кожа от едната страна на главата ѝ.

— Ризек ще е пред огромна тълпа — контрира Тека, — сред която ще са най-ревностните му поддръжници и най-свирепите войници. Какво точно предлагаш да „предприемем“?

— Сама го каза, не помниш ли? — отвърна Сайра. — Да го убиете.

— О, вярно! — Тека плесна с длан по масата, видимо подразнена. — Как не ми хрумна — да го убием? Колко е просто само!

Сайра врътна очи.

— Този път няма да ви се налага да се прокрадвате в дома му, докато спи. Този път аз ще го предизвикам да се бие на арената.

Всички притихнаха отново. По различна причина обаче. Знаеха колко силен боец е Сайра, но не познаваха уменията на Ризек, не го бяха виждали в действие. Пък и трябваше да я заведат на място, където да може да го предизвика. И да го накарат да се съгласи, вместо просто да я арестува.

— Сайра — обади се Акос.

— Брат ти обяви немхалзак. Унищожи високото ти обществено положение, гражданството ти — напомни ѝ Тека, вземайки думата от Акос. — Няма да се чувства длъжен да приеме предизвикателството ти.

— Напротив — свъси вежди Исае. — Можел е тайно да се отърве от нея, след като е научил, че е с ренегатите, но не го е направил. Искал е да я опозори и убие публично. Това означава, че се бои от нея, бои се от влиянието ѝ в Шотет. Ако го предизвика пред всички, ще трябва да приеме. Иначе ще се прояви като страхливец.

— Сайра повтори Акос, по-тихо този път.

— Акос — отвърна Сайра с нотка от нежността, която му показа на стълбището. — Той не може да се мери с мен.

Акос за пръв път видя Сайра да се бие — да се бие истински, в тренировъчната зала в имението Ноавек. Беше му се ядосала, все пак не можеше да я опише като търпелива учителка, и го удари по-силно от обичайното, поваляйки го на земята. Тогава беше само на петнайсет сезона, но се биеше като възрастен. А с времето ставаше все по-добра. Колкото и да бяха тренирали заедно, нито веднъж не успя да я надвие. Нито веднъж.

— Знам — съгласи се той. — Но предлагам за всеки случай да отвлечем вниманието му.

— Да отвлечем вниманието му — повтори Сайра.

— Ти ще отидеш в амфитеатъра. Ще го предизвикаш там — обясни Акос. — А аз ще отида в затвора. Двамата с Бадха ще идем. Ще спасим Ориев Бенесит и така ще му отнемем триумфа. А ти ще му отнемеш живота.

Звучеше почти поетично, затова и го представи по този начин. Но му беше трудно да мисли за поезия, когато пръстите на Сайра се прокраднаха до покритата ѝ с броня ръка, сякаш си представяше белега, който щеше да посвети на Ризек. Не че щеше да се поколебае. Но Сайра знаеше цената на белезите, знаеше я по-добре от всички.

— Решено е тогава — гласът на Исае проряза тишината. — Ризек ще умре. Ориев ще оцелее. Това е справедливост.

Справедливост, възмездие. Беше твърде късно да търсят разликата между двете.