Смъртни белези

ГЛАВА 11 САЙРА

BСЕКИ СЕЗОН ФЕСТИВАЛЪТ НА СТРАНСТВОТО ЗАПОЧВАШЕ по изгрев с барабанен бой. Първите звуци се разнасяха от амфитеатъра в центъра на града и се разпространяваха като вълна с присъединяването на все повече участници в ритуала. Барабанните удари символизираха началото ни, първите удари на сърцата ни, първите наченки на живот, довели ни до могъществото, което притежавахме днес. В продължение на една седмица почитахме началото си, а после всички физически здрави шотетци се струпваха в странстващия кораб, за да преследват космическия поток из галактиката. Следвахме го, докато не се оцветеше в синьо и тогава кацахме на най-близката планета за лов на отпадъци, преди да се върнем у дома.

Открай време обичах барабанния бой, защото ми напомняше, че скоро ще отпътуваме. Винаги съм се чувствала най-свободна в космоса. Но тъй като Узул Зецивис още витаеше в сънищата ми, този сезон чувах барабаните като стихващия ритъм на сърцето му.

Акос се появи на вратата ми и се облегна на касата. Късата му кестенява коса стърчеше във всички посоки.

— Какъв е този звук? — попита с ококорени очи.

Въпреки че болката от потока ме жилеше отвътре, намерих сили да се засмея. За пръв път го виждах толкова неспретнат.

Шнурът на панталона му беше извъртян, а на бузата му имаше червен отпечатък от смачкан чаршаф

— Просто началото на Фестивала на странството — отговорих. — Успокой се. И си оправи панталона.

Бузите му порозовяха и той завъртя ластика.

— Е, откъде да знам? — подразни се той. — Следващият път, когато се очаква нещо, наподобяващо военни барабани, да ме събуди призори, ще бъдеш ли така добра да ме предупредиш?

— Защо толкова държиш да ми отнемеш и малкото забавление?

— Защото представата ти за „забавление“ някак ме кара да си мисля, че съм в смъртна опасност.

Усмихнах се леко и отидох до прозореца. Улиците гъмжаха от хора. Мнозина вдигаха прах, бързайки към центъра на Boa, за да вземат участие в тържествения ритуал. Всички бяха облечени в синьо, любимия ни цвят, и лилаво, и зелено, в брони и въоръжени, с боядисани лица и окичени с фалшиви бижута по шиите и китките, с венци от крехки цветя на главите. Цветята тук, в екваториалния пояс на планетата ни, не трябваше да са жилави като ледоцветите, за да оцелеят. Стиснеш ли ги между пръстите си, се превръщаха в каша, изпускайки сладкия си аромат.

Фестивалът включваше боеве в амфитеатъра, посетители от други планети и пресъздаване на значими моменти от шотетската история, докато в същото време екипажът на странстващия кораб го чистеше и подготвяше за път. В последния ден с Ризек щяхме да поведем шествие от имението Ноавек към транспортното средство, което да ни отведе до странстващия кораб, за да бъдем първите пасажери на борда му. Всички останали се качваха след нас. Рутината ми беше позната и дори ми доставяше удоволствие, макар че родителите ни вече ги нямаше да ни водят.

— Семейството ми управлява от сравнително скоро — подхванах, накланяйки глава. — Когато съм се родила, баща ми вече бил наложил своите промени върху Шотет. Или поне така прочетох.

— Май доста четеш? — попита ме той.

— Да. — Обичах да чета, кръстосвайки стаята. Помагаше ми да се разсейвам. Според мен именно в такива моменти най-много се доближаваме до миналото си. По време на фестивала. На странство в космоса. — Покрай оградата ни тичаха смеещи се деца, хванати за ръце. Множество лица, неясни от това разстояние, се обръщаха към имението Ноавек. — Някога сме били скитници, не…

— Убийци и крадци?

Стиснах лявата си ръка и бронята се заби в дланта ми.

— Щом толкова ти харесва фестивалът, защо не отидеш? — попита ме той.

— И цял ден да стоя до Ризек? — изсумтях аз. — Не, благодаря.

Той дойде да погледне през стъклото. Една старица се влачеше по средата на улицата, загърнала главата си с ярък шал — беше се развързал в суматохата и тя се мъчеше да го нагласи с несръчни пръсти. Докато я наблюдавахме, млад мъж с наръч цветни венци сложи един на главата ѝ върху шала.

— Не разбирам скитничеството, лова на отпадъци — призна си Акос. — Как решавате къде да отидете?

Барабаните продължаваха да ехтят в ритъма, с който биеше сърцето на Шотет. Под техния бой се долавяше приглушен, далечен тътен и няколко мелодии, наслоени една върху друга.

— Мога да ти покажа, ако искаш — отвърнах. — Скоро ще започне.

Малко по-късно минахме през тайната врата в стаята ми, водеща към скритите проходи на имението Ноавек. Облият фенер със светлина от фензу ни показваше накъде да вървим, въпреки това стъпвах внимателно, някои от дъските на пода хлопаха, а от подпорните греди стърчаха пирони. Спрях на разклонението и опипах лявата греда за издайническите прорези, намерих един, значи тунелът водеше към първата врата. Пресегнах се назад за Акос, напипвайки предницата на ризата му, и го задърпах след себе си по левия проход.

Той докосна китката ми и ръката му намери моята, така че продължихме напред със сплетени пръсти. Надявах се скърцането на подовите дъски да прикрива учестеното ми дишане.

Стигнахме до работната стая на Ревизорите, близо до Оръжейната зала, където за пръв път видях Акос и Айджа. Натиснах панела напред, после го плъзнах встрани достатъчно, за да минем. Стаята беше толкова тъмна, че Ревизорите не ни видяха, стояха сред холограмите в центъра на помещението, където измерваха разстояния с тънки лъчи бяла светлина и следяха екраните върху китките си, проверявайки координати. Все пак гордостта ме накара да се отдръпна от Акос и да пусна ръката му.

Ревизорите калибрираха галактическия модел. След като потвърдяха точността му, щяха да започнат анализа си на потока. Приливите и отливите му щяха да определят къде ще се състои следващият лов на отпадъци.

— Галактическият модел — обясних тихо.

— Галактически — повтори Акос. — Но на него се вижда само нашата слънчева система.

— Шотетците сме скитници — напомних му. — Пътешествали сме далеч отвъд границите на нашата система, но така и не открихме други планети, само звезди. Според нас тази слънчева система е единствената в галактиката.

Моделът представляваше холограма, изпълваща стаята от край до край, със светещо слънце в центъра и луни-отломки, обикалящи в орбита. Холограмата изглеждаше плътна, докато един от Ревизорите не мина през нея, за да измери нещо, предизвиквайки плавно движение, напомнящо въздишка. Нашата планета се плъзна пред очите ми — най-бялата от всички симулирани планети, досущ като сфера, образувана от сгъстени пари. Най-близо до слънцето се носеше станцията на Съвета — кораб, по-голям дори от нашия странстващ, и седалище на галактическото правителство.

— Отдалечаваме Отир от слънцето и всички са калибрирани — обяви един от Ревизорите, висок, със смъкнати рамене, сякаш се привеждаше напред, за да защити сърцето си. С един-два изита.

„Изит“ беше разговорната форма на ИЗ, измервателна единица, отговаряща на дебелината на малкия пръст. Аз самата използвах пръстите си за измерване на разни неща, когато нямах светлинен лъч под ръка.

— Браво, страшно прецизни изчисления — коментира един от другите учени, нисък, с малко шкембе, преливащо от колана на панталоните му. — „Един-два изита”. Все едно каза „една-две планети“.

— 1,467 ИЗ — поправи се първият. — Не че ще се отрази на потока.

— Така и не схвана колко деликатно изкуство е нашето — обади се една жена, минавайки през слънцето, за да измери отстоянието му от Отир, една от планетите, които се намираха най-близо до центъра на галактиката. Всичко в нея изглеждаше строго: от правата линия на късата ѝ прическа, стигаща до долната ѝ челюст, до колосаните рамене на сакото ѝ. За миг слънцето я обгърна с жълто-бялата си светлина. — А повярвай ми, изкуство е, макар и някой упорито да го наричат наука. Госпожице Ноавек, за нас е чест да ни гостува те. А кой е… придружителят ви?

Дори не ме погледна, а се наведе да насочи светлинния лъч към екватора на Отир. Останалите Ревизори подскочиха, като ме видяха, и отстъпиха едновременно, макар да ни делеше цяла стая. Ако знаеха колко усилия ми костваше да стоя на едно място, без да се гърча от болка и да плача, едва ли щяха да се боят толкова.

— Прислужник е — поправих я. — Не ми обръщайте внимание, просто дойдох да погледам.

Подчиниха ми се донякъде, но безгрижните им приказки секнаха. Свих ръце в юмруци и ги заклещих между гърба си и стената, стискайки толкова силно, че ноктите им се впиха в дланите ми. Но забравих болката, когато Ревизорите активираха холограмата на потока. Той се виеше около симулираните планети като безформена, нетелесна змия. Докосваше всяка планета в галактиката — и управляваните от Съвета, и автономните, а после образуваше здрав пояс по периферията на стаята като обръч, задържащ планетите във вътрешността си. Сиянието му непрестанно се менеше, толкова наситено на места, че ме заслепяваше, и толкова бледо на други, че приличаше на смътна мъглявина.

Oтегa ме водеше тук като дете, за да ми покаже как се определя пътя на странствата ни. Ревизорите наблюдаваха с дни траекторията на потока.

— Светлината и цветът на потока винаги са най-силни над нашата планета — обясних тихо на Акос. — Според шотетските легенди се увива три пъти около нея: затова и предците ни са избрали да се заселят именно тук. Интензивността му варира около другите планети, докосвайки ги една след друга без установена последователност. Всеки сезон следваме пътя му, после кацаме на някоя планета за лов на отпадъци.

— Защо? — попита шепнешком Акос.

Подбираме от знанията на всяка планета и ги припознаваме като свои — беше ми обяснила Отега, клекнала до мен по време на поредния ни урок. — А по този начин им показваме коя част от културата си трябва да ценят най-високо. Помагаме им да опознаят собствения си народ.

Сякаш в отговор на спомена ми, сенките на потока се застрелкаха на приливи и отливи под кожата ми, носейки болката след себе си.

— Обновление — отвърнах му накрая. — Правим го с цел обновление. — Не знаех как другояче да го обясня. Никога досега не ми се е налагало. — Намираме изхвърлени от другите планети неща и им вдъхваме нов живот. В това… в това вярваме.

— Наблюдавам активност около П1104 — обади се първият Ревизор, привеждайки се още повече над едно от парчетата скала по периферията на галактиката.

Тялото му приличаше на мъртво насекомо, свито в роговата му обвивка. Той докосна един участък от потока, където цветът, вече зелен с жълти отблясъци, се виеше като в тъмен водовъртеж.

— Като вълна на път да се разбие в брега — рече дрезгаво строго изглеждащата жена. — Активността може да се стабилизира или да затихне, зависи. Отбележи за наблюдение. Но за момента продължавам да твърдя, че най-успешен лов можем да очакваме на Огра.

Ловът на отпадъци е добро дело — беше прошепнала веднъж в детското ми ухо Отега. — Както за тях, така и за нас. Той е една от мисиите ни в служба на потока.

— Притрябвали са му на някой догадките ти — коментира първият Ревизор. — Не каза ли, че Негово Височество иска информация за дейността на потока над Пита? Точно там е съвсем слаба, но това едва ли го интересува.

— Негово Височество си има свои причини да иска от нас определена информация и нямаме право да ги оспорваме — отвърна жената, стрелвайки поглед към мен.

Пита. Носеха се слухове за това място. Че дълбоко под океанитe на водната планета, където теченията не са толкова силни, били скрити последно поколение иновативни оръжия. А тъй като Ризек бе решен не само да спечели статут на нация за Шотет, но и да завладее цялата планета, определено имаше нужда от оръжия.

Зад очите ми се надигаше болка. Така се почваше, когато предстоеше дарбата на потока да ме връхлети с особена жестокост. А винаги се случваше, представех ли си как Ризек подема истинска война, докато аз стоя безучастно до него.

— Трябва да вървим — казах на Акос. После се обърнах към Ревизорите. — Успех с наблюденията. Не ни подвеждайте — добавих импулсивно.

Акос мълчеше, докато се връщахме по скритите проходи. Всъщност осъзнах, че той винаги мълчеше, освен ако не задаваше въпроси. Чудех cе дали и аз самата щях да проявявам такова любопитство към някого, когото мразех, макар че навярно това беше целта: опитваше се да прецени дали ме мрази.

Навън барабаните постепенно заглъхваха, както и се очакваше. Настъпващата тишина обаче сякаш даде сигнал на Акос и той спря под един от фенерите с фензу. В стъклената сфера над главите ни летеше само едно насекомо, и то с бледосиньо сияние: белег, че смъртта му наближава. Под него се виждаше купчина от мъртви фензута, вирнали прегънати крачка във въздуха.

— Да отидем на фестивала — предложи той. Колко е слаб, помислих си. Под скулите му, където в младо лице като неговото трябваше да има свежа плът, тъмнееха сенки. — Без Ризек. Само двамата с теб.

Сведох поглед към обърнатата му нагоре длан. Предлагаше ми допира си така свободно, без да осъзнава колко рядко ми се случваше. Колко рядко човек като мен намираше човек като него.

— Защо? — попитах.

— Защо какво?

— Напоследък се държиш мило с мен. — Сбърчих чело. — Включително сега. Защо? Какво печелиш ти?

— Maй животът тук съвсем е объркал съзнанието ти, а?

— Животът тук — поясних — ме е научил да чета хората като отворени книги.

Той въздъхна, видимо несъгласен с мен и без каквото и да е желание да влиза в спорове. Често въздишаше по този начин.

— Прекарваме доста време заедно, Сайра. Милото отношение е предпоставка за оцеляване.

— Ще ме разпознаят навън. Сенките на потока лесно се запомнят, макар че това едва ли важи за лицето ми.

— Няма да има сенки. Ще бъдеш с мен. — Той наклони глава. — Или допирът ми те смущава твърде много?

Отправяше ми предизвикателство. Или се опитваше да ме манипулира. Но си представих какво би било да попадна в многолюдна тълпа, без кожата ми да реагира, да докосвам хората, без да им причинявам болка, да подуша потта им във въздуха, да се слея с тях. За последно попаднах в такова стълкновение преди първото ми странство, когато баща ми ме вдигна в прегръдките си. Дори Акос да имаше скрита умисъл, може би рискът си струваше.

Затова сложих ръка в неговата.

Малко по-късно се върнахме в тунелите, пременени в подходящи тоалети за фестивала. Аз носех лилава рокля, този път не от официалния гардероб на майка ми, а евтина дрешка, по която нямаше да страдам, ако съсипя, а за да прикрия лицето си, бях нарисувала дебела диагонална ивица през него, покриваща едното ми око и по-голямата част от другото. Бях пристегнала косата си назад, боядисвайки я в синьо, за да не се измъква от опашката. Без сенките на потока изобщо нямаше да приличам на онази Сайра Ноавек, която Boa познаваше.

Акос беше облечен в черно и зелено, но тъй като него нямаше кой да го разпознае, нямаше нужда да се дегизира.

Като ме видя за пръв път, не можа да откъсне погледа си от мен. Дълго време.

Знаех как изглеждам. Лицето ми не беше радост за окото, като тези на обикновените хора, по-скоро беше предизвикателство като ослепителния цвят на космическия поток. Видът ми нямаше значение, най-вече защото танцуващите под кожата ми тъмни жилки вечно привличаха вниманието. Затова чувството да ме гледат така беше странно.

— Не гледай така втренчено, Кересет — наредих му. — Излагаш се.

Хванах го под ръка и го поведох по тунела, следващ източната страна на къщата, и надолу по стълбището. Опипах няколко от подпорните греди, търсейки издълбаните в тях кръгове, указващи тайните изходи. Като онзи до кухните.

В тази част перестата трева стигаше точно до къщата и трябваше да минем през нея, за да стигнем до външната порта, заключена с таен код. Знаех го. Беше рождената дата на майка ми. Всички тайни кодове на Ризек бяха свързани с майка ми по един или друг начин — рождената ѝ дата, денят на смъртта ѝ, сватбеният ден на родителите ни, любимите ѝ числа, с изключение на онези, отварящи личните му стаи, където вратите се отваряха с кръвта на Ноавек. Дори не припарвах до тях, избягвах да прекарвам с него повече време от необходимото.

Усетих очите на Акос върху ръката ми, докато набирах кода. Но това беше просто задната порта.

Тръгнахме пo тясна пътечка, водеща към една от главните улици на Boa. Един мъж задържа поглед върху лицето ми и аз се сковах за миг. После и една жена. И едно дете. Отвсякъде ме посрещаха очи и бързо се извръщаха.

Вкопчих се в ръката на Акос и го придърпах към себе си, за да му прошепна:

— Гледат ме втренчено. Знаят коя съм.

— Не — отсече той. — Гледат те втренчено, защото лицето ти е боядисано в синьо.

Докоснах леко бузата си, покрита със засъхнала боя. Кожата беше груба и люспеста. Дори не ми хрумна, че точно днес няма нищо странно в това хората да ме гледат.

— Голяма си параноичка, знаеш ли? — попита ме той.

— А ти започваш да звучиш прекалено наперено за човек, когото редовно пребивам.

Той се засмя.

— Е, накъде?

— Сещам се за едно място — отвърнах. — Хайде.

Свърнах наляво и го поведох по една не толкова оживена улица, отдалечавайки ни от центъра на града. Въздухът беше пълен с прахоляк, но странстващият кораб щеше да отлети съвсем скоро и бурята наближаваше. Щеше да измие града, да го обагри в синьо.

Официалните ритуали на фестивала, подкрепяни от правителството, се състояха в и около амфитеатъра в центъра на Boa, но не всички празнуващи се струпваха там. Запромъквахме се по една тясна уличка, където сградите сякаш се накланяха една към друга като любовници, а хората танцуваха и пееха. Жена, окичена с фалшиви бижута, ме спря с ръка — жест, толкова непознат за мен, че едва не се разтреперих. Тя ми се усмихна и сложи на главата ми венец от фензу цветя, наречени така заради синьо-сивия им цвят, същия като крилете на светещите насекоми.

Излязохме на един претъпкан пазар — ниски палатки и сергии с оръфани сенници, пазарящи се хора и млади жени, докосващи плахо накитите, които не можеха да си позволят.

Сред тълпата си проправяха път шотетски войници с бляскави на слънцето брони. Надуших печено месо и пушек и се обърнах с усмивка към Акос.

Изражението му ми се стори странно. Почти объркано, сякаш никога не си е представял Шотет по този начин.

Тръгнахме хванати ръка за ръка по пътеката между сергиите. Спрях пред една маса с обикновени ножове с резбовани дръжки, остриетата им не бяха направени от материала, проводник на енергията на потока.

— Знае ли дамата как да борави с обикновен нож? — попита ме на шотетски старият продавач.

Беше облечен в тежката сива роба на золдски религиозен водач, с дълги, широки ръкави. Религиозните жители на Золд използваха обикновени ножове, защото смятаха остриетата на потока за лекомислена употреба на потока, който заслужава по-голямо уважение. В това отношение вярванията им се припокриваха с тези на повечето религиозни шотетци. Но за разлика от шотетските религиозни водачи, този мъж не прилагаше вярванията си на практика в ежедневието, не променяйте света около себе си с тях. По всяка вероятност беше аскет и вместо това странеше от всичко светско.

— По-добре от теб — отговорих му на золдски. Не ми се отдаваше особено, меко казано, но с радост го упражнявах при възможност.

— Така ли? — засмя се той. — Акцентът ти е ужасен.

— Ей! — Доближи ни шотетски войник и почука с върха на своя нож на потока по масата на стареца. Той изгледа оръжието му с погнуса. — Тук се говори само шотетски. Ако ти отговори на твоя език… — Войникът изръмжа тихо. — Лошо ѝ се пише.

Сведох глава, за да не се загледа в лицето ми.

Старецът от Золд отвърна на развален шотетски:

— Съжалявам. Вината е моя.

Войникът задържа още малко ножа си върху масата на стареца, надувайки гърди, сякаш изпълняваше птичи танц за чифтосване. После прибра оръжието в ножницата си и продължи напред през тълпата.

Старецът се обърна отново към мен и продължи с по-делови тон:

— Това са най-балансираните ножове, които ще намерите на целия пазар…

Заразказва ми как са изработени ножовете му — от метал, изкован на северния полюс на Золд, и дърво от рухнали стари къщи в Золдия. Една част от мен го слушаше, но другата беше с Акос, чийто поглед обхождаше площада.

Купих един кинжал от стария търговец — стабилно оръжие, с тъмно острие и дръжка, пригодена за дълги пръсти. Предложих го на Акос.

— От Золд — обясних. — Странно място, почти затънало в сивкав прашец от цветните им полета. Малко трудно се свиква с гледката. Но металът им е учудващо гъвкав, но въпреки това много здрав… какво? Какво има?

— Всички тези неща — подхвана той, махвайки към площада — са от други планети?

— Да. — Дланта ми се потеше до неговата. — На екстра планетарните търговци им е позволено да продават стоката си във Boa по време Фестивала на странството. Част от нещата са събрани от други планети, разбира се, все пак сме шотетци. Нов живот за изхвърленото и така нататък.

Акос спря на средата на площада и се обърна към мен.

— И разбираш кое от коя планета е само с един поглед? На всички тези места ли си била? — учуди се той.

Огледах пазара. Някои от търговците носеха одежди, които ги скриваха от глава до пети — в ярки или убити цветове, други носеха високи украшения за глава, за да привличат вниманието на купувачите, или крещяха на забързан шотетски, почти неразбираем заради силните им акценти. От сергията в дъното избухна светлина, изпълвайки въздуха с искри, които изчезнаха така неочаквано, както се бяха появили. Жената зад масата почти сияеше заради разголения си тоалет. Друга сергия пък тънеше в облак от насекоми, толкова гъст, че едва виждах мъжа зад нея. Зачудих се кой се нуждаеше от рояк насекоми.

— Посещавала съм всичките девет планети-нации на Съвета — кимнах утвърдително. — Но не за всяка стока мога да кажа откъде идва. И все пак за някои е повече от ясно. Погледни това например…

Върху един близък щанд бе изложен фин инструмент с абстрактна форма, различна от всеки ъгъл, изработен от малки плочки седефен материал, който приличаше на смесица от стъкло и камък.

— Синтетика — обявих. — Всичко на Пита е синтетично, защото цялата планета е потънала във вода. Внасят всякакви материали от съседите си и ги комбинират…

Почуках с пръст върху една от малките плочки и от вътрешността на инструмента се чу звук като гръмотевица. Прокарах пръсти по останалите плочки, оставяйки след тях музика като вълни. Мелодията беше плаха като допира ми, но когато пернах с пръст още една от стъклените плочки, прозвучаха барабани. Всяка от тях сякаш блестеше със собствена вътрешна светлина.

— Това тук имитира звуците на водата и е за пътешественици, обзети от мъка по родината — обясних.

Като го погледнах отново, той ми се усмихваше колебливо.

— Обичаш ги — пророни. — Всички тези места, всички предмети.

— Да — потвърдих аз. Никога не се бях замисляла по въпроса. — Предполагам, че е така.

— Ами Тувхе? — попита той. — И него ли обичаш?

Произнасяйки името на дома си, умел с хлъзгавите срички, които биха затруднили мен самата, ми напомни, че макар да говореше свободно шотетски, не беше един от нас, не съвсем. Беше отраснал заобиколен от мраз, в осветена от жар-камъни къща. Навярно още сънуваше на тувхийски.

— Тувхе — повторих. Никога не съм посещавала ледената северна страна, но изучавах езика и културата им. Виждала съм я на снимки и видеофилми. — Ледоцвети и сгради от покрито с олово стъкло. — Страна, чийто народ харесва сложните геометрични форми и ярките цветове, изпъкващи на фона на снега. — Плаващи градове и безбрежна белота. Да, обичам Тувхе.

Внезапно помръкна, изглеждаше съкрушен. Чудех се дали не съм събудила носталгията у него?

Той взе кинжала от ръката ми и го огледа, пробвайки острието с върха на пръста си, стиснал дръжката в ръка.

— Даваш ми оръжие, без дори да се замислиш — пророни. — Но аз мога да го обърна срещу теб, Сайра.

— Можеш да опиташ — поправих го тихо. — Но не ми се вярва.

— Струва ми се, че често забравяш кой съм.

Беше прав. Понякога ми изскачаше от ума, че е пленник в дома ми, а аз съм му нещо като надзирател.

Но оставех ли го да избяга, да се опита да измъкне брат си, се обричах на доживотна агония. Дори мисълта за това бе непоносима. Това означаваше, че ме чакат твърде много години, твърде много Узул Зецивиси, твърде много прикрити заплахи от Ризек и опиянени вечери до него.

Продължих надолу по пътеката между сергиите.

— Време е да посетим Разказвача.

Докато баща ми превръщаше Ризек в чудовище, моето образование бе поверено на Отега, която редовно ме обличаше от глава до пети в плътни дрехи, за да скрие прогарящите ме сенки, и ме водеше на места, където родителите ми не биха ми позволили да стъпя.

Точно такова място беше това. Намираше се в сърцето на един от бедните райони на Воа, половината сгради в който бяха пред разпад, а останалите вървяха по същия път. И тук имаше пазари, но по-скоро временни — просто редове от одеяла, отупани със стоки, които лесно се пренасяха при нужда.

Докато минавахме покрай едно от тях, Акос ме стисна за лакътя и ме придърпа към себе си. Лилаво одеяло с бели бутилки по него. Пo стъклото им още стоеше лепилото от махнати етикети, напластено с лилави власинки.

— Това са лекарства, нали? — попита ме той. — Приличат ми на отирийски.

Кимнах, внезапно загубила вяра в гласа си.

— За каква болест? — продължи с въпросите той.

— К900Х — отговорих. — Или „пиян морков“ на разговорен език. Защото поразява вестибуларния апарат, както знаеш.

Той свъси вежди. Спряхме насред уличката, вече далеч от глъчката на фестивала.

— Тази болест е предотвратима. Не се ли ваксинирате срещу нея?

— Наясно си, че страната ни е бедна, нали? — отвърнах на гримасата му. — Нямаме износ, нито пък достатъчно природни ресурси, за да се издържаме самостоятелно. Някои планети ни изпращат помощи — Отир например, но те обикновено попадат в грешните ръце и се разпределят сред по-висшите слоеве на обществото, вместо сред нуждаещите се.

— Никога… — Той се спря. — Никога не съм се замислял за това.

— Защо да го правиш? — отвърнах. — Едва ли заемаме предно място в списъка с интереси на Тувхе.

— Аз също израснах в охолство на бедно място — сподели той. — Поне това ни свързва.

Звучеше изненадан, че открива нещо общо помежду ни.

— И няма как да помогнете на всички тези хора? — попита, махайки към заобикалящите ни сгради. — Все пак си сестра на Ризек, не можеш ли да…

— Той не се вслушва в думите ми — заявих отбранително.

— Опитвала ли си?

— Говориш така, сякаш е лесна работа. — Усещах топлина по лицето си. — Трябва просто да се срещна с брат ми и да му кажа, че се налага реорганизация на цялата му система и той веднага ще го направи.

— Не казвам, че е лесно…

— Елитът на Шотет е преградата на брат ми срещу евентуален бунт — обясних, разгорещявайки се още повече. — И той възнаграждава предаността им с лекарства, храма и лукс, каквито никой друг не получава. Без тяхната подкрепа, ще загине. И тъй като нося същата кръв, умирам с него. Така че не… не съм се впускала в благородна мисия да спася болните и бедните на Шотет!

Звучах гневно, но вътрешно се гърчех от срам. Първия път, когато Отега ме доведе тук, едва не повърнах от вонята на измършавял труп в една от уличките. Тя покри очите ми, докато минавахме покрай него, за да не го видя отблизо. Ето каква бях — Бичът на Ризек, майстор в бойните изкуства, а ми се повдигаше при близка среща със смъртта.

— Не биваше да подхващам темата — хвана ме угрижено за лакътя Акос. — Да вървим. Води ме при този… разказвач.

Кимнах и продължихме напред.

Дълбоко в лабиринта от тесни улички се криеше ниска врата, изрисувана със сложни сини шарки. Почуках и тя се открехна със скърцане, само колкото през пролуката да излезе пипало бял пушек с аромат на прегоряла захар.

Открай време чувствах това място като дихание, като нещо свещено. И може би наистина беше. Точно тук преди много сезони, на първия ден от Фестивала на странството, Отега ме доведе за първия ми урок по история.

Висок мъж с бледа кожа отвори вратата. Главата му беше толкова гладко обръсната, че скалпът му блестеше. Той вдигна ръце с усмивка.

— А, Малка Ноавек — възкликна. — Не вярвах, че ще те видя отново. Кого ми водиш?

— Това е Акос — отговорих. — Акос, запознай се с Разказвача. Поне така предпочита да го наричат.

— Здравейте — каза Акос.

Промяната в стойката му ми показа, че се притеснява, войникът в него сякаш изчезна. Разказвача се усмихна още по-широко и ни покани да влезем.

Слязохме надолу във всекидневната му. Акос се приведе, за да мине под сводестия таван, от чийто връх светеше ярко кълбо с фензу. В стаята имаше ръждясала печка на дърва с кюнец, който се протягаше към единствения прозорец, където избълваше пушека си. Знаех, че подът е от отъпкана пръст, защото като дете надникнах под грозните тъкани килими, от чиито груби нишки ме сърбяха краката.

Разказвача ни отведе до купчина възглавници, където се настанихме малко нескопосано, хванати за ръце. Пуснах тази на Акос, за да избърша длан в роклята си и когато сенките на потока се разляха отново в тялото ми, домакинът ни се усмихна.

— Ето ги и тях — отбеляза той. — Едва те познах без сенките, Малка Ноавек.

Разказвача остави метален чайник на масата пред нас, не точно маса, а две скрепени табуретки за краката, една метална и една дървена, и две различни, глазирани чаши. Аз налях чай. Беше бледолилав, почти розов, и от него идваше сладкият аромат, с който беше пропит въздухът.

Той седна пред нас. Бялата боя на стената над главата му се лющеше, разкривайки жълтата боя под нея, спомен от друго време. Но дори тук го имаше вездесъщия екран, закрепен накриво на стената до печката. Това място беше претъпкано с вещи от други планети: тъмният метал на чайника очевидно беше от Тепес, решетката на печката беше направена от панелите, по които ходеха на Пита, а дрехите на Разказвача бяха копринени като на отирските богаташи. В ъгъла имаше стол с неизвестен за мен произход, който Разказвача очевидно поправяше.

— Придружителят ти, Акос, нали така? Мирише на тихоцвет — обяви Разказвача, сбърчвайки чело за пръв път, откакто бяхме дошли.

— Той е тувхиец — обясних. — Не иска да те обиди.

— Да го обидя? — учуди се Акос.

— Да, не допускам в дома си хора, употребили тихоцвет или друга изменяща потока субстанция — информира го домакинът ни. — Въпреки това всеки е добре дошъл, когато организмът му се очисти от действието им. Но нямам навика да гоня посетителите си директно.

— Разказвача е шотетски религиозен водач — обясних на Акос. — Наричаме ги клирици.

— Наистина ли е тувхиец? — свъси вежди Разказвача и затвори очи. — Дали не се бъркате, господине? Говорите езика ни като местен.

— Мисля, че знам къде е домът ми — отвърна сопнато Акос. — Откъде произлизам.

— Не исках да ви засегна — извини се Разказвача. — Но носите шотетско име, затова, предполагам, разбирате объркването ми. Тувхийски родители не биха дали на детето си име с толкова твърдо звучене без причина. Позволете да попитам как се казват братята и сестрите ви, ако имате такива?

— Айджа — отвърна глухо Акос. Явно не се беше замислял за тона. — И Киси.

Той стисна ръката ми, навярно несъзнателно.

— Е, няма значение — рече Разказвача. — Очевидно идвате при мен с някаква цел и нямате много време за изпълнението ѝ, затова да продължим по същество. Малка Ноавек, на какво дължа посещението ви?

— Искаше ми се да разкажеш на Акос историята, която разказа на мен като дете — отвърнах. — Аз не съм особено добра в това.

— Да, сега разбирам. — Разказвача взе чашата, оставена до босите му крака. Навън беше хладно, но тук ми се струваше доста топло, почти задушно. — А що се отнася до историята, тя няма истинско начало. Отпърво не сме знаели, че езикът ни е език на откровенията, че го носим в кръвта си, защото винаги сме били заедно, странствали сме вкупом из галактика. Не сме имали дом, нищо трайно. Следвали сме потока по галактическия му път, накъдето и да ни отведе той. Открай време сме го смятали за свой дълг, за цел на живота ни.

Разказвача отпи глътка чай, върна чашата на земята и размърда пръсти във въздуха. Когато за пръв път го видях да прави така, се изкисках на чудатото му поведение. Сега обаче знаех какво да очаквам: бледи, мъгливи силуети изплуваха пред него. Бяха като от пушек, не осветени като холограмата на галактиката, която видяхме по-рано, но картината беше същата: планети, подредени около слънце, и бялата линия на потока, виеща се около тях.

Сивите очи на Акос, същият цвят като преобладаващата част на пушека, се разшириха.

— Тогава един от оракулите получил видение, според което управляващият род на Шотет ще ни намери постоянен дом. Така и станало. Отвели ни на необитаема, студена планета, която сме нарекли „Урек“ — „празна“.

— Урек — повтори Акос. — Това ли е шотетското название на планетата ни.

— Е, да не мислиш, че я наричаме „Тувхе“ като вашия народ? — изсумтях аз. — „Тувхе“ е официалното, одобрено от Съвета име за планетата ни, населявана от тувхийци и шотетци. Но не е задължително ние да ѝ викаме така.

Миражът на Разказвача се измени, съсредоточавайки се върху кълбо от сгъстен пушек.

— На тази планета потокът бил по-силен, отколкото където и да било другаде. А за да не забравяме историята си, номадското си минало, традицията да даваме нов живот на вече счупени неща, сме сложили начало на ритуалните странства. И така всеки сезон физически годните шотетци се връщат на кораба, носил ни из галактиката толкова дълго, за да следват движението на потока както едно време.

Ако не държах ръката на Акос, щях да усетя как потокът жужи в тялото ми. Рядко се замислях за него, защото с жуженето идваше и болката, но точно той ме свързваше с всички хора в галактиката. Е, с всички, освен с този до мен.

Зачудих се дали понякога му липсва, дали си спомня чувството.

Разказвача продължи с гърлен, мрачен глас:

— Но по време на едно от странствата, народът, заселил се северно от Boa, в земята на ледоцветите, народът, нарекъл себе си Тувхе, се спуснал твърде много на юг. Навлязъл в града ни, в този момент пълен с деца, очакващи завръщането на родителите си от странство. И отвлекли децата ни от леглата, от кухненските маси, от улиците. Откраднали рожбите ни и ги отвели на север като свои пленници, за да им служат.

Пръстите му нарисуваха равна улица, груб силует на човек, тичаш, по нея, гонен от гигантски облак. В дъното на улицата облакът го погълна.

— Когато странстващите се завърнали у дома и не намерили децата си, обявили война на тувхийците, за да си ги върнат. Ho тъй като нямали опит в боя, а само в лова на отпадъци и скитничеството, били изтребени поголовно. И така народът ни се примирил, че завинаги е загубил децата си. Но поколение по-късно, по време на странство, един от хората ни посетил сам планетата Отир и там, сред онези, които не говорили езика ни, едно дете му проговорило на шотетски. Била дъщеричка на тувхийски пленник, изпратена от господарите си да вземе нещо, и дори не осъзнала, че заменила един език за друг. И така детето било Възвърнато, прибрали го у дома.

Той килна глава.

— След този случай — продължи Разказвача — предците ни се надигнали, станали воини, за да пазят народа си от следващи похищения.

Докато той шепнеше, а пушекът от миража му се разнасяше, барабаните от центъра на града започнаха да бият все по-силно и по-силно, пригласяни от тези в бедняшкия район. Тътенът им ме накара да погледна към Разказвача с отворена уста.

— Бурята се задава — обясни той. — И точно навреме, защото историята ми приключи.

— Благодаря ти — казах му. — Съжалявам, че…

— Върви, Малка Ноавек — рече с крива усмивка Разказвача. — Не бива да я изпускате.

Грабнах Акос за ръката и го вдигнах на крака. Той гледаше свъсено Разказвача. Дори не беше докоснал чашата със сладък, лилав чай, която му налях. Дръпнах го силно, за да ме последва нагоре пo стълбите, водещи към уличката. Още оттук виждах как корабът се носи към Воа. Можех да позная формата му, както разпознавах силуета на собствената ми майка дори от разстояние. Как накланя раздутия си корем и заострения си нос. Можех да позная произхода на всяка неравна пластина на корпуса му по това колко износена беше, по цветовете им — оранжеви, сини и черни. Корабът ни, сглобен като пъзел, беше достатъчно голям да хвърли сянка върху цял Boa.

Навсякъде около нас, из целия град, ехтяха радушни възгласи.

По навик вдигнах свободната си ръка към небето. Силен, остър звук прокънтя като камшичен удар откъм вратата на товарното отделение и тъмносини жилки плъзнаха във всички посоки, увивайки се около облаците или образувайки нови. Беше все едно да гледаш капка мастило във вода — първоначално всяко вещество запазваше целостта си, но постепенно започваха да се смесват, да се преливат едно в друго. Накрая одеяло от тъмносиня мъгла обгърна столицата. Дарът на кораба към нас.

А миг след това, както се случваше всеки сезон от живота ми, заваля син дъжд.

Стиснала здраво ръката на Акос, обърнах свободната си длан към небето, за да уловя малко от сините капки. Бяха тъмни и се търкаляха по кожата ми, оставяйки сини следи. Хората в дъното на уличката се смееха и танцуваха, и пееха. Акос беше отметнал глава назад. След миг отмести поглед от търбуха на кораба и загледа как сините капки се стичат между кокалчетата на ръката му. Очите ни се срещнаха. Аз се смеех.

— Синьото е любимият ни цвят — обясних му. — Цветът на космическия поток, когато тръгваме на лов за отпадъци.

— Като дете — отвърна умислено той — и аз го обичах, макар че цял Тувхе го ненавиждаше.

Плиснах синята вода от шепата си в бузата му и я посиних. Акос се стресна и изплю синьо по земята. Вирнах вежди в очакване на реакцията му. Той протегна ръка под струята вода, стичаща се от покрива на близката сграда, и ме оплиска с нея.

Аз хукнах по улицата с детински писък, но студената вода все пак обля гърба ми. Сграбчих Акос за лакътя и затичахме заедно през ликуващата тълпа, покрай щастливо полюшващи се старци, прилепнали в танц мъже и жени, ядосани търговци от други планети, препускащи да скрият стоките си от синия дъжд. Джапахме през яркосини локви, измокряйки дрехите си, и за пръв път се смеехме и двамата.