Смъртни белези

ГЛАВА 1 АКОС

ТИХОЦВЕТИТЕ ВИНАГИ РАЗЦЪФВАХА В НАЙ-ДЪЛГАТА нощ. Целият град отбелязваше деня, в който снопчето цветни листенца се отваряха, разкривайки виненочервената си прелест — отчасти, защото тихоцветите бяха жизнената кръв на нацията, и отчасти, мислеше си Акос, за да не полудеят в студа.

Същата вечер, в деня на Цъфтежа, както наричаха ритуала, той започна да се поти в палтото си, докато чакаше семейството му да се приготви, затова излезе на двора да се поразхлади. Домът на Кересет беше построен около пещ — външните и вътрешните му стени се извиваха в кръг около нея. За късмет, вероятно.

Когато отвори вратата, мразовитият въздух опари очите му. Той сложи защитните си очила, за да ги покрие, и топлината от кожата му веднага замъгли стъклата им. Покритата му с ръкавица ръка напипа металния ръжен и Акос го пъхна под капака на пещта. Жар-камъните под него обикновено приличаха на черни буци, докато търкането не ги накараше да лумнат с различни цветове, в зависимост от това с какво са посипани.

Жар-камъните в тяхната пещ престъргаха един в друг и пламнаха в кървавочервено. Ролята им не беше нито да топлят, нито да осветяват — присъстваха там само като свидетелство за потока. Сякаш жуженето в тялото на Акос не му напомняше постоянно за него. Потокът препускаше във вените на всяко живо същество и се изливаше в небето с цяла палитра от цветове. Също като жар-камъните. Като светлините на ховърите, профучаващи над главите им на път към центъра на града. Другосветците, които бяха убедени, че планетата им е потънала в сняг, дори не бяха стъпвали на нея.

По-големият брат на Акос, Айджа, подаде глава през вратата.

— Да замръзнеш ли искаш? Хайде, мама е почти готова.

Майка им винаги се приготвяше най-дълго, когато тръгваха към храма. Така и трябваше, все пак тя беше оракулът. Всички погледи щяха да са вперени в нея.

Акос върна ръжена на мястото му и влезе вътре, вдигна очилата на челото си и свали предпазната маска от лицето си, оставяйки я да виси около врата му.

Баща му и голямата му сестра Киси стояха до входната врата в най-дебелите си, качулати палта, ушити от една и съща материя — кожа от кутях, която не подлежеше на боядисване и винаги беше бяло-сивкава.

— Готов ли си, Акос? Добре. — Майка му закопчаваше палтото си. Тя погледна към старите ботуши на татко им. — Някъде по света прахта на баща ти, да почива в мир, трепери заради мръсните ти обувки, Осех.

— Знам, затова се постарах да ги оцапам добре — отвърна с усмивка той.

— Хубаво — почти изчурулика тя. — Точно така ми харесват.

— Харесва ти всичко, което баща ми не харесваше.

— Защото той не харесваше нищо.

— Може ли да се качваме в ховъра, докато все още е топло вътре? — измрънка Айджа. — Ори ще ни чака при паметника.

Майка му дозакопча палтото си и сложи предпазната маска на лицето си. Всички заедно тръгнаха по затоплената входна алея, скрити под кожа, очила и ръкавици. В края ѝ, точно над снежната преспа, издигнат на височината на коленете им, ги чакаше нисък, объл кораб. Майка им отвори вратата му само с леко докосване и всички се качиха вътре. Киси и Айджа изтеглиха Акос за двете ръце, понеже беше твърде малък да се качи сам. На никой не му хрумна да си сложи предпазен колан.

— Към храма! — извика баща им с юмрук във въздуха.

Това беше обичайната му реплика всеки път, щом потеглеха натам. Нещо като радушен възглас, предшестващ скучна лекция или дълга опашка в изборен ден.

— Ех, да можехме да консервираме ентусиазма ти и да го продаваме на цял Тувхе. Повечето ни сънародници виждам веднъж годишно, и то само защото на церемонията има храна и пиене — провлачи с вяла усмивка майка им.

— Значи това е решението — отбеляза Айджа. — Привличай ги с храна през целия сезон.

— Мъдри сте вие, децата — коментира майка им и натисна с палец копчето, за да запали двигателя.

Ховърът се изстреля рязко нагоре и потегли напред, блъсвайки ги един в друг. Айджа се ухили и побутна Акос.

Светлинките на Хеса блещукаха пред тях. Градът им обгръщаше един хълм, в чието подножие беше разположена военната база. На върха му се издигаше храмът, а всички останали сгради се гушеха между тях. Храмът, към който пътуваха сега, представляваше голямо каменно здание с купол по средата, направен от стотици парчета цветно стъкло. Когато слънцето го озаряваше, върхът на Хеса сияеше в оранжево и червено. Само дето почти никога не сияеше.

Ховърът се изкачи по каменистия хълм на Хеса, най-стария град на планетата нация — Тувхе, както я наричаха всички, освен враговете им, чиито другосветски езици трудно произнасяха името ѝ. Половината от тесните къщи бяха затънали в снежни преспи. Почти всички бяха празни. Защото всеки уважаващ себе си жител на града щеше да е в храма тази вечер.

— Видя ли нещо интересно днес? — обърна се баща им към тяхната майка, заобикаляйки с ховъра един щръкнал към небето ветромер, който се въртеше бясно около оста си.

Тонът в гласа му подсказа на Акос, че говори за виденията ѝ. Всяка планета в галактиката имаше по три оракули: един изгряващ, един установен, каквато беше майка им, и един залязващ. Акос не разбираше какво точно значи това, освен че потокът шепнеше за бъдещото в ухото на майка му и половината народ я почиташе.

— Май мярнах сестра ти онзи ден… подхвана майка им. — Но едва ли ще се зарадва, ако разбере.

— Знаеш, че според нея към бъдещето трябва да се подхожда с полагаемото му се уважение.

Погледът на майка им обходи Акос, Айджа и Киси.

— Така ми се пада, щом се омъжих за син на военни — отбеляза тя накрая. — Твоето семейство държи всичко да протича по протокол, дори дарбата ми да чувам потока.

— В случай че си забравила, противно на очакванията на моето семейство аз избрах да стана земеделец, а не капитан от армията — отбеляза баща им. — Пък и сестра ми не иска да те засегне, просто дарбата ти я смущава, това е.

— Хмм — провлачи майка им, загатвайки, че не е само това.

Киси започна да си тананика някаква мелодия, която Акос беше чувал и преди, незнайно къде. Сестра му гледаше през прозореца — без да обръща внимание на препирнята между родителите им, която секна само след миг и в кораба остана само нейният глас. Баща им често казваше, че Киси въздейства успокояващо на околните.

Храмът бе осветен и отвътре, и отвън, от сводестия му вход висяха низове от фенери, големи колкото юмрука на Акос. Множество ховъри с ленти цветна светлина около дебелите им корпуси бяха паркирали на групички по склоновете или се рояха около сводестия покрив на храма, търсейки място за кацане. Майка им знаеше всички тайни кътчета в района и насочи баща им към едно тъмно ъгълче до трапезарията, откъдето ги поведе на бегом към страничната врата, отваряйки я трудно, дори с две ръце.

Тръгнаха по сумрачен, каменен коридор с килими, толкова протрити, че чак прозираха, минаха покрай ниския, осветен от свещи паметник на тувхийците, загинали при нападението на шотетите, станало още преди Акос да се роди.

Той забави крачка да погледа мъждукащите свещи. Айджа го хвана за рамото изотзад и той подскочи, но веднага щом осъзна кой го е стреснал се изчерви до уши. Айджа боцна с пръст бузата му и се засмя:

— Мога да си представя колко си червен дори в тъмното!

— Млъквай! — извика Акос.

— Айджа — нахока го майка им. — Не се закачай с брат си.

Казваше го непрекъснато. Акос имаше чувството, че вечно ще намери за какво да се изчерви.

— Просто се шегувах…

Стигнаха до Пророческата зала в центъра на сградата, пред която се беше струпала тълпа. Всички събуваха ботушите си, събличаха палтата си, оправяха косите си, сплескани от качулките им, и топлеха с дъх премръзналите си пръсти. Семейство Кересет струпа палтата, очилата, ръкавиците, ботушите и маските си за лице в една тъмна ниша под лилавия прозорец с тувхийския символ на потока. Точно се обръщаха към Пророческата зала, когато Акос чу познат глас.

— Айдж!

Ори Редналис, най-добрата приятелка на Айджа, тичаше към тях по коридора. Беше върлинеста, с недодялани движения, стърчащи колене и лакти и вечно рошава коса. Акос за пръв път я виждаше с рокля, но дори тази приличаше на официална военна униформа с тежкия си, лилаво червеникав плат и копчета на раменете.

Кокалчетата на пръстите ѝ бяха почервенели от студ. Тя заби пети пред Айджа.

— Ето те и теб. Трябваше да изтърпя две от тирадите на леля ми по адрес на Съвета и главата ми ще се пръсне.

Акос беше чувал леля ѝ да роптае бурно, че Съветът, законодателното тяло на галактиката, възприемал Тувхе просто като ферма за ледоцвет и омаловажавал нападенията на Шотет, наричайки ги „граждански диспути“. Донякъде имаше право, но него открай време го смущаваха брътвежите на възрастните. Просто не знаеше какво да отвърне.

— Здравейте, Осех, Сифа, Киси, Акос. Честит Цъфтеж. Хайде, да вървим, Айдж — изстреля на един дъх всичко Ори.

Айджа погледна към баща им, който махна с ръка.

— Върви. Ще се видим после.

— Но ако те хванем с лула в устата като миналата година — предупреди го майка им, — ще те накараме да изядеш съдържанието ѝ.

Айджа вдигна вежди. Него никога нищо не го засрамваше, никога не се изчервяваше. Дори когато съучениците му го подиграваха заради гласа му — тънък като за момче — и задето беше богат, което далеч не се харесваше в Хеса. Не си правеше труда да им отвръща. Просто притежаваше умението да се изолира от злите езици и да ги чува само по собствено желание.

Той сграбчи Акос за лакътя и го задърпа след Ори. Киси, както винаги, остана с родителите им. Айджа и Акос последваха Ори и влязоха в Пророческата зала.

Тя ахна и когато Акос видя вътрешността на залата, едва не стори същото. Бяха окачили стотици фенери — всеки от тях посипан с прах от тихоцвет, за да го оцвети в червено, от върха на купола чак до най-външните стени и във всички посоки, така че над главите им се разстилаше балдахин от светлина. Дори зъбите на Айджа сияеха в червено, като се ухили на Акос. В средата на помещението, което обикновено беше празно, имаше плоча лед, широка колкото човешки бой. Вътре в нея растяха десетки тихоцвети, готови да разцъфнат всеки момент.

Фенери с жар-камъни, големи колкото палеца на Акос, обточваха ледената плоча с тихоцвети. От тях идваше бяла светлина, навярно, за да се откроява наситеното червено на цветята. Почти като кръв, коментираха някои.

Тълпата беше многолюдна, облечена в най-хубавите си дрехи: свободни рокли, покриващи всичко, освен ръцете и главата, закопчани с изящни стъклени копчета във всевъзможни цветове; дълги до коленете жилетки, обточени с мека кожа от елте, и усукани шалове. Всичките в тъмни, наситени цветове — всякакви нюанси, без сиво и бяло, за да се отличават от палтата им. Жакетът на Акос беше тъмнозелен, един от старите на Айджа, и все още му беше широк в раменете. Айджа пък носеше кафяво.

Ори ги отведе право при храната. Намръщената ѝ леля стоеше край масите и предлагаше чинии на минувачите, но дори не я погледна. Акос беше останал с впечатлението, че Ори не харесва леля си и чичо си, затова и почти живееше в дома на семейство Кересет, но той и досега не знаеше какво се е случило с родителите ѝ.

Айджа натъпка една кифличка в устата си и едва не се задави с трохите.

— Внимавай — предупреди го Акос. — Да умреш от парченце хляб не е особено достоен край.

— Поне ще умра от любимото си нещо — заяви Айджа с пълна уста.

Акос се засмя.

Ори приклещи врата на Айджа в свивката на лакътя си и придърпа главата му към себе си.

— Не поглеждай. Зяпачи отляво.

— Какво от това? — попита Айджа, разпръсвайки трохи от устата си.

Но Акос вече усещаше горещината, пълзяща нагоре по врата му. Затова рискува да надникне вляво от Айджа. Малка групичка възрастни стоеше там и ги наблюдаваше.

— Крайно време е да свикнеш, Акос — обърна се към него Айджа. — Все пак се случва постоянно.

— Крайно време е те да свикнат с нас — поправи го Акос. — Живеем тук с ориста си, откакто сме се родили, така че не разбирам какво толкова ни зяпат.

Всеки имаше бъдеще, но не всеки имаше орис — поне така разправяше майка им. Само някои членове на определени „богоизбрани“ семейства се сдобиваха с орис, която всеки оракул на всяка планета виждаше в момента на раждането им. Едновременно. Виденията бяха толкова ярки, разказваше майка им, че можеха да я изтръгнат от дълбок сън.

Айджа, Киси и Акос имаха орис. Само дето не знаеха каква, въпреки че собствената им майка я бе видяла. Твърдеше, че нямало нужда тя да им я разкрива; светът щял да го стори вместо нея.

Задача на ориста е да определя направлението на световете. Но Акос не обичаше да се замисля върху това, защото му прилошаваше.

Ори сви рамене.

— Леля казва, че напоследък Съветът критикувал оракулите, сигурно затова всички са толкова любопитни.

— За какво пък ги критикува? — попита Акос.

Айджа като че ли не ги слушаше.

— Хайде, да си намерим по-хубаво място.

Ори се оживи.

— Да, хайде. Не искам и тая година да виждам само хорските задници.

— Струва ми се, че тая година си надраснала височината на задниците им — отбеляза Айджа. — Вече си на ниво кръста им, бих казал.

— О, чудно, защото се съгласих да облека тази рокля заради леля ми, само за да гледам хорски кръстове цяла вечер — врътна очи Ори.

Този път Акос пръв се запромъква през тълпата в Пророческата зала, шмугвайки се под чаши с вино и широко разперени ръце, докато не стигна до предната ѝ част, точно до ледената плоча и още неразцъфналите тихоцвети. Пристигнаха тъкмо навреме — майка им вече стоеше до леда, и то без обувки, колкото и хладно да беше в помещението. Твърдеше, че е по-добър оракул, когато е по-близо до земята.

Преди броени секунди се бе смял с Айджа, но внезапно притихналата тълпа накара всичко в него също да притихне.

Айджа се наведе към него и прошепна в ухото му:

— Усещаш ли го? Потокът жужи като кошер тук. Имам чувството, че гърдите ми вибрират.

Акос не беше забелязал, но Айджа имаше право — гърдите му наистина вибрираха, сякаш кръвта му пееше. Но преди да потвърди, майка им заговори. Не на висок глас, не ѝ се налагаше, защото всички знаеха думите наизуст.

— Потокът тече през всяка планета в галактиката, дарявайки ни със светлината си, за да не забравяме колко е могъщ.

Като по сценарий всички вдигнаха погледи към космическия поток, чиято светлина прозираше отвъд червеното стъкло на купола. По това време на годината почти винаги беше тъмночервен, точно като тихоцветите и самото стъкло. Космическият поток беше видимото проявление на потока, течащ през всички тях и всяко друго живо същество. Виеше се из цялата галактика, свързвайки планетите като мъниста на връв.

— Потокът тече през всичко, надарено с живот — продължи Сифа, — сътворявайки благотворна среда за съществуването му. Потокът тече през всяко човешко същество и всяко съзнание го пречупва по свой начин. Потокът тече през всяко цвете, разцъфващо в леда.

Гостите се скупчиха един до друг — не само Акос, Айджа и Ори, а цялото многолюдие, — за да видят какво се случва с тихоцветите в ледената плоча.

— Потокът тече през всяко цвете, разцъфващо в леда — повтори Сифа, — дарявайки го със силата да вирее в най-черния мрак. Потокът дарява с най-голяма сила тихоцвета, който отброява времето, носи ни смърт и покой.

Настана тишина, но в нея нямаше нищо странно. Сякаш от гърдите на всички събрани се лееше монотонна мантра, докато се отдаваха на необикновената сила, захранваща вселената им, точно както триенето между два жар-камъка ги караше да лумнат.

И в следващия миг — раздвижване. Едно венчелистче помръдна. Стебълце изскърца. Трепет пробяга през малкото поле от тихоцвети, никнещи сред тях. Никой не пророни звук.

Акос погледна само за миг към червеното стъкло и балдахина от фенери и едва не пропусна паметния миг — когато всички цветове разцъфнаха като заря. Червените венчелистчета се отвориха изведнъж, разкривайки ярката си вътрешност, увиснали над превитите стебла. Ледената плоча се изпълни с цвят.

Тълпата ахна и избухна в овации. Акос аплодира с останалите, докато дланите не го засърбяха. Баща им излезе отпред, хвана ръцете на майка им и я целуна по бузата. Сифа Кересет беше недосегаема за всеки друг: оракул, чиято дарба ѝ позволяваше да вижда в бъдещето. Но баща им постоянно я докосваше, пипаше с пръсти трапчинката ѝ, когато се усмихнеше, прибираше измъкналите се кичури кога от кока ѝ, оставяше отпечатъци от жълто брашно по раменете ѝ, след като бе месил хляб.

Баща им не виждаше бъдещето, но умееше да поправя разни неща с пръстите си счупени чинии, пукнатини в стената екран, разбридан ръб на някоя стара риза. Понякога ги оставяше с впечатлението, че може да изцерява и човешки тела. Затова когато отиде при Акос и го взе в обятията си, той дори не се засрами.

— Най-малкото дете! — извика баща му, мятайки Акос на рамото си. — О, всъщност не е толкова малко. Вече едва те вдигам.

— Не е, защото аз съм голям, а защото ти си стар отвърна остроумно Акос.

— Ама че приказки! И то от собствения ми син — отвърна баща му. — Хм, чудя се какво ли наказание заслужава този хаплив език.

— Недей…

Нo беше твърде късно. Баща му го преметна и го остави да се свлече в хватката му така, че накрая го държеше само за глезените. Увиснал с главата надолу, Акос опита да задържи ризата и жакета върху тялото си, но не можа да стърпи смеха си. Осех го пусна бавно надолу и му помогна да стъпи на земята.

— Да ти е за урок. Така се случва, като се правиш на много умен — приведе се над него баща му.

— Главата ти се пълни с кръв? — попита Акос, смигвайки невинно.

— Да — ухили се Осех. — Честит Цъфтеж.

Акос отвърна на усмивката му.

— И на теб.

Същата нощ будуваха до толкова късно, че Айджа и Ори заспаха седнали на кухненската маса. Майка им отнесе Ори на дивана във всекидневната, където прекарваше поне половината нощи напоследък, а баща им събуди Айджа. След това всички се разотидоха, с изключение на Акос и майка му. Те си лягаха винаги последни.

Сифа включи екрана и новинарската емисия на Съвета изпълни стаята с тихи гласове. В Съвета членуваха девет планети-нации, най-големите и най-влиятелните. По принцип всяка от тях се водеше независима, но Съветът регулираше търговията, оръжията, договорите и пътуванията и налагаше свои закони в нерегулираните галактически райони. Емисията излъчваше новини от всички планети-нации поред: недостига на вода на Тепес, последните медицински иновации от Отир, пирати взели кораб на абордаж в орбитата на Пита.

Майка му отваряше тенекиени кутии със сушени билки. Акос предположи, че ще прави успокояващ чай, за да им помогне да заспят, но тя отиде до килера в коридора да вземе бурканчето с тихоцвет, което държеше на най-горната полица, далеч от детски ръце.

— Реших урокът ни тази вечер да е по-специален — обяви Сифа.

Когато го учеше за ледоцветите, Акос я възприемаше като „Сифа“, а не като „мама“. Преди две години на шега бе започнала да нарича вечерните им разговори на по чай „уроци“, но сега звучеше сериозно. Макар че Акос трудно преценяваше настроенията ѝ.

— Вземи една дъска за рязане и ми накълцай малко корен от харва — помоли тя, нахлузвайки ръкавици. — И преди сме използвали тихоцвет, нали?

— Да, в сънотворния еликсир — отговори Акос.

После застана от лявата ѝ страна с дъска за рязане, нож и прашен корен от харва, който имаше неприятен белезникав цвят и фин мъх по повърхността си.

— И релаксиращата отвара — добави тя. — Май ти казах, че един ден ще ти е полезна за сбирките с приятели. Когато пораснеш.

— Да, каза ми — потвърди Акос. — И тогава натърти на „когато пораснеш“.

Единият край на устата ѝ се изви нагоре. В повечето случаи това беше единствената усмивка, на която можеха да се надяват от страна на майка си.

— Със същите съставки, които порасналият ти „аз“ би използвал за релаксираща отвара, можеш да приготвиш и отрова — обясни тя със сериозно изражение. — Само трябва да удвоиш дозата тихоцвет и да намалиш наполовина тази на корена от харва. Разбра ли?

— Защо… — понечи да попита Акос, но тя вече беше сменила темата.

— Е — подхвана майка му, изсипвайки едно листенце от тихоцвета върху собствената си дъска за рязане. Макар и изсъхнало, то си оставаше все така червено и беше голямо колкото палеца ѝ. — За какво си се умислил тази вечер?

— За нищо — отвърна Акос. — Добре де, за това, че хората ни зяпаха на церемонията за Цъфтежа.

— Орисаните са им безкрайно интересни. Ще ми се да те успокоя, че някой ден ще спрат да зяпат — въздъхна тя, — но се боя, че ти… ти винаги ще привличаш вниманието им.

Искаше му се да я попита какво има предвид с това „ти“, но внимаваше какво говори по време на уроците им. Зададеше ли грешния въпрос, майка му веднага прекратяваше вечерния им разговор. Зададеше ли правилния, рискуваше да узнае неща, които не бива да узнава.

— Ами ти? — попита я вместо това. — Ти за какво си се умислила?

— Хм. — Майка му кълцаше с плавни, отмерени движения и ножът ѝ потропваше монотонно по дъската. И той самият започваше да се усъвършенства, макар че от време на време отрязваше по-големи късчета, отколкото трябваше. — Тази вечер ме преследват мисли за семейство Ноавек.

Краката ѝ бяха боси, пръстите и се бяха свили от студа. Крака на оракул.

— Управляващото семейство на Шотет — поясни тя. — Земята на нашите врагове.

Шотет бяха народ, не планета-нация. Прочут със свирепата си, варварска природа. Бележеха с линии по ръцете си всеки отнет живот и обучаваха дори децата си в изкуството на войната. Живееха отвъд голямата равнина с переста трева на Тувхе, планетата на Акос и семейството му, макар че Шотет не я наричаха така, нито пък себе си — „тувхийци”. Същата переста трева дращеше по прозорците и на техния дом.

Баба му, майката на баща му, бе загинала в едно от шотетските нападения, въоръжена само с нож зa хляб, по думите на баща му. Хеса още носеше белезите от жестокостта на шотетите — имената на жертвите бяха изсечени в ниски каменни степи, строшените прозорци бяха закърпени, вместо сменени, а пукнатините в тях още се виждаха.

Делеше ги само равнина от переста трева. Понякога имаше чувството, че са на един хвърлей разстояние от тях.

— Знаеше ли, че родът Ноавек е орисан? Също като теб, брат ти и сестра ти — продължи Сифа. — Някога оракулите не са виждали орис в тяхната кръв, случи се по мое време. И тогава Ноавек придобиха власт над шотетското правителство, взеха контрола и е в ръцете им до ден-днешен.

— Не знаех, че е възможно ново семейство най-неочаквано да получи орис.

— Е, тези от нас, които са надарени да виждат в бъдещето, не определяме кой ще се сдобие с орис — обясни майка му. — Виждаме бъдещето на стотици, възможния развой на живота им. Но ориста е нещо, случващо се на определен човек във всеки вариант на бъдещето, което ни е отредено да видим, а това е рядкост. Самата орис определя кое ще е орисаното семейство, не обратното.

Акос никога не го беше възприемал по този начин. Хоратa смятаха, че оракулите раздават орис като подаръци на отбрани, важни личности, а се оказваше, че е точно обратното. Ориста беше тази, която отрежда важно значение на определени семейства.

— Значи си видяла ориста им. Ориста на Ноавек.

Тя кимна.

— Само на сина и дъщерята. Ризек и Сайра. Той е по-големият от двамата, момичето е на твоите години.

Беше чувал имената им и преди, заедно с разни нелепи слухове. Някои разправяха, че от устите им излизала пяна, държали очите на враговете си в буркани, а ръцете им, от китките до раменете, били изписани с черти за животите, които са отнели. Е, май последното не звучеше толкова нелепо.

— Понякога е лесно да разбереш природата на някои хора — подхвана с мек тон майка му. — Ризек и Сайра са деца на тиранин. Баща им, Лазмет, е син на жена, избила собствените си братя и сестри. Насилието се пренася от поколение на поколение. — Тя люшна глава и тялото ѝ я последва, клатейки се напред-назад. — А аз виждам всичко. Всичко.

Акос хвана ръката ѝ и я стисна.

— Съжалявам, сине — пророни тя.

Акос не знаеше дали съжалява, задето му е казала толкова многo, или за нещо друго. Всъщност нямаше никакво значение.

Двамата постояха така мълчаливо, заслушани в новинарската емисия. Незнайно как най-тъмната нощ беше станала още по-тъмна.