Смъртни белези

ГЛАВА 16 САЙРА

КАЮТАТА МИ НА КОРАБА БЕШЕ ОТДАЛЕЧЕНА ОТ ВСИЧКО, с изключение на машинното отделение, така че трябваше да извървя доста път от кабинета на Ризек. Беше ме извикал, за да ми даде графика за странството: щях да го придружа на традиционната сбирка на шотетския елит преди кацането за тазгодишния лов, за да му помогна в разискването на някои политически въпроси с управниците на Пита. Съгласих се е плана му, защото изискваше от мен само да се преструвам, не да демонстрирам дарбата си.

Както предвиди циничният Ревизор, когато с Акос посетихме холограмната стая, Ризек беше избрал Пита, водната планета, прочута с иновативните си технологии в преодоляването на тежки климатични условия, за крайна цел на странството ни. Ако слуховете за тайния запас на Пита от свръхмодерни оръжия бяха верни, то Айджа Кересет несъмнено ги е потвърдил с изопаченото си от спомените на Ризек съзнание. А ако Айджа е помогнал на Ризек да открие някои от най-мощните оръжия на Съвета, брат ми като нищо щеше да обяви война на Тувхе, за да завладее цялата ни планета, както винаги е искал.

Бях на половината път до каютата си, когато осветлението угасна, потапяйки всичко в мрак. Изчезна дори далечното жужене от контролния център на кораба.

Дочух ритмично почукване. Едно, три, едно. Едно, три, едно.

Обърнах се с гръб към стената.

Едно, три, едно.

Сенките на потока плъзнаха нагоре по ръцете и раменете ми. Когато дългите аварийни лампи под краката ми светнаха, видях някой да се насочва стремително към мен и мигновено се приведох, стрелвайки лакът към връхлитащото ме тяло. Лакътят ми обаче се удари в броня, изругах и се завъртях с лека стъпка, инстинктивно усвоена от танците, които практикувах за удоволствие. Извадих ножа на потока и блъснах нападателката си, притискайки я към стената с опряно в гърлото острие. Нейният нож издрънча на пода между краката ѝ.

Носеше маска, един от отворите за очите беше зашит. Маската закриваше лицето ѝ от челото до брадичката. Главата ѝ беше покрита с тежка качулка. Макар и е една глава по-ниска от мен, бронята ѝ беше заслужена, изработена от кожата на Брониран.

Жената стенеше от допира ми.

— Коя си ти? — попитах я.

Резервният говорител на кораба изпращя в мига, в който зададох въпроса си. Беше стар, реликва от най-ранните странства, и караше гласовете да звучат тенекиено, изопачено.

— Първото дете на семейство Ноавек ще бъде надвито от семейство Бенесит — се разнесе от него. — Истината може да бъде потулена, но никога заличена.

Очаквах гласът да продължи, но пращенето замря и говорителят се изключи. Корабът зажужа отново. Жената, чието гърло бях притиснала с ръка и нож, проплака тихо.

— Трябва да те арестувам — прошепнах. — Да те арестувам и да те заведа за разпит. — Наклоних глава. — Знаеш ли как брат ми разпитва провинените? Чрез мен. С ето това.

Насочих още от сенките си към нея и те се струпаха около китката и лакътя ми. Жената изпищя.

За миг прозвуча точно като Лети Зецивис.

Пуснax я и се отдръпнах от стената.

Светлините на пода се съживиха и ни осветиха откъм краката. Вече виждах единственото око в главата ѝ, искрящо и вперено в мен. Лампите над нас също се включиха и тя хукна по коридора, изчезвайки зад ъгъла.

Позволих ѝ да се тръгне.

Свих ръцете си в юмруци, за да не треперят. Не можех да повярвам какво направих току-що. Ако Ризек научеше…

Вдигнах ножа ѝ, ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше нащърбено желязо, ръчно наточено и увито с тиксо в единия си край вместо дръжка, и тръгнах по коридора. Дори не се замислих накъде, знаех само, че трябва да се движа. Не бях ранена и нямах никакво доказателство за нападението над мен. Надявах се да е било твърде тъмно и охранителните камери да са заснели как просто съм пуснала нападателката.

Какво направи?

Хукнах по коридорите и стъпките ми отекваха самотно cъвсем кратко преди да се гмурна в смутната тълпа. Всичко наоколо беше шумно и забързано като сърцето ми. Прибрах ръце в ръкавите си, за да не докосна някого без да искам. Не отивах към каютата си. Трябваше да видя Ризек преди някой друг да го е направил, да го уверя, че нямам пръст във всичко това. Едно беше да откажа да изтезавам хора, а съвсем друго да участвам в бунт. Скрих ножа на ренегатката в джоба си.

Когато стигнах до крилото на Ризек в другия край на кораба, най-близкият до космическия поток, войниците ми сториха път. Насочиха ме към кабинета му и макар че не бях сигурна дали ще ме пусне, веднага щом почуках, извика да вляза.

Брат ми стоеше бос в кабинета си, с лице към стената. Беше сам и в ръката си държеше чаша с лека отвара от тихоцвет, вече го разпознавах от пръв поглед. Не носеше бронята си, а когато ме погледна, видях хаос в очите му.

— Какво искаш? — попита грубо.

— Ами… — Спрях. Не знаех какво искам, освен да се оневиня. — Идвам просто да видя дали си добре.

— Разбира се, че съм добре — отвърна той. — Вас уби двамата ренегати, които се опитаха да проникнат в моето крило, още преди да са изкрещели. — Той отмести едното перде от илюминатора, по-голям от останалите в кораба, висок почти колкото него, и се загледа във вече тъмнозеления, космически поток. Почти син даже, наближаваше времето за инвазията, лова на отпадъци, изконната традиция на народа ни. — Смяташ, че детинските действия на няколко ренегати представляват опасност за мен?

Пристъпих към него с бавни, внимателни крачки, сякаш беше диво животно.

— Ризек, няма нищо лошо в това да си уплашен малко, когато те нападат.

— Не съм уплашен! — изкрещя той, блъскайки с всяка дума чашата си в близката маса.

Отварата от тихоцвет се разплиска, оставяйки червено петно върху белия му маншет.

Докато го гледах, внезапно си спомних как закопчава с ловки, опитни ръце предпазния ми колан преди първото ми странство и ме подиграва с усмивка, задето бях толкова притеснена. Не беше виновен, че е станал такъв, потънал в страх и безкрайно изобретателен в жестокостта си. Баща ни го беше превърнал в човека пред мен. Най-големият ми подарък от Лазмет Ноавек, по-голям дори от живота, който ми даде, беше, че ме остави да раста спокойно.

Отнасях се към новия Ризек със заплахи, гняв, презрение и страх. Нито веднъж не се опитах да бъда добра с него. Докато баща ми разчиташе на стратегически насочените закани и заплашителното мълчание като свои верни оръжия, майка ми винаги боравеше с добрината като с добре наточено острие. През цялото това време аз бях по-скоро отражение на Лазмет, отколкото на Илира, но това можеше да се промени.

— Аз съм ти сестра. Не е нужно да се държиш така пред мен — подхванах с възможно най-милия си глас.

Ризек се взираше в петното на маншета си. Не ми отговори и го приех като добър знак.

— Помниш ли как си играехме с онези фигурки в стаята ми? — продължих. — Как ме учеше да боравя с нож? Все стисках дръжката толкова силно, че пръстите ми побеляваха, но ти ми показа правилната хватка.

Той сбърчи чело. Стана ми чудно дали си спомня, или това е един от спомените, които размени с тези на Айджа. А може би е възприел поне малко от добродушието на Айджа, прехвърляйки му от болката си.

— С теб невинаги сме били такива — казах.

Докато брат ми мълчеше, си позволих да се надявам на кротка, постепенна промяна в отношението му към мен, във връзката помежду ни, стига само да загърби страха си. Той ме погледна в очите и почти го видях, почти го чух. Можехме да се върнем назад.

— Да, но ти уби майка ни — процеди тихо Ризек. — И вече можем да сме само такива.

Не трябваше да съм изненадана, изумена, че думите му ме блъснаха като силен удар в корема. Но надеждата ми беше отнела разсъдъка.

Цяла нощ останах будна в ужасено очакване на ответния му удар след нападението.

И той дойде на сутринта, когато спокойният му, самоуверен глас се разнесе от новинарския екран на отсрещната стена. Скочих от леглото и прекосих стаята, за да включа картината. Брат ми изпълни екрана, блед и кокалест. Бронята му отразяваше светлината, хвърляйки злокобно сияние върху лицето му.

— Вчера ни причиниха малко… неудобство. — Горната му устна се изви в усмивка, сякаш мисълта му се стори забавна. Нищо чудно: Ризек знаеше, че трябва да скрие страха си, да омаловажи действията на ренегатите. — Колкото и детински наивна да беше простъпката на виновниците, те успяха да преминат през охраната на кораба, спирайки полета му, затова трябва да бъдат намерени и отстранени. — Тонът на гласа му беше зловещ. — От днес пасажери на различна възраст ще бъдат избирани на произволен принцип от базата данни на кораба и водени за разпит. Налагам вечерен час от 20 ч, до 6 ч, за целия кораб, с изключение на необходимите за функционирането му хора, който ще важи до разрешаването на настъпилите усложнения. Ловът на отпадъци ще бъде отложен, докато не подсигурим безопасността на кораба.

— Разпит — повтори Акос зад мен. — Това кодова дума за „инквизиция“ ли е?

Кимнах.

— Ако разполагате с информация за лицата, замесени в тази злощастна шега, във ваш интерес е да ни я съобщите — продължи Ризек. — Разобличените, че укриват сведения или лъжат по време на разпитите, също ще понесат наказанието си в името на Шотет. Уверявам ви, че сигурността на странстващия кораб и пасажерите му е мой приоритет.

Акос изсумтя.

— Ако няма какво да криете, няма и от какво да се боите — отбеляза Ризек. — Нека продължим подготовката си, за да можем един ден да покажем на останалите планети в галактиката могъществото и единството ни.

Главата му остана на екрана още няколко секунди, после новинарската емисия продължи, този път на отирийски, който владеех на задоволително ниво. Западният континент на Тепес страдаше от недостиг на вода. Поне веднъж шотетските субтитри отразяваха истината.

— Да покажем могъществото и единството ни — цитирах Ризек, по-скоро на себе си, отколкото на Акос. — За това ли излизаме на странство вече?

— За какво друго?

Съветът разисквате предложение за допълнителни изисквания към оракулите на всички планети и вотът щеше да се проведе след четирийсет дни. Шотетските субтитри обаче гласяха: „Съветът възнамерява да затвърди тираничния си контрол върху оракулите чрез поредната хищническа мярка, която ще бъде наложена в края на четирийсетдневен цикъл“. Вярно, но субективно представено.

Банда прословути космически пирати бяха осъдени на петнайсет сезона затвор. Шотетските субтитри предаваха: „Група традиционалисти от Золд са осъдени на петнайсет сезона затвор заради открито негодувание към излишно строгите закони на Съвета“. Нe съвсем вярно.

— Странството трябва да изразява упованието ни в потока и онзи, който го владее — пророних тихо. — Това е религиозен ритуал и начин да почетем предците ни.

— Досега не съм виждал шотетец, отговарящ на описанието ти — отбеляза Акос.

Стрелнах му кръвнишки поглед.

— Сигурно за това виждаш само каквото искаш да видиш.

— Може би и с двама ни е така — отвърна Акос. — Изглеждаш ми притеснена. Мислиш ли, че Ризек пак ще насочи вниманието си към теб?

— Ако играта загрубее.

— А ако отново откажеш да му помогнеш? Кое е най-лошото, което може да ти причини?

Въздъхнах.

— Май не разбираш. Шотет боготвореше майка ми. Тя беше богиня сред смъртни. Когато загина, целият ни народ потъна в скръб. Сякаш светът се срина. — Затворих очи за миг, позволявайки на образа ѝ да прелети през съзнанието ми. — Ако хората научат какво съм ѝ причинила, ще ме разкъсат на парчета. Ризек знае и при нужда ще го използва срещу мен.

Акос свъси вежди. Не за пръв път се питах как ли ще се почувства, ако умра. Не защото смятах, че ме мрази, а защото знаех, че ориста му отекваше в главата му всеки път, когато ме погледне. Като се има предвид колко време прекарвахме заедно, нямаше да се учудя, ако аз съм онзи Ноавек, за когото ще умре някой ден. Нo не можех да повярвам, че заслужавам той да загуби живота си заради мен.

— Е — отвърна той. — Да се надяваме тогава, че няма да прибегне до това.

Беше се обърнал леко към мен. Деляха ни само няколко сантиметра. Често бяхме близо един до друг — докато тренирахме, докато приготвяхме закуската, а и трябваше да ме докосва, за да облекчава болката ми. Затова не знаех защо внезапно се почувствах странно от близостта на бедрото му до корема ми, така че виждах възлестите мускули, изпъкващи на ръката му.

Но чувството наистина беше странно.

— Как е приятелят ти Сузао? — попитах го, отстъпвайки назад.

— Дадох на Джорек да сложи малко приспивателна отвара в лекарството, което баща му пие сутрин — отвърна Акос.

— Джорек ще упои собствения си баща? — учудих се. — Интересно.

— Е, ще видим дали Сузао ще припадне върху обяда си. Дано успея да го ядосам достатъчно, че да ме предизвика на дуел.

— На твое място бих го направила още няколко пъти, преди да се разкрия — посъветвах го. — Трябва не само да ти е ядосан, но и да се бои от теб.

— Трудно ми е да си представя човек като него уплашен.

— Всички се боим от нещо — въздъхнах. — Разгневените най-вече.

Космическият поток направи бавния си преход от зелено в синьо, но още не захождахме към Пита, Ризек продължаваше да отлага крайната фаза на странството. Кръжахме по периферията на галактиката, далеч от обсега на Съвета. Напрежението висеше като влажен облак над кораба, вдишвах го винаги когато напусках уединената си каюта. А напоследък го правех рядко.

Ризек не можеше да отлага безкрайно кацането ни, нямаше да отмени странството напълно и да стане първият суверен от сто сезона насам, пренебрегнал традициите ни.

Бях му обещала да се държа подобаващо, затова няколко дни след нападението вървях към наблюдателната палуба за поредната среща с най-близките му привърженици. Още с влизането ме посрещна необятният мрак на космоса през панорамните прозорци, отворен пред нас като паст на гигантско същество. В следващия момент видях Вас с чаша чай в ръце, кокалчетата му кървяха. Когато забеляза кръвта, я попи с носна кърпа, която пъхна обратно в джоба си.

— Знам, че не усещаш болка. Вас, но наистина е от значение да се грижиш за собственото си тяло — посъветвах го аз.

Той повдигна вежди и остави чашата си. Останалите се бяха струпали на малки групички в отсрещния край на помещението с кристални чаши в ръце. Повечето гравитираха около Ризек като отпадъци около сифон. Има Зецивис, чиято бяла коса почти искреше на тъмния фон на космоса, също се навърташе край него, макар че цялото ѝ тяло да излъчваше напрежение.

Останалата част от палубата беше празна, черният под беше излъскан до съвършенство, а стените представляваха извити прозорци. Почти очаквах космосът да ни погълне.

— От колко време се познаваме, а още не си наясно с дарбата ми — отвърна Вас. — Знаеш ли, че ми се налага да настройвам аларми за ядене и пиене? И непрекъснато да се проверявам за счупени кости и натъртвания?

Не се бях замисляла какво е загубил Вас покрай дарбата си да не изпитва болка.

— Затова понякога недоглеждам дребните рани — продължи той. — Изтощително е да обръщаш толкова внимание на собственото си тяло.

— Хмм — измънках. — Май те разбирам.

Не за пръв път се удивлявах на контраста помежду ни и на сходството, породено от него. Животите и на двама ни се въртяха около болката по един или друг начин. И двамата отделяхме твърде много енергия на физиката си. Понякога ми ставаше любопитно дали не ни свързва и друго.

— Кога се прояви дарбата ти? — поинтересувах се. — Какво се е случило по това време?

— Бях на десет. — Той се облегна на стената и прокара ръка по гладко обръснатия си скалп. До едното му ухо личаха няколко порязвания от бръснача, които вероятно не беше забелязал. — Преди да бъда одобрен да служа на брат ти, посещавах редовно училище. Бях кльощаво момче, лесна мишена. Някои от по-големите деца често ме тероризираха. — Той се усмихна. — След като осъзнах, че вече не изпитвам болка, пребих единия почти до смърт. Повече никой не ми посегна.

Бил е в опасност и тялото му е реагирало. Cъзнанието му е реагирало. Историята му много приличаше на моята.

— Възприемаш ме, както аз възприемам Кересет — продължи Вас. — Мислиш, че съм домашният любимец на Ризек, както Акос е твоят.

— Мисля, че всички служим на брат ми — поправих го. — Ти. Аз. Кересет. Всички сме еднакви. — Обърнах поглед към тълпата, струпана край брат ми. — Защо е дошла Има?

— След като я опозориха и съпругът, и дъщеря ѝ ли? — изтъкна Вас. — Говори се, че паднала на колене пред Ризек да иска прошка за провиненията им. Но сигурно слуховете са преувеличени.

Промъкнах се край него, приближавайки се към останалите. Има сложи ръка върху рамото на Ризек и я плъзна надолу към лакътя му. Очаквах брат ми да се отдръпне от допира ѝ, винаги така ставаше, когато някой се опиташе да го докосне. Той обаче ѝ позволи ласката и като че ли се наклони едва забележимо към нея.

Как намираше сили да го гледа, след като бе подписал смъртните присъди на съпруга и дъщеря ѝ, камо ли да го докосва? Наблюдавах я как се смее на нещо, казано от Ризек. Веждите ѝ се сбърчиха, сякаш изпитва болка. Или отчаяние, помислих си. Израженията, причинени и от двете усещания, често си приличаха.

— Сайра! — възкликна Има, привличайки вниманието на всички в стаята към мен. Помъчих се да я погледна в очите, но ми беше трудно заради онова, което бях причинила на Лети. Понякога и тя присъстваше в кошмарите ми заедно с дъщеря си, ридаеща неутешимо над трупа ѝ. — Доста време не сме се виждали. Как си?

Срещнах погледа на Ризек само за миг.

— Възложил съм ѝ специална задача — отвърна разговорно Ризек вместо мен. — Да стои до Кересет.

Предизвикваше ме.

— Толкова ли е ценен по-младият от двамата Кересет? — попита ме Има с онази странна усмивка.

— Времето ще покаже — отговорих. — Но все пак е тувхиец по рождение. Знае важни неща за враговете ни.

— Аха — отвърна небрежно Има. — Аз пък си мислех, че помагаш в разпитите, Сайра, по твоя уникален начин, както винаги досега.

Имах чувството, че ще повърна.

— За жалост, разпитите изискват ловък език и проницателен ум — обясни Ризек. — Две от нещата, с които сестра ми не може да се похвали.

Коментарът му ме засегна, но не можах да измисля достатъчно красноречив отговор. Май беше прав поне за едно: нямах ловък език.

Затова просто позволих на сенките да се разлеят в тялото ми и когато разговорът премина към друга тема, се оттеглих в единия край на палубата, за да погледам заобикалящия ни мрак.

Намирахме се в периферията на галактиката и единствените планети, или планетарни отломки наоколо, не бяха достатъчно гъсто населени, за да членуват в Съвета. Наричахме ги „периферни планети“, или просто „периферията“. Майка ми бе призовавала Шотет да ги приеме като свои братя и сестри, борещи се за същото като нас: легитимност. Баща ми тайно се присмиваше на идеята ѝ, твърдейки, че Шотет е по-велик народ от всяка периферна паплач.

Виждах една от тези планети през панорамния прозорец. Беше просто петънце светлина, но твърде голямо, за да е просто някоя от звездите ни. Ярка нишка от космическия поток се простираше към нея, обгръщайки я като колан.

— П1104 — каза Има Зецивис, отпивайки от чашата си. — Онази планета там.

— Била ли си там?

Сковах се от близостта ѝ, но се опитах да запазя гласа си спокоен. Гостите зад нас се засмяха на нещо, казано от братовчед ми Вакрез.

— Разбира се, че не — отвърна Има. — Последните двама суверени на Шотет не разрешават да се пътува до периферните планети. Съвсем логично искат да ни дистанцират от тях в очите на Съвета. Не бива да ни свързват с толкова долнопробна компания, ако искаме да ни приемат сериозно.

Думи на истински верноподаник на Ноавек. Или по-точно апологет. Беше наясно с правилата.

— Да — процедих. — Е… да разбирам, че още няма резултат от разпитите.

— Заловени са няколко по-безобидни ренегати, но не и главните виновници. За жалост, времето ни изтича.

Ни? помислих си. Така самоуверено се включваше в тесния кръг на брат ми. Може би наистина го е помолила за прошка. Или е намерила друг начин да спечели благоразположението му.

Мисълта ме накара да изтръпна.

— Знам. Космическият поток почти посиня. Променя се с всеки изминал ден — коментирах.

— Така е. Затова брат ти трябва да намери истинският виновник. Да го представи на обществото. Да демонстрира силата си преди кулминацията на странството. Стратегията, както знаеш, е ключова в такива смутни времена.

— И към каква стратегия ще премине, ако не залови някой от виновниците навреме?

Има обърна причудливата си усмивка към мен.

— Очаквах вече да си запозната с нея. Не те ли осведомява брат ти въпреки специалната ти задача?

Явно и двете знаехме, че „специалната ми задача“ е чиста измишльотина.

— Разбира се — отвърнах сухо. — Но както се досещаш, с плосък ум като моя, непрекъснато забравям разни неща. Няма да се учудя, ако сутринта съм забравила да изключа печката в каютата си.

— Подозирам, че брат ти с лекота ще намери заподозрян преди лова на отпадъци — отбеляза Има. — В крайна сметка само трябва да прилича на ренегат, нали така?

— Ще набеди някого? — попитах.

Кръвта ми замръзна при мисълта, че невинен човек ще загине само защото Ризек се нуждаеше от изкупителна жертва. Не знаех защо. Само преди месеци, преди седмици дори подобно нещо нямаше да ме обезпокои. Но думите на Акос се вкорениха в съзнанието ми: че не е задължително да остана чудовище завинаги.

Може би бях способна да се променя. И може би самата вяра в това вече ме променяше.

Помислих си за еднооката бегълка, която пуснах в деня на атаката. За дребното ѝ тяло и отчетливи движения. Ако исках, можех да я открия, сигурна бях в това.

— Малка жертва в името на режима на брат ти. — Има кимна с глава. — Всички трябва да правим жертви, за да оцелеем.

Обърнах се към нея.

— И каква жертва направи ти?

Тя сграбчи китката ми и стисна силно. По-силно, отколкото мислех, че е способна. И макар да знаех, че сенките ми прогарят кожата ѝ, тя не ме пусна, а ме придърпа толкова близо до себе си, че усетих дъха ѝ.

— Отказах си удоволствието да гледам как кървиш до смърт — прошепна тя.

След това ме пусна и се върна с плавна походка при групичката си. Дългата ѝ, бяла коса стигаше до средата на съвършено изпънатия ѝ гръб. Отзад приличаше на бяла колона, дори бледосинята ѝ рокля почти се сливаше с гледката.

Потрих китката си, почервеняла от яростната ѝ хватка. Със сигурност щеше да ми остане синина.

Дрънченето на тенджери и тигани секна, когато влязох в кухнята. На странстващия кораб работеше малка част от персонала ни от имението, но разпознавах някои от лицата. И дарбите им — съдовете в мивката на един от миячите се носеха във въздуха, пръскайки пяна по опакото на ръцете му, а едната готвачка режеше зеленчуци на съвършено равни парчета със затворени очи.

Отега беше заровила глава в хладилника. Когато в кухнята настана тишина, тя се изправи и избърса ръце в престилката си.

— О, Сайра — рече тя. — Само ти можеш да накараш всички да се умълчат така.

Останалите прислужници я зяпнаха смаяно заради фамилиарния ѝ тон към мен, но аз просто се засмях. Макар и да не се бяхме виждали известно време — още миналия сезон надраснах уменията ѝ на учителка и вече рядко се засичахме, отношенията ни си останаха същите и тя лесно влезе в ритъм.

— Да, уникален талант имам — потвърдих аз. — Може ли да поговорим насаме?

— Представяш го като въпрос, но всъщност е заповед — повдигна учудено вежди Отега. — Ела с мен. Надявам се не възразяваш да поговорим в боклукчийското помещение.

— Да възразявам? Винаги съм искала да прекарам известно време там — отвърнах остроумно и я последвах през тесния камбуз до вратата в дъното му.

Вонята в боклукчийското помещение беше толкова силна, че очите ми се насълзиха. Май идваше от гнилите обелки от плодове и подправени с билки кожи от печено месо. Едва се побирахме една срещу друга в тясното пространство. До нас беше огромната врата на пещта за горене на смет, затова беше горещо, което допълнително подсилваше смрадта.

Гледах да дишам през устата си, внезапно осъзнавайки колко изнежена, почти разглезена изглеждах в сравнение с нея. Ноктите ми винаги бяха чисти, ризата ми — снежнобяла. Отега пък беше покрита с петна от храна и имаше вид на жена, чиято физика навярно щеше да е по-масивна, ако се беше хранила достатъчно.

— С какво мога да ти помогна, Сайра?

— Как ти звучи да ми направиш една услуга?

— Зависи каква.

— Ще се наложи да излъжеш брат ми, ако те попита.

Отега скръсти ръце.

— И какво налага да лъжеш Ризек?

Въздъхнах. Извадих ножа на ренегатката от джоба си и ѝ го подадох.

— По време на атаката една жена се опита да ме убие в коридора. Надвих я, но след това… я пуснах.

— И защо, по дяволите? — смая се Отега. — В името на потока, момиче, дори майка ти не беше толкова милостива.

— Не мога да… няма значение. — Завъртях ножа в ръката си. Тиксото, от което беше направена импровизираната дръжка, беше леко и гъвкаво, приело формата на пръстите на собственичката си. Ръката ѝ очевидно беше значително по-дребна от моята. — Но искам да я намеря. Изпусна този нож и знам, че с негова помощ можеш да я откриеш.

Дарбата на потока на Отега беше една от най-мистериозните, на които съм се натъквала. Ако подържеше някаква вещ в ръцете си, можеше да проследи собственика ѝ. Родителите ми я караха да издирва притежателите на разни оръжия. Веднъж дори успя да намери човека, опитал се да отрови баща ми. Понякога следите бяха трудни за разчитане, беше ми споделила тя, например когато двама или трима души приемаха предмета за свой, но тя се справяше. Ако някой можеше да намери ренегатката, това беше тя.

— И не искаш брат ти да разбере — повтори Отега.

— Знаеш какво ще ѝ причини — отвърнах. — Екзекуцията ще е най-безболезнената част.

Отега стисна устни. Спомних си как ловките ѝ пръсти сплитаха косата ми под взискателния поглед на майка ми в деня на първото ми Шествие. Как пропитите ми с кръв чаршафи изплющяха, когато рязко ги дръпна от леглото ми в деня на първото ми месечно кървене, защото майка ми не беше жива, за да ми помогне.

— Няма да ми кажеш защо искаш да я откриеш, нали?

— Няма — потвърдих.

— Има ли връзка с това, че искаш сама да ѝ отмъстиш?

— Виж какво, ако ти отговоря на този въпрос, все едно да ти разкрия защо я търся, а току-що ти казах, че няма да направя. — Усмихнах ѝ се. — Хайде де, Отега. Знаеш, че мога да се грижа за себе си. Просто не съм толкова крайна, колкото брат ми.

— Добре, добре. — Тя взе ножа от ръката ми. — Ще ми трябва малко време с него. Върни се утре преди вечерния час и ще те отведа при собственика му.

— Благодаря ти.

Тя пъхна един кичур коса зад ухото ми и се поусмихна, за да прикрие болката от допира с кожата ми.

— Не си толкова страшна, малката — каза ми тя. — Но не се безпокой. Няма да кажа на персонала.