Смъртни белези

ГЛАВА 33 САЙРА

ВЕДНАГА ЩОМ ПРЕДЛОЖИХ ДА СЕ БИЯ С БРАТ СИ НА АРЕНАТА, вкусих прашния въздух на амфитеатъра. Още го подушвах — скупчените потни тела, химическата миризма на дезинфекцирания затвор под него, лекия мирис на силовото поле, жужащо над главата ми. Опитах да отблъсна спомена, докато разговарях с ренегатите, симулирайки самоувереност, но той продължаваше да витае в главата ми.

Кръвта. Писъците.

Майката на Акос гледаше бронираната ми ръка, загърната с одеяло от ренегатите. Навярно се питаше колко ли белега имаше под налакътника.

Добра партия за сина ѝ, няма що. Той страдаше за всеки отнет живот. Аз не помнех колко клейма имам на ръката си.

Когато повечето жар-камъни в печката прегоряха, си тръгнах тихо от масата, промъквайки се покрай сянката на ховъра на Сифа и нагоре по стълбището, до разбитата баня, където отмих кръвта от тялото си. Долу Джорек и Джио пееха в един глас, понякога фалшиво, а останалите им пригласяха със смях. Като надникнах в огледалото на смътно осветената баня, първо открих само тъмен силует, после…

Още има надежда — напомних си. — Жива си.

Докоснах с пръст сребърната кожа по главата и врата ми. Сърбеше ме леко, защото вече се срастваше с нервите ми. Косата ми беше струпана от едната страна на главата ми, а кожата от другата изглеждаше червена и подпухнала, още приспособявайки се към новия материал. Жена от едната страна, машина — от другата.

Опрях ръце в мивката и заридах. Ребрата ме боляха, но вече нямаше как да спра сълзите. Рукнаха, без да ги е грижа за агонията ми, и аз спрях да им се съпротивлявам.

Ризек ме обезобрази. Собственият ми брат.

— Сайра — обади се Акос и за пръв път ми се прииска да не е до мен.

Той докосна нежно раменете ми, прогонвайки сенките. Ръцете му бяха студени.

— Добре съм — уверих го и плъзнах пръсти по сребристата страна на гърлото си.

— Не е нужно да си добре точно сега.

Сребърната кожа отразяваше приглушената светлина, промъкваща се в това полуразрушено място.

С тънък, плах гласец му зададох въпроса, който ме човъркаше отвътре.

— Грозна ли съм сега?

— Ти как мислиш? — попита той вместо отговор, и то не като риторичен въпрос.

По-скоро знаеше, че не искам от него да ме успокоява, затова ме караше сама да потърся отговора. Отново вдигнах очи към огледалото.

Главата ми изглеждаше странно, останала само с половината коса, но доста шотетци ходеха с такава прическа — бръсната от едната страна и дълга от другата. Пък и сребърната кожа приличаше на парче от бронята, която майка ми беше събрала от странствата си през годините. И нея щях да нося вечно като бронирания ми налакътник и щеше да ме направи още по-силна.

Намерих собствените си очи в огледалото.

— Не — отговорих си сама. — Не съм грозна.

Още не го казвах искрено, но вероятно с времето щях да започна.

— Съгласен съм — потвърди той. — В случай, че не ти е станало ясно от всичките целувки, които си разменихме.

Усмихнах се и се обърнах към него, облягайки се на ръба на мивката. Макар и да се усмихваше, ъгълчетата на очите му бяха извити в тревожно изражение. Изглеждаше така от разговора с ренегатите за плана ни.

— Какво става, Акос? — попитах го. — Наистина ли се притесняваш, че не мога да надвия Ризек?

— Не, не е това. — Като че ли споделяше неспокойството ми. — Просто… наистина ли ще го убиеш?

Не очаквах да ме попита точно това.

— Да. Ще го убия — отвърнах. Думите ми имаха ръждив привкус като на кръв. — Мислех, че го заявих ясно.

Той кимна. Надникна през рамо към ренегатите, още събрани на първия етаж. Проследих погледа му към майка му, която разговаряше задълбочено с Тека, и двете стиснали по чаша чай в ръце. Киси стоеше наблизо, вперила празен поглед в пещта. Тя мълчеше и седеше неподвижно, откакто разговорът ни с ренегатите приключи. Много от другите се бяха струпали до транспортния кораб, увивайки се с одеяла и използвайки саковете си за възглавници. Трябваше да станем по изгрев.

— Искам да те помоля нещо — заяви Акос, като върна погледа си към мен, и хвана нежно лицето ми. — Не е справедливо да настоявам за такова нещо, но… ще пощадиш ли живота на Ризек?

В първия момент реших, че се шегува. Дори се засмях. Но не изглеждаше да се шегува.

— Защо искаш такова нещо от мен?

— Знаеш защо — отвърна Акос, отпускайки ръце до тялото си.

— Айджа — пророних.

Винаги Айджа.

— Ако убиеш Ризек утре, завинаги ще запечатиш най-лошите му спомени в съзнанието на Айджа. И няма да мога да си го върна.

Някога му казах, че ключът към възстановяването на брат му се крие в Ризек. Щом той умее да подменя спомените си с чужди, то несъмнено можеше да върне тези на Айджа и да си вземе своите. Сещах се поне за един-два начина да го принудя.

За Акос Айджа винаги е бил слаба светлинка в далечината, тънък лъч надежда. Знаех, че няма да се откаже oт него. Но и не можех да рискувам всичко заради това.

— Не — отсякох с равен глас. — Първо на първо, не знаем как размяната на спомени е повлияла на дарбите им на потока. Не знаем дори дали вече е възможно да оправи Айджа.

— Ако има и минимален шанс да си го върна — отвърна Акос, — трябва да…

— Не! — Отблъснах го назад. — Погледни какво ми причини. Погледни ме!

— Сайра…

— Това…! — Посочих едната страна на главата си. — Всичките ми клейма…! Години на мъчения и диря от трупове, а ти искаш да го пощадя? Да не си полудял?!

— Не разбираш — продължи умолително той. Допря чело до моето и каза. — Аз съм виновен за състоянието на Айджа. Ако не се бях опитал да избягам от Boa… ако просто се бях примирил с ориста си…

Прониза ме остра болка.

Незнайно защо, досега не ми хрумваше, че Акос обвинява себе си за жестоката участ на Айджа. Аз самата бях наясно, че Ризек рано или късно ще намери повод да прехвърли лошите си спомени в съзнанието му. Но Акос знаеше само, че брат ми е наказал Айджа заради неговия неуспешен опит за бягство.

— Ризек при всички случаи щеше да му го причини, независимо дали ти си се опитал да избягаш, или не — уверих го. — Не си отговорен за случилото се с Айджа. Вината е изцяло на Ризек.

— Не е само това — рече Акос. — В деня, когато войниците дойдоха в дома ни, аз им подсказах кого от двамата да вземат — него или Киси. Казах му да бяга. Аз. Затова обещах на баща ми, заклех му се…

— Пак повтарям — казах с още по-гневен тон. — Ризек е виновен! Не ти! Сигурна съм, че баща ти би разбрал.

— Не мога да се откажа от него. — Гласът му пресекваше. — Не мога.

— А аз не мога да участвам повече в нелепата мисия, която си си поставил — озъбих му се. — Не мога да гледам как се самоунищожаваш, за да спасиш човек, който не иска да бъде спасен. Човек, който вече го няма!

- Няма го? — повтори Акос с бесен поглед. — А ако ти бях казал, че за теб няма надежда, как щеше да се почувстват, а?

Знаех отговора. Просто нямаше да се влюбя в него. Нямаше да се обърна към ренегатите за помощ. И моята дарба на потока нямаше да се промени.

— Чуй ме — подхванах с по-кротък тон. — Трябва да го направя. Знам, че ме разбираш дори да не искаш да си го признаеш в момента. За мен е важно… безкрайно важно да унищожа Ризек. Не знам какво друго да ти кажа.

Той затвори очи за миг, после ми обърна гръб.

Всички останали спяха. Дори Акос, легнал на земята до корабите, на няколко стъпки от мен. Аз обаче не можех да мигна заради препускащите в главата ми мисли. Надигнах се на лакът и плъзнах поглед по увитите в одеяла ренегати, осеяли пода. На гаснещата светлина от пещта видях, че Джорек се е свил на топка и спи загърнат през глава. Тека лежеше под един лунен лъч, който оцветяваше русата ѝ коса в сребристо-бяло.

Сбърчих чело. Тъкмо когато в съзнанието ми започнаха да изплуват някои спомени, видях Сифа Кересет да прекосява стаята. Измъкна се през задната врата и преди да осъзная какво правя — и защо, нахлузих ботушите си и тръгнах подире ѝ.

Открих я в коридора, сключила ръце върху кръста си.

— Здравей — обади се тя.

Намирахме се в не особено приветлива част на Воа. Бяхме заобиколени от ниски сгради с олющена боя, прозорци с решетки, извити в декоративни форми, които отклоняваха вниманието от истинското им предназначение, и увиснали на пантите си изгнили врати. Улиците бяха от отъпкана пръст вместо камък. Навсякъде обаче кръжаха диви фензу, светещи в шотетско синьо. Всички останали цветове бяха унищожени чрез селекция още преди десетилетия.

— Виждала съм много варианти на бъдещето, но този е един от най-причудливите — коментира Сифа. — И с еднакъв шанс за добра и лоша развръзка.

— Знаеш ли — отвърнах, — вероятно ще ми помогнеш, ако просто ми кажеш какво да правя.

— Не мога, защото нямам представа. Наистина. Сякаш съм в мъгла — обясни тя. — Отвсякъде ме връхлитат неясни видения. Стотици размити варианти на бъдещето се простират докъдето стига окото ми. Образно казано. Единствено ориста е ясна.

— Каква е разликата? — попитах. — Орис, бъдеще…

— Ориста е нещо, което се случва, независимо от това кой вариант на бъдещето ще видя — просветли ме Сифа. — Брат ти нямаше да си губи времето в опити да избяга от ориста си, ако знаеше тази подробност. Но ние предпочитаме да държим работата си забулена в мистерия, иначе неизменно ще има вмешателства.

Опитах се да си го представя. Стотици лъкатушещи пътища с един и същ финал. Така собствената ми орис изглеждаше още по-странна — накъдето и да тръгна, каквото и да правя, щях да пресека Границата. Е, и? Какво значение има?

Не я попитах. Дори да си мислех, че ще ми отговори, а тя нямаше, не исках да знам.

— Оракулите на всички планети се събираме веднъж годишно, за да обсъдим виденията си — каза Сифа. — Стигаме до консенсус кое бъдеще е най-важно за всяка от планетите. Моята задача тук, единствената ми задача, освен записването на виденията ми, е да се уверя, че Ризек ще управлява Шотет възможно най-кратко.

— Дори това да коства живота на сина ти?

Не знаех за кого от синовете ѝ говоря — Акос или Айджа. Може би и за двамата.

— Аз служа на ориста — заяви тя. — Нямам право на пристрастия.

През костите ми пробяга студена тръпка. На теория разбирах жертването за „общото благо” но на практика не ме влечеше. Винаги съм защитавала себе си, а сега защитавах и Акос, когато можех. Повечето други хора бях готова да премахна от пътя си, без да ми мигне окото. Това навярно ме правеше зла, но истината си е истина.

— Не е лесно да си майка и оракул, нито пък съпруга и оракул — сподели ми тя с леко неуверен тон. — Много пъти съм се изкушавала да защитя семейството си за сметка на общото благо. Но… — Тя поклати глава. — Трябва да продължа по пътя си. Да имам вяра.

Или какво?, идеше ми да попитам. Какво лошо има в това да грабнеш близките си и да избягаш, да отхвърлиш отговорността, която и бездруго не си искал?

— Имам един въпрос, на който вероятно ще можеш да отговориш — казах вместо това. — Знаеш ли коя е Има Зецивис?

Сифа килна глава и гъстата ѝ коса се разпиля по едното ѝ рамо.

— Да.

— Знаеш ли как се е казвала, преди да се омъжи за Узул Зецивис? — попитах. — Имала ли е орис?

— Не — отвърна Сифа. После вдиша от хладния нощен въздух. — Бракът им беше нещо като отклонение, толкова неочакван, че не присъстваше във виденията на оракулите за Шотет. Узул се ожени за жена от по-ниска класа, очевидно по любов. Жена от простолюдието с просто име. Има Сурукта.

Сурукта. Името на Тека, на Зосита. Жени с руса коса и светли очи.

— Така си и мислех — пророних. — Бих останала да си поприказваме още, но трябва да направя нещо.

Сифа поклати глава.

— Странно ми е да не знам какво е намислил някой.

— Добре дошла в света на несигурностите — отвърнах.

Ако Boa беше колело, сега вървях по обиколката му. Семейство Зецивис живееше в другия край на града, в къща навръх скала, с изглед към цялата столица. Още отдалече, от разбитите улици на предградията виждах светлината в прозорците на имението им.

В космическия поток, криволичещ из небето над мен, се преливаха лилаво и червено. Почти приличаше на пролята кръв. Доста подходящо, предвид плановете ни за следващия ден.

Чувствах се в свои води в бедняшкия, забравен от света квартал, където ренегатите си бяха избрали безопасна квартира. Прозорците на повечето жилища тъмнееха, но тук-таме мярнах силуети, превити над малки фенери. В една къща видях четиричленно семейство, струпано край карти за игра, взети по време на някое странство в Золд. Смееха се от сърце. Едно време, като сестра на Ризек, не бих дръзнала да стъпя тук, но вече бях официално отлъчена от рода Ноавек и обявена за враг на режима. Затова се чувствах в пълна безопасност из тези улици.

Това се промени обаче, като преминах в района на заможните. Всички жители на Воа поддържаха режима на Ноавек, нямаха друг избор, но Ризек се обграждаше с най-старите и доверени шотетски семейства. Усетих, че навлизам в тесния му кръг от лакеи само по сградите, които ме заобикаляха — бяха по-съвременни или кърпени безброй пъти. Улиците тук бяха каменни. И осветени. През повечето прозорци се виждаше живот — хора в нови, чисти дрехи четяха екраните си на кухненски маси или гледаха новинарската емисия.

При първа възможност свърнах към скалите, по една от пътеките, водещи нагоре по склона. Още преди много време шотетци бяха издълбали стъпала в него. Бяха стръмни, тесни и неподдържани и изобщо не ставаха за хора със слаби сърца. Но аз никога не съм спадала към тази категория.

Измъчвана от болка от вчерашните ми рани и от сенките на потока, тръгнах нагоре, придържайки се към стената отляво. Чак сега осъзнавах колко изстрадало и уморено беше тялото ми, как всяка стъпка изпращаше болезнени вибрации в още незарасналите рани по врата и скалпа ми. Спрях и извадих пакета с флакони, който измъкнах от сака на Акос преди да тръгна.

Разгърнах го и видях тънки стъкленици с различен цвят отвари. Познавах повечето — приспивателен еликсир, болкоуспокояващо, а в единия край, със запечатана с восък коркова тапа, разпознах и наситеното червено на екстракта от тихоцвет. Такова количество от видимо силната отвара можеше да убие човек.

Изпих половината флакон болкоуспокояващо и върнах пакета в малката си кожена чанта.

Изкачвах се цял час, докато стигна до върха. Наложи ми се да спирам за почивка няколко пъти и градът ми се струваше все по-малък. От толкова високо светлите му прозорци приличаха на мъждукащи лампички. Имението Ноавек винаги изпъкваше с бялото си сияние близо до центъра на града, амфитеатърът също, вечно защитен с мрежата си от светлина. Някъде в недрата му Ориев Бенесит очакваше екзекуцията си.

Когато стигнах върха, се отдръпнах от ръба на скалата. Може и да имах кураж, но не обичах да си играя със смъртта.

Тръгнах по пътя към дома на Зецивис, навлизайки в гората, където отглеждаха фензу за износ. Беше обточен с метални огради, предотвратяващи кражбата на ценните насекоми. По короните на дърветата бяха опънати мрежи, които не им позволяваха да отлетят — най-вече предпазна мярка. Фензу градяха гнездата си в най-горните, крехки клони. Самите дървета бяха високи и тънки, със стволове, толкова тъмни, че изглеждаха черни, окичени с тъмнозелени иглички на снопове, вместо увисналите широки листа, които съм виждала на други планети.

Накрая стигнах до къщата на Зецивис. На портата имаше пазач, но като го ударих в челюстта, вече беше късно да се съпротивлява. Използвах отпуснатата му ръка да отключа портата. Това ми напомни как собствената ми ръка не успя да отключи стаята на Ризек в имението Ноавек. Как кръвта ми, гените ми не успяха да я отключат. А още не знаех защо.

Сега не му е времето за подобни загадки. Изтръгнах се от моментния си унес и продължих напред. Не вярвах да ме възпрепятстват други системи за сигурност, Има вече живееше сама тук.

И аз бях отговорна за това, нали?

Къщата, някогашен каменен замък, вече беше обновена и модерна. Големи участъци от стените бяха заменени със стъкло, а по дърветата отпред бяха окачени малки сфери с насекоми, светещи в синьо, чиято ярка плетеница се отразяваше в прозорците. Чудновати растения се увиваха едно в друго и някои пълзяха нагоре по оцелелия камък на фасадата. Други цъфтяха с гигантски цветове от далечни планети, в багри, които рядко виждах на нашата — розово като език, наситено синкавозелено, черно като космоса.

Като стигнах до входната врата, извадих за всеки случай малкия нож на потока от ножницата на хълбока ми. Почти се боях да наруша обкръжаващата ме тишина. Въпреки това зачуках гръмко с дръжката на ножа, докато Има Зецивис не ми отвори.

— Госпожице Ноавек — каза Има.

За пръв път не се усмихваше. Вместо това гледаше оръжието в дясната ми ръка.

— Здравей — отвърнах. — Може ли да вляза?

Без да дочакам отговор, влязох във фоайето. Подът беше дървен, вероятно направен от тъмните дървета край къщата, същата дървесина, от която имаше изобилие в имението Ноавек. Тук стените бяха малко, почти целият под — гол, а всички мебели — изцяло бели.

Има носеше халат с бледа лъскавина и косата ѝ се разстилаше около раменете.

— Идваш да ме убиеш ли? — попита тя със спокойно изражение. — Предполагам има логика да довършиш започнатото. Първо съпругът ми, после дъщеря ми…

Хрумна ми да я уверя, че не съм искала да убивам нито един от двамата, че смъртта им още преследва кошмарите ми. Че чувах сърцето на Узул всяка сутрин, преди да се събудя, и виждах Лети в ъгли, в които не бе стъпвала приживе. Но нямаше смисъл да ѝ разкривам всичко това.

— Идвам просто да поговорим — казах вместо това. — Ножът е за самозащита.

— Не мислех, че ти трябват ножове — коментира Има.

— Понякога са по-ефективни — обясних. — По-дискретно вселяват страх в противника.

— Хм. — Има ми обърна гръб. — Ела да седнем.

Поведе ме към всекидневната с подредени в квадрат ниски дивани, която виждах още от фоайето. Включи осветлението с леко докосване и изпод диваните се изля меко сияние, а фенерът върху ниската стъклена маса се озари от рояк фензу. Изчаках първо тя да седне, разстилайки халата върху краката си, за да не се оголят. Изтънчена жена беше.

— Изглеждаш по-добре от последния път, в който те видях — отбеляза тя. — Ще излъжа, ако кажа, че не гледах с удоволствие как кървиш.

— Да, сигурна съм, че доста хора са се позабавлявали отвърнах хапливо. — Но не е ли малко трудничко да си приписваш възвишен морал, при положение че жадуваш за нечия кръв?

— Ти първа се провини.

— Никога не съм твърдяла, че съм по високите етажи с теб — заявих. — По-скоро, че ти си на ниските с мен.

Има се засмя и без съмнение се канеше да ме замери със следващата си обида, когато продължих.

— Знам, че брат ми те отвращава не по-малко от мен. Отдавна го знам — уверих я. — И те съжалявах, задето ти се налага да си с него, за да оцелееш. Мислех, че просто си отчаяна и правиш каквото е нужно.

Лицето на Има потрепна. Тя отправи поглед през един от скъпите прозорци към Воа и океана отвъд столицата, видим от тази височина, макар и да приличаше на празна шир като крайните предели на космоса.

— Мислила си? В минало време? — попита накрая Има.

— Днес започнах да проумявам, че всъщност не си отчаяна, не и както си представях. Всичко е изцяло под твой контрол, нали?

Тя обърна глава към мен и лицето ѝ внезапно придоби суров вид. Бях привлякла вниманието ѝ.

— Загубила си много повече, отколкото предполагах. Още преди да докосна съпруга ти. Фамилията ти е Сурукта — заявих. Зосита Сурукта, сестра ти, е напуснала планетата, след като са я заловили да преподава чужди езици на съседите си, а наскоро бе екзекутирана заради участието си в бунта на ренегатите. Преди да я хванат обаче, племенникът ти бил убит за назидание, а племенницата ти, Тека, загубила едното си око по нареждане на брат ми.

— Престъпленията на семейството ми са в миналото — рече Има с леко разтреперан глас. — Не можеш да ме държиш отговорна за тях.

— Не се и опитвам — каза с кратък смях. — Просто ти обяснявам откъде знам, че от доста време си с бунтовниците.

— Хм, сериозна теория си съчинила коментира Има и странната ѝ усмивка се завърна. — На ръба съм да се омъжа за брат ти и да затвърдя мястото си като една от най-влиятелните фигури в Шотет. Омъжих се за Узул Зецивис, за да постигна целта си. Тази цел. Социално издигане. Имам талант в тази насока. Но ти едва ли ще разбереш, като се има предвид, че си родена с привилегии.

— Искаш ли да ти кажа кое те издаде? — попитах, напълно игнорирайки оправданието ѝ. — Първо, ти предаде Узул. Знаела си какво ще му причини брат ми. Отчаяните хора не правят толкова пресметливи ходове.

— Ти… — опита да ме прекъсне Има, но гласът ми надделя над нейния.

— Второ, предупреди ме, че ще набедят невинен човек за ренегатската атака, знаейки, че ще направя нещо по въпроса.

Тя свъси вежди.

— Припомняш ми колко хора съм загубила, а в следващия момент ме обвиняваш, че съм предизвикала екзекуцията на собствената ми сестра? Къде е логиката?

— И последно — продължих, без да обръщам внимание на думите ѝ, — вечно барабаниш с пръсти. Какво ви прихваща с Тека? А и ритъмът не е особено добър.

Очите на Има избягаха от погледа ми.

— Ти си ренегатка — заключих. — Затова след всичко, което ти е отнел, намираш сили да си с брат ми. Защото съзнаваш, че трябва да си близо до него, за да му отмъстиш.

Тя стана и закрачи към прозореца с развят зад нея халат. Остана неподвижна дълго време, като бяла колона, обляна от лунна светлина. После отпусна ръка до тялото си и затупа с показалец по палеца си. Едно, три, едно. Едно, три, едно.

— Тупането с пръсти е послание — каза, без да се обръща. — Някога със сестра ми си измислихме песен, с която да запомним ориста на семейство Ноавек. Научи на нея и дъщеря си Тека. Тя запя със стегнато гърло. — Първото дете на семейство Ноавек ще бъдe надвито от семейство Бенесит. — Пръстите ѝ отново хванаха ритъма и тялото ѝ се залюля. — Ритъмът беше едно, три, едно, три…

Като танц.

— Правя го — пророни бавно тя, — когато имам нужда от сила, за да направя нещо. Пея си песента наум и барабаня с пръсти в ритъма ѝ.

Както правеше по парапета, докато екзекутираха сестра ѝ. И с ръка на коляното му по време на вечерята с брат ми.

Накрая се обърна към мен.

— Е? Да ме изнудваш ли си дошла? Или искаш да ме предадеш в замяна на свободата си? Кое от двете?

— Възхитително е колко си отдадена на ролята си — отбелязах аз. — Предаде собствения си съпруг…

— Узул беше болен от К900Х. Няколко от съставките в лечебния протокол са против религиозните ни принципи — обясни яростно Има. — Затова реши да се жертва за каузата. Уверявам те, че не бях съгласна, но благодарение на саможертвата му — дума, която очевидно ти е непозната, си спечелих място до Ризек.

Сенките на потока се разбушуваха, все още подклаждани от емоциите ми.

— Доколкото виждам, не поддържаш връзка с останалите ренегати — отбелязах. — Знаеш ли, че те спасиха живота ми? От известно време си сътрудничим.

— Така ли — процеди с равен тон Има и ме изгледа презрително.

— Не ми казвай, че си повярвала на оправданието, което Ризек е дал за обезобразяването ми — продължих аз. — Помогнах на няколко ренегата да се промъкнат в имението Ноавек, за да го убият, но когато планът ни се провали, уредих бягството им. Така ме заловиха. Тека, племенницата ти, също участваше.

Има сбърчи още повече чело. На тази светлина линиите по лицето ѝ бяха по-ясно изразени. Получила ги е не от старост, още беше прекалено млада, макар и с преждевременно побелели коси, а от скръб. Вече можех да си обясня неизменната ѝ усмивка. Беше просто маска.

— Повечето ренегати… — Има въздъхна. — Повечето не знаят, че играя роля. Само Зосита и Тека. И бездруго е рисковано да поддържам връзка с тях в самия край на мисията си.

Станах и отидох при нея до прозореца. Космическият поток вече се беше оцветил в наситеночервено.

— На разсъмване ренегатите потеглят към Ризек — уведомих я. — Преди да е екзекутирал Ориев Бенесит, ще го предизвикам да се бие на арената така, че да не може да ми откаже.

— Какво? — подскочи Има. — Утре?

Кимнах.

Тя се изсмя остро със скръстени ръце.

— Глупаво дете. Въобразяваш си, че ще надвиеш Ризек Ноавек на арената? Май наистина мислиш праволинейно. Kaтo закостенял убиец.

— Напротив — отрекох. — Дойдох, за да ти предложа един план. Ролята ти в него е съвсем проста. — Бръкнах в чантата върху хълбока ми и извадих един от флаконите на Акос. — От теб се иска единствено да изсипеш този флакон в успокояващата отвара на Ризек сутринта. Предполагам ще си до него, докато я пие.

Има присви очи срещу флакона.

— Откъде знаеш, че ще пие успокояваща отвара?

— Прави го винаги преди екзекуции — обясних. — За да може да ги понесе.

Тя изсумтя.

— Не ме е грижа какво си мислиш за него — продължих. — Но пи от нея в деня, когато нареди да ме накълцат за забавление на публиката, и мога да ти гарантирам, че ще пие от нея преди екзекуцията на Ориев Бенесит. Моля те единствено да сипеш това в чашата му, нищо повече. Ако се проваля, мястото ти до него си остава сигурно. Няма причина да те заподозре. Но ако ми помогнеш и планът ми успее, няма да ми се наложи с пръст да го докосвам и така ще си отмъстиш, без да се омъжваш за него.

Тя взе флакона и го огледа. Беше запечатан с восък, който Акос беше взел от бюрото ми, използвах го за клейма с емблемата на Ноавек, както правеха майка ми и баща ми.

— Добре, съгласна съм — прие Има.

— Хубаво — отвърнах. — Надявам се да внимаваш. Не бива да те залавят.

— Внимавам с всяка дума, с всеки поглед, още откакто ти беше дете — изтъкна Има. — Но дано не правиш всичко това за изкупление, госпожице Ноавек, защото няма да го получиш. Нe и от мен. Не и след всичко, което си направила.

— О, далеч не съм толкова благородна — уверих я. — Гарантирам ти, че го правя за най-обикновено отмъщение.

Има се усмихна презрително на отражението ми в прозореца и аз напуснах дома ѝ. Трябваше да побързам, ако исках да се върна в безопасната квартира, преди другите да са се събудили.