Смъртни белези

ГЛАВА 25 САЙРА

— ВИЖДАМ, ЧЕ СИ ОБНОВИЛ ЗАТВОРА — КАЗАХ НА РИЗЕК.

Като малка родителите ни ме бяха водили тук, в редицата клетки под амфитеатъра. Това не беше официалният затвор на Boa, а по-специално, скрито съоръжение в сърцето на града, предвидено само за враговете на семейство Ноавек. Помнех го като творение от камък и метал, сякаш излязло от учебник по история.

Сега подът беше от тъмен материал, подобен на стъкло, но по-здрав. Клетката ми беше обзаведена само с метална пейка и тоалетна с мивка зад един параван. Стената, деляща ме от Ризек, беше от дебело стъкло с процеп за храна, който сега стоеше отворен, за да се чуваме.

Лежах на пейката в ъгъла с изпружени напред крака. Тялото ми тежеше от умора и тъмнееше от болка, насинено на местата, където Вас ме беше сграбчил в скрития проход, за да предпази останалите стражи от мен. Цицината на тила ми, където ме блъсна в стената, за да ме обезвреди, пулсираше болезнено.

— Кога се превърна в предател?

Ризек стоеше в коридора, облечен с бронята си. Светлините на тавана придаваха синкав оттенък на кожата му. Той опря ръка в стъклото, което ни разделяше, и се приведе напред.

Интересен въпрос. Нямах чувството, че съм се „превърнала“ в предател, а по-скоро, че най-сетне съм поела по отдавна избран път. Станах и главата ми затуптя, но това не беше нищо, в сравнение с болката от сенките, които се стрелкаха като обезумели из тялото ми. Очите на Ризек ги следваха по ръцете и краката, и лицето ми, сякаш само тях виждаха. И наистина, брат ми открай време виждаше само тях.

— За твое сведение, никога не съм ти била предана — отвърнах, тръгвайки към стъклото. Деляха ни едва няколко крачки, но поне засега се чувствах недосегаема. Най-сетне се престрашавах да му кажа всичко, което исках. — Но вероятно нямаше да участвам в нападение срещу теб, ако ни беше оставил на мира, както ти казах. Но когато нарани Акос, за да ми наложиш волята си… е. Нямаше как да го преглътна.

— Ти си глупачка.

— Далеч не съм толкова глупава, колкото си въобразяваш.

— Да, определено го доказа. — Той се засмя, обгръщайки затвора около нас с широк жест на ръката си. — Това очевидно е дело на блестящия ти ум.

Той отново се облегна на стъклената преграда помежду ни и се прегърби, за да е по-близо до лицето ми. Дъхът му замъгли стъклото.

— Знаеше ли — продължи после, — че възлюбеният ти Кересет познава тувхийския канцлер?

Прониза ме болезнен страх. Знаех. Акос ми разказа за Ориев Бенесит, когато гледахме видеоматериала от възкачването ѝ на власт. Ризек не подозираше, разбира се, но и нямаше да повдигне темата, ако ренегатите бяха измъкнали Акос от имението Ноавек. Какво ли му се е случило? Къде го държеше?

— Не — отговорих с пресъхнало гърло.

— Е, голямо неудобство е, че сестрите Бенесит са близначки. Не знам коя да нападна най-напред, а виденията на Айджа ясно показаха, че трябва да ги убия в определен ред, за да постигна желания ефект — обясни с усмивка Ризек. — От тях узнах, че Акос може да ми даде информацията, от която се нуждая, за да постигна целта си.

— Значи още не си отнел дарбата на потока на Айджа — отбелязах с надеждата да спечеля малко време.

Не знаех за какво ми е време, а само че ми трябваше — колкото може повече, преди да узная съдбата на Акос и ренегатите.

— И това ще се случи съвсем скоро — отвърна с усмивка Ризек. — Действам внимателно, за разлика от теб.

Е, не можех да споря.

— Защо кръвта ми не успя да отвори генната ключалка? — попитах вместо това.

Ризек просто продължи да се усмихва.

Накрая отбеляза:

— Трябваше да ти го спомена по-рано, но спипахме едно от приятелчетата ти ренегати. Toc. След малко убеждаване ни сподели, че участваш в опит за покушение срещу мен. Вече не е сред живите. Май се поувлякох.

Усмивката на Ризек се разшири още повече, но погледът му беше някак размит, сякаш е злоупотребил с тихоцвет. Колкото и да се преструваше на безчувствен, знаех какво се е случило всъщност. Убил е Toc, защото е вярвал, че трябва да направи точно това, но не е могъл да понесе смъртта му. И след това е взел тихоцвет, за да се успокои.

— Какво — подхванах с равен тон, останала без дъх — си сторил на Акос?

— Май не се разкайваш — продължи Ризек, сякаш не съм го попитала нищо. — Ако беше помолила за прошка, вероятно щях да проявя милост към теб. Или към него, ако предпочетеш. Но ето че не стана така.

Вратата в дъното на коридора се отвори и брат ми изпъна гръб. Вас влезе с маршова стъпка и насинена от лакътя ми буза. Следваше го Айджа, който влачеше прегърбен мъж до себе си. Веднага разпознах провесената глава, високото, стройно тяло, препъващо се до него. Айджа пусна Акос на пода и той се свлече като труп, плюейки кръв.

Стори ми се, че мярнах искрица състрадание в очите на Айджа, когато погледна към брат си, но само след миг то изчезна.

— Ризек — извиках трескаво, отчаяно. — Ризек, той няма нищо общо. Моля те, не го замесвай в това… той не знаеше, нищо не знаеше…

Ризек се изсмя.

— Наясно съм, че не е знаел за ренегатите, Сайра. Нали вече говорихме по въпроса. Интересува ме какво знае за канцлера.

Свлякох се на колене, долепила длани до стъклото. Ризек приклекна пред мен.

— Ето затова трябва да избягваш да се обвързваш. Мога да използвам теб, за да изтръгна информация за канцлера, и него, за да ми разкажеш за ренегатите. Логично и елементарно, нали?

Отстъпих назад, тялото ми пулсираше в тон със сърцето ми, докато не долепих гръб в далечната стена. Не можех да избягам, но и нямах намерение да ги улеснявам.

— Изведете я — нареди Ризек, въвеждайки кода, за да отвори вратата на килията. — Да проверим дали Кересет е достатъчно изнемощял, за да се получи номерът.

Веднага щом Вас влезе в килията, се отблъснах от стената и забих рамо в стомаха му, поваляйки го по гръб на земята. Той ме сграбчи за раменете, но ръцете ми бяха достатъчно свободни да издера лицето му до кръв, точно под окото. Ризек влезе в килията и ме удари в челюстта. Паднах настрани със замаян поглед.

Вас ме завлече при Акос и ме накара да коленича пред него, само на една ръка разстояние.

— Съжалявам.

Само това ми хрумна да му кажа. Все пак беше тук по моя вина. Ако не се бях свързала с ренегатите… но беше твърде късно за подобни мисли.

Когато очите му срещнаха моите, всичко в мен се забави, сякаш съм спряла времето. Плъзнах поглед по него като милувка — по рошавата му кестенява коса, луничавия нос, сивите очи, за пръв път вперени без нито капка предпазливост в мен. В този миг не виждах нито синините, нито кръвта по него. Заслушах се в дъха му. Чух го в ухото си, след като го целунах, леко насечен, сякаш не искаше да го изпусне от гърдите си.

— Когато разбрах ориста си, си помислих, че ще умра като предател на родината си — пророни дрезгаво Акос, сякаш е изгубил гласа си от викане. — Но ти промени това.

И се усмихна малко безумно.

В този миг разбрах, че Акос няма да издаде информация за канцлера им, каквото и да му се случи. Чак сега осъзнах колко дълбоко приема ориста си. Да умре за семейство Ноавек за него беше проклятие, както сигурно падението от Бенесит е проклятие за Ризек. Но тъй като се обявих против брат ми, ако Акос загине сега заради мен, няма да е като предател. Може би не бях проиграла напразно животите ни заради съюза ми с ренегатите. Може би в жертвата ми все още има смисъл.

Тази мисъл опростяваше всичко. Щяхме да страдаме и да умрем. Приех неизбежното.

— Нека ви изясня какво очаквам от вас.

Ризек приклекна до нас, опрял лакти в коленете си. Обувките му бяха лъснати — намерил е време да лъсне обувките си, преди да изтезава сестра си?

Преглътнах неочакван смях.

— И двамата ще страдате. Ако ти пръв се предадеш, Кересет, ще ми кажеш каквото знаеш за орисания канцлер на Тувхе. Ако ти си първа, Сайра, ще ми дадеш информация за ренегатите и връзките им с изгнаническата колония. Ризек погледна към Вас. — Започни.

Приготвих се за удар, но вместо това Вас ме хвана за китката и дръпна ръката ми към Акос. В първия момент не се съпротивлявах, сигурна, че допирът ми няма да му повлияе. Но тогава си спомних думите на Ризек — щеше да провери дали Акос е „изнемощял“ достатъчно. Значи го държаха гладен от дни, през цялото време, докато аз съм била в затвора, отслабваха тялото му, а с него и дарбата му.

Напрегнах сили срещу желязната хватка на Вас, но напразно. Кокалчетата ми докоснаха лицето на Акос. Сенките запълзяха към него, колкото и да ги молех да спрат. Не бях тяхна господарка. Акос простена, докато собственият му брат го притискаше към ръката ми.

— Отлично. Получава се — обяви доволно Ризек и стана на крака. — Е, Кересет, канцлерът на Тувхе. Какво имаш да ми казваш за нея.

Дръпнах лакътя си назад с всички сили, гърчейки се в ръцете на Вас. Колкото повече се борех, толкова повече се разрастваха сенките ми, сякаш ми се подиграваха. Вас беше силен и нямаше как да го надвия, прихвана ме здраво с една ръка и затегли дланта ми напред с другата, полагайки я върху гърлото на Акос.

Не можех да си представя нищо по-ужасно от това. Бича на Ризек измъчваше Акос Кересет.

Усетих колко е горещ. Болката в мен отчаяно се стремеше да бъде споделена, проникна в него, но вместо да отслабне в собственото ми тяло, както обикновено се случваше, превзе и двама ни. Ръката ми се тресеше от напъна да я откъсна от него. Акос изкрещя, аз също. Почернях от потока, превърнах се в център на черна дупка, в отрязък от беззвездната галактическа периферия. Всеки сантиметър от тялото ми гореше, болеше, умоляваше за облекчение.

Гласовете ни с Акос се срещнаха като протегнати ръце. Затворих очи.

Стоях пред дървено бюро, белязано с кръгове от чаши с вода. По плота му бяха разпилени тетрадки, всичките надписани е моето име — Сайра Ноавек, Сайра Ноавек, Сайра Ноавек. Веднага познах мястото. Кабинетът на доктор Фадлан.

— Потокът тече през телата на всички ни. Подобно на течен метал, вливащ се в леярски калъп, той придобива различна форма във всеки от нас — обясняваше докторът.

Майка ми седеше от дясната ми страна с изпънат гръб и сключени в скута ръце. Спомнях си я до най-малката подробност — до свободния кичур коса зад ухото ù и бледото петънце на брадата ѝ, покрито с грим.

— Това, че дарбата на дъщеря ви я кара да причинява болка на себе си и на околните, донякъде ни загатва какво се случва в тялото ù — продължи Фадлан. — Но първоначалното ми заключение е, че на някакво ниво в психиката си тя вярва, че го заслужава. Както и околните.

Вместо да избухне, както се беше случило в онзи момент, майка ми просто наклони глава. Още виждах пулса в шията ù. Обърна се към мен. Беше пo-красива, отколкото дръзвах да си спомня, дори бръчиците в ъгълчетата на очите ù бяха изящни, нежни.

— Ти как мислиш, Сайра? — попита ме, превръщайки се в огранска танцьорка с бяла боя около очите и кости, светещи толкова ярко под кожата, че виждах дори малките пролуки между ставите им. — Така ли е според теб?

— Не знам — отвърнах с гласа си на възрастна. И тялото ми беше сегашното, макар и да седях в този кабинет като дете. — Знам само, че болката иска да бъде споделяна.

— Сериозно? — подсмихна се танцьорката. — Дори с Акос?

— Болката ми не вижда света през моите очи, не избира жертвите си — отвърнах. — Тя е проклятие.

— Не, не — рече танцьорката и тъмните ù очи се впиха в моите.

Но вече не бяха кафяви като онази вечер в трапезарията, бяха сиви и бдителни. Очите на Акос, познати ми дори насън.

Той беше заел мястото ù, кацнал на ръба на стола — миниатюрен на фона на върлинестото му тяло, сякаш се канеше да отлети.

— Всяка дарба на потока носи проклятие — обясни Акос. — Но никоя не е просто проклятие.

— Единственото хубаво нещо е, че никой не може да ме нарани — отвърнах.

Но още докато го казвах, знаех, че не е истина. Хората продължаваха да ме нараняват. Дори не беше нужно да ме докосват, да ме измъчват. Докато ме беше грижа за собствения ми живот, за този на Акос и на ренегатите, които почти не познавах, бях не по-малко уязвима от всички останали.

Примигах насреща му, споходена от друг отговор.

— Ти ми каза, че съм нещо повече от нож или друго оръжие — продумах. — Може би си прав.

На лицето му се изви онази тънка, позната усмивка.

— Дарбата е всъщност силата, която проклятието ми даде. Този нов отговор беше като цъфтящ тихоцвет с бавно разпукващи се листенца. — Мога да го понеса. Мога да понеса болката. Мога да понеса всичко.

Той се пресегна към бузата ми. И се превърна в танцьорката в майка ми, в Отега.

В следващия момент се озовах в затвора с протегната ръка и пръсти върху бузата на Акос, докато Вас държеше непоколебимо китката ми. Акос стискаше зъби. А сенките, които обикновено стояха под кожата ми, се виеха навсякъде около нас като пушек. Всичко тънеше в такъв мрак, че не виждах нито Ризек, нито Айджа, нито стъклените стени на затвора.

Очите на Акос, пълни със сълзи и болка, намериха моите. Лесно можех да изтласкам сенките към него. Бях го правила много пъти, всичките отбелязани като клейма на лявата ми ръка. Трябваше само да направя мост и да позволя на болката да мине по него като дихание, като целувка. Да я излея от себе си, за да намерим и двамата облекчение в смъртта.

Но той не го заслужаваше.

Затова прекъснах връзката, сякаш затръшнах врата помежду ни. Издърпах болката обратно в себе си, карайки тялото ми да почернее като шише с мастило. Потреперих от бесния напор на силата, на агонията.

Не виках, не пищях. Не се страхувах. Знаех, че съм достатъчно силна да оцелея.