Смъртни белези

ГЛАВА 27 АКОС

СЪН:

Коленете му удариха пода в подземния затвор. Дарбата на Сайра плъзна по тялото му като пронизващи червеи около корените на ледоцвет. В следващия миг тя издиша рязко и сенките ѝ избухнаха в тъмни облаци около тях. За пръв път ги виждаше да правят така, да се отделят от кожата ѝ. Нещо се беше променило.

След това Сайра падна настрани в локва от кръв. Стисна корема си, както баща му направи, когато Вас го уби пред децата му. Пръстите ѝ, извити и почервенели, сякаш се опитваха да задържат вътрешностите ѝ.

Кръвта се превърна в алени листенца от тихоцвет и той се събуди.

Започваше да се уморява от белезниците. Или по-скоро от ъгъла, в който висеше ръката му, и от допира на метала, и от това да се преструва на закопчан, при положение че не беше. Извъртя ръката си така, че да докосне затварящия механизъм на белезниците. Потокът държеше белезниците заключени, затова, ако успееше да го докосне през малките пролуки, щеше да го освободи. За пръв път се увери в това на път към Шотет, точно преди да убие Калмев Радикс. Всъщност е намерението да убие Калмев Радикс.

Белезниците се откопчаха с щракване. Той измъкна иглата от другата си ръка и стана. Цялото тяло го болеше, но се чувстваше достатъчно стабилен, затова отиде до прозореца и загледа стрелкащите се светлини на тувхийските ховъри. Яркорозови и наситеночервени, и сивкавозелени, те се увиваха около тумбестите кораби като колани, недостатъчно силни, за да осветяват пътя им, а само колкото да покажат, че са там.

Постоя пред прозореца дълго време, докато небето притъмняваше все повече и повече, трафикът стихваше и Шиса се готвеше за сън. Тогава тъмен силует засенчи лилавия блясък на отсрещната сграда. Друг пък прелетя над полята от ледоцвет далеч под краката му. Трети се стрелна покрай болницата, карайки стъклото да затрепери под дланите му. Акос веднага разпозна металните кръпки. Шотетските кораби пълнеха Шиса като чаша.

От единия ъгъл на стаята изписка аларма и само след миг вратата се отвори. Исае Бенесит позна я по лъснатите обувки, хвърли голям сак в краката му.

— Добре е, че белезниците ни не могат да те удържат — отбеляза тя. — Хайде. Ще ме измъкнеш оттук.

Той не помръдна от мястото си. Нещото в сака стърчеше във всички посоки — приличаше на броня, най-вероятно неговата. Сигурно при нея бяха и оръжията, и отварите му, щом онзи, който го е хвърлил в Шиса като торба със смет, си е направил труда да го оборудва с едно нещо, нямаше причина да му спести останалите.

— Знаеш ли, много ми се иска хората да ме слушат от време на време — каза Исае, забравила официалностите от тревога. — Дали да не нося със себе си някоя голяма пръчка?

Той се наведе, извади бронята си от сака и я нахлузи през глава. С едната ръка стегна здравите каиши върху ребрата си, докато с другата издирваше ножа си. И наистина го намери — беше онзи, който Сайра му подари на улицата по време на фестивала. След това той ѝ го върна в знак на извинение, но преди да слязат от странстващия кораб, тя му го остави на масата и той го взе.

— Къде е сестра ми? — попита.

— Ето ме — обади се Киси от коридора. — Много си пораснал на височина, Акос.

Исае сграбчи ръката му и той ѝ позволи да го влачи като марионетка. Уж той трябваше да я измъкне, а се държеше, сякаш тя измъква него.

Като излязоха в коридора, всички лампи угаснаха едновременно. Останаха само лентите на аварийното осветление в левия край на пода. Исае го стискаше здраво, теглейки го надолу по коридора и зад ъгъла. От вътрешността на сградата се чуваха писъци.

Той се пресегна назад да хване ръката на Киси и тримата хукнаха заедно към аварийния изход, свръщайки зад следващия ъгъл. В дъното на коридора обаче ги чакаха две тъмни фигури в шотетска броня.

Акос спря на място, изтръгна ръката си от хватката на Исае и отстъпи назад към сенките.

— Акос! — промълви ужасено Киси.

Зад ъгъла Исае извади оръжието от ножницата на хълбока си. Нож на потока, не остър, но настроен на смъртоносна честота. Войниците крачеха бавно към нея, сякаш към животно, което не искаха да подплашат.

— Накъде така? — обади се единият. На шотетски, разбира се, вероятно не говореше други езици.

Беше по-нисък от Исае и меко казано широкоплещест. Облиза с език подпухналите си от студа устни. Акос не си спомняше шотетски войници да са идвали толкова на север. Едва ли бяха подготвени за ниските температури.

— Напускам болницата — обяви Исае на лош шотетски.

Войниците се изсмяха. Вторият беше по-млад и гласът му още мутираше.

— Страхотен акцент — погаври се първият. — Кой те учи на езика ни? Отрепките от някоя периферна планета ли?

Исае се хвърли в атака и Акос не видя много, но я чу да изпъшква от нечий удар. В този миг изправи гръб в затегнатата си броня, въоръжен с най-добрия си нож.

— Спрете — извика, показвайки се иззад ъгъла отново.

— Какво искаш? — обади се по-възрастният войник.

Акос излезе на светлината.

— Искам да ми я оставите. Няма да повтарям.

Когато никой от войниците не реагира, той заяви:

— Аз съм пратеник на семейство Ноавек. — Реално погледнато, беше колкото лъжа, толкова и истина. Само дето не изпълняваше ничии нареждания. — Ризек Ноавек ме изпраща да му я заведа. А много ще ме затрудните, ако ви позволя да я убиете.

Всички замръзнаха на място, дори Акос. Бяха съвсем близо до аварийното стълбище и трябваше единствено да преодолеят тези две… препятствия. По-възрастният шотетец отново облиза устни.

— А как ти звучи да убия теб и да завърша твоята мисия вместо теб? Как ли ще ме възнагради суверенът на Шотет?

— Недей — обади се с ококорени очи пo-младият. — Познах го. Това е…

Първият шотетец замахна с ножа си, но беше тромав и бавен, явно беше с нисък ранг. Акос отскочи назад, превивайки се, за да излезе от обсега на оръжието и да предпази корема си. Като замахна със собствения си нож, удари броня и се разхвърчаха искри. Но свободната му ръка, дясната, вече вадеше друг нож от ботуша му. Този вече успя да среже плът.

Войникът се свлече върху него, обливайки с топла кръв ръцете му. Акос пое теглото му, втрещен, не от постъпката си, а от лекотата, с която го беше надвил.

— Предлагам ти избор — обърна се към младия войник. Гласът му беше дрезгав, чужд. — Остани и умри. Или бягай и живей.

Младият войник с писклив смях хукна в другата посока. На ъгъла почти падна от бързане. Киси трепереше с блеснали от непроронени сълзи очи. Исае го сочеше с ножа си.

Той остави бавно войника на земята. Не повръщай — повтаряше си. — Не повръщай.

- Пратеник на семейство Ноавек? — рече въпросително Исае.

— Не точно — призна си той.

— Въпреки всичко ти нямам доверие — каза канцлерът, но прибра ножа. — Да вървим.

Излязоха на покрива и продължиха да тичат в бурния, мразовит въздух. Докато стигнат до ховъра, черен и паркиран до ръба на площадката за кацане, зъбите му вече тракаха. Вратата се отвори под допира на Киси и тримата се качиха вътре.

Когато Киси седна на пилотското място, таблото на ховъра се освети, екранът за нощно виждане се разгърна в зелено пред нея и навигационната система засия в готовност. Тя бръкна под контролното табло и изгаси външните светлини на кораба, след което зададе адреса на дома им и пусна автопилота. На висока скорост.

Ховърът се издигна от площадката и се стрелна рязко напред, запращайки Акос към контролния панел. Беше забравил да си сложи предпазния колан.

Завъртя се да погледа как Шиса се смалява зад тях. Всяка сграда светеше в различен цвят: библиотеката в лилаво, болницата в жълто, хранителният магазин в зелено. Висяха в небето, сякаш напук на физичните закони, като набъбнали капки. Акос ги гледа, докато бързината на ховъра не ги превърна в съзвездие от малки светлинки. Когато всичко потъна в почти пълен мрак, отново се обърна към Киси.

— Ти…

Сестра му преглътна сухо. Каквото и да искаше да каже, явно не можеше заради дарбата си. Той се пресегна и докосна ръката ѝ с единствения си чист пръст — останалите бяха покрити в червена, лепкава течност.

— Ти го уби — изляха се думите ѝ.

Акос прехвърли няколко различни отговора в съзнанието си, вариращи от Не ми е първият до Съжалявам. Никой не му се струваше подходящ. Не искаше сестра му да го мрази, но и не искаше да си мисли, че е напуснал Шотет невинен. Не искаше да говори за това, но и не искаше да я лъже.

— Спаси и двете ни — рече троснато Исае, включвайки новинарската програма.

Малък холограмен екран изскочи над навигационната карта и Акос зачете заглавията, виещи се в кръг.

Шотетско нападение започна в Шиса два часа след залез.

Шотетски нападатели забелязани в болницата на Шиса, потвърдена е смъртта на осем тувхийци.

— Отпратих Ориев веднага, щом излязохме от стаята ти — продължи Исае. — Би трябвало да се измъкнала невредима. Но не бива да се свързвам с нея, защото може да засекат разговора ни.

Акос беше залепил ръце на краката си и нямаше търпение да ги измие.

Няколко часа преди съмване, докато захождаха за кацане в Хеса, на холограмния екран се появи важна новина.

Полицията в Шиса съобщава, че шотетските нападатели са взели двама тувхийски пленници. Кадри от похищението показват как шотетски войници извеждат насилствено млада жена от болницата в Шиса. По предварителни данни на разследването отвлечената е или Исае, или Ориев Бенесит.

Нещо голямо и свирепо разкъса вътрешностите му.

Ориев Бенесит. Ори. Отвлечена.

Опита се да не поглежда към Исае, да ѝ даде поне секунда да преглътне новината, но така или иначе нямаше много за гледане. Киси се пресегна да докосне ръката ѝ, но Исае просто натисна копчето за изключване на екрана и отправи поглед през прозореца.

— Е — продума накрая канцлерът. — В такъв случай ще трябва да отида и да си я прибера.