Смъртни белези

ГЛАВА 24 САЙРА

ВЪРВЯХ ПО ТУНЕЛИТЕ НА МЕХАНИЦИТЕ С ПУЛСИРАЩО лице. Споменът за устните му върху бузата ми се връщаше отново и отново в съзнанието ми. Опитах се да го стъпча като изхвръкнал от пещта въглен. Разпалех ли го, нямаше как да направя онова, което се налагаше.

Пътят до тясната стаичка на Тека беше много оплетен и ме водеше дълбоко в търбуха на кораба.

Тя отговори нa тихото ми почукване след броени, секунди. Беше със свободни дрехи и боси крака. Около липсващото ѝ око вместо истинска превръзка имаше лента от плат. Зад рамото ѝ се виждаше повдигнатото легло с импровизирано бюро под него, вече освободено от железария, инструменти и жици. Явно се готвеше за кацането във Boa.

— Дявол да го вземе! — смая се тя и ме издърпа в стаята си. Здравото ѝ око изскочи от притеснение. — Не можеш да идваш тук, когато ти скимне, да не си откачила?

— Утре — заявих. — Каквото и да сте намислили да сторите на брат ми, трябва да се случи утре.

— Утре — повтори тя. — Тоест: денят след днешния.

— Доколкото съм запозната, това е официалното определение на „утре“ — отвърнах.

Тя седна на разнебитения стол пред бюрото и опря лакти на коленете си. Ризата ѝ се вдигна, разкривайки малко от голата кожа на кръста ѝ — не носеше горно бельо и ми се стори странно да ѝ видя по домашно облекло в личното ѝ пространство. Не се познавахме достатъчно добре, че да се явяваме една пред друга в такъв вид.

— Защо? — попита накрая.

— В деня на кацането настава същински хаос — обясних. — Охранителната система на имението няма да е настроена, всички ще са уморени. Идеалният момент да се промъкнете.

Тека свъси вежди.

— Имаш ли план?

— Задната порта, задната врата, скритите проходи, това е лесният маршрут, защото знам кодовете — отговорих. — Само личните стаи имат сензори, за които ще е нужна моята кръв. Ако успеете да стигнете до задната порта в полунощ, аз ще ви помогна с останалото.

— И със сигурност си готова за това?

Снимка на Зосита беше залепена на стената над главата на Тека, точно над възглавницата ѝ. До нея имаше и друга — на момче, навярно брат ѝ. Гърлото ми се стегна. По един или друг начин семейството ми беше отговорно за всяка от загубите в живота ѝ.

— Що за глупав въпрос? — отвърнах намръщено. — Естествено, че съм готова, нo вие готови ли сте да изпълните своята част от сделката?

— Кересет? Да — потвърди Тека. — Ти ни вкарай в имението, ние ще изкараме него.

— Настоявам двете неща да се случат едновременно, не искам да пострада заради моите действия — натъртих. — Тихоцветът не му влияе, така че ще трябва сериозна доза, за да го упоите. Освен това е опитен боец и не бива да го подценявате.

Тека кимна бавно. И впери поглед в мен, дъвчейки вътрешността на бузата си.

— Какво е станало? Струваш ми се… подивяла — коментира тя. — Да не сте се скарали?

Не ѝ отговорих.

— Не те разбирам — продължи тя. — Очевидно си влюбена в него, защо искаш да се махне оттук?

Замислих се дали да отговарям и на този въпрос. Още не можех да се отърся от допира на грубата му брадичка по бузата ми и топлата му уста до кожата ми. Той ме целуна. Без провокации и задни мисли. Трябваше да се радвам, да изпитвам надежда. Но нещата не бяха толкова прости.

Можех да ѝ дам десетки причини. Акос беше в опасност, откакто Ризек осъзна, че може да ми влияе чрез него. Айджа беше безнадежден случай и навярно Акос щеше да се примири с това, щом си отидеше у дома, при майка си и сестра си. Двамата с него никога нямаше да сме равни, докато беше пленник на Ризек, затова трябваше да го освободя. Но причината, най-близка до сърцето ми, сама изскочи от устата ми.

— Животът тук… го смазва — отговорих. Пристъпих неловко от крак на крак. — Не мога повече да гледам безучастно. Няма.

— Ясно — отвърна тя с поомекнал глас. — Тогава действаме. Ти ни вкарваш, ние изкарваме него. Уговорихме ли се?

— Уговорихме се — потвърдих. — Благодаря ти.

Открай време мразех да се прибирам в имението.

Много от шотетците се струпваха на наблюдателната палуба, за да гледат с радостни възгласи как се приближаваме до бялата ни планета. Всички стягаха с трескава бодрост багажа си, нетърпеливи да се върнат при младите и старите, които ги чакаха във Boa. Аз обаче страдах.

И се притеснявах.

Нямах много багаж за стягане. Малко дрехи и някои оръжия. Изхвърлих храната с кратка годност и свалих чаршафите и одеялата от леглото си. Акос ми помагаше мълчаливо, с превързана ръка. Неговата чанта вече го чакаше на масата. Гледах го как прибира в нея дрехите си и някои от книгите, които му бях дала. Любимите му страници бяха прегънати, за да ги отбележи, и макар да бях чела целите книги, ми се искаше да отгърна тези, най-ценни за него части, да ги прочета, все едно навлизам в съзнанието му.

— Държиш се странно — отбеляза той, като приключихме и оставаше само да чакаме.

— Не обичам да се прибирам вкъщи — обясних му.

Поне това беше вярно.

Акос се огледа наоколо и сви рамене.

— Май по-скоро тук си у дома. Оставила си повече от себе си в тази каюта, отколкото където и да било във Boa.

Имаше право, разбира се. Радвах се, че разпознава отпечатъка ми — че ме е наблюдавал и е научил за мен толкова, колкото аз за него.

А аз наистина го познавах. Можех да го открия в многолюдна тълпа само по походката. Знаех какъв цвят са вените по задната страна на ръцете му. И кой е любимият му нож за рязане на ледоцвети. И че дъхът му винаги ухае на тихоцвет и листа от сендес.

— Може би следващия път и аз ще се потрудя повече върху стаята си — отбеляза той.

Следващият път няма да си тук, помислих си.

— Да — усмихнах се насила. — Добра идея.

Веднъж мама ми каза, че умея да се преструвам. Баща ми не обичаше да гледа болка, затова още от дете криех своята от него — придавах си неутрално изражение, макар да впивах нокти в дланта си. И всеки път, когато тя ме водеше по специалисти и доктори заради дарбата на потока, умело лъжех къде сме били. В семейство Ноавек оцеляването зависеше от преструвките.

Използвах същото това умение при кацането и завръщането у дома: докато вървяхме към товарния отсек, след като проникнахме в атмосферата на родната планета, докато се качвахме в транспортния ховър, докато всички крачехме след Ризек по обратния път към имението Ноавек. Същата вечер вечерях с брат ми и Има Зецивис, преструвайки се, че не виждам ръката ѝ върху коляното му, как пръстите ѝ го потупваха небрежно или трескавия поглед в очите ѝ, когато не се смееше на някоя от шегите ѝ.

По-късно тя като че ли се поотпусна и двамата решиха да не се крият повече, а се сбутаха в единия край на масата, блъскайки лакти, докато се хранеха. Убих семейството ѝ, а тя беше станала любовница на брат ми. Навярно щях да се отвратя от постъпката ѝ, ако не разбирах отлично какво означава да ти се живее. Да копнееш да живееш на всяка цена.

Разбирах тази нужда. Но сега копнеех и за нещо друго — да видя Акос в безопасност.

След вечеря се престорих на търпелива, докато Акос ме учеше как да предвиждам колко силна е дадена отрова, без да я опитвам. Мъчех се да запечатам всеки момент в паметта си. Трябваше да знам как да правя сама подобни отвари, защото той скоро нямаше да е до мен. Ако довечера хванеха мен и ренегатите, сигурно щях да загубя живота си. Но ако успеехме, Акос щеше да се прибере у дома, а Шотет да изпадне в хаос без водача си. И в двата случая беше малко вероятно да го видя отново.

— Не, не — спря ме Акос. — Не го кълцай така. Режи прецизно. Режи!

— Режа де — отвърнах. — Ако ножовете ти не бяха толкова тъпи…

— Тъпи? Мога да отрежа пръста ти с този!

Завъртях ножа в ръката си и го улових за дръжката.

— Така ли? Не думай!

Той се засмя и преметна ръка през раменете ми. Усетих ритъма на сърцето си в гърлото.

— Не се преструвай, че не знаеш какво е финес. Виждал съм те.

Намръщих се и опитах да съсредоточа вниманието си върху „рязането“. Ръцете ми леко трепереха.

— Веднъж си ме видял да танцувам в тренировъчната зала и си въобразяваш, че знаеш всичко за мен.

— Знам достатъчно. Ето, виждаш ли, прецизно нарязани парчета. Казах ти.

Той вдигна ръка от раменете ми, но дланта му остана на гърба ми, точно под едната плешка. Чувството остана с мен до края на вечерта, след като приключихме с отварата, приготвихме се за лягане и той затвори вратата помежду ни.

Затворих очи. Отидох да го заключа, после влязох в банята и изсипах сънотворната отвара в мивката.

Преоблякох се в тренировъчния екип, защото в него се чувствах най-свободно и удобно, избрах обувките, с които най-тихо щях да се придвижвам по пода. Сплетох косата си стегнато, така че да не ми се пречка, и я увих на кок върху главата ми, за да не ме дръпне някой за нея по време на бой. Закачих ножницата си по диагонал на кръста за по-лесен захват на ножа. По всяка вероятност нямаше да се стигне до него, предпочитах да се бия с голи ръце в напечен момент.

Накрая се шмугнах зад скритата врата в стената на стаята ми и тръгнах по скрития проход към задната врата. Знаех пътя наизуст, но за всеки случай опипвах резките на всеки ъгъл, за да се уверя, че съм на правилното място. Спрях чак при кръга, издълбан в стената до кухните — символа на тайния изход.

Наистина го правех. Помагах на група ренегати да убият брат ми.

Ризек живееше без нито капка щастие, вън вихъра на вечна жестокост, следвайки командите на покойния ни баща, сякаш още наблюдаваше всяко негово движение. Хора като Ризек Ноавек не се раждаха, създаваха ги. Но времето не можеше да се върне назад. И творението на баща ми трябваше да бъде разрушено.

Отворих скритата врата и тръгнах през полето от переста трева към портата. Сред високите стръкове ми се привиждаха мъртвешки лица — на Лети, на Узул, на майка ми, които сякаш ме зовяха. Шепнеха името ми с гласа на вятъра. Въведох с разтреперани пръсти рождената дата на майка ми в устройството до портата и тя се отвори.

В тъмното на няколко метра от нея чакаха Тека, Toc и Джорек с покрити лица. Кимнах настрани и те минаха покрай мен в колона по един, навлизайки в перестата трева. Затворих портата зад тях и изпреварих Тека, за да ги отведа до задната врата.

Докато ги водех по скритите коридори към крилото на брат ми, си мислех, че такова паметно събитие не бива да се случва в пълна тишина. Нo може би почтителното мълчание беше израз на признание към делото ни. Пръстите ми обхождаха ъглите на коридорите в търсене на дълбоките резки, известяващи близостта на стълбищата. Вървях по памет, заобикаляйки слепешком щръкнали пирони и пукнати дъски.

На мястото, където главният проход се разделяше на два — левият водеше към моето крило от къщата, десният — към това на Ризек, спрях и се обърнах към Toc.

— Тръгнете наляво, третият етаж — упътих го и му дадох ключа от стаята на Акос. — За да отключите вратата. Сигурно ще трябва да приложите малко сила, преди да го упоите.

— Това не ме притеснява — увери ме Toc.

И аз нямах опасения — колкото и опит да беше придобил Акос в самоотбраната, Toc беше същински гигант. Гледах го как стисна ръцете на Тека и Джорек, преди да изчезне по левия коридор.

Като наближихме крилото на Ризек, забавих крачка спомних си какво разказа на Акос за засилената охрана в неговата част на къщата. Тека ме докосна по рамото и се промъкна край мен. Приклекна и долепи длани на пода. Затвори очи и задиша дълбоко през носа.

После се изправи, кимайки с глава.

— В този коридор няма нищо — обяви тихо.

Повървяхме в същата посока, спирайки на всеки ъгъл, за да проучи Тека охранителната система с помощта на своята дарба на потока. Ризек никога не би предположил, че момиче, живеещо сред грес и жици, може да го унищожи.

Но внезапно се оказахме в задънена улица — проходът беше барикадиран. Естествено. Ризек сигурно е наредил да затворят скритите коридори след опита за бягство на Акос.

Стомахът ми подскочи, но не изпаднах в паника. Отместих близкия стенен панел и се озовах в празната дневна зад него. Намирахме се само на няколко стаи разстояние от спалнята и кабинета на брат ми. Деляха ни поне трима стражи и ключалката, която само моята кръв на Ноавек можеше да отвори. Нямаше как да минем покрай стражите, без да предизвикаме нежелан шум.

Потупах Тека по рамото и се наведох да прошепна в ухото ѝ:

— Колко време ти трябва?

Тя ми показа два пръста.

Кимнах, извадих ножа си и го стиснах до бедрото. Мускулите ми потрепваха в готовност за резки движения. Излязохме от дневната и видяхме първия страж да крачи по коридора. Повървях след него няколко секунди, имитирайки походката му. После запечатах устата му с лявата си ръка и го намушках с дясната, като плъзнах острието под бронята му, право между ребрата.

Той изкрещя в дланта ми, която успя да заглуши острия звук, но не и да го спре напълно. Пуснах го на земята и хукнах към стаите на Ризек. Останалите ме последваха, без да се стараят да пазят тишина. Напред се чуха викове. Джорек изтича покрай мен и налетя на втория страж, поваляйки го с груба сила.

Аз поех следващия сграбчих го за гръкляна с почерняла от сенките длан и го блъснах в стената отляво. Накрая се озовах пред вратата на Ризек със стичащи се зад ушите ми струйки пот. Кръвният сензор представляваше процеп в стената, широк и висок колкото да побере човешка, ръка.

Вкарах ръката си вътре, докато Тека дишаше тежко над рамото ми. Отвсякъде се чуваха крясъци и забързани стъпки, но още никой не беше стигнал до нас. Усетих боцване, когато сензорът източи капка от кръвта ми, и зачаках вратата на Ризек да се отвори.

Но така и не стана.

Извадих ръката си и пробвах с лявата.

Вратата, пак отказа да се отвори.

— Ти не можеш ли да я отвориш с дарбата си? — попитах Тека.

— Ако можех, нямаше да си ни нужна ти! — извика тя. — Мога да включвам и изключвам сензора, но не и да отключвам врати…

— Не работи. Да вървим!

Сграбчих Тека за ръката, твърде обезумяла, за да мисля за болката, която вероятно ѝ причинявах, и я задърпах надолу по коридора. Тя извика „Бягай!“ и Джорек разби главата на стража пред себе си с дръжката на ножа на потока. Наръга друг през бронята и ни догони в дневната. Отново хукнахме през скритите проходи.

— В стените са! — извика някой.

Светлина проникваше през пролуките на всяка тайна врата. Цялата къща беше будна. Дробовете ми горяха от препускането. Зад нас се чу стържене и един от стенните панели се плъзна.

— Тека! Върви да намериш Toc и Акос! — извиках ѝ. — Завий наляво, после надясно, надолу по стълбите и пак вдясно. Кодът за задната врата е 0503. Повтори ми всичко.

— Ляво, дясно, надолу, дясно, 0503 — повтори Тека. — Сайра…

— Върви! — изкрещях и я блъснах назад. — Аз вкарвам вас, вие изкарвате него, забрави ли? Е, няма как да го изкарате, ако ви убият! Така че върви!

Тека кимна бавно.

Заех позиция в средата на прохода. Не видях, а по-скоро чух как Тека и Джорек побягват в обратната посока. Стражите нахлуха в тесния коридор и аз позволих на болката да се извиси в мен, докато почти не ме заслепи. Тялото ми се изпълни с толкова сенки, че се превърнах в олицетворение на мрака, в отрязък нощ, в къс празнота.

Нахвърлих се на първия страж с боен вик. Болката ми го връхлетя заедно с юмрука ми и той изпищя, сривайки се на земята. Пo лицето ми се търкаляха сълзи, но скочих към следващия.

И към следващия.

И към следващия.

Трябваше единствено да спечеля малко време на ренегатите. За мен беше твърде късно.