Смъртни белези

ГЛАВА 37 САЙРА

РИЗЕК СВАЛИ РЪКА ОТ КОРЕМА СИ, КАПКИ ПОТ ОСЕЙВАХА челото му чак до началото на косата. Очите му, обикновено пронизващи, сега бяха мътни. Устата му увисна в гримаса, която ми се стори неочаквано… уязвима.

— Ти допусна грешка — рече той с висок, мек глас, какъвто никога не бях чувала от него. Отличим глас, запомнящ се — гласът на Айджа. Как бе възможно Ризек и Айджа да живеят в едно тяло, излизайки на повърхността в различни моменти? — Като го тласна към това.

Кого съм тласнала? Към какво?

Звуците на тълпата край нас се бяха променили. Вече никой не гледаше към Ризек. Всички глави бяха обърнати към издигнатата платформа, от която току-що бе слязъл. Там стоеше Айджа Кересет с една жена пред себе си, притиснал нож към гърлото ѝ.

Веднага я познах. Не само от видеоматериала от отвличането ѝ, излъчен по всички екрани из града още същия ден, но и от това, че часове наред наблюдавах как Исае Бенесит говори, смее се, яде. Това беше двойницата ѝ, Ориев Бенесит. Момичето с небелязаното лице.

— О, да, точно това оръжие чаках — каза през смях със собствения си глас Ризек. — Сайра, запознай се с Ориев Бенесит, канцлер на Тувхе.

Гърлото ѝ беше посинено. На челото ѝ имаше дълбока рана. Но когато очите ни се срещнаха, въпреки далечното разстояние помежду ни, не прочетох страх в тях. Знаеше какво я очаква и възнамеряваше да го посрещне с вдигната глава и непоколебим поглед.

Дали Ризек знаеше, че не е истинският канцлер? Може би го е убедила в обратното. Но и в двата случая беше твърде късно. Твърде късно.

— Ори — пророних. И добавих на тувхийски: — Тя се опита да ти помогне.

Не можех да преценя дали ме е чула, стоеше толкова неподвижно.

— Тувхе беше като игрална площадка за верните ми шотетски воини — обяви Ризек. — Проникнаха с лекота в територията им и също толкова лесно отвлякоха канцлера им. Съвсем скоро ще им отнемем и всичко останало. Планетата е наша!

Разпалваше поддръжниците си. И ревът им беше оглушителен. Буйна радост разкриви лицата им. Маниакалният им възторг накара сенките на потока да се заувиват около тялото ми, стягайки ме като окови.

— Как мислиш, Шотет? — вдигна лице към тълпата Ризек. — Справедливо ли е канцлерът да умре от ръката на един от бившите си поданици?

Ори продължаваше да ме гледа, без да издаде и звук, а високоговорителят прелетя толкова близо до главата ѝ, че едва не удари Айджа, гостоприемника за всички ужаси на брат ми.

Тълпата веднага подхвана напевно:

— Смърт!

— Смърт!

— Смърт!

Ризек разпери широко ръце, сякаш се къпеше в гласовете им. Завъртя се бавно, подклаждайки злобата им, докато жаждата за кръвта на Ори не се превърна в нещо осезаемо, същинска тежест във въздуха. После вдигна ръце да ги успокои. На лицето му играеше широка усмивка.

— Ти ще решиш кога да умре, Сайра — заяви той. После понижи глас. — Ако аз падна, ако не ми подсигуриш противоотрова навреме, и тя ще падне.

— Няма противоотрова — отвърнах тихо.

Можех да я спася. Можех да кажа на Ризек истината — истината, която не бях споделила с никого, дори с Акос, докато ме молеше да спася малкото останала му надежда за Айджа и да отложа екзекуцията ѝ. Отворих уста, за да проверя дали истината ще излезе сама, независимо от вцепенението ми.

Кажех ли на Ризек, спасях ли живота на Ори, всички щяхме да се озовем в капан насред амфитеатър, насред море от привържениците на суверена, осуетили мисията на ренегатите.

Устата ми беше пресъхнала. Не можех да преглътна. Не, беше твърде късно за Ориев Бенесит. Нямаше как да я спася. Не и без да пожертвам всички останали. Включително истинския канцлер на Тувхе.

Ризек се олюля на краката си и аз пристъпих напред с ножа си, за да го посрещна. Забих острието и тялото на брат ми повлече и двама ни на земята.

Високо над нас Айджа Кересет — къдрокос, с широко отворени очи и изпито лице, заби своя нож на потока в корема на Ориев Бенесит.

И го завъртя.