Смъртни белези

СЪБУДИХ СЕ СЪС СТОН, НЯКОЙ ЧУКАШЕ НА ВРАТАТА МИ.

Спалнята ми приличаше на стая за гости, в интериора ù нямаше никакви лични елементи, а всичките ми дрехи и любими вещи бяха скрити по чекмеджета и шкафове. Тази студена къща, с излъскани дървени подове и внушителни полилеи задържаше лошите спомени като твърде много храна, погълната на вечеря. Миналата нощ един от тези спомени, случил се преди два сезона — как по гърлото на Акос Кересет се стича кръв, навести съня ми.

Не исках да пускам корени на това място.

Затова станах и избърсах сълзите си с длани. Едва ли можеше да се каже, че съм плакала, по-скоро беше неволно сълзене, причинено от силните прилики на болка, които често ме спохождаха по време на сън. Прокарах пръсти през косата си и се довлачих до вратата, поздравявайки Вас със сънен сумтеж.

— Какво искаш? — процедих, отдалечавайки се от вратата.

Понякога кръстосването на стаята ми помагаше, действаше ми някак успокояващо, все едно някой ме люлееше на ръце.

— Виждам, че си в добро настроение — отбеляза Вас. — Да не спеше? Нали знаеш, че е късен следобед?

— Нe очаквам от теб да разбереш — отвърнах.

Все пак Вас не изпитваше болка. Затова той беше единственият човек, способен да ме докосва с голи ръце, откакто бях развила дарбата си, и обичаше да ми го напомня. Като пораснеш — казваше ми понякога, когато Ризек не беше наоколо, — може да оцениш допира ми, малка Caüpa. А аз винаги му отговарях, че предпочитам да умра сама. И наистина беше така.

Тъй като не изпитваше болка, не знаеше за сивото пространство точно под съзнанието, което я правеше поне донякъде поносима.

— Ясно — отвърна Вас. — Е, Ризек моли да се явиш в трапезарията тази вечер за официална среща с най-близките му поддръжници. Облечи се хубаво.

— Точно в момента не ми е до социални събития — отвърнах през стиснати зъби. — Извини му се от мое име.

— Казах „моли“, но май трябваше да подбера думите си по-внимателно — каза Вас. — „Настоявам“, така се изрази брат ти.

Затворих очи и спрях да крача за момент. Ризек ме викаше на срещите си само за да изглежда по-застрашително дори когато просто вечеряше с приятели. Една шотетска поговорка гласеше: Добрият войник дори на масата не сяда без оръжие. А за негo аз бях точно това — оръжие.

— Не съм дошъл с празни ръце.

Вас ми подаде малка кафява бутилка, запечатана с восък. Имаше етикет, но и без да го чета знаех какво съдържа: единственото болкоуспокояващо, достатъчно силно да ме направи годна за контакти с хора. Поне донякъде.

— Как да вечерям, когато съм под влияние на това? Ще повърна върху гостите.

Което можеше да подобри вида на някои от тях.

— Няма да ядеш — сви рамене Вас. — Но и не можеш да се държиш нормално без него, нали?

Грабнах бутилката от ръката му и бутнах вратата с пета.

Прекарах голяма част от следобеда под душа, мъчейки се да отпусна напрегнатите си мускули с топла вода. Но напразно.

Затова отворих бутилката и я пресуших.

Като отмъщение се появих в трапезарията с една от роклите на майка ми. Беше светлосиня и се спускаше чак до стъпалата ми. Корсажът ѝ бе украсен с бродерия на малка геометрична шарка, която ми напомняше пера, наложени едно върху друго. Знаех, че ще нараня брат ми, когато ме види с нея, изобщо с която и да е от роклите на майка ни, но няма да каже нищо. Все пак бях облечена хубаво. Както ми бе наредено.

Цели десет минути я закопчавах с изтръпналите си от обезболяващата отвара пръсти. А на път към трапезарията се подпирах по стените с една ръка. Всичко се люлееше и въртеше пред очите ми. В другата ръка носех обувките си — щях да ги обуя точно преди да вляза в стаята, за да не се подхлъзна по излъскания дървен под.

Сенките плъзнаха надолу по голите ми ръце, от рамото към китката, и се заувиваха около пръстите ми, струпвайки се под ноктите. По пътя си оставяха пареща болка, притъпена от опиата, но не и напълно заличена. Поклатих глава на стража, стоящ пред вратите на трапезарията, за да не бърза да ги отваря, и нахлузих обувките си.

— Добре, готова съм — дадох му знак и той отвори вратите с две ръце.

Трапезарията беше огромна, но топла, осветена от фенерите по дългата маса и камината на стената в дъното. Ризек стоеше окъпан в жълто сияние, с питие в ръка и Има Зецивис от дясната му страна. Има беше омъжена за близък приятел на майка ми, Узул Зецивис. Макар и относително млада, във всеки случай по-млада от Узул, косата ѝ беше снежнобяла, а очите ѝ — плашещо сини. Винаги беше усмихната.

Знаех имената на всички останали в залата: Вас, разбира се, стоеше от лявата страна на брат ми. Братовчед му, Сузао Кузар, се смееше пресилено на нещо, което Ризек беше казал; братовчед ни, Вакрез, обучаващ войниците, и съпругът му, Малан, който тъкмо пресушаваше чашата си на една глътка; Узул и порасналата дъщеря на Узул и Има — Лети, с дългата ѝ, впечатляваща плитка; и накрая Зег Радикс, когото за последно видях на погребението на брат му Калмев. Погребението на мъжа, убит от Акос Кересет.

— А, ето я и нея — възкликна Ризек, махайки към мен. — Сигурно помните сестра ми, Сайра.

— Облечена в роклята на майка си — отбеляза Има. — Колко трогателно.

— Брат ми настоя да се облека хубаво — отвърнах, стараейки се да произнасям правилно думите, въпреки че не чувствах устните си. — А никой не познаваше изкуството на хубавото обличане по-добре от майка ни.

Очите на Ризек просветнаха от злоба. Той вдигна чаша.

— Да пием за Илира Ноавек — каза той. — Нека потокът начертае звезден път пред нея.

Всички останали вдигнаха чашите си и отпиха. Аз отказах питието, предложено ми от един мълчалив прислужник — гърлото ми беше твърде стегнато, за да го преглътна. Тостът на Ризек повтаряше думите на свещеника от погребението на майка ни. Очевидно искаше да ми напомни за него.

— Ела, малка Сайра, нека те огледам — каза Има Зецивис. — Май вече не си толкова малка. На колко сезона си?

— Странствала съм десет пъти — отговорих, използвайки традиционното ни мерило за време, което отчиташе какво съм преживяла, вместо от колко дълго съществувам на света. После поясних: — Но започнах от по-рано. След няколко дни ще навърша шестнайсет сезона.

— О, колко е хубаво да си млад и да мислиш в дни! — засмя се Има. — Значи още си дете, независимо от ръста си.

Има беше много веща в деликатните обиди. „Дете“ несъмнено се нареждаше сред най-скромните. Пристъпих в светлината от огъня с лека усмивка.

— Лети, познаваш Сайра, нали? — Има попита дъщеря си.

Лети Зецивис беше с една глава по-ниска от мен, макар и с няколко сезона по-голяма. В трапчинката на шията и лежеше медальон — фензу, уловено в стъкло. Въпреки че беше мъртво, насекомото още сияеше.

— Всъщност не — отвърна Лети. — Бих се здрависала с теб, Сайра, но…

Тя сви рамене. Сякаш в отговор, сенките ми се стрелнаха през гърдите ми и нагоре към гърлото ми. Едва сдържах стона си.

— Да се надяваме, че никога няма да си спечелиш тази привилегия — отвърнах хладно.

Лети ококори очи и всички околни замлъкнаха. Твърде късно осъзнах, че играя по свирката на Ризек, той искаше да се боят от мен, колкото и всеотдайно да го следват, а аз правех точно това.

— Сестра ти има остър език — обърна се Има към Ризек. — Горко на онези, които ти се противопоставят.

— Очевидно и приятелите ми не са в безопасност — коментира Ризек. — Още не съм я научил кога не трябва да хапе.

Стрелнах го с кръвнишки поглед. Но преди да захапя отново, образно казано, разговорът премина към друга тема.

— Как върви обучението на новобранците ни? — попита Вас братовчед ни Вакрез.

Вакрез беше висок и чаровен, но достатъчно възрастен, че бръчките около очите му да се виждат дори когато не се смееше. В средата на бузата му имаше дълбок белег с формата на полукръг.

— Сравнително добре — отговори Вакрез. — След първия етап напреднаха доста.

— Затова ли се връщаш? — попита Има.

Войниците се обучаваха близо до Границата, извън пределите на Boa, така че Вакрез бе пътувал няколко часа дотук.

— Не. Трябваше да доведа Кересет — обясни братовчед ни, кимвайки към Ризек. — По-малкия брат.

— Позаякна ли кожата му? — поинтересува се Сузао. Беше нисък мъж, но здрав и осеян с множество белези. — В началото само да го докоснеш и — бам! — синина.

Всички се засмяха. Спомних си как изглеждаше Акос Кересет, когато го доведоха в къщата ни, следван от хлипащия му брат и оцапан с кръвта от първото му клеймо на смъртта. Дори тогава не ми се стори слаб нито като характер, нито като физика.

— Не е толкова тънкокож — обади се ядосано Зег Радикс. — Освен ако не намекваш, че брат ми Калмев е лесен за убиване.

Сузао извърна поглед.

— Сигурен съм — намеси се деликатно Ризек, — че никой не иска да обиди Калмев, Зег. И моят баща бе убит от недостоен човек. — Той глътна от питието си. — Е, преди да седнем на масата, съм ви приготвил малко забавление.

Вратите се отвориха и аз изтръпнах, убедена, че така нареченото „забавление“ на Ризек ще е далеч по-лошо, отколкото звучеше. Но се оказа просто жена, облечена от гърлото до глезените в плътно прилепнал, тъмен плат, очертаващ всеки мускул, всяка кокалеста става. Очите и устните ѝ бяха боядисани с бяла, театрална боя, суха като тебешир.

— Приветствия от планетата Огра — каза жената със сипкав глас. — Със сестрите ми ще ви изпълним един танц.

При последната дума плесна силно с ръце. Веднага огънят в камината и мъждукащото сияние на фензуто угаснаха, оставяйки ни в пълен мрак. Огра, планета, забулена в сенки, беше мистерия за повечето народи в галактиката ни. Ограните не допускаха много посетители и дори най-съвременната техника за наблюдение не можеше да проникне през атмосферата им. Разкриваха се на света само чрез представленията си. Поне този път бях благодарна, че Ризек най-спокойно черпеше от даровете на другите планети, докато в същото време забраняваше на останалите шотетци достъпа до тях. Без това му лицемерие никога нямаше да ми се отдаде възможност да видя такова нещо.

Надигнах се нетърпеливо на пръсти и зачаках. Пипала светлина започнаха да се усукват около сключените ръце на огранската танцьорка, виейки се между пръстите ѝ. Когато разтвори дланите си, оранжевите пламъци от камината се появиха върху едната, а синкавите сфери сияние от фензуто закръжаха над другата. Меката светлина караше боята около очите и устата ѝ да изпъкне и когато се усмихна, зъбите ѝ просветнаха хищнически в мрака.

Още две танцьорки влязоха в стаята зад нея. Застинаха за няколко дълги мига, преди да се раздвижат бавно. Онази най-отляво потупа леко гръдната си кост, но жестът и не изтръгна очаквания звук от сблъсък на кожа в кожа, вместо това проехтя плътният тътен на барабан. Тялото на другата танцьорка започна да следва неравноделния ритъм — коремът ѝ се свиваше и отпускаше, гърбът ѝ се огъваше, раменете ѝ се превиваха. Накрая зае извита поза и през скелета ѝ запулсира светлина, която накара гръбначния ѝ стълб да грейне ярко, осветявайки всеки от прешлените му за няколко мимолетни мига.

Ахнах заедно с някои от зрителите.

Първата танцьорка заусуква огнената светлина върху едната си длан със сиянието от фензуто в другата, оплитайки искрящ гоблен от тях. Мекият им блясък разкриваше сложните, почти механични движения на пръстите и китките ѝ. Когато барабанният ритъм от гърдите на партньорката ѝ се измени, тя тръгна към третата танцьорка, онази със светещите кости, с накъсани, олюляващи се танцови стъпки. Гледах ги напрегнато, едновременно уплашена и удивена. Имах чувството, че всеки момент ще загубят равновесие и ще се строполят на пода, но те неизменно се улавяха една друга с виещи се, въртеливи, ловки движения, целите обградени от пъстроцветна светлина.

До края на представлението бях останала без дъх. Ризек даде тон на овациите, към които се присъединих неохотно, убедена, че танцьорките заслужаваха нещо повече. Първата върна пламъците обратно в камината, а сиянието — във фенерите с фензу. После трите се хванаха за ръце и ни се поклониха, докато се усмихваха със стиснати устни.

Искаше ми се да им кажа нещо, макар че нямах представа какво точно, но те вече се изнизваха от залата. Докато третата танцьорка вървеше към вратата обаче, щипна плата на полата ми с два пръста. „Сестрите й“ спряха с нея. Силата на погледите им, съсредоточени в мен, беше смайваща — ирисите им бяха чисто черни и като че ли по-големи от нормалното. Идеше ми да се свия под тежестта им.

— Тя е като малка огранка — рече третата танцьорка и костите на пръстите ѝ просветнаха, докато по моите ръце се виеха сенки като гривни. — Обгърната в тъмнина.

— Има дарба — съгласи се онази, която превзе светлината.

— Има дарба — повтори онази с барабан в гърдите си.

Не споделях мнението им.

Огънят в трапезарията догаряше. Чинията ми беше пълна с недоядена храна — остатъци от печена мъртва птица, маринован солен плод и някаква яхния от зелени листа с много подправки. Главата ми пулсираше от болка. Гризях една коричка хляб и слушах как Узул Зецивис се хвали с инвестициите си.

От почти сто сезона семейство Зецивис развъждаха и събираха фензу в горите северно от Воа. В Шотет, за разлика от всички останали народи в галактиката, се осветявахме главно с биолуминесцентните насекоми, вместо с различните устройства, захранвани от потока. Тази традиция бе избледняващ спомен от религиозната ни история — само истински религиозните сред нас не си позволяваха да използват потока лекомислено.

Навярно заради семейното им препитание Узул, Има и Лети следваха ревностно старите обичаи и отказваха да приемат тихоцвет дори за лечебни цели, следователно отричаха повечето лекарства. Според тях всяко вещество, променящо „естествения мир“ на човек, дори анестезията, противоречеше на потока. Освен това не се качваха в кораби с двигатели на потока. Смятаха ги за безотговорно приложение на енергията на потока — освен ако не се използваха за традиционните странства, които те определяха като религиозен ритуал. Чашите им бяха пълни с вода, вместо с ферментирала переста трева.

— Беше тежък сезон, както знаете — отбеляза Узул. — В тази точка от орбитата на планетата ни въздухът не е достатъчно топъл за отглеждане на фензу, затова ни се наложи да използваме странстващи отоплителни системи…

Междувременно, от дясната ми страна Сузао и Вакрез водеха разгорещена дискусия за оръжия.

— Казвам само, че независимо от вярванията на предците ни, мечовете на потока не са подходящи за всички видове сражения. При дългобойни нападения и космически битки например…

— Всеки кретен може да изстрелва снаряди на потока — парира въодушевено Сузао. — Искаш да оставим мечовете си и от година на година да омекваме все повече като планетите нации от Съвета?

— Нe са толкова меки — възрази Вакрез. — Малан превежда от отирийски за шотетската новинарска емисия, показвал ми е докладите. — Повечето присъстващи в трапезарията говореха повече от един език, тъй като бяха от шотетския елит. За всички останали беше забранено. — Отношенията между оракулите и Съвета загрубяват и се носят слухове, че планетите са започнали да се оформят на два лагера. Някои дори се готвят за конфликт, какъвто досега не сме виждали. И кой знае с какво въоръжение ще разполагат до избухването му. Наистина ли искаш да изостанем?

— Слухове — изсумтя Сузао. — Винаги си вярвал твърде много на клюките, Варкез.

— Ризек неслучайно се стреми към съюз с Питар. И то не защото обича океанските гледки — отбеляза Вакрез. — Те разполагат с нещо, което може да ни е много полезно.

- Шотетският дух ни е напълно достатъчен.

— Добре, кажи го на Ризек. Със сигурност ще те изслуша.

Срещу мен Лети втренчено наблюдаваше тъмните паяжини под кожата ми, стрелкащи се насам-натам през няколко секунди — към свивката на лакътя ми, към ключиците ми, към ъгъла на челюстта ми.

— Какво е чувството? — попита ме тя, когато погледи те ни се срещнаха.

— Не знам, какво е чувството от всяка друга дарба? — отвърнах раздразнително.

— Е, аз например помня разни неща. Всичко. Съвсем ясно — отбеляза тя. — Така че усещам дарбата си както всеки друг… Като жужене в ушите ми, като енергия.

— Енергия. — Или агония. — И аз бих го описала така.

Отпих малко ферментирала переста трева от чашата си. Лицето на Лети беше неподвижна точка, около която всичко се въртеше. Опитах се да се съсредоточа върху него, разливайки малко от питието по брадичката си.

— Намирам любо… — Спрях се. Любопитство беше сложна дума за произнасяне, когато в кръвта ти има толкова много опиат. — Намирам интереса ти към дарбата ми за малко странен.

— Хората се боят от теб — отвърна Лети. — Просто искам да знам дали и аз трябва да се боя.

Тъкмо се канех да ѝ отговоря, когато Ризек се изправи в далечния край на масата, обрамчил с дългите си пръсти празната чиния. Всички гости разбраха сигнала — беше време да си вървят и се заизнизваха от трапезарията. Първо Сузао, след него Зег, после Вакрез и Малан.

Но когато и Узул се отправи към вратата, Ризек го спря с ръка.

— Бих искал да поговоря с теб и семейството ти, Узул — каза брат ми.

Станах бавно, използвайки масата за опора. Зад мен Вас залости вратите, заключвайки ни вътре. Заключвайки вътре и мен.

— О, Узул — провлачи Ризек с вяла усмивка. — Опасявам се, че тази вечер ще е доста тежка за теб. Жена ти ми сподели нещо много интригуващо.

Узул погледна към Има. Вечната ѝ усмивка най-сетне се беше изпарила и по лицето ѝ се четеше едновременно укор и страх. А бях сигурна, че не се страхува от Узул, който изглеждаше съвършено безобиден с облия си корем, признак за охолен живот, и леко извити навън стъпала, които правеха походката му малко патрава.

— Има? — обърна се посърнал към жена си Узул.

— Нямах избор — отвърна Има. — Търсех един адрес в мрежата и случайно видях с кого си поддържал контакт. Видях координатите и си спомних, че наскоро ми говореше за изгнаническата колония…

Изгнаническата колония. В детството ми хората разправяха на шега, че множеството шотетци, разгневили по един или друг начин баща ми, си направили дом на друга планета, където не можел да ги открие. С годините шегата се превърна в слух, и то достоверен. Дори сега мисълта караше Ризек да движи челюстите си, сякаш се мъчи да отхапе жилаво месо. Той смяташе изгнаниците, враговете на баща ми и дори на баба ми, за една от най-големите заплахи за суверенитета му. Трябваше да подчини всеки шотетец на волята си, в противен случай никога нямаше да се чувства сигурен. Ако Узул се е свързал с изгнаниците, това беше върховна измяна.

Ризек придърпа един стол от масата и го посочи.

— Седни.

Узул го послуша.

— Сайра — обърна се към мен Ризек. — Ела.

В първия момент останах на мястото си пред масата, вкопчила пръсти в чашата с ферментирала переста трева. Стиснах челюсти, когато тялото ми се изпълни със сенки като с черна кръв от спукани вени.

— Сайра — повтори тихо Ризек.

Нямаше нужда да ме заплашва. Щях да оставя чашата си, да отида при него и да изпълня заповедта му. Вечно щях да му се подчинявам, до края на дните ни, иначе Ризек щеше да каже на всички какво бях причинила на майка ни. А тази мисъл тежеше като камък в корема ми.

Оставих чашата си. Отидох при него. И когато Ризек ми нареди да задържа ръцете си върху Узул Зецивис, докато не издаде всичката нужна му информация, отново се подчиних.

Усетих връзката, която се образува между двама ни с Узул, и изкушението да му прехвърля всичките си сенки, да го почерня като космоса и да сложа край на собствената си агония. Можех да го убия, ако поискам, само с едно мое докосване. Правила съм го преди. Исках да гo направя отново, да се измъкна на ужасяващата сила, прегаряща нервите ми като киселина.

Има и Лети стояха вкопчени една в друга и плачеха. Има възпря дъщеря си, когато понечи да ми се нахвърли. Погледите ни се срещнаха, докато изливах болката и мастилената си тъмнина в тялото на баща ѝ, и в очите ѝ видях само омраза.

Узул пищеше. Пищя толкова дълго, че ушите ми привикнаха към острия звук.

— Спри! — простена накрая и когато Ризек ми кимна, свалих ръцете си от главата му.

Върнах се на масата с чернеещ поглед и ръцете на Вас върху раменете ми, за да не се свлека на пода.

— Опитах се да намеря изгнаниците — призна си Узул. Лицето му беше обляно в пот. — Исках да избягам от Шотет, да заживея далеч от тази… тирания. Дочух, че били на Золд, по уговорката ми с един тамошен се провали. Нямаха нищо. Затова се отказах, отказах се.

Лети продължаваше да ридае, но Има Зецивис стоеше неподвижно, преметнала ръка през гърдите на дъщеря си.

— Вярвам ти — каза кротко Ризек. — И ще зачета прямотата ти. A ceгa Сайра ще изпълни наказанието ти.

Замолих се сенките в тялото ми да се изцедят като вода от изстискан парцал. Замолих се потокът да ме напусне и никога да не се върне — същински грях. Но нямах сила да го постигна. Когато Ризек впи поглед в мен, сенките на потока се разляха по кожата ми, сякаш той имаше по-голям контрол над тях. Може и така да беше.

Не изчаках неминуемите му заплахи. Долепих ръка до кожата на Узул Зецивис, докато писъците му не напълниха всички кухини в тялото ми, докато Ризек не ми каза да спра.