Смъртни белези

ГЛАВА 35 САЙРА

СЛЕД КАТО ДВОЙНАТА ВРАТА КЪМ АМФИТЕАТЪРА СЕ ОТВОРИ, знаех, че е време да действам. Погледнах към Акос за последно, попивайки с поглед червените петна по пръстите му от тихоцвета, с който направи чай миналата вечер, и светлия белег пo челюстта му, и постоянно сбърчените вежди, които му придаваха вечно угрижен вид. После се промъкнах между двамата човека пред мен и се вмъкнах сред групата войници, на които брат ми скоро щеше да отдаде чест.

Когато един от тях ме забеляза сред редиците им, вече влизахме в отворения тунел към сцената на амфитеатъра. Вече бях извадила ножа на потока, затова не се притесних.

— Ей! — викна той. — Какво правиш ту…

Сграбчих го за лакътя и го придърпах към себе си, допирайки върха на ножа си до долния край на бронята му, точно над единия му хълбок. Натиснах достатъчно, че да усети колко е остър.

— Пуснете ме да мина — казах на висок глас, за да ме чуят всички. — А аз ще пусна него веднага щом излезем на сцената.

— Това…? — подхвана един от другите войници, приближавайки лице към моето.

Не му отговорих. Стиснала с ръка бронята, а не кожата му, тласнах пленника си към края на тунела. Никой от останалите не се опита да му помогне, навярно заради репутацията ми и дебелите като въжета сенки, които се увиваха около гърлото и китките ми.

Примижах срещу ослепителната светлина в края на прохода и ревът на огромната тълпа изпълни ушите ми. Гигантските масивни врати се затвориха зад мен и някой ги заключи, оставяйки на арената само мен и пленника ми. Другите войници бяха останали в тунела. Силовото поле жужеше над главите ни. Тук миришеше на кисело, на солен плод може би, и на познатия прахоляк, който се издигаше във въздуха с всяка моя стъпка.

Много кръв загубих тук. И много кръв пролях.

Ризек стоеше на широка платформа, издигната до половината височина на една от стените. Над главата му кръжеше високоговорител. Устата му беше отворена, сякаш се канеше да проговори, но сега можеше единствено да се взира в мен.

Блъснах пленника си настрана, прибрах ножа на потока в ножницата му и свалих качулката, прикриваща лицето ми.

На Ризек му отне само секунда да сложи подигравателната си усмивка.

— Я, виж ти. Сайра Ноавек. Бързо се връщаш. Да не би да ти липсвах? Или така се самоубиват опозорените шотетци?

Тълпата му отвърна с вълна на смях. Амфитеатърът беше пълен с най-преданите му поддръжници, най-здравите, заможни и охранени шотетци. Хора като тях можеха да се смеят на всичко.

Един от високоговорителите, управляван с дистанционно от някого в амфитеатъра, долетя до главата ми, за да улови отговора ми. Пърхаше нагоре-надолу като лястовица. Нямах много време, преди брат ми да изпрати някого при мен, трябваше да съм директна.

Свалих ръкавиците си и разкопчах тежкото палто, в което вече се потях. Под него носех бронята си. Ръцете ми бяха голи и дебел слой грим, нанесен от Тека същата сутрин, прикриваше синините по лицето ми и го караше да изглежда сякаш е оздравяло за една нощ. Сребърната кожа по врата и главата ми проблясваше на слънцето. Вече ме сърбеше ужасно, защото се срастваше със скалпа ми.

Дори и да регистрираше болка, тялото ми не даваше знак за нея. Бях пила от болкоуспокояващото на Акос, но всъщност адреналинът ме караше да забравя за нея.

— Тук съм, за да те предизвикам на дуел — обявих.

От зрителите долетя откъслечен смях, сякаш не знаеха дали трябва да се смеят. Ризек определено не се смееше.

— Не знаех, че се увличаш по театралностите — отбеляза брат ми накрая. Лицето му се потеше, избърса горната си устна с опакото на ръката си. — Да се появиш тук със заложник и намерението да убиеш собствения си брат е… ами, точно толкова жестоко, колкото вече очакваме от теб.

— Не по-жестоко от това да заповядаш да пребият сестра ти до смърт пред публика — изтъкнах.

— Ти не си ми сестра — обяви Ризек. — Ти си убийцата на майка ми.

— Тогава слез тук и отмъсти за нея — казах разярено.

Амфитеатърът отново се изпълни с шушукане. Шумът се изливаше обратно в него като вода в чаша.

— Значи, не отричаш, че си я убила? — попита Ризек.

Не можех дори да се престоря, че го отричам. Колкото и време да е минало, споменът оставаше с мен. Крещях ѝ, изпаднала в истерия. Не искам да ходя при поредния доктор! Няма да тръгна! Сграбчих я за ръката и тласнах болката си в нея като дете, изблъскващо чиния с омразна храна. Но блъснах сенките си прекалено силно и тя се свлече в краката ми. Спомнях си най-ясно ръцете ѝ, с които стискаше корема си. Толкова изящни и съвършени. Дори в смъртта.

— Не съм дошла да си разменяме обвинения — отвърнах накрая, — а за нещо, което трябваше да направя още преди сезони. Ела да се биеш с мен на apeнатa. — Извадих ножа си и го стиснах здраво в ръка. — И преди да ми кажеш, че нямам нужното обществено положение, за да те предизвикам, нека изтъкна колко удобно ще е това за теб.

Ризек стискаше челюсти. Като малък загуби един от зъбите си, защото скърцаше с тях насън. Беше се счупил от силния натиск и изкуственият, който сложиха на негово място, имаше метално покритие. Понякога, докато Ризек говореше, виждах как проблясва в устата му, и ми напомняше за натиска, който беше в състояние да създаде човека пред мен.

— Отне ми статуса — продължих, — за да не види народът, че съм по-силна от теб. Сега се криеш зад трона си като страхливо дете и наричаш това закон. — Наклоних глава. — Но никой не може да забрави ориста ти, нали знаеш? Да бъдеш надвит от семейство Бенесит. — Усмихнах се. — Ако откажеш да се биеш с мен, ще потвърдиш всеобщите подозрения — че си слаб.

Из тълпата се разнесе шепот. Досега никой не бе обявявал на всеослушание ориста на Ризек, без да си понесе наказанието. Последно майката на Тека я произнесе по интеркома на странстващия кораб и вече беше мъртва. Войниците до вратата запристъпваха от крак на крак, чакайки заповед да ме убият, но Ризек не я даде.

Вместо това ми се усмихна, разкривайки зъбите си. Това не беше усмивката на вцепенен от страх човек.

— Добре, малка Сайра. Ще се бия с теб — съгласи се той. — Явно това е единственото поведение, което намираш за нормално.

Нямаше да му позволя да разклати решимостта ми, но се справяше добре. Усмивката му успя да ме смрази до кости. Накара сенките на потока, вечните ми украшения, да запрепускат по ръцете и врата ми. Винаги ставаха по-плътни, по-бързи, когато брат ми ги подкладеше с гласа си.

— Да, ще екзекутирам тази предателка собственоръчно — заяви той. — Направете ми път.

Познавах усмивката му и знаех какво прикрива. Имаше план. Надявах се моят да е по-добър.

Ризек тръгна по пътя, който тълпата му отвори към арената, с бавни, грациозни крачки, спирайки пред бариерата, за да провери един слуга добре ли са стегнати каишките на бронята му и достатъчно остър ли е ножът му на потока.

В честен бой бих надвила Ризек за минути. Баща ми го беше научил на жестокост, а майка ми — на политически маневри, но мен всички ме оставяха да се развивам сама. Изолацията ме направи върховен боец. Ризек го знаеше, затова не би допуснал да се изправи срещу мен в честен бой. А от това следваше, че не знаех какво е истинското му оръжие.

Вървеше бавно към арената, тоест вероятно чакаше да се случи нещо. Очевидно и той не възнамеряваше да се бие с мен, както аз — с него.

Ако всичко вървеше по план и Има беше изсипала съдържанието на онзи флакон в успокоителната отвара, която пиеше със закуската си, екстрактът от ледоцвети вече плуваше из тялото му. Нямаше как да знам кога ще му подейства, това зависеше от човека. Трябваше да съм готова отварата да ме изненада или тотално да ме провали.

— Нарочно се разтакаваш — обвиних го с надеждата да ускори крачка. Какво чакаш?

— Чакам подходящото оръжие — отвърна Ризек и скочи на арената.

Под краката му се надигна облак прахоляк. Той нави левия си ръкав, оголвайки клеймата на смъртта. Вече нямаше място по ръката му и бе започнал втори ред с резки до първия. Броеше всяко наредено от него убийство като свое, макар той самият да не е причинил смъртта.

Ризек извади бавно ножа на потока и когато вдигна ръка, публиката избухна. Ревът ѝ замъгли мислите ми. Не можех да дишам.

Не изглеждаше блед и отнесен, както се очакваше, ако беше изпил приспивателното. Дори ми се стори по-съсредоточен отвсякога.

Искаше ми се да хукна към него с протегнат напред нож като стрела, освободена от лък, като космически кораб, пробиващ атмосферата. Но се сдържах. Той също. Застанахме един срещу друг на арената и зачакахме.

— А ти какво чакаш, сестро? — попита Ризек. — Да не би да загуби смелост?

— Не — отвърнах. — Чакам отровата, която погълна тази сутрин, да подейства.

Публиката сякаш ахна в един глас, а аз за пръв път в живота си виждах лицето на Ризек да пребледнява от смайване. Най-сетне успях да го изненадам истински.

— Цял живот ми повтаряш, че нямам нищо друго, освен силата в тялото си — продължих аз. — Но аз не съм инструмент за изтезания и екзекуции, аз съм единственият човек, който познава истинския Ризек Ноавек. Пристъпих към него. — Знам, че се боиш от болката повече от всичко друго на света. Знам, че си събрал всички тези хора тук, не за да отпразнувате успешния лов на отпадъци, а за да станат свидетели на убийството на Ориев Бенесит.

Прибрах ножа в ножницата си и разперих ръце, за да види публиката, че са празни.

— А най-важното нещо, което знам, Ризек, е, че не си способен да убиеш човек, без да се дрогираш първо. Затова отрових тазсутрешната ти успокояваща отвара.

Ризек докосна корема си, сякаш през бронята усещаше как тихоцветът разяжда вътрешностите му.

— Допусна грешка, като си мислеше, че нямам какво друго да предложа на света, освен дарбата ми на потока и ловкостта ми с ножа.

И за пръв път наистина го вярвах.