Смъртни белези

ГЛАВА 19 АКОС

АКОС СЕ НАВЕДЕ НАД ТЕНДЖЕРАТА ВЪРХУ ЕДИН ОТ КОТЛОНИТЕ в малката му стаичка на борда на странстващия кораб и вдиша от жълтата пара. Всичко пред очите му се замъгли и главата му натежа, увисвайки над плота. Само за миг, преди отново да дойде на себе си.

Достатъчно силна е — помисли си. — Добре.

Беше помолил Сайра да му набави малко листа от сендес, за да подсили отварата и да действа по-бързо. Имаше резултат. Миналата вечер я изпробва и беше заспал така мигновено, че книгата, която четеше, тупна на пода.

Тъкмо изключи котлона, за да се охлади отварата, когато някой почука на вратата и го накара да подскочи. Той надникна към стенния часовник. В Тувхе беше наясно с ритъма на света — тъмно по Угасване и светло на Пробуждане, как денят се затваря като уморено око. Тук, без издайническата рутина на изгрева и залеза, все му се налагаше да проверява коя част на денонощието е. Беше седемнайсетият час. Време за среща с Джорек.

Като отвори вратата, стражът го изгледа критично от коридора. Джорек стоеше зад него.

— Кересет — каза стражът. — Този тук твърди, че имал уговорка с теб.

— Да — потвърди Акос.

— Не знаех, че можеш да посрещаш гости — коментира злобно стражът. — Каютата май не е твоя, а?

— Казвам се Джорек Кузар — натърти Джорек. — Така че най-добре го остави на мира.

Стражът плъзна поглед по униформата му на механик и вирна вежди.

— Не му се ядосвай, Кузар — обади се Акос. — Все пак има най-скучната работа на света: да пази Сайра Ноавек.

Акос влезе в тясната си стаичка, от които се носеше миризма на запарени растения и малц. На билкови лекове. Бръкна с пръст в отварата, за да изпробва температурата ѝ. Още беше топла, но достатъчно охладена, за да я прелее във флакон. Избърса пръст в панталона си, тъй като не искаше кожата му да попива дори капка от отварата. После затършува из чекмеджетата за чист съд.

Джорек стоеше на прага на стаята му и се оглеждаше. Както винаги, беше залепил длан за тила си.

— Какво? — попита Акос.

Извади една пипета и докосна с нея еликсира.

— Нищо, просто… не така очаквах да изглежда каютата на Сайра Ноавек — отвърна Джорек.

Акос изсумтя тихо — и той самият беше очаквал друго — и изстиска жълтия еликсир от пипетата във флакона.

— Значи наистина не спите в едно легло — отбеляза Джорек.

Акос го изгледа намръщено с пламнали бузи.

— Не. Защо?

— Слухове — сви рамене Джорек. — Така де, все пак живеете заедно. Обучавате се един друг.

— Помагам ѝ с болката обясни Акос.

— И си орисан да умреш за Ноавек.

— Благодаря ти, че ми напомни. Почти бях забравил — тросна му се Акос. — Искаш ли помощта ми, или не?

— Да. Извинявай. — Джорек се прокашля. — Е, и този път ли действаме по същия начин?

Веднъж вече го направиха. Джорек даде на Сузао сънотворен еликсир, който го приспа по време на закуска, и сега баща му беше нащрек, издирвайки човека, който го е упоил и изложил пред всички. Акос очакваше лесно да го вбеси, и то достатъчно, че Сузао да го предизвика на бой — все пак Сузао не беше от най-уравновесените хора, — но не искаше да рискува, затова убеди Джорек да упои баща си отново, за всеки случай. Надяваше се този път да го изкара извън нерви, а след лова за отпадъци щеше да си признае, че той го е упоявал, и да се изправи срещу него на арената.

— Изсипи го в лекарството му два дни преди лова — нареди Акос. — Остави вратата на каютата му открехната, за да изглежда сякаш някой е влязъл, отвън, иначе може да заподозре теб.

— Ясно. — Джорек взе флакона и изпробва корковата тапа с палец. — А след това…

— Всичко е под контрол — увери го Акос. — След лова за отпадъци ще му съобщя, че аз съм го упоявал, той ще ме предизвика и тогава ще… ще сложа край на всичко. Още на първия ден, в който боевете отново станат законни. Става ли?

— Става. — Джорек прехапа силно долната си устна. — Добре.

— Как е майка ти?

— Ами… — Джорек извърна поглед към омачканите чаршафи на Сайра и фенерите с жар-камъни, окачени над леглото ѝ. — Ще се справи.

— Добре — отвърна Акос. — A ceгa върви.

Джорек пъхна флакона в джоба си, но на Акос му се стори, че не бърза да си тръгва — застоя се в единия край на плота, плъзвайки пръст по него. Сигурно беше лепкав, тъй като нито Акос, нито Сайра обичаха да чистят.

Когато Джорек най-сетне отвори вратата, Айджа и Вас бяха в коридора и тъкмо се канеха да влязат.

Косата на Айджа беше пораснала достатъчно, че да я връзва на опашка, а лицето му изглеждаше костеливо — и старо, сякаш беше с десет сезона по-възрастен от Акос, а не само с два. Като го видя, Акос изпита силно желание да го грабне и да побегне с него. Само дето нямаше план за действие, разбира се, защото се намираха на космически кораб с размерите на град, кръжащ по периферията на галактиката. И все пак му се искаше. Напоследък му се искаха много неща, които никога нямаше да получи.

— Джорек каза Вас. — Изненадан съм, че те срещам тук. Каква работа имаш при Акос?

— Използвам го за спаринг-партньор — отговори Джорек без никакво притеснение. Добър лъжец беше. А и как иначе, със семейство като неговото и подобно обкръжение. — Дойдох да го питам дали е в настроение за още един рунд.

— Спаринг — засмя се Вас. — С Кересет? Ама ти сериозно ли?

— Всеки има нужда от хоби — обади се Акос с небрежен тон. — Но може би утре, Джорек. В момента правя една отвара.

Джорек махна и си тръгна. С бърза крачка. Акос изчака да завие зад ъгъла, преди да върне поглед към Айджа и Вас.

— Майка ни ли те научи на това? — кимна Айджа към жълтата пара, която още се носеше над котлона.

— Да. Акос вече беше изчервен и разтреперан, макар че нямаше причина да се страхува от собствения си брат. Мама ме научи.

Айджа никога не я беше наричал „майка ни”. Така говореха снобските деца от Шиса и шотетците, но не и децата от Хеса.

— Толкова мило от нейна страна да те подготви за бъдещето. Жалко, че не е сметнала за нужно да направи същото и за мен.

Айджа влезе в стаята му, прокарвайки пръсти по опънатите чаршафи, равните редици книги. Белязвайки ги незаличимо. Извади ножа от ножницата на хълбока си и го завъртя върху дланта си, преди да го спре с палец. Акос навярно би сметнал жеста му за заплашителен, ако не беше виждал Ризек да го прави толкова пъти.

— Може би не е мислила, че ще ни сполети точно това бъдеще.

Не вярваше в собствените си думи. Но не знаеше какво друго да каже.

— Напротив. Знам го. Имах видение как говори за него.

Айджа никога не споменаваше за виденията си пред Акос, така и не му се предостави възможност за това. Акос не можеше да си представи какво е бъдещето да се натрапва на настоящето ти. Със зашеметяващия си брой възможности. Да виждаш семейството си, без да знаеш дали точно този вариант на бъдещето ще се случи. Без да можеш да говориш с тях.

Но като чели Айджа не се интересуваше вече от това.

— Е — каза Акос, — трябва да се приберем у дома и да я попитаме лично.

— На мен ми е добре тук — отвърна Айджа. — Подозирам, че същото важи и за теб, ако съдим по… условията ти на живот.

— Вече звучиш като него — обвини го Акос. — Усещаш, нали? Говориш като Ризек Ноавек, убиеца на баща ни. Мрази мама колкото си искаш, но нямаш ни най-малка причина да мразиш татко.

Очите на Айджа се премрежиха. Погледът му се промени, не стана точно празен, но някак отнесен.

— Аз не… Той все работеше. Никога не си беше у дома.

— Беше си у дома през цялото време. — Акос изплю думите сякаш бяха изгнили. — Правеше ни вечеря. Проверяваше домашното ни. Разказваше ни истории. Не помниш ли?

Но знаеше отговора на собствения си въпрос. Четеше го в празните очи на Айджа. Естествено, естествено, че Ризек е отнел неговите спомени за баща им. Сигурно бе толкова ужасен от собствения си баща, че е откраднал неговите.

В следващия миг юмруците на Акос стискаха ризата на Айджа и го притискаха към стената, помитайки цял рафт с флакони. Брат му изглеждаше толкова малък в ръцете му, беше толкова слаботелесен, че го вдигна като перце. И точно това, а не вялата изненада по лицето му, накара Акос да го пусне също толкова внезапно, както го сграбчи.

Кога съм пораснал толкова? помисли си, вперил учуден поглед в масивните кокалчета на ръцете си. С дълги пръсти като на баща им, но по-дебели. Подходящи да нараняват хора.

— Предала ти е жестокостта си. — Айджа опъна ризата си. — Ако не помня нещо, мислиш ли, че със сила ще ми го върнеш в главата?

— Ако можеше, вече щях да съм пробвал. — Акос отстъпи назад. — Готов съм на всичко, за да ти върна спомена за него. — Той извърна лице, прокарвайки ръка по тила си, както правеше Джорек. Не можеше повече да гледа Айджа, нито пък Вас. — Защо сте дошли? Какво искате от мен?

— Идваме по две причини — отговори Айджа. — Първо, знам, че има отвара от ледоцвет, която избистря ума. Трябва ми, за да проясня някои от виденията си. Реших, че ти ще знаеш как се прави.

— Значи Ризек още не си е присвоил дарбата ти.

— Смятам, че е доволен от работата ми дотук.

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че ще предпочете да ти се довери, вместо да си присвои силата ти — обясни тихо Акос. Опря се на плота, защото краката му не го държаха. — Ако изобщо е възможно. А що се отнася до отварата от ледоцвет… какво да ти кажа. За нищо на света няма да ти дам средство, което ще помогне на Ризек Ноавек да надвие Тувхе. Предпочитам да умра.

— Колко отрова само — обади се Вас.

Когато Акос го погледна, Вас тупаше с пръст по острието на ножа си.

Почти изключи, че и той слуша разговора им. От гласа му сърцето на Акос започна да сече гърдите му като коса. Единственото, което виждаше, когато за миг затвори очи, беше как Вас бърше кръвта на баща им в панталона си на излизане от къщата им в Тувхе.

Вас се доближи до котлона, за да вдиша жълтата пара, която вече се поразсейваше. Остана наведен за секунда, после се извъртя рязко и притисна острието на ножа си в гърлото на Акос. Акос се насили да остане неподвижен, докато сърцето му не спираше да вършее като коса. Върхът на острието беше студен.

— Наскоро упоиха братовчед ми — обяви Вас.

— Не следя какво се случва с братовчедите ти — отвърна Акос.

— Обзалагам се, че за този следиш — натърти Вас. — Сузао Кузар. Беше в къщата, когато баща ти издъхна.

Акос погледна към Айджа. С надежда. Но надежда за какво? Брат му да го защити? Да реагира на факта, че Вас говори за смъртта на баща им сякаш беше нещо маловажно?

— Сайра страда от безсъние — обясни Акос с нервно шаващи до тялото му ръце. — Само със силна отвара мога да я приспя. Затова я правя.

Ножът се заби в кожата му точно над белега от Ризек.

— Вас — обади се с леко остър тон Айджа. Притесни ли се? помисли си Акос. Глупава надежда. — Не можеш да го убиеш, Ризек не позволява. Така че престани да си играеш.

Вас изсумтя и отлепи ножа от гърлото на Акос.

Тялото на Акос се отпусна с болка.

— Да не би днес да е някакъв шотетски празник, на който по обичай посещавате омразните си хора, за да им почерните живота? — Той избърса студената пот по тила си. — Е, аз не празнувам. Оставете ме на мира.

— Не, но трябва да се явиш на разпита на една самопризнала се ренегатка — заяви Вас. — Заедно със Сайра.

— Каква ще е ползата от мен на разпита? — попита Акос.

Вас наклони глава и по лицето му плъзна усмивка.

— Доведохме те тук да облекчаваш Сайра. Предполагам такава ще е ползата ти и този път.

— Ясно — отвърна Акос. — Не се и съмнявам, че това е причината.

Вас прибра ножа си в ножницата. Вероятно и той самият знаеше, също като Акос, че няма да му е нужен, за да наложи волята си. Все пак се намираха на космически кораб. В космоса.

Акос нахлузи ботушите си и излезе от стаята след Вас. Айджа ги последва. Отварата щеше да издържи, докато се върне — с охлаждането ставаше стабилна. Макар че беше доста подла, докато е гореща, както обичаше да казва майка му.

Хората в по-оживените коридори правеха път на Вас и дори не смееха да погледнат към него. Към Акос обаче гледаха. Сякаш издаваше тувхийския си произход с небрежното дъвчене на листенцата от тихоцвет, които носеше в джобовете си, с начина, по който предпазливо стъпваше първо на пета, после на пръсти — походка, предвидена за хлъзгав лед, с това, че закопчаваше ризите си чак до шията, вместо да ги оставя разтворени при ключицата.

Походката на Айджа вече беше тежка, по шотетски, а ризата му беше разкопчана под адамовата му ябълка.

Акос за пръв път идваше в тази част на кораба. Тук подът не беше от метални решетки, а от излъскано дърво. Сякаш се връщаше в имението Ноавек с тъмните му ламперии и мъждива светлина от фензу. Вас ги водеше с ехтящи стъпки към една висока врата и войниците отпред се отдръпнаха, за да ги пуснат.

Стаята отвъд беше сумрачна като Оръжейната зала, където Ризек му отне Айджа. Подът блестеше, а далечната стена беше от стъкло и разкриваше смътна завъртулка от космическия поток, докато корабът се отдалечаваше от него. Ризек стоеше пред прозореца и го съзерцаваше, сключил ръце зад гърба си. Зад него седеше някаква жена, вързана за стол. Сайра стоеше наблизо и дори не погледна Акос, когато влезе, което само по себе си беше предупреждение. Вратата се тръшна зад него и той остана до нея.

— Разясни ми сега, Сайра, как точно се натъкна, на тази предателка — подкани Ризек сестра си.

— Разпознах гласа от интеркома, който се разнесе по време на нападението. Още не мога да се сетя къде стана — обясни Сайра със скръстени ръце. — Може би в товарния отсек. Нo знаех, че мога да я намеря по гласа ѝ. Затова се ослушвах. И наистина я намерих.

— Но не си ми казала нищо за начинанието си? — свъси вежди Ризек, но не към сестра си, а към ренегатката, която отвърна на погледа му. — Защо?

— Мислех, че ще ми се присмееш — отговори Сайра. — Ще решиш, че се заблуждавам.

— Е — отвърна Ризек, — вероятно така щеше да стане. Както и да е.

Тонът на гласа му беше неочакван за човек, който току-що е получил каквото иска. Беше направо троснат.

— Айджа. — Акос изтръпна, чувайки името на брат си от устата на врага. — Това променя ли бъдещето, което обсъждахме?

Айджа затвори очи. Ноздрите му се разшириха като тези на майка им, когато се съсредоточаваше върху някое пророчество. Вероятно я имитираше, освен ако по някаква причина оракулите трябва да вдишват силно през носа. Акос несъзнателно се устреми към брат си, докато се опря в ръката на Вас, която оставаше непоклатима като подпорна стена.

— Айджа — пророни той. Трябваше поне да опита, нали? — Айджа, недей.

Но Айджа вече отговаряше.

— Бъдещето остава непроменено.

— Благодаря ти — отвърна Ризек и се приведе към ренегатката. — Къде прекара всички тези сезони, Зосита Сурукта?

— Скитах из галактиката — отвърна Зосита. — Така и не намерих изгнаниците, ако това е скритият ти въпрос.

Без да се изправя, Ризек плъзна поглед към Сайра по мастиленочерните жилки върху ръцете ѝ. Тя беше прегърбена и стискаше главата си с ръка.

— Сайра. — Ризек посочи Зосита. — Да видим дали тази жена казва истината.

— Не — отказа задъхано Сайра. Вече говорихме по въпроса. Няма да… не мога…

— Не можеш? — Ризек се наведе още по-близо към лицето на жената, спирайки на милиметри от него. — Тя петни името на семейството ни, отслабва позициите ни, събира враговете ни срещу нас, а ти отказваш да съдействаш? Аз съм твой брат и суверен на Шотет. Можеш и ще правиш каквото ти наредя, ясно?

Тъмнина обгърна златисто-бронзовата ѝ кожа. Сенките бяха като нова мрежа от нерви или вени в тялото ѝ. От гърлото ѝ се изтръгна тих звук. В това на Акос беше заседнала буца, но той не помръдна, нямаше как да ѝ помогне, докато Вас стоеше на пътя му.

— Не! — изкрещя с пълно гърло Сайра и стрелна към Ризек ръце, извити в хищнически нокти.

Той се опита да я отблъсне от себе си, но сестра му беше твърде бърза, твърде силна. Сенките на потока се спуснаха към ръцете ѝ като прилив на кръв към рана и Ризек изпищя. Загърчи се. Рухна на колене.

Вас хукна към нея, изтръгна ръцете ѝ от Ризек и я хвърли настрани. Тя изгледа яростно брат си от земята и изплю:

— Извади ми окото, отрежи ми пръстите, накажи ме както искаш. Но няма да го направя.

В първия момент, докато Сайра се превиваше от болка на пода, Ризек просто я гледаше. После привика Акос с два пръста. А той знаеше, че няма смисъл да му се опълчва. Щеше да получи каквото иска по един или друг начин. Той започваше да разбира защо Сайра му се е подчинявала толкова много сезони. В един момент той просто осъзна, че да се опълчва или бунтува ще е чиста загуба на време.

— Очаквах такъв отговор — обяви накрая Ризек. — Вас, дръж сестра ми, ако обичаш.

Вас сграбчи ръцете на Сайра и я изправи на крака. Изцъклените ѝ от ужас очи намериха тези на Акос.

— Може и да съм те оставил на мира от известно време — продължи Ризек, — но не съм спирал да те наблюдавам, Сайра.

Ризек отиде в единия край на стаята и отмести панела с пръсти. Зад него се разкри стена с оръжия като онази в имението Ноавек, но по-малка. Сигурно носи само любимите си, помисли си Акос, сякаш откъснат от собственото си тяло, докато Ризек сваляше от стената дълга, тънка пръчка. Когато я докосна, потокът обгърна метала с тъмни нишки, наподобяващи тези под кожата на Сайра.

— И така, забелязах нещо странно, затова ми се иска да проверя хипотезата си — обясняваше Ризек. — Ако е вярна, ще разреша проблема още преди да се е превърнал в проблем.

Той завъртя дръжката на пръчката и потокът стана по-плътен. По-тъмен. Не смъртоносно оръжие, а по-скоро уред за изтезания.

Сенките на Сайра започнаха да трептят и пърхат като пламък, попаднал в течение. Ризек се изсмя.

— Почти неприлично е — отбеляза той и сложи тежка ръка върху рамото на Акос.

Акос устоя на импулса да се отърси от нея. Така само щеше да влоши нещата. Пък и чак сега осъзна, че пръчката е предвидена за него. Вероятно точно затова го беше извикал тук — за да убеди Сайра. Да го превърне в новия му инструмент за въздействие.

— Съветвам те да се предадеш още сега — прошепна му с нисък глас Ризек. Просто падни на земята.

— Майната ти — отвърна му на тувхийски Акос.

Но Ризек, разбира се, имаше отговор на това. Заби пръчката в гърба на Акос. Непоносима болка проряза тялото му. Разяждаща. Огнена. Акос изкрещя през зъби.

Остани на крака — заповяда си наум. — Остани…

Ризек го удари отново, този път от дясната страна на тялото, и той изрева. До него Сайра ридаеше, но Акос гледаше към Айджа, отправил равнодушен поглед през прозореца. Сякаш нямаше представа какво се случва. Ризек го удари трети път и коленете му се подкосиха, но не издаде звук. По тила му се стичаше пот и всичко наоколо се люлееше.

При последния удар Айджа трепна.

Още един и Акос се свлече напред върху ръцете си. Двамата със Сайра простенаха в един глас.

— Искам да разбера какво знае за изгнаниците — процеди задъхано Ризек към сестра си. — Преди утрешната екзекуция.

Сайра се изтръгна от хватката на Вас и отиде при Зосита, още вързана за стола през китките. Зосита ѝ кимна, сякаш ѝ даваше разрешение.

Сайра хвана главата ѝ. Акос видя през полуотворени очи тъмните мрежи по опакото на ръцете ѝ, изкривеното от болка лице на Зосита, доволната усмивка на Ризек. Тъмнината превзе периферното му зрение и агонията притисна дробовете му.

Зосита крещеше. Сайра крещеше. Гласовете им се сливаха.

После Акос загуби съзнание.

Когато се свести, Сайра беше до него.

— Хайде. — Тя преметна ръка през раменете му и го вдигна на крака. — Хайде, да вървим. Да вървим.

Той примигна бавно. Зосита дишаше на пресекулки с разпиляна по лицето ѝ коса. Вас стоеше наблизо с отегчено изражение на лице. Айджа се беше свил в ъгъла, заровил глава в ръцете си. Двамата излязоха от стаята, без никой да ги спре. Ризек получи каквото искаше.

Стигнаха до стаята на Сайра. Тя пусна Акос на ръба на леглото си и зафуча трескаво из стаята, събирайки кърпи, лед, болкоуспокояващо. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Стаята още миришеше на малц от отварата, която бе варил преди малко.

— Сайра, казали му нещо ренегатката?

— Не. Бива я в лъжите — обясни тя, докато се мъчеше да отвори един флакон с разтреперани ръце. — Вече не си в безопасност. Съзнаваш го, нали? Никой от двама ни не е.

Тя успя да извади корковата тапа и допря гърлото на флакона до устата му, макар че и сам можеше да го вземе. Акос обаче замълча и отпи.

— Никога не съм бил в безопасност. Нито пък ти. — Не разбираше защо е толкова разтревожена. Все пак Ризек не за пръв път се държеше отвратително. — Но не разбирам защо реши да използва мен…

Сайра застана между коленете му и краката ѝ докоснаха неговите. Ceгa, когато Акос седеше на ръба на високото легло, лицата им се озоваваха почти на едно ниво. И тя беше близо до него, както често се случваше, докато се биеха и тя го поваляше на земята със смях. Но този път беше различно. Съвсем различно.

Тя не се смееше. Ухаеше му на нещо познато — на билките, които гореше в стаята си, за да прикрие миризмата на готвено, на спрея, който пръскаше в косата си, за да разплете възлите ѝ. Тя сложи ръка на рамото му и плъзна треперещи пръсти по едната му ключица, надолу по гръдната му кост. Долепи нежно длан до гърдите му. Без да го поглежда в очите.

— Ти — прошепна Сайра — си единственият човек, с когото може да ме притисне.

Тя докосна брадичката му, за да я задържи на място, и го целуна. Устата ѝ беше топла и мокра от сълзи. Като се отдръпна, зъбите ѝ одраскаха долната му устна.

Акос спря да диша. Не беше сигурен, че ще си спомни как се диша.

— Не се безпокой — пророни тя. — Няма да се повтори.

После отстъпи назад и се затвори в банята.