Смъртни белези

ГЛАВА 2 АКОС

— СЛУЧИ СЕ ПОСРЕД НОЩ — КАЗА ОЗНО, ИЗДУВАЙКИ ГЪРДИ. — Имах една драскотина на коляното, която започна да ме щипе. Докато отметна завивката, вече я нямаше.

Класната стая имаше една извита стена и две прави. В центъра ѝ беше разположена голяма пещ, заредена с жар-камъни, а учителката им все крачеше около нея със скърцащите си ботуши, докато им преподаваше. Понякога Акос броеше колко кръга ще направи за един час. Винаги бяха много.

Около пещта бяха наредени метални столове със стъклени екрани пред тях, поставени косо като плот на маса. Сега всичките светеха, готови да им покажат урока за деня. Само че учителката им още я нямаше.

— Покажи ни де — подкани го Риха, една от съученичките им. Тя винаги носеше шалове, избродирани с карти на Тувхе, както подобаваше на един истински патриот, и на никого не се доверяваше лесно. Чуеше ли нечие твърдение, бърчеше нос, докато не ѝ поднесяха доказателство.

Озно извади джобно ножче и поряза палеца си. От раната шурна кръв, но макар и в другия край на стаята, Акос видя, че кожата му започва да се затваря като цип.

Всеки получаваше своята дарба от потока, навършеше ли определена възраст, когато тялото му започнеше да се изменя — а ако съдеше по дребната си фигура, макар и на четиринайсет сезона, Акос нямаше скоро да се сдобие със своята. Понякога дарбите се предаваха по наследство, друг път — не. Едни бяха полезни, други — не. Тази на Озно определено беше от първите.

— Невероятно — възхити се Риха. — Нямам търпение да получа и моята. Усещал ли си каква ще е твоята, преди да се прояви?

Озно беше най-високото момче в класа им и винаги като приказваше с някого, заставаше близо до него, за да подчертае този факт. За последно говори с Акос миналия сезон, а като си тръгваха, майката на Озно коментира:

— Уж е орисан, а виж какъв е дребосък.

— Добро момче е — отвърна ѝ Озно.

Но Акос не беше „добро момче“, просто всички така описваха затворените хора.

Озно преметна ръка през облегалката на стола си и отметна кичур от тъмната си коса от очите си.

— Баща ми разправя, че колкото по-добре познаваш себе си, толкова по-подготвен ще си за дарбата си.

Риха кимна утвърдително и плитката ѝ се люшна по гърба ѝ. Акос беше готов да се обзаложи, че двамата с Озно ще станат двойка до края на сезона.

В този момент екранът до вратата примигна и се изключи. Всички лампи в стаята угаснаха, изчезна и светлината от коридора, която допреди малко проникваше изпод вратата. Думите на Риха замръзнаха върху устните ѝ. Акос чу силен глас откъм коридора. И скърцането на собствения му стол, докато се избутваше назад с него.

— Кересет…! — изшушука предупредително Озно.

Акос обаче не знаеше защо се страхува да надникне в коридора. Може би се боеше, че нещо ще изскочи от мрака и ще го ухапе.

Отвори врататa, колкото тялото му да мине през пролуката, и се показа в тесния коридор. Сградата беше кръгла, като повечето сгради в Хеса. Учителските кабинети се намираха в центъра, а класните стаи — по периферията на кръга. Разделяше ги коридорът. Без светлини беше толкова тъмно, че той виждаше единствено благодарение на аварийните фенери, горящи в оранжево на върха на всяко стълбище.

— Какво става?

Веднага разпозна гласа — Ори изникна в оранжевото сияние до източното стълбище. Пред нея стоеше леля ѝ Бадха, по неспретната, отколкото някога я е виждал: около лицето и висяха кичури коса, измъкнали се от кока ѝ, а копчетата на жилетката ѝ бяха закопчани накриво.

— В опасност си — обяви Бадха. — Време е за онова, на което съм те учила.

— Защо? — настоя Ори. — Идваш тук, измъкваш ме от клас, караш ме да оставя всичко и всички…

— Всички орисани са в опасност, не разбираш ли? Тук си прекалено уязвима. Трябва да се махаш.

— Ами Кересет? И те ли са застрашени?

— Не колкото теб.

Бадха сграбчи лакътя на Ори и я поведе към площадката на източното стълбище. Лицето на момичето беше в сянка и Акос не можа да види изражението ѝ. Но преди да свърне зад ъгъла, Ори обърна глава към него с разпиляна пред лицето ѝ коса, хватката на леля ѝ свличаше пуловера от рамото ѝ, разголвайки едната ѝ ключица.

Стори му се, че очите ѝ намериха неговите, ококорени и изпълнени със страх. Но не беше много сигурен. После някой извика името му.

Киси се зададе бързешком от единия учителски кабинет в центъра на сградата. Беше облечена в дебелата си сива рокля, на краката си носеше черни ботуши, а устата ѝ беше стисната.

— Ела с мен — нареди на брат си. — Викат ни в директорския кабинет. Татко пътува насам, ще го чакаме там.

— Какво… — подхвана Акос, но както често се случваше, тихият му гласец остана нечут.

— Хайде.

Киси бутна вратата, от която току-що бе излязла. Умът на Акос се луташе във всички посоки. Ори беше орисана. Всички светлини бяха угаснали. Баща им идваше да ги вземе. Ори беше в опасност. Той беше в опасност.

Киси го поведе по тъмния коридор. След това: отворена врата, запален фенер. Айджа се обърна към тях.

Директорът седеше срещу брат му. Акос не знаеше как се казва, наричаха го просто „директора“ и го виждаха само по време на изявления пред учениците или когато отиваше някъде. Акос не му обърна никакво внимание.

— Какво става? — попита той Айджа.

— Никой нищо не казва — отговори брат му, стрелвайки с поглед директора.

— Политика на училището е да оставяме подобни ситуации на преценката на родителите — заяви директорът.

Понякога съучениците им се шегуваха, че директорът имал машинни части вместо плът и ако го разпориш, ще се изсипят кабели. Поне такова впечатление създаваше, когато говори.

— И не можете да ни кажете за каква ситуация става дума? — попита го Айджа със същия тон, който майка им би използвала, ако беше там.

А къде е тя, между другото? зачуди се наум Акос. Баща им идваше да ги вземе, но никой не казваше нищо за майка им.

— Айджа — обади се Киси и шепотът ѝ успокои и двама им с Акос. Понякога имаше чувството, че излива думите си в жуженето на потока в него, укротявайки духа му.

Магията ѝ подейства още малко и директорът, Айджа, Киси и Акос се умълчаха, притаили дъх в очакване.

— Стана студено — коментира накрая Айджа.

Под вратата наистина се промъкваше течение, смразяващо глезените на Акос.

— Знам. Наложи се да прекъсна електрическото захранване — отвърна директорът. — Възнамерявам да изчакам, докато тръгнете, преди да го включа.

— Прекъснал сте захранването заради нас? Защо? — попита Киси със същия меден придумващ гласец, който използваше, когато искаше да остане до по-късно вечерта или да получи още един десерт. Върху родителите им нямаше подобен ефект, но директорът се разтопи като свещ. Акос направо очакваше да види локва восък под бюрото му.

— Само така можем да изключваме екраните при сигнал за тревога от Съвета — отвърна кротко директорът.

— Значи е имало сигнал за тревога — продължи с примамващ тон Киси.

— Да. Подаде го Председателят рано тази сутрин.

Айджа и Акос се спогледаха. Киси се усмихваше спокойно, сключила ръце върху коленете си. На тази светлина, с къдравата коса, обрамчила лицето ѝ, нямаше никакво съмнение, че е дъщеря на Осех. Баща им също можеше да получи всичко, което си поиска, с усмивки и думи, усмирявайки хора, сърца, разговори.

Тежък юмрук заблъска по вратата на кабинета и избави восъчния човек от пълно разтапяне. Акос знаеше, че е баща му, защото при последния удар дръжката на вратата падна, тъй като металната пластина, която я прикрепяше към дървото, се сцепи през средата. Беше загубил контрол над себе си и дарбата му го демонстрираше. Баща им все поправяше разни неща, но в половината случаи той самият беше причината да се счупят.

— Извинете — смотолеви Осех, като влезе в стаята.

Върна валчестата дръжка на мястото ѝ и проследи пукнатината с върха на пръста си. Металът се спои и пластината cтанa почти като нова, макар и с леко грапав белег през средата. Майка им твърдеше, че невинаги поправя нещата безупречно и кухнята им беше пълна с доказателства — леко криви чинии, дръжки на чаши с щръкнали ръбове.

— Господин Кересет — подхвана директорът.

— Директоре, благодаря ви, че реагирате своевременно — каза баща им.

По устните му нямаше и сянка от усмивка. Сериозното му лице уплаши Акос повече от притъмнелите коридори, от крещящата леля на Ори, от стиснатата уста на Киси. Баща им вечно се усмихваше дори когато ситуацията не го предполагаше. Майка им наричаше тази негова склонност най-надеждната му броня.

— Хайде, Малко дете, По-малко дете. Най-малко дете — изброи без обичайното си чувство за хумор Осех. — Да си вървим у дома.

Тримата се отправиха към изхода на училището още щом каза „у дома“. Минаха през гардеробната и закачалките за палта, изравяйки сред еднаквите сивкави кожи онези с избродирано върху трите яки Кересет. В първия момент Киси и Акос объркаха своите, но бързо ги размениха — това на Акос я стягаше в ръцете, а нейното беше твърде дълго за ниския му ръст.

Семейният ховър ги чакаше пред училището с отворена врата. Беше малко по-голям от повечето, макар и също толкова тумбест, а тъмният му метален корпус беше наслоен с мръсотия. Новинарската емисия, която обикновено се носеше като низ от думи из вътрешността му, сега не беше включена. Същото важеше и за навигационния екран, така че гледаха само как Осех натиска копчета и дърпа лостове, без ховърът да им казва какво точно прави. Не си сложиха колани, на Акос му се струпаше глупаво да губят време за такива дреболии.

— Татко… — подхвана Айджа.

— Тази сутрин Съветът реши да обяви каква е ориста на надарените родове — обясни баща им. — Преди години оракулите им повериха тази информация в израз на доверие. Обикновено ориста на всеки става публично достояние чак след смъртта му, като преди това за нея знаят само той самият и семейството му, но сега… — Очите му ги обходиха един по един. — Сега ориста ви излезе наяве.

— И каква е? — попита Акос шепнешком в същия момент, в който Киси попита:

— И защо това да е опасно?

Баща им отговори на нейния въпрос.

— Не за всеки с орис е опасно. Но опасността за някои е… по-голяма.

Акос се сети как лелята на Ори я теглеше за лакътя към стълбището. Тук си прекалено уязвима. Трябва да се махаш.

Ори имаше орис, и то опасна. Но доколкото Акос си спомняше, фамилията Редналис не присъстваше в списъка с орисани родове. Изглежда, това не беше истинското ѝ име.

— Какви са нашите? — поинтересува се Айджа и Акос му завидя за силния, бистър глас.

Понякога, когато будуваха до по-късно от позволеното, брат му се опитваше да шепне, но не след дълго някой от родителите им идваше да им изшътка. С Акос беше точно обратното, той пазеше ревностно тайните си. Затова и още не беше казал на останалите за Ори.

Ховърът прелетя над полета от ледоцвети, които баща им поддържаше. Простираха се с километри във всяка посока, разделени от ниски телени огради: жълти завистници, бели невинности, пълзящи зелени харви, кафяви сендеси и накрая, червени тихоцвети, защитени в телена клетка с протичащ по нея поток. Преди да сложат клетката, много хора слагаха край на живота си, хвърляйки се в полето с тихоцвети и умирайки сред ярките им венчелистчета — само за няколко секунди отровата ги приспиваше завинаги. Лека смърт, мислеше си Акос. Да се унесеш във вечен сън сред цветно поле, с бялото небе над теб.

— Ще ви кажа, когато сме в безопасност — обяви баща им с престорено ведър тон.

— Къде е мама? — попита Акос и този път Осех го чу.

— Майка ви…

Осех стисна зъби и в седалката под него се отвори голяма цепнатина като коричка на хляб, разпукващ се в печката. Той изруга и прокара ръка по нея, за да я затвори. Акос примига уплашено, като видя това. Какво го беше ядосало толкова?

— Не знам къде е майка ви — довърши баща им. — Но съм сигурен, че е добре.

— И не те е предупредила за всичко това? — попита Акос.

— Може да не е знаела — прошепна Киси.

Но всички бяха наясно, че не е така. Сифа винаги, винаги знаеше.

— Всичко, което майка ви прави, си има причина. Макар и понякога да не ни е ясна — обясни Осех, леко поуспокоен. — Трябва да ѝ имаме доверие дори когато ни е трудно.

Акос не беше сигурен, че баща му вярва в собствените си думи. Сякаш ги казваше само за да си напомни как стоят нещата.

Осех кацна на предната им ливада, смачквайки с ховъра туфите, прошарени с переста трева. Перестата трева зад къщата им се простираше докъдето поглед стигаше. Странни неща се случваха на хората, когато се оказваха сред нея. Чуваха шепоти или виждаха тъмни силуети сред зелените стръкове, газеха в сняг, ако се отклонят от пътеката, или ги поглъщаше земята. Страховити истории се разнасяха от уста на уста и често някой мярваше цял скелет от ховъра си. Тъй като живееше близо до равнината с переста трева, Акос беше свикнал да не обръща внимание на лицата, които го налитаха от всички посоки, шепнейки името му. Понякога бяха достатъчно ясни, че да ги разпознае: покойни баби и дядовци, родителите му с изопачени, мъртвешки образи, негови съученици, които му се подиграваха.

Но когато слезе от ховъра и се пресегна да докосне стръковете над главата му, Акос осъзна с недоумение, че не чува гласове, нито пък вижда гротескни образи.

Спря на място и огледа високата трева за следи от обичайните халюцинации. Но нямаше нищо такова.

— Акос! — изсъска Айджа.

Странно.

Той последва брат си до входната врата. Осех я отключи и всички се скупчиха във фоайето, за да съблекат палтата си. Но още щом вдиша въздуха в дома им, Акос усети, че нещо не е наред. Къщата им винаги ухаеше приятно като хляба, който баща им печеше сутрин в студените месеци, но сега миришеше на моторно масло и пот. Вътрешностите на Акос се усукаха като опънато въже.

— Татко — пророни той, докато Осех включваше лампата.

Айджа извика. Киси се задави. А Акос замръзна на място.

Във всекидневната им стояха трима мъже. Единият беше висок и слаб, вторият — още по-висок и широкоплещест, а третият — нисък и набит. И тримата носеха брони, които блестяха на жълтеникавата светлина от жар-камъните, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни, но всъщност бяха много, много тъмносини. В юмруците си стискаха металните дръжки на мечове на потока, черните им пипала се увиваха около ръцете им от силата на потока в тях, свързвайки оръжията с ръцете им. Акос беше виждал подобни, но само у войниците, които патрулираха из Хеса. За какво им бяха нужни в дома на фермер и оракул?

Без да осъзнава, Акос знаеше истината: тези мъже бяха шотетци. Врагове на Тувхе, техни врагове. Хора като тях бяха отговорни за всяка запалена свещ пред паметника на загиналите в шотетското нападение. Те бяха белязали сградите на Хеса с пречупени образи, строшавайки стъклата им, бяха избили най-храбрите, най-силните, най-свирепите им воини, опечалявайки семействата им. Сред тях беше бабата на Акос, с ножа ѝ за хляб, както им разказваше баща им.

— Какво правите тук? — попита напрегнато Осех.

Всекидневната изглеждаше недокосната, възглавниците бяха все така подредени около ниската маса, пухеното одеяло беше скупчено до камината, където Киси обичаше да чете. От огъня бяха останали само мъждукащи въглени и въздухът вече изстиваше. Баща им мина пред тях, така че да ги скрие с тялото си.

— Жената я няма — обяви единият на спътниците си. — Къде ли се е дянала?

— Оракул — отвърна един от другите. — Трудни са за хващане.

— Знам, че говорите езика ни — обади се отново Осех, този път с по-твърд тон. — Престанете да бръщолевите, сякаш не ме разбирате.

Акос се намръщи. Не беше ли чул, че говорят за майка им?

— Много е опърничав този — коментира най-високият. Имаше златисти очи, забеляза Акос, досущ като разтопен метал. — Как се казваше?

— Осех — отговори най-ниският.

Цялото му лице беше осеяно с белези, малки резки във всички посоки. Кожата около най-дългата, до едното му око, беше набръчкана. Името на баща им звучеше грубо в устата му.

— Осех Кересет — рече златоокият, но този път прозвуча… различно. Сякаш внезапно бе проговорил с осезаем акцент, какъвто нямаше преди малко. Как е възможно? — Казвам се Вас Кузар.

— Знам кой си — отвърна Осех. — Не живея с глава, заровена в земята.

— Хванете го — нареди мъжът на име Вас и най-ниският се хвърли към баща им.

Киси и Акос отскочиха назад, а шотетският войник и баща им сплетоха ръце в борба. Осех стисна зъби. Огледалото във всекидневната се пръсна на парчета. После рамката на снимката от сватбения ден на родителите им върху полицата над камината се разцепи на две. Въпреки това шотетският войник успя да стисне бунтуващия се Осех в хватката си и да го отведе във всекидневната, оставяйки Айджа, Киси и Акос сами.

Най-ниският войник принуди баща им да коленичи и допря своя меч на потока до гърлото му.

— Задръж децата тук — нареди Вас на тънкия.

В този момент Акос си спомни за вратата зад тях. Хвана дръжката и я завъртя. Но докато я дръпне, някой грубо го стисна за рамото и шотетският войник го вдигна във въздуха с една ръка. Силна болка премина през рамото на Акос и той ритна крака на похитителя си. Шотетецът само се изсмя.

— Дребно тънкокожо момче — изплю войникът. — Мен ако питаш, с жалката ти рaca трябва да се предадете още сега.

— Не сме жалки! — оспори Акос.

Глупаво възражение, отговор на хлапак, който не знае как да спечели спор. Но поради една или друга причина той успя да прикове всички на място. Не само мъжът, стиснал ръката му, но и Киси, Айджа и Осех. Всички впериха погледи в Акос и — проклет дa бъде, лицето му откликна с най-неуместното изчервяване в целия му живот.

Вас Кузар се изсмя.

— Най-малкото ти дете, предполагам — обърна се той към Осех. — Знаеше ли, че говори шотетски?

— Не говоря шотетски — отвърна с тънък гласен Акос.

— Напротив, току-що го направи — отбеляза Вас. — Чудно ми е как семейство Кересет се е сдобило със син с шотетски корени?

— Акос — прошепна смаяно, почти въпросително Айджа.

— Нямам шотетски корени! — озъби се Акос и тримата войници се засмяха в един глас.

Чак тогава Акос чу уверените думи, излизащи от собствената му уста, чу насечените срички със затворени гласни. Чу шотетски, език, който никога не беше учил. Толкова различен от мелодичния тувхийски, който звучеше като вятър, улавящ полета на снежинките.

Говореше шотетски. И то не пo-зле от войниците. Но как, как бе възможно да говори език, който никога не е учил?

— Къде е жена ти, Осех? — попита Вас, насочвайки вниманието си отново към баща им. Завъртя меча на потока в юмрука си и черните пипала се размърдаха върху кожата му. — Ще я попитаме лично дали е палувала с някой шотетец, или споделя превъзходната ни кръв и е решила да не те уведоми по въпроса. При всички случаи оракулът ще е наясно как така най-малкият ѝ син говори свободно езика на откровенията.

— Няма я — отсече Осех. — Както сами виждате.

— Тувхеецът се има за много хитър? — отбеляза Вас. — Аз пък смятам, че е опасно да се правиш на хитър пред враговете си.

— Несъмнено в главата ти се въртят много глупави мисли — отвърна Осех и някак успя да изгледа отвисоко Вас, въпреки че беше принуден да коленичи против волята си. — Слуга на Ноавек. Ти си като мръсотията под ноктите ми.

Вас заби юмрук в лицето му с такава сила, че баща им се стовари настрани. Айджа извика и се хвърли към него, но войникът, стиснал ръката на Акос, го възпря. Вече държеше и двамата братя, без дори да се напряга, макар че Айджа, навършил шестнайсет сезона, беше почти с ръста на възрастен мъж.

Ниската маса във всекидневната се сцепи през средата, от край до край, и двете половини паднаха в противоположни посоки. Всички дреболии върху повърхността ѝ — стара чаша, книга, няколко парчета дърво, които баща им си беше приготвил за резбоване, се разпиляха по пода.

— На твое място — рече гърлено Вас — бих овладял дарбата си, Осех.

Осех долепи длан до лицето си за миг, после стрелна ръка и сграбчи китката на ниския, белязан шотетец от едната му страна и я усука толкова силно, че охлаби хватката му. Без да губи време, баща им грабна дръжката на меча на потока и я изтръгна от юмрука му, обръщайки оръжието към собственика му, и повдигна вежди.

— Давай, убий го — подкани го Вас. — Има още десетки като него, но синовете ти са ограничен брой.

Устната на Осех беше подута и кървеше, но той облиза кръвта с върха на езика си и надникна през рамо към Вас.

— Не знам къде е жена ми — повтори той. — Трябваше да проверите в храма. Точно тук няма да дойде, ако ви е усетила.

Вас погледна с усмивка меча в ръката му.

— Няма значение — каза на шотетски, надничайки към войника, който държеше Акос с едната си ръка, а с другата притискаше Айджа към стената. — Наш приоритет е детето.

— Знаем кой е най-малкият — отвърна войникът на същия език и отново дръпна Акос за ръката. — Но кой от другите двама е роден втори?

— Татко — извика отчаяно Акос. — Искат да знаят кой е По-малкото дете. Кой от двамата е роден преди мен…

Войникът пусна Акос, но само за да го зашлеви с опакото на ръката си по едната скула. Акос залитна и се блъсна в стената, Киси простена, приведе се над него и замилва с пръсти лицето му.

Осех извика през зъби и скочи в атака, забивайки отнетия меч на потока дълбоко в тялото на Вас, право през бронята.

Вас дори не трепна. Просто се усмихна злобно, хвана дръжката на меча и го изтръгна от плътта си. От раната шурна кръв и попи в тъмните му панталони.

— Знаеш името ми, но не и каква дарба притежавам? — учуди се кротко Вас. — За твое сведение, не усещам болка.

Той отново сграбчи лакътя на Осех, издърпа ръката му към себе си и заби острието в меката ѝ част, разсичайки плътта надолу, докато баща им не застена така, както Акос никога не гo беше чувал преди. Кръв оплиска пода. Айджа изкрещя отново и се загърчи в хватката на войника, а Киси изкриви лице, без да издаде нито звук.

Акос не можеше да стои безучастно. Скочи на крака, колкото и да го болеше скулата, въпреки че не беше в състояние да направи нищо.

— Айджа — каза тихо. — Бягай.

И се хвърли върху Вас, решен да зарови пръсти в раната му, дълбаейки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не стигне костите му, сърцето му.

Борба, крясъци, вопли. Всички ужасни звуци се сляха в ушите на Акос. И той заблъска безполезно бронята, покриваща ребрата на Вас. Ударите накараха ръката му да запулсира от болка. Белязаният войник дойде и го хвърли на пода като чувал с брашно. После стъпи с ботуш върху лицето му и го натисна. Акос усещаше стърженето на песъчинки по кожата си.

— Татко! — изкрещя Айджа. — Татко!

Акос не можеше да помръдне главата си, но като вдигна очи, видя баща си на земята между стената и вратата. Лакътят му беше извит назад под странен ъгъл, а около главата му като ореол се разливаше кръв. Киси коленичи до Осех и треперещите ѝ ръце закръжаха над раната в гърлото му. Вас стоеше над нея с окървавен нож.

Акос се вцепени.

— Остави го да стане, Сузао — нареди Вас.

Сузао, войникът, който беше стъпил върху лицето му, махна крака си и го вдигна от земята. Акос не можеше да откъсне очи от тялото на баща си, от гърлото му, чиято кожа се беше разцепила като масата във всекидневната, от огромната локва кръв около него — как бе възможно човек да има толкова много кръв в тялото си? — и тъмния ѝ, оранжево-червеникаво-кафяв цвят.

Вас още държеше окървавения нож. Ръцете му бяха мокри.

— Готови ли сме, Калмев? — попита високият шотетец.

Той изръмжа в отговор. Беше сложил метална скоба около китките на Айджа. Ако брат му преди се съпротивляваше, то силите му се бяха изчерпали и сега се взираше безизразно в баща им, проснат на пода във всекидневната им.

— Благодаря, че ми отговори кой от тези двамата търсим — каза Вас на Акос. — Май и двамата ще дойдете с нас заради ориста си.

Сузао и Вас обградиха Акос и го блъснаха напред. Той им се изплъзна в последния момент, падна нa колене до баща си и докосна лицето му. Осех беше топъл и лепкав на допир. Очите му още бяха отворени, но животът ги напускаше с всяка изминала секунда като вода, изтичаща през канала. Те се преместиха към Айджа, тласкан навън от шотетските войници.

— Ще го върна у дома — обеща Акос, разтърсвайки леко баща си, за да го погледне. — Кълна се.

Акос не беше до баща си, когато животът най-накрая го напусна. Бешe сред перестата трева, в ръцете на врага.