Смъртни белези

ГЛАВА 20 CАЙРА

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ИЗПЪЛНИХ ДЪЛГА СИ И ПРИСЪСТВАХ на екзекуцията на Зосита Сурукта. Случи се пред шумна, многолюдна публика — първото празнично събитие след Фестивала на странството. Стоях отстрани с Вас, Айджа и Акос, докато Ризек изнасяше дълга реч за предаността и силата на шотетското единствено, завистта на галактиката, тиранията на Съвета. Има стоеше до него с ръце на парапета, потропвайки мелодично с пръсти.

Когато Ризек плъзна острието на ножа си по гърлото на Зосита, ми се доплака, но преглътнах сълзите си. Тялото ѝ се свлече на земята и тълпата изрева тържествено, а аз затворих очи.

Когато ги отворих, ръцете на Има трепереха върху парапета. Кръвта на Зосита беше оплискала Ризек. А навътре в тълпата Тека покри устата си с ръка.

Докато кръвта на Зосита се разливаше по пода, също като тази на бащата на Акос и на още много други, усещах престъплението на брат ми като възтясна риза, която не можех да съблека.

И се радвах, че все още съм в състояние да усещам, макар и нещо такова.

Подът на товарния отсек беше осеян с купчини сиви комбинезони, подредени по размер. От моето място приличаха на речни камъни. Комбинезоните бяха водонепромокаеми, изработени специално за странствата до Пита. По продължение на задната стена бяха наредени и купчини с водонепромокаеми маски, които щяха да пазят очите ни от дъжда по време на лова. Стари отпадъци от някое отдавнашно странство, но все пак полезни.

Летателният кораб на Ризек за странствата с гладките му, златни криле, чакаше до люка. Щеше да отведе брат ми, мен, Има, Вас, Айджа, Акос и още неколцина до повърхността на Пита, за да се отдадем на политически игри с питарските лидери. Ризек държеше да установи „приятелски взаимоотношения” — съюз. И да си осигури военна подкрепа, разбира се, Ризек беше добър в дипломатическите преговори, за разлика от баща ни. Явно го е наследил от майка ни.

— Трябва да вървим — каза Акос иззад рамото ми.

Днес стоеше сковано, изтръпваше от болка, доближеше ли чаша до устните си, и приклякваше, вместо да се наведе, ако трябваше да вземе нещо от земята.

Потреперих само от гласа му. Мислех си, че целувката отпреди няколко дни ще ме освободи от подобни чувства, ще разбули мистерията какво ще е усещането, ако го целуна, но в крайна сметка това само влоши нещата. Сега вече знаех какво е чувството, какъв е вкусът му и копнеех за още.

— Май си прав — отвърнах и заслизахме рамо до рамо по стълбите към товарния отсек.

Пред нас малкият транспортен кораб блестеше като озарено от слънцето стъкло под яркото изкуствено осветление. Върху полирания му корпус стоеше шотетския йероглиф, обозначаващ Ноавек.

Макар и лъскав отвън, отвътре малкият летателен съд изглеждаше като всеки транспортен кораб: в дъното му имаше тоалетно помещение и скромен камбуз, по стените бяха наредени сгъваеми седалки с предпазни колани, а отпред, на носа на кораба, беше навигационната кабина.

Баща ми ме беше научил да пилотирам — едно от малкото ни общи занимания. Трябваше да нося дебели ръкавици, за да не се смущава дарбата ми на потока от апаратурата на кораба. По онова време бях твърде малка за пилотския стол, затова ми беше намерил възглавница, на която да седна. Не беше търпелив учител, доста ми крещя, но като схванах механизма, започна да повтаря „Добре“ с отривисто кимване, сякаш забиваше комплиментите с чук.

Умря, когато бях на единайсет сезона по време на едно странство. Само Ризек и Вас бяха с него — нападнали ги пирати и трябвало да се спасяват. Ризек и Вас се върнаха невредими, донасяйки буркан с очите на изтребените си врагове, но Лазмет Ноавек нямаше този късмет.

Вас ме настигна, докато вървях към транспортния кораб.

— От мен се иска да ти напомня, че трябва да се представиш блестящо пред питарците.

— Да не си мислиш, че съм Ноавек от вчера? — озъбих му се. — Знам какво да правя.

— Може и да си Ноавек, но се държиш все по-неконтролируемо — отвърна Вас.

— Изчезвай, Вас — процедих, твърде уморена да измисля нещо по-язвително.

За щастие, той ме послуша и закрачи към предната част на кораба, където братовчед ми Вакрез говореше с един от техниците. Мярнах светла коса и извърнах очи към Тека — не работеше по нашия кораб, разбира се, а чоплеше встрани някакъв панел с жици. Не използваше инструменти, просто слагаше жакове на кабелите със затворени очи.

Поколебах се за момент. Усещах, че съзнанието ми се готви за действие, макар и да не бях сигурна точно какво. Знаех само, че твърде дълго съм бездействала, докато край мен се вихреше война, и беше крайно време да се включа.

— Ще се видим на кораба — казах на Акос. — Искам да поговоря с дъщерята на Зосита.

Той се подвоуми с ръка до лакътя ми, сякаш се канеше да облекчи болката ми. Но после като че ли размисли, пъхна ръка в джоба си и закрачи мудно към кораба.

Като доближих Тека, тя измъкна ръка от плетеницата жици и отбеляза нещо на малкия екран върху коленете си.

— Никога ли не те хваща ток? — попитах я.

— Не — отвърна тя, без да вдига поглед. — Усещам просто вибрация, освен ако жиците не са мъртви. Какво искаш?

— Среща — отговорих. — С приятелите ти. Знаеш кои.

— Чуй какво — обърна се накрая тя. — На практика ме принуди да предам собствената си майка, а само преди два дни брат ти я уби за назидание. — Окото ѝ беше зачервено от плач. Защо си мислиш, че имаш право да ме молиш за каквото и да било?

— Не те моля — поправих я. — Казвам ти какво искам и смятам, че твоите хора ще искат същото. Постъпи, както сметнеш за добре, но не мисля, че ти решаваш, или греша?

Превръзката върху едното ѝ око беше по-плътна от обичайното и кожата над нея блестеше леко, сякаш цял ден се е потила. Може би беше точно така, каютите на техниците се намираха до бучащите машини, които задвижваха кораба.

— И как да ти се доверим? — попита гърлено.

— Отчаяни сте, също като мен — отвърнах. — Отчаяните хора постоянно правят глупави грешки.

Люкът от лявата страна на транспортния кораб се отвори, осветявайки пода.

— Ще видя какво мога да направя — съгласи се накрая Тека. После кимна с брадичка към малкия кораб. — Правите ли нещо полезно в оная бракма? Или просто любезничите с политици? — Тя поклати глава. — Кралските особи сигурно не ходят на лов за отпадъци, а?

— Аз ходя — отвърнах отбранително.

Но беше глупаво да сe преструвам пред човек като нея, че животът ми не е бил привилегирован, в сравнение с нейния. Все пак тя беше едноокото момиче, останало без семейство, и живееше в килер.

Тека изсумтя и насочи поглед към жиците.

Акос гледаше Вас, който седеше отсреща, сякаш се канеше да го стисне за гърлото. На две седалки разстояние от него седеше Има, облечена елегантно както винаги, дори в тази поза дългата ѝ, тъмна пола покриваше глезените ѝ. Изглеждаше като на официална закуска с дипломатически особи, вместо закопчана на твърда седалка на борда на космически кораб. Айджа седеше със затворени очи на мястото до тоалетната. Между Има и Айджа бяха Вакрез и съпругът му Малан, както и Сузао Кузар жена му била твърде, болна, за да пътува. Ризек седеше до капитан Рел.

— Всъщност коя планета избраха Ревизорите, анализирайки движенията на космическия поток? — провикна се към Ризек Има. — Огра?

— Да, Огра — засмя се през рамо Ризек. — От голяма полза щеше да ни е, няма що.

— Понякога избира потокът — отпусна глава назад Има. — Друг път — ние.

Думите ѝ прозвучаха почти като мъдрост.

Рел натисна няколко копчета и двигателите забучаха, после дръпна лоста на ховър механизма и корабът се отлепи от земята с леко потреперване. Вратите на товарния отсек се отвориха, разкривайки северната полусфера на водната планета под нас.

Беше изцяло погълната от облаци заради бурята, която се вихреше по повърхността ѝ. Градовете, напълно забулени, бяха плаващи, така че да се нагаждат към приливите и отливите и да понасят силните ветрове, дъжда и гръмотевичните бури. Рел подкара кораба и се изстреляхме в космоса, попадайки за миг в пустата прегръдка на тъмнината.

Навлязохме в атмосферата на Пита за отрицателно време. Внезапното покачване на налягането сякаш смачка тялото ми, чух някой в задната част на кораба да повръща. Стиснах зъби и принудих очите си да останат отворени. Спускането беше любимата ми част, когато необятната земна шир се разгръщаше пред нас — в този случай водна шир, тъй като, с изключение на няколко блатисти острова, тази планета беше изцяло потопена във вода.

Когато проникнахме през облачната покривка, от гърдите ми се изтръгна възторжен звук. По корпуса на кораба ни задрънча дъжд и Рел включи визуализатора, за да не се мъчи да гледа през плътната завеса от дъждовни капки. Но и през капките, и на екрана виждах гигантски, пенести вълни в синьо, сиво и зелено и кълбовидни стъклени сгради върху водната повърхност, понасящи смело напора на водата.

Не можах да се сдържа и надникнах към Акос, чието лице бе замръзнало от изумление.

— Поне не сме на Трела — казах му с надеждата да го изтръгна от шока. — Там небето гъмжи от птици. Стана страшно, когато цяло ято се блъсна в предното ни стъкло. После трябваше да ги стържем с нож.

— Участвала си лично? — учуди се Има. — Колко очарователно.

— Да, за твое сведение, поносимостта ми към гнусни неща е голяма — отвърнах. — Често имам нужда от нея. Сигурна съм, че и с теб е така.

Вместо да отговори, Има затвори очи. Но в мига преди това май я видях да поглежда към Ризек. Едно от гнусните неща, които понасяше, сигурна съм.

Нямаше как да не се възхитя на таланта ѝ за оцеляване.

Полетяхме над вълните и мощният вятър забрули кораба ни. Отгоре развълнуваните води приличаха на набръчкана кожа. Повечето хора намираха пейзажа на Пита за монотонен, но на мен ми харесваше как по свой начин пресъздава в умален мащаб необятния космос.

Минахме над една от многото плаващи купчини боклуци, върху която шотетците скоро щяха да кацнат, за да оберат каквото сметнеха за годно. Беше по-голяма, отколкото си представях, с размерите на градски квартал, и осеяна с камари метал във всевъзможни нюанси. Умирах от желание да кацнем на нея, да претърся мокрите ѝ артефакти, за да изровя ценното. Но корабът ни продължи напред.

Столицата на Пита, Сектор 6 — питарците не се славеха с поетичните си имена, — плаваше върху сивкавочерното море на екватора на планетата. Сградите ѝ приличаха на понесени от течението сапунени мехури, макар че бяха закотвени с гигантска подводна конструкция, която мнозина наричаха инженерно чудо и по чиято поддръжка работеха най-добре платените служители в галактиката. Рел насочи кораба ни към площадката за кацане и аз загледах през прозорците как някакво механично съоръжение пълзи към нас откъм една от близките сгради — нещо като тунел, който щеше да ни запази сухи. Жалко. Исках да усетя, дъжда по кожата си.

Всички, с изключение на Рел, слязоха от кораба и ние с Акос ги последвахме — на известно разстояние. Ризек, който вървеше най-отпред с Има до себе си, поздрави един питарски сановник и той му отвърна с отривист поклон.

— На какъв език предпочитате да проведем разговорите? — попита питарецът на толкова лош шотетски, че едвам го разбрах.

Мъжът имаше тънък, бял мустак, приличащ на плесен над горната му устна, и големи, тъмни очи.

— Всички говорим свободно отирийски — отвърна подразнено Ризек.

Шотетците се славехме с това, че говорехме само собствения си език, благодарение на политиката на баща ми, а вече и на брат ми, да държат народа в невежество относно истинските механизми на галактиката. Нo Ризек открай време се засягаше, когато някой предположи, че владее само един език, сякаш по този начин хората го обявяваха за глупав.

— Какво облекчение, сър — отвърна сановникът на отирийски. — Боя се, че тънкостите на шотетския ми убягват. Позволете да ви отведа до стаите, отредени за вас.

Докато вървяхме по временния тунел, под трополенето на дъжда, изпитах непреодолимо желание да сграбча най-близкия питарец и да му се примоля да ме измъкне оттук, от Ризек и заплахите му и спомена за това, което причини на единствения ми приятел.

Но не можех да оставя на това място Акос, чиито очи биха вперени в тила на брат му.

Между настоящото странство и онова, по време на което баща ми бе загубил живота си, имаше четири други странства. Последното ни отведе на Отир, най-богатата планета в галактиката, и там Ризек установи новата си дипломатическа политика. Някога тази част беше привилегия на майка ми, очаровайки водачите на всяка посетена планета, докато баща ми ръководеше лова на отпадъци. Но след смъртта ѝ Лазмет бързо откри, че не умее да очарова като нея — голяма изненада! — и шотетската дипломация се провали, създавайки напрежение в отношенията, ни с останалите планети в галактиката. Напрежение, което Ризек възнамеряваше да намали планета след планета, усмивка след усмивка.

Канцлерът на Отир ни приветства с тържествена вечеря в трапезарията си, всеки сантиметър от която беше позлатен — от чиниите и боята по стените до покривката на масата. Съпругата му ни уведоми, че избрали точно тази зала, защото цветът ѝ щял да подхожда на тъмносините ни официални брони. После любезно се извини за прекалената ѝ показност интелигентно замислен ход, на който се възхитих още тогава. На сутринта ни предложиха среща с личния си доктор, тъй като бяха прочути в цялата галактика с медицинските си технологии. Аз отказах. Беше ми омръзнало от доктори.

Още от самото начало знаех, че посрещането на Пита няма да е толкова повърхностно, колкото на Отир. Всяка култура се беше посветила на нещо: Отир — на удобствата, Огра — на мистериозното, Тувхе — на ледоцветите, Шотет — на потока, Пита — на практичността и т. н. Питарците бяха педанти в изобретяването на най-устойчивите, гъвкави, многофункционални материали и конструкции. Канцлерът — фамилията ѝ беше Нато, но не помнех първото ѝ име, тъй като никой не го използваше — живееше в огромна, но изцяло прагматична подземна сграда от стъкло. Нитарският народ беше избрал своя канцлер с преки избори.

Стаята, която щях да споделям с Акос — сановникът ни удостои с многозначителен поглед, когато ми я предложи, но аз просто го игнорирах, — беше под водата и през стъклото се виждаха спокойното море, в което се мержелееха тъмни силуети. Това обаче беше единствената ѝ украса. Останалите ѝ стени бяха празни, чаршафите — колосани и бели. В единия ъгъл стоеше койка на метални крака с гумени предпазители.

Питарските ни домакини бяха организирали не изтънчена вечеря, а събитие, което бих нарекла бал, ако имаше и танци. Но вместо да танцуват, хората просто стояха на групички, облечени в дрехи, които навярно бяха нитарският вариант на официално облекло: костюми от нееластична, водонепромокаема материя в изненадващо ярки цветове — вероятно за да се открояват по-лесно в дъжда. Нито една жена не носеше рокля или пола. Внезапно съжалих, че реших да облека една от роклите на майка ми, черна и покриваща тялото ми от врата до пръстите на краката ми, за да не се виждат сенките на потока.

Салонът беше изпълнен с тих говор. Между групичките хора се движеха прислужници с подноси в ръце и предлагаха питиета и ордьоври. Синхронизираните им движения бяха най-близкото нещо до танц в залата.

— Доста е тихо тук — коментира шепнешком Акос, обвивайки с пръсти лакътя ми.

Опитах да не обръщам внимание на допира му. Просто облекчава болката ти, това е, нищо не се е променило, всичко си е същото, както преди…

— Пита не се слави с танци — обясних. — Нито с бойни изкуства.

— Да разбирам, че не е любимата ти планета.

— Обичам да се движа.

— Забелязах.

Усещах дъха му от едната страна на шията си, макар и да не беше толкова близо до мен, чувствителността ми към него се изостряше все повече. Изтръгнах ръката си от хватката му, за да приема питието, което една сервитьорка ми предлагаше.

— Какво е това? — попитах я и си дадох сметка колко силен е акцентът ми.

Сервитьорката изгледа смутено почернялата ми от сенки ръка.

— Има ефект като отвара от ледоцвет — отвърна тя. — Притъпява сетивата и повдига духа. Вкусът му е сладко-кисел.

Акос също си взе чаша, изпращайки сервитьорката с усмивка.

— Щом не е от ледоцвети, от какво е? — учуди се той.

Все пак тувхийците се прекланяха пред ледоцветите. Какво знаеше той за каквито и да било други субстанции?

— Нямам представа. Солена вода? Моторно масло? — отвърнах. — Просто го опитай, едва ли ще ти навреди.

И двамата отпихме. В отсрещния край на стаята Ризек и Има се усмихваха вежливо на съпруга на канцлер Нато, Век. Лицето му беше сивкаво, а кожата висеше от костите му сякаш беше полутечна. Дали пък гравитацията тук не беше по-силна? Определено се чувствах по-тежка от обичайното, но това вероятно се дължеше на неотклонното наблюдение на Вас. Следеше дали се държа прилично.

Изгледах намръщено полупразната си чаша.

— Отвратително.

— Любопитно ми е — подхвана Акос. — Колко езика говориш?

— Ами, само шотетски, тувхийски, отирийски и трелански — изброих аз. — Но знам и по малко золдски, питарски… и учех огрански, преди ти да пристигнеш и да ме разсееш.

Той повдигна вежди.

— Какво? — попитах. — Нямам приятели. Разполагам с много свободно време.

— Толкова си сигурна, че никой не те харесва.

— Знам какво представлявам.

— Така ли? И какво е то?

— Нож — отвърнах. — Нагорещен ръжен. Ръждив пирон.

— Ти си много повече.

Той докосна лакътя ми, за да ме завърти към себе си. Съзнавах, че го гледам странно, но не можех да променя изражението си. Сякаш лицето ми държеше да остане така.

— Искам да кажа — продължи той, пускайки лакътя ми, че все пак не си тръгнала да… вариш плътта на враговете си.

— Не говори глупости — порицах го. — Ако ще ям плътта на враговете си, няма да я варя, а ще я пека. Кой би ял сварена плът? Гнусно.

Той се засмя и като че ли ми просветна.

— Ама и аз ги говоря едни. Нe се замислих — отвърна той. — Съжалявам, че трябва аз да ти го съобщя, но май суверенът изисква присъствието ти.

И наистина, когато погледнах към Ризек, той ме гледаше. Вдигна рязко брадичка.

— Случайно да носиш отрова? — попитах Акос, без да извръщам очи от брат си. — Мога да се пробвам да сипя малко в питието му.

— Дори да носех, нямаше да ти дам — отвърна той. Като го изгледах недоумяващо, обясни: — Брат ти е единственият човек, който може да върне ума на Айджа. А след като го стори, лично ще го отровя с песен на уста.

— Нe познавам по-целеустремен човек от теб, Кересет — отвърнах аз. — Задачата ти, докато ме няма, е да композираш песента си на отровител, за да я чуя, като се върна.

— Фасулска работа — отвърна той. — „Ето на, със отрова във ръка…“

Подсмихнах се, изпих докрай противното питарско моторно масло, дадох празната чаша на Акос и прекосих салона.

— А, ето я и нея! Век, това е сестра ми, Сайра.

Ризек беше сложил най-приветливата си усмивка, протегна ръка към мен, сякаш се канеше да ме прегърне. Нe ме прегърна, естествено, защото щеше да го заболи — сенките на потока напомняха за това, почерняйки бузите и едната страна на носа ми. Кимнах на Век, който продължи да ме гледа все така равнодушно, без да отвърне на поздрава ми.

— Брат ви току-що ми разясняваше шотетското тълкувание на някои от докладите за похищения, свързани с шотетските „ловци на отпадъци“ през последното десетилетие — изтъкна той. Твърди, че можете да потвърдите тази политика.

Така твърди, значи?

Гневът ми пламна като наръч сухи съчки. Не виждах начин да ce измъкна, затова просто вперих поглед в Ризек. Той ми се усмихна с вежливата маска на лицето. Има също се усмихваше до него.

— Заради близките ни отношения със слугата ти — поясни лежерно Ризек. — Разбира се.

А, да. Близките ми отношения с Акос — новия инструмент за въздействие на Ризек.

— Разбира се — повторих. — Е, със сигурност не го смятаме за отвличане. В Шотет е прието да се нарича „възвръщане“, защото всеки, върнат в лоното ни, говори отлично езика на откровенията, шотетския. Без акцент, без липси в речника. Никой не говори шотетски толкова добре като майчин език, ако във вените му не тече шотетска кръв. Ако не ни принадлежи по най-изконния начин. И съм го виждала… нагледно.

— За какъв изконен начин става въпрос? — поинтересува се Век.

Като вдигна чаша към устните си, забелязах пръстените му — по един на всеки пръст. Всичките гладки и без допълнителна украса. Зачудих се защо изобщо ги носи.

— Слугата ми се е доказал като шотетец по рождение — отговорих. — Добър боец с вроден инстинкт към шотетското. Способността му да се приспособява към нашата култура е… смайваща.

— Което несъмнено е потвърждение на онова, което ви казвах преди малко, сър — намеси се Има. — Че шотетската кръв има културна, историческа памет, осигуряваща на всички, така наречени „пленници“ — хора, надарени с езика на откровенията, стигнали до земите ни, истинско чувство за принадлежност.

Толкова добре се преструваше на самоотвержена радетелка на народа си.

— Е — отвърна Век. — Интересна теория.

— Не бива да забравяме и за престъпленията на една… да я наречем по-влиятелна планета от галактиката ни срещу нашия народ. Нахлуване в територията ни, отвличане на децата ни, насилие срещу гражданите ни… и дори убийства. — Ризек сбърчи чело, сякаш дори мисълта му носеше болка. — Разбира се, не обвиняваме за това Пита, към която винаги сме били благоразположени. Но несъмнено ни се полага някакъв вид обезщетение. В частност, от Тувхе.

— И все пак чувам слухове, че Шотет е отговорен за смъртта на един от оракулите на Тувхе и отвличането на друг — отвърна Век, почуквайки пръстените си един в друг.

— Неоснователни слухове — увери го Ризек. — Няма как да знаем защо най-старият тувхийски оракул е решил да отнеме живота си. Действията на оракулите са загадка за всички ни, не смятате ли?

Възползваше се от питарския прагматизъм на Век. Оракулите не бяха на почит тук смятаха ги за умопомрачени особняци, крещящи по вълните.

Век почука с пръсти по чашата в другата си ръка.

— Да, бих казал, че можем да обсъдим предложението ви — провлачи неохотно той — Вероятно има възможност за сътрудничество между нашата планета и вашата… нация.

— Нация — повтори с усмивка Ризек. — Да, така искаме да ни наричат. Независима нация, способна да определя собственото си бъдеще.

— Извинете ме — обадих се аз, докосвайки леко ръката на Ризек. Надявах се да го е заболяло. — Ще отида да си взема още едно питие.

— Разбира се — отвърна ми Ризек. Като тръгнах, го чух да казва на Век — Дарбата на потока ѝ причинява непрекъсната болка, затова… постоянно търсим начини да подобрим живота ѝ. Някои дни са по-леки от други, но…

Стиснах зъби и продължих устремено напред, докато се отдалечих достатъчно, че да не го чувам. Гадеше ми се. Бяхме дошли на Пита заради усъвършенстваните им оръжия, защото Ризек искаше съюз с тях. А аз току-що му помогнах да го постигне. Знаех, че на Ризек му трябват оръжия, за да нападне Тувхе, не за да превърне народа си в „независима нация“, както заблуждаваше Век. Как можех да погледна Акос в очите със знанието, че съм помогнала на брат си да направи следващата крачка към война с неговата родина? Затова не го потърсих.

Чух дълбок грохот като далечен гръм. Първоначално си помислих невъзможното: че през водата, разделяща ни от повърхността, достигаха звуците на бурята. После видях през пролуките в тълпата редица музиканти в предната част на стаята. Лампите в цялата зала приглушиха светлината си, освен тези над главите им. Музикантите седяха зад ниски маси, а върху всяка от тях имаше по един от изящните инструменти, които показах на Акос на шотетския пазар. Само дето тези бяха доста по-големи и сложни. Блестяха на слабото осветление, високи по около метър, пъстроцветните им стъкълца бяха широки колкото половината ми длан.

Пронизителен гръм последва тътена, после светкавица. След това засвириха и другите музиканти, имитирайки трополенето на ситен дъждец и по-плътното барабанене на едрите капки. Разбиването на големи вълни и плисъка на пенеста вода по несъществуващ бряг. Навсякъде около нас се преплитаха водни звуци — капки от чешма, грохот на водопади. Чернокосата питарка от дясната ми страна затвори очи и се олюля на място.

Без да се замислям, намерих Акос в тълпата. Още държеше чашите ни, и двете вече празни. Когато погледите ни се срещнаха, ми се усмихна.

Трябва да те измъкна оттук — казах му наум, сякаш можеше да ме чуе. — И ще го направя.