Смъртни белези

ГЛАВА 23 АКОС

ВСИЧКО МУ СЕ ИЗПЛЪЗВАШЕ КАТО КОПРИНА ВЪРХУ КОПРИНА, като олио във вода. Губеше му се време, понякога цял час под душа му се струваха броени секунди и излизаше от банята с набръчкани пръсти и лъснала кожа, или пък уж лягаше за нощен сън, а се будеше чак на другия следобед. Губеше му се пространство — пак се озоваваше на арената, оплискан с чужда кръв, или сред полята от переста трева, препъвайки се в скелетите на загубилите се из тях нещастници.

Губеше дори бройката на листенцата от тихоцвет, скътани от вътрешната страна на бузата му, с които се успокояваше. Губеше стабилността на ръцете си, вечно разтреперани. Губеха му се и думи, още преди да ги произнесе.

Сайра го остави да живее така няколко дни. Но в деня преди да кацнат във Boa, след като беше пропуснал няколко поредни хранения, тя влезе в стаята му и заповяда:

— Ставай. Веднага.

Той просто я изгледа озадачено, сякаш му говореше на неразбираем език.

Сайра врътна очи, сграбчи ръката му и го дръпна нагоре. Той изтръпна от болка при допира ѝ.

— Мамка му. — Тя го пусна. — Виждаш ли какво става? Започваш да усещаш моята дарба, защото си толкова изнемощял, че твоята започва да отслабва. Затова трябва да станеш и да хапнеш нещо.

— За да си върнеш прислужника ли? — тросна ѝ се той. Ето, губеше и търпение. — Да, но аз бях дотук. Готов съм да умра за семейството ти, каквото и да значи това.

Тя се наведе, така че лицата им да се изравнят, и каза:

— Знам какво е да се превърнеш в нещо, което мразиш. Знам колко боли. Но животът е пълен с болка. — Очите ѝ се изпълниха със сенки, сякаш доказвайки твърдението ѝ. — А твоята способност да я преодоляваш е по-голяма, отколкото си мислиш.

Тя задържа погледа му още няколко секунди, преди Акос да отвърне:

— Ама че вдъхновяваща реч?! „Животът е пълен с болка.“

— Доколкото ми е известно, брат ти още е тук — продължи тя. — Така че трябва да останеш жив, за да го спасиш, ако не за друго.

— Айджа. — Той изсумтя. — Значи затова е всичко.

Не мислеше за брат си, когато отне живота на Сузао. Мислеше просто колко много иска да види Сузао мъртъв.

— Тогава защо? — скръсти ръце Сайра.

— Откъде да знам? — Той разпери ръце, за да подчертае думите си, и блъсна кокалчетата на пръстите си в стената, без да обръща внимание на болката. — Ти ме направи такъв, ти ми кажи. Честта няма място в оцеляването, нали така?

При този спомен искрата в очите ѝ угасна. Акос се канеше да си върне думите, когато на вратата се почука. Той остана на ръба на леглото си, докато Сайра отваряше. На прага стоеше стражът с най-скучната работа на света, а зад него — Джорек.

Акос закри лице с едната си длан.

— Не го пускай.

— Май забравяш в чия каюта се намираш — отбеляза остро Сайра и отстъпи встрани, за да пусне Джорек.

— По дяволите, Сайра!

Акос скочи на крака. Пред очите му причерня за секунда и той залитна към касата на вратата. Май беше права — наистина трябваше да хапне нещо.

Джорек изцъкли очи, като го видя.

— Успех — пожела му Сайра и се затвори в банята.

Джорек се чудеше накъде да гледа — към украсената с брони стена, към растенията, висящи от тавана, към пъстрите тенджери по разнебитената печка. Почесваше врата си, оставяйки розови черти по кожата си, нервният му навик. Акос тръгна към него с натежало тяло. Докато стигне до най-близкия стол, се задъха.

— Какво правиш тук? — попита, изпълнен с ярост. Искаше му се да впие нокти в нещо, за да не губи повече от живота си. Дори така да нарани Джорек, който вече е изстрадал достатъчно. — Нали получи каквото искаше?

— Да, получих го — отвърна тихо Джорек и седна до Акос. — Идвам да ти благодаря.

— Това не беше услуга, а моята част от сделката. Аз убивам Сузао, ти измъкваш Айджа.

— Което ще е по-лесно, като кацнем във Boa — обясни Джорек със същия ужасяващо тих глас, сякаш се мъчеше да успокои побесняло животно. И може би, мислеше си Акос, точно това правеше. — Дойдох да ти кажа, че… — Той сбърчи вежди. — Не предполагах, че искам толкова много от теб. Мислех… мислех, че ще ти е лесно. Имаше вид на такъв човек.

— Не ми се говори за това.

Акос отпусна глава в ръцете си. Нямаше сили да мисли с каква лекота го направи. Сузао нямаше шанс, изобщо не предполагаше в какво се забърква. Акос се чувстваше по-голям убиец сега, отколкото след първото си убийство. Беше убил Калмев в амок, като насън. За разлика от Сузао.

Джорек сложи ръка на рамото му. Акос опита да се изплъзне, но той отказа да го пусне, не и докато не го погледне в очите.

— Майка ми ме изпрати да ти донеса това — обясни Джорек, изваждайки пръстен на дълга верижка от джоба си. В оранжево-розовия му метал беше изкован символ. Това е гербът на нейния род. Иска да е твой.

Акос докосна с разтреперани пръсти верижката, фина, но провървена двойно за здравина. Стисна пръстена в юмрук толкова силно, че символът сигурно щеше да се отпечата на дланта му.

— Майка ти ми благодари? — промълви с пресеклив глас и отпусна глава върху масата.

Сълзи обаче не идваха.

— Семейството ми вече е в безопасност — обясни Джорек. Ела да ни видиш някой път. Живеем непосредствено до Boa, между Границата и тренировъчния лагер. В едно селце до главния път. Добре дошъл си в дома ни заради онова, което стори за нас.

Акос почувства топлина в задната част на главата си — дланта на Джорек. Внимателният допир му донесе повече успокоение, отколкото можеше да си представи.

— А, да. И… не забравяй да отбележиш смъртта на баща ми върху ръката си. Моля те.

Вратата се затвори. Както лежеше на масата, Акос преметна ръце около главата си, още стиснал пръстена в юмрук. Кокалчетата му се бяха сцепили от боя, усети как наранената плът се опъва, когато сви пръсти. Вратата на банята изскърца леко. Сайра пошумоли из кухнята и остави парче хляб пред него. Той го изяде толкова лакомо, че едва не се задави, после отпусна лявата си ръка надолу и я обърна към Сайра със смъртните белези нагоре.

— Направи клеймото — пророни.

Гърлото му беше толкова пресъхнало, че думите едва излязоха от него.

— Може да почака.

Тя прокара пръсти по късата му коса и Акос изтръпна от нежния допир. Този път дарбата ѝ не му причини болка. Може би Джорек все пак му беше прехвърлил част от успокоението си. Или пък беше от хляба.

— Моля те. — Той вдигна глава. — Просто… направи го още сега.

Сайра се пресегна за ножа и Акос видя как мускулите на ръката ѝ се свиват. Цялата беше изтъкана от мускули. Сайра Ноавек. Но отвътре се размекваше все повече, беше като юмрук, който тепърва се приучваше да се отпуска.

Тя хвана китката му. Пръстите му попаднаха върху кожата ѝ, изсветлявайки сенките, плуващи из нея. Без тях красотата ѝ изпъкваше още повече — дългите ѝ, разпуснати къдрици, лъскави под менящата се светлина, очите ѝ, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Орловият ѝ нос с фини кости и петънцето до гръкляна ѝ — родилен белег, чиято форма му се струваше някак изящна.

Тя опря върха на ножа в ръката му, до второто му клеймо на смъртта, пресечено с диагонална черта.

— Готов ли си? — попита го. Едно, две…

На „две“ заби безмилостно върха на ножа в кожата му. После изрови от чекмеджето малкото шишенце и четчицата. Нанесе от тъмната течност по прясната рана с финеса на художник пред платно. Остра болка проряза ръката му. Последвана от прилив на енергия — адреналин, който измести пулсиращата болка от тялото му.

Сайра прошепна името до кожата му:

— Сузао Кузар.

И той почувства всичко — и загубата, и бремето, и безвъзвратността. Точно както трябваше. Позволи си да намери облекчение в шотетския ритуал.

— Съжалявам — промълви, макар и да не знаеше за какво се извинява — за грубото си поведение от по-рано, за всичко, случило се след боя, или за нещо друго.

Събуждайки се в деня след боя, я завари да мете строшеното стъкло в банята. След това я видя да завинтва рафта за кърпите обратно на стената. Не си спомняше да го е бутал. Освен това го изуми и фактът, че знаеше как да борави с инструменти, сякаш не принадлежеше към висшето общество. Но все пак ставаше дума за Сайра Ноавек и изобилието ѝ от разнородни познания.

— Не съм стигнала дотам, че да забравя — отвърна тя, извръщайки очи от неговите. — Онова чувство, сякаш всичко е рухнало. И продължава да рухва.

Тя сложи едната си ръка в неговата, а с другата докосна леко врата му. В първия момент Акос изтръпна от допира ѝ, но после се отпусна. По шията му още имаше синини от задушаващата хватка на Сузао в столовата.

Пръстите ѝ се плъзнаха назад към ухото му, по белега от ножа на Ризек, и той се притисна към тях. Беше топъл, твърде топъл. Никога досега не се бяха докосвали така. И не му хрумваше, че може да го пожелае.

— Не мога да те разбера — промълви Сайра.

Дланта ѝ се спря върху лицето му и пръстите ѝ се извиха зад ухото му. Дълги, тънки пръсти с вечно изпъкнали сухожилия и вени, винаги готови. С кожа, толкова суха по кокалчетата, че на места се лющеше.

— Всичко, което си преживял, би накарало всеки друг да загуби човечността и надеждата си — продължи тя. — Тогава как… как е възможно ти да си такъв?

Той затвори очи. С болка.

— И все пак, Акос, това е война. — Тя опря чело в неговото. Решителните ѝ пръсти прилепваха по костите му. — Война между теб и хората, унищожили живота ти. Не се срамувай да я водиш.

Той изпита друга болка. Дълбок копнеж в дъното на стомаха си.

Желаеше я.

Копнееше да прокара пръсти по ясно изразените ѝ скули. Да вкуси изящния родилен белег на гърлото ѝ, да усети дъха ѝ в устата си, да усуква пръсти в косата ѝ, докато не се заплетат.

Извърна глава и долепи устни до бузата ѝ с такава сила, че не се получи точно целувка. За миг устните им се озоваха на един дъх разстояние. После Акос се отдръпна, стана и ѝ обърна гръб. Избърса устата си. И се зачуди какво го прихващаше, по дяволите.

Тя стана точно зад него, толкова близо, че усещаше топлината на тялото ѝ до гърба си. Докосна мястото между плешките му. Дали дарбата ѝ накара кожата му да изтръпне дори през ризата?

— Трябва да направя нещо — заяви Сайра. — Ей сега ще се върна.

И просто излезе от стаята.