Смъртни белези

ГЛАВА 30 АКОС

В ПЪРВИЯ МИГУСЕЩАШЕ САМО ТЕГЛОТО И ТОПЛИНАТА на тялото ѝ. И облекчение.

В следващия всичко се завърна: суетенето на хора в транспортния кораб, смаяното им мълчание, Исае и Киси, закопчани с предпазните си колани до навигационната палуба. Киси му се усмихна, докато хващаше Сайра през кръста, за да я вдигне. Сайра беше висока и не съвсем фина, но все пак успяваше да я носи. Поне за малко.

— Къде е аптечката? — попита Акос Тека и Джио, които вървяха към тях.

— Джио е минал медицинско обучение, ще се погрижи за нея — каза Тека.

На Акос обаче не му харесваше как я гледа Джио, като ценност, която можеше да купи или изтъргува. Тези ренегати не я спасяваха с добри намерения, искаха нещо в замяна, а той нямаше да им я поднесе на тепсия.

Пръстите ѝ се вкопчиха в ремъка около гръдния му кош и той изтръпна под бронята си.

— Няма да я оставя — отсече.

Едната вежда на Тека подскочи над превръзката на окото ѝ. Нo преди да му се е изрепчила, както очакваше от нея, Киси разкопча предпазния си колан и тръгна към тях.

— Аз ще се справя. Обучена съм — заяви тя. — Акос ще ми помогне.

Тека впи поглед в нея за миг, после махна към камбуза.

— Както желаете, госпожице Кересет.

Акос пренесе Сайра в камбуза. Нe беше в безсъзнание, очите ѝ бяха отворени, но не беше и напълно в съзнание, а това не му харесваше.

— Хайде, Ноавек, вземи се в ръце — нареди ѝ, обръщайки се, за да я прекара странично през вратата. Корабът се разклати и той залитна. — Моята Сайра щеше да е направила поне два хапливи коментара досега.

— Хмм. — Тя се поусмихна. — Твоята Сайра.

Камбузът беше тесен и мръсен. Неизмити чаши и чинии отрупваха мивката, дрънчейки при всяка маневра на кораба, тръбите с бяла светлина примигваха, сякаш всеки момент ще угаснат, всичко беше направено от един и същ матов метал, обсипан с болтове. Акос изчака Киси да изтрие масичката между двата плота и да я подсуши с чист парцал. Докато остави Сайра, ръцете вече го боляха.

— Акос, не разпознавам шотетските йероглифи.

— Ами… нито пък аз кой знае колко.

Всички медицински материали в аптечния шкаф бяха опаковани поотделно и старателно подредени. По азбучен ред. Акос позна няколко от пръв поглед, но не достатъчно.

— Човек ще си каже, че след толкова време и Шотет си научил поне нещо — обади се Сайра от масата, заваляйки леко. Отметна ръката си на една страна и посочи. — Това там е сребърната кожа. Спиртът е отляво. Направи ми болкоуспокояващо.

— Ей, научил съм това-онова — защити се той, стисвайки ръката ѝ, преди да се залови за работа. — Най-трудното беше да свикна с теб.

Имаше флакон с болкоуспокояващо в сака си, затова се върна на главната палуба и бръкна под седалките да го извади, хвърляйки кръвнишки поглед на Джио, който не помести краката си веднага. Намери кожения си свитък, направен от кожата на Брониран, затова беше доста твърд. Всъщност не беше точно „свитък“, там държеше флаконите си, и извади онзи с лилавата течност, която щеше да облекчи болката на Сайра. Когато се върна в камбуза, Киси вече беше нахлузила ръкавици и отваряше разни пакети.

— Стабилни ли са ръцете ти, Акос? — попита го сестра му.

— Достатъчно стабилни. Защо?

— Знам как да изпълня процедурите, разбира се, но не мога да я докосвам заради болката, нали така? Не и толкова стабилно, колкото е нужно, това е деликатна работа — обясни тя. — Затова просто ще ти казвам какво да правиш.

И сега по ръцете и около главата на Сайра се виеха тъмни сенки, макар и различни от последния път, в който Акос ги бе видял, когато танцуваха по тялото ѝ като назъбени щрихи.

— Акос, това да не е…? — програчи от масата Сайра.

— Сестра ми? — допълни Акос. — Да, тя е. Сайра, запознай се с Киси.

— Приятно ми е — каза Сайра, оглеждайки лицето на сестра му.

Вероятно търсеше прилики помежду им. Но нямаше да ги намери — двамата изобщо не си приличаха.

— И на мен — отвърна Киси с усмивка.

Ако беше уплашена от жената под себе си — жената, за която цял живот е слушала истории на ужасите, не го показа.

Акос занесе болкоуспокояващото при Сайра и докосна гърлото на флакончето до устните ѝ. Трудно му беше да я гледа такава. Шевният плат, покриващ лявата страна на врата и главата ѝ, беше тъмночервен от засъхналата кръв. Цялото ѝ тяло беше осеяно със синини и охлузвания.

— Напомни ми — подхвана тя, когато отварата подейства — да те наругая, задето се върна.

— Щом държиш — съгласи се Акос.

Но се чувстваше облекчен, защото неговата Сайра се завръщаше — остра като назъбен нож, силна като лед по Угасване.

— Заспа. Това е добре — обади се Киси. — Отстъпи назад, ако обичаш.

Той ѝ направи място. Киси действаше сръчно, трябваше да ѝ се признае. Хвана шевния плат с такава прецизност, сякаш вдяваше конец в игла, внимавайки да не докосне кожата на Сайра, и го отметна настрани. Той се отлепи лесно от раната, напоена с кръв и гной. Киси започна да реди подгизналите парчета в тавичка до главата на Сайра.

— Значи се обучаваш за лекар — коментира Акос, докато я наблюдаваше.

— Струва ми се подходяща професия за дарбата ми — обясни Киси.

Имаше дарба да прави всичко с лекота, всявайки спокойствие в околните, още открай време, много преди да се прояви нейната дарба на потока, но той отлично виждаше, че това не е единственият ѝ талант. Имаше стабилни ръце, уравновесен характер и остър ум. Далеч не беше просто мило момиче с мек нрав.

Като премахна безполезния шевен плат от цялата рана, я обля с дезинфектант, отстранявайки с памучен тампон всичката засъхнала кръв.

— Мисля, че е време да нанесем сребърната кожа — обяви Киси и се изправи. — Действа като живо същество, просто трябва да го сложиш правилно и прилепва трайно към плътта. Ще се справиш, само гледай ръцете ти да останат стабилни и да не треперят. Нали така? Добре, ще го нарежа на ивици.

Сребърната кожа беше поредната иновация от Отир — стерилно, синтетично вещество, което, както обясни Киси, се държеше почти като живо. С него се заменяше тежко пострадала кожа, главно изгаряния. Носеше такова име заради цвета и текстурата си — гладка и със сребрист отблясък. Наложеше ли се върху кожата, оставаше там завинаги.

Киси отряза старателно лентите — по една за мястото над ухото на Сайра, зад него и за врата ѝ. След кратък размисъл изви леко ръбчетата на сребърната кожа. Като пометена от вятъра снежна преспа, като венчелистчета на ледоцвет.

Акос си сложи ръкавици, за да не полепне сребърната кожа по ръцете му, вместо по раната на Сайра, и Киси му подаде първата ивица. Беше тежка и студена на допир, но не толкова хлъзгава, колкото очакваше. Тя му помогна да нагласи ръцете си над главата на Сайра.

— Сега просто го свали право надолу — инструктира го Киси.

Акос се подчини. Не му се наложи да притиска — сребърната кожа се развълнува като вода и потъна в скалпа на Сайра веднага щом усети плът.

Направляван от ясния глас на Киси, Акос постави и другите две ленти. Парчетата се срастваха незабавно, без видими ръбове помежду им.

Преминаха и към останалите рани на Сайра — дълбоките разрези по ръката и едната страна на тялото ѝ, покрити с шевен плат, и синините, намазани с лечебен мехлем. Не им отне много време. Повечето щяха да зараснат сами, а на нея оставаше да забрави как ги е получила. За тези в душата нямаше шевен плат, колкото и истински да бяха.

— Готови сме — обяви накрая Киси, смъквайки ръкавиците от фините си ръце. — Сега просто изчакай да се свести. Ще ѝ трябва почивка, но вече не кърви, така че ще се оправи.

— Благодаря ти — каза Акос.

— Не съм си и представяла, че един ден ще се мъча да излекувам Сайра Ноавек — замисли се Киси. — И то на борда на транспортен кораб, пълен с шотетци. — Тя надникна към него. — Но разбирам защо я харесваш.

— Имам чувството, че… — Акос въздъхна и седна на масата до главата на Сайра. — Че несъзнателно съм посрещнал ориста си.

— Ами — подхвана Киси, ако наистина ти е писано да служиш на семейство Ноавек, мисля, че можеше да е и далеч по-зле от жената, която се е подложила на всичко това, само и само да те върне у дома.

— Значи не ме смяташ за предател?

— Зависи какви са принципите ѝ, не смяташ ли? — отвърна Киси. После докосна рамото му. — Отивам да намеря Исае.

— Добре.

— Какъв беше този поглед?

Акос едвам сдържаше усмивката си.

— Никакъв.

Спомените на Акос от разпита бяха мъгливи, а най-острите им моменти, прокрадващи се в съзнанието му, бяха достатъчно зловещи и без да ги насища с подробности. Въпреки това допусна спомена за Сайра.

Сенките на потока караха лицето ѝ да изглежда изгнило и хлътнало на места като на мъртвец. И крещеше толкова силно, съпротивлявайки се е всеки изит от съществото си. Не искаше да го нарани. Ако той не кажеше на Ризек това, което знае за Исае и Ори, може би тя щеше, само и само да спаси Акос. И не би я винил.

Тя подскочи на масата в камбуза и се събуди със стон. После се пресегна към него и докосна челюстта му с пръсти.

— Запечатана ли съм в паметта ти вече? — попита мудно. — Като някой, който те е наранявал? — Думите засядаха в гърлото ѝ, сякаш се давеше с тях. — Аз не мога да забравя звуците, които издаваше…

Сайра плачеше. Беше опиянена от болкоуспокояващото, но все пак плачеше.

Той самият не си спомняше какви звуци е издавал от допира ѝ, когато Вас я принуди да го докосне, да изтезава и двама им. Но знаеше, че е чувствала не по-малка болка от него. Така действаше дарбата ѝ, двупосочно.

— Не, не — отвърна Акос. — И двамата страдахме.

Ръката ѝ спря върху гърдите му, сякаш се канеше да го отблъсне, но така и не стана. Прокара пръсти по ключиците му и дори през ризата Акос усети топлината, която излъчва.

— Но вече знаеш какво съм правила — продължи тя, вперила поглед в ръката си, в гърдите му, само и само да не вдигне очи към лицето му. — Преди това си виждал единствено как го правя на други хора, но вече знаеш каква болка съм им причинявала, и то защото бях прекалено голяма страхливка, за да се опълча на брат си. — Тя сбърчи чело и махна ръката си от гърдите му. — Спасяваното ти беше единственото добро нещо, което някога съм правила, а сега излиза, че е било безсмислено, защото ти реши да се върнеш, идиот такъв!

Тя изтръпна от болка и се хвана за ребрата. Отново плачеше.

Акос докосна лицето ѝ. При първата им среща я имаше за страховито същество, за чудовище, от което трябваше да се измъкне. Но тя се разкриваше пред него малко по малко, показа му жестокото си чувство за хумор, събуждайки го с нож до гърлото, говореше за себе си — и за доброто, и за лошото, с непоколебима искреност, и обичаше толкова истински всяка частица от галактиката им, дори онези, които трябваше да мрази.

Не беше ръждив пирон, както веднъж се нарече, нито нажежен ръжен, нито пък оръжие в ръката на Ризек. Беше като тихоцвет — съставена от сила и безброй възможности. Способна и на добро, и на лошо в равни дози.

— Не е единственото добро нещо, което някога си правила — увери я Акос на тувхийски.

Струваше му се подходящият език за момента, езикът на родината му, който Сайра разбираше, но не говореше в негово присъствие, сякаш се боеше да не го засегне.

— Постъпката ти е безценна за мен — продължи на тувхийски той. — Променя всичко.

Допря чело до нейното, споделяйки дъха ѝ.

— Харесва ми как звучиш на собствения си език — пророни тихо тя.

— Може ли да те целуна? — попита Акос. — Или ще заболи?

Очите ѝ се разшириха. И промълви без дъх:

— И какво, ако заболи? — Усмихна му се леко. — Животът и бездруго е пълен с болка.

Дъхът на Акос потрепери и той притисна устни до нейните. Не знаеше какво ще е чувството да я целуне така не защото тя го бе изненадала, а той дори не помисли да се отдръпне, а защото искаше. Устата ѝ имаше вкус на малц и билки заради отварата, която изпи, и му се стори леко плаха, сякаш се боеше да не го нарани. Но когато я целуна, имаше чувството, че допира запалена клечка кибрит до сухи съчки. Гореше за нея.

Корабът подскочи и всички чинии и чаши издрънчаха. Кацаха.