Смъртни белези

ГЛАВА 26 АКОС

НЯКЪДЕ МЕЖДУ СЪНЯ И СЪЗНАНИЕТО МУ СЕ СТОРИ, ЧЕ вижда переста трева, поклащана от вятър. Представи си, че е у дома и вкусва снега във въздуха, долавя мириса на премръзналата земя. Позволи на копнежа да го прониже като копие и отново се потопи в сън.

Олио върху вода като мъниста.

Беше на колене на пода в затвора, наблюдавайки как сенките извират от кожата на Сайра като пушек. Мрачната мъгла обагри в тъмносиво ръката на рамото му, ръката на Айджа. През нея виждаше Сайра съвсем смътно, беше вирнала брадичка нагоре и стоеше със затворени очи, сякаш спеше.

А сега лежеше върху тънък дюшек, с електрическо одеяло върху босите му крака. И игла в ръката. Едната му китка беше закопчана с белезници за рамката на леглото.

Болката и споменът за нея преминаваха в глухо усещане. Размърда пръсти и интравенозната игла се размести под кожата му. Той се намръщи. Сънуваше това място, само така си го обясняваше, защото още беше в онази гробница под амфитеатъра на Boa и Ризек му заповядваше да говори за Ори Редналис. Ориев Бенесит. Каквото и да беше името ѝ сега.

— Акос?

Женският глас му прозвуча съвсем реално. Може би все пак не сънуваше.

Тя застана над него с обрамчено в права коса лице. Можеше да познае тези очи навсякъде. Някога го гледаха от другата страна на масата, сбръчкани в ъгълчетата, когато Айджа кажеше някоя шега. Левият ѝ клепач получаваше нервен тик понякога. Наистина стоеше над него, сякаш мисълта за нея я бе довела. Чувайки името си от устата ѝ, успя да дойде на себе си — край на просъницата.

— Ори? — дрезгаво промълви той.

Самотна сълза се пророни от едното ѝ око и капна на чаршафа. Тя сложи ръка върху неговата, покривайки тръбичката на иглата. Ръкавът ѝ от дебела черна вълна се разстилаше върху дланта, същият материал обгръщаше плътно гърлото ѝ. Типично за Тувхе, където жителите бяха готови да се удушат с дрехи, за да задържат топлината на тялото си.

— Киси идва — обяви Ори. — Обадих ѝ се. Обадих се и на майка ти, но тя е в другия край на галактиката, ще ѝ трябва малко време.

Беше толкова уморен.

— Не си тръгвай — помоли я, затваряйки очи.

— Няма. — Гласът ѝ беше дрезгав, но успокояващ. — Няма да си тръгна.

Сънува, че е между стъклени затворнически килии, с болезнено приковани към черния под колене и къркорещ от глад стомах.

Събуди се в болницата. Ори дремеше от едната страна на леглото му, преметнала ръка през краката му. През прозореца зад нея се виждаха ховъри и големи сгради, увиснали в небето като зрели плодове.

— Къде сме? — попита я.

Тя примига сънено.

— В болницата в Шиса.

— Шиса? Защо?

— Защото тук са те оставили — отговори тя. — Нищо ли не помниш?

При първия им разговор звучеше различно, сякаш изговаряше внимателно всяка дума. Но колкото повече си говореха, толкова повече си връщаше ленивия ритъм на речта, характерна за Хеса, сливайки плавно сричките. Акос усети, че прави същото.

— Оставили са ме? Кой?

— Нямаме представа. Мислехме, че ти ще знаеш.

Той се напрегна да извика спомена, но не успяваше да го достигне.

— Не се безпокой. — Тя отново сложи ръка върху неговата. — В организма ти имаше толкова много тихоцвет, че не знам как си оцелял. Не очакваме да си спомниш нещо. — Ори му се усмихна по онзи познат начин, повдигайки едното ъгълче на устата си. — Но явно не са те познавали добре, щом са те оставили точно в Шиса като някое снобарско гражданче.

Почти беше забравил шегите им за това място. Децата от Шиса вечно бяха с глава в облаците и дори не познаваха ледоцветите, защото ги гледаха само отвисоко. Не можеха да закопчеят едно палто като хората. Бяха като безполезни експонати в стъклените си сгради.

— „Снобарско гражданче“? И това от орисания канцлер на Тувхе — парира той, спомнил си внезапно. — Или това е ролята на близначката ти? Коя от двете е по-голяма?

— Не аз съм канцлерът, аз съм другата. Орисана да издигне сестра си на трона или… нещо такова — обясни тя. — Но ако аз бях канцлерът, ще отбележа, че определено не се отнасяш към мен с „уважението, полагащо се на поста ми“.

— Снобарка — отсъди Акос.

— Хесанска измет.

— Аз съм от рода Кересет, за твое сведение. Не бих казал, че сме измет.

— Да, знам.

Усмивката ѝ поомекна, сякаш казваше Как бих могъл да забравя? Тогава Акос си спомни за белезниците, приковаващи китката му към болничното легло. Но реши да не подхваща темата.

— Ори — каза вместо това. — Наистина ли съм в Тувхе?

— Да.

Той затвори очи. В гърлото му гореше огън.

— Липсваше ми, Ориев Бенесит — пророни. — Или както там се казваш.

Ори се засмя. Вече плачеше.

— Тогава защо се забави толкова?

При следващото си събуждаме не чувстваше първоначалната скованост и макар цялото тяло да го болеше, острата агония, пренесла го от Воа до Шиса, вече я нямаше. Ледоцветите несъмнено бяха потушили остатъчния ефект от дарбата на Сайра.

Само мисълта за нея накара вътрешностите му да се сгърчат от страх. Къде ли се намираше? Дали неговите спасители бяха спасили и нея, или просто я бяха оставили на сигурна смърт при Ризек?

Усети вкус на жлъчка в устата си и отвори очи.

В долния край на леглото му стоеше някаква жена. Тъмни къдрици заобикаляха лицето ѝ. Гледаше го с ококорени очи. В долната част на едното, точно на границата между зеницата и ириса ѝ, имаше малко петънце — родилен дефект. Сестра му Киси.

— Здравей — продума тя.

Гласът ѝ беше мек и нежен. Акос пазеше спомена за него дълбоко в съзнанието си, сякаш бе последното семенце, запазено за посев.

Толкова лесно можеше да се разплаче точно сега, отпуснат в леглото и уютно затоплен.

— Киси — дрезгаво каза той, мигайки да потисне сълзите.

— Как се чувстваш?

Това — помисли си той — е интересен въпрос. Но знаеше, че го пита за болката, затова отговори:

— Добре. И по-зле съм бил.

Тя направи няколко плавни крачки в масивните си хесански ботуши, спря от едната страна на леглото и натисна с пръст нещо до главата му. Горната половина на леглото се повдигна, така че да седне.

Акос изтръпна. Ребрата му бяха натъртени. Толкова време е лежал неподвижно, че почти беше забравил.

До този момент сестра му се държеше толкова внимателно и сдържано, че го стресна, когато се хвърли отгоре му, стискайки рамото му, едната страна на тялото му. В първия момент Акос не помръдна, просто не можеше. Но после я прегърна силно. Като деца не се прегръщаха често, с изключение на баща им, семейство Кересет не бяха особено емоционални. Но прегръдката ѝ беше кратка. Стоеше пред него, жива и здрава. И отново бяха заедно.

— Не мога да повярвам… — въздъхна тя.

И започна да се моли. Акос не беше чувал тувхийска молитва от дълго време. Благодарствените бяха най-кратки, но не се присъедини към нея. В главата му се блъскаха твърде много тревоги.

— Нито пък аз — отвърна, след като молитвата ѝ приключи.

Тя се отдръпна, стиснала едната му ръка, и се усмихна.

Само след секунда обаче усмивката изчезна и тя впери поглед в сключените им ръце, избърсвайки една сълза от бузата си.

— Плача — пророни. — Ама че… не съм плакала от… откакто се прояви дарбата ми.

— Дарбата не ти позволява да плачеш?

— Не си ли забелязал? — Тя подсмръкна, изтривайки бузите си. — Карам хората да се чувстват… спокойни. Също така не мога да правя и казвам неща, които ги смущават, като…

— Да плачеш — довърши той.

Дарбата ѝ да успокоява околните не го изненадваше. Но я описваше, сякаш беше желязна ръка, която я стискаше за гърлото. Акос не знаеше как някой може да нарече това дарба.

— Е, моята потиска твоята. Всъщност потиска всички дарби — обясних.

— Полезно.

— Понякога.

— Ходи ли на странство? — попита го ненадейно Киси, стиснала силно ръката му. Акос се зачуди дали няма да го засипе с въпроси. Нo тя побърза да добави: — Извинявай, просто… питах се, като гледах новините. Нали не можеш да плуваш. Притеснявах се за теб.

Той не можа да сдържи смеха си.

— Бях заобиколен от шотетци, живеех в непосредствена близост до Ризек Ноавек, а ти си се притеснявала, че не мога да плувам?

Засмя се отново.

— Мога да се притеснявам едновременно за две неща. За няколко дори — отвърна хапливо тя. Но не чак толкова хапливо.

— Ки — подхвана Акос, — защо съм закопчан с белезници за леглото?

— Носеше шотетска броня, като те оставиха. Канцлерът нареди да те следим.

Незнайно защо страните ѝ порозовяха.

— Ори не гарантира ли за мен?

— И тя, и аз — отвърна Киси. Не навлезе в подробности защо на нея самата ще ѝ се налага да гарантира за него пред канцлера на Тувхе, защо тя би я изслушала, а и той не попита. Рано беше за такива въпроси. Но канцлерът е… недоверчива.

Не прозвуча критично, но все пак това беше Киси. Можеше да влезе в положение на всеки. Неизменната ѝ съпричастност със сигурност я затрудняваше, но като че ли се е справила добре през сезоните на раздялата им. Изглеждаше почти същата, макар и леко поотслабнала, с по-ясно изразени челюст и скули. Беше ги наследила от майка им, разбира се, но всичко останало — възшироката усмивка, тъмните вежди, финият нос, идваше от баща им.

Последно го беше виждала като хлапак, по-дребен от останалите деца, е нежно лице — Винаги мълчалив и готов да се изчерви от всичко. А сега пред нея стоеше мъж, по-висок от повечето мъже, с каменни черти, мускулесто тяло и клейма на смъртта върху едната ръка. Дали изобщо ѝ приличаше на същия човек?

— Няма да нараня никого — увери я той за всеки случай.

— Знам.

Лесно можех да си представя Киси като грижовно, добродушно същество, но виждах и някакъв стоманен отблясък в очите ѝ, тънки бръчици около устата ѝ, появили се преждевременно заради тежкия живот. Сестра му беше пораснала.

— Струваш ми се променена — споделих ѝ.

— Ти ли го казваш? — отвърна тя. — Виж, исках да те попитам… — Тя загриза единия си нокът, търсейки подходящите думи. — Исках да те попитам за Айджа.

Ръката на Айджа тежеше върху рамото му, докато го тласкаше към затвора, без значение, че Акос шепнеше името му, колкото и да го молеше за помощ. За храна. За милост.

Още усещаше тежестта ѝ.

— Жив ли е? — попита плахо тя.

— Зависи от определението ти за „жив“ — отвърна Акос.

Безскрупулен отговор, какъвто Сайра би дала.

— Миналата година го видях до Ризек в един пиратски видеоматериал от Шотет. — Тя се умълча, сякаш му даваше възможност да каже нещо, но Акос не знаеше какво. — А ти стоеше до Сайра — добави тя и пак направи пауза.

Гърлото му беше сухо като пепел.

— Гледала ли си новинарската емисия скоро?

— Не. Достъпът е труден. Защо?

Трябваше да разбере дали Сайра е невредима. Имаше нужда да разбере, както сухата почва се нуждае от вода и попива жадно всяка намерена капка. Но тъй като се намира в Тувхе, не във всеки дом екраните предаваха новини за Шотет и нямаше как да научи дали е жива, докато не се върне там.

А щеше да се върне на всяка цена, дори не се замисли за това. Щеше да помогне на Сайра. Щеше да довлече Айджа у дома, дори и да се наложи първо да го упои. Чакаше го още работа.

— Затова Исае, тоест канцлерът, те държи закопчан за леглото — продължи Киси. — Ако просто обясниш защо си бил с нея…

— Няма да обяснявам нищо. — Тя се смая от гнева в гласа му, колкото той самият. — Останах жив и вече съм този човек. Каквото и да ви кажа, няма да промени заключенията, които вече сте си направили за мен.

Пак беше на четиринайсет и избухлив. Завръщането у дома беше като пътуване назад във времето.

— Не съм си правила никакви заключения. — Тя сведе поглед. Просто исках да те предупредя. Канцлерът иска да се увери, че не си… ами, предател.

Ръцете му потрепериха.

— Да се „увери“? Какво значи това?

Сестра му се канеше да отговори, когато вратата на болничната стая се отвори. Първо влезе тувхийски войник по вътрешна униформа — тъмночервени панталони и тъмносива куртка. Той отстъпи встрани, за да направи път на близначката на Ори.

Акос веднага позна, че не е Ори, макар и очите ѝ да бяха същите, а останалата част от тялото — покрита с плат: рокля с качулка и тесни ръкави, закопчана от кръста до шията. Роклята беше толкова дълга, че ръбът ѝ стигаше чак до носовете на обувките ѝ, чиято черна кожа беше излъскана до съвършенство, а подметките им шляпаха шумно по плочките. Тя застана в долния край на леглото му и го погледна със скръстени ръце. Имаше чисти нокти. И черна очна линия, която следваше идеално пътя на миглите ѝ. Воал покриваше останалата част от лицето ѝ, от носа до долната челюст.

Исае Бенесит. Канцлерът на Тувхе.

Хесанските обноски на Акос не го бяха подготвили за срещи на толкова високо равнище. Въпреки това съумя да каже:

— Канцлер Бенесит.

— Значи спокойно ме различаваш от сестра ми — отбеляза тя.

Имаше странен акцент като от галактическата периферия, а не изискан като от планетите край Щабквартирата на Съвета, както очакваше.

— Обувките ви издават — обясни той, смущението го караше да е откровен. — Никое момиче от Хеса не би носило такива.

Ори, която беше влязла след нея, се засмя. Като ги виждаше една до друга, разликата помежду им му се струваше още по-отчетлива. Ори стоеше прегърбена и вечно наклонена на една страна, а лицето ѝ издаваше всяка нейна емоция. Исае беше изсечена от камък.

— Мога ли да попитам, Ори — обади се отново канцлерът, — защо наруши едно от нивата на сигурност, разкривайки лицето си толкова рано?

— Той ми е като брат — заяви категорично Ори. — Няма да крия лицето си от него.

— Какъв е смисълът? — попита той. — Нали сте близначки. Знам как изглеждате и двете.

В отговор Исае хвана ъгълчето на воала си с два чисти нокътя. Когато финият плат падна, Акос я зяпна втренчено.

Лицето на Исае беше насечено от два белега, единият тръгваше от веждата ѝ и минаваше по челото ѝ, другият свързваше долната челюст с носа ѝ. Бяха същите като неговия и на Калмев, направени от остриета на ножове на потока — рядко явление, тъй като самата сила на потока обикновено поразяваше достатъчно. Шотетско оръжие вероятно.

Това обясняваше защо двете с Ори криеха лицата си. Тъй като бяха близначки, на хората им беше трудно да различат канцлера. Но с открити лица… ставаше повече от ясно.

— Да не си губим времето с любезности — каза Исае с още по-остър тон, ако изобщо беше възможно. — Предполагам сестра ти се канеше да ти разкрие каква е моята дарба на потока.

— Така е — потвърди Киси. — Исае, тоест Нейно Височество, може да извика спомените ти само с допир. По този начин проверява показанията на недостатъчно доверени хора.

Акос имаше много спомени, които не искаше да си припомня. Лицето на Сайра с обгърнати от тъмни жилки скули изплува в съзнанието му. Той се почеса по тила и извърна очи от Киси.

— Няма да се получи — обяви. — Дарбите на потока не ми влияят.

— Така ли? — отвърна Исае.

— Да. Но не пречи да опитате.

Исае го доближи с пляскащи по пода обувки. Спря от лявата му страна срещу Киси. Отблизо се виждаха нащърбените ръбове на белезите ѝ. По негова преценка бяха само от няколко сезона. Още тъмнееха.

Той докосна закачената му с белезници ръка точно на мястото, където металът допираше кожата на китката му.

— Прав си — съгласи се накрая. — Не виждам и не усещам нещо.

— Май ще трябва просто да ми се доверите — отбеляза той малко сепнато.

— Ще видим — отвърна Исае и се върна на предишното си място. — Случайно Ризек Ноавек или някой от приближените му да те е разпитвал за мен? — поинтересува се тя. — Знаем, че си имал информация, тъй като си видял Ори в деня, когато обявиха ориста на всички.

— Видял си я? — попита Киси задъхано.

— Да. — Гласът му трепереше леко. — И да, Ризек ме разпита.

— А ти какво му отговори?

Той долепи колене до гърдите си като дете, уплашено от буря, и надникна през прозореца. Шиса сияеше в края на деня, когато всяка стая светеше в различен цвят по избор на обитаващите я. Съседната сграда например искреше в лилаво.

— Знаех, че не бива да издавам нищо. — Постепенно започваше да губи самообладание. Споменът пълзеше бавно към него. Лицето на Сайра, стъкленият под, ръката на Айджа върху рамото му. — Мога да понасям болка, не съм страхливец, но… — Усещаше колко налудничаво звучи, бръщолевейки така. Дали не беше издал нещо в мъглата на всичката онази болка? — Той има… достъп до спомените на Айджа за Ори, така че само е трябвало да направи връзката между Ори и ориста ѝ, за да разбере как изглеждате, под какво име се е подвизавала, произхода ѝ… Но аз се опитах да не издавам нищо. Иска да знае коя от вас е канцлерът, коя е по-голямата. Наясно е… един оракул му е казал коя от вас трябва да надвие най-напред, така че всеки отличителен белег помежду ви е опасност за вас. Той… разпитваше ме отново и отново и… не мисля, че съм му дал информация, но не помня добре…

Ори скочи импулсивно към него и стисна силно глезена му. Чак до костта. Натискът му помогна да се вземе в ръце.

— Ако се окаже, че си му издал важна информация, като например къде е израснала Ори или кой я е отгледал… дали лично ще дойде да я търси? — попита невъзмутимо Исае.

— Не. — Опита се да успокои нервите си. — Не, мисля, че се бои от вас.

Ризек никъде не ходеше лично. Дори за да отвлече оракула си и Акос. Не искаше да стъпва в Тувхе.

Очите на Исае му се сториха познати, докато гледаше видеоматериала от посещението на близначките в Осок. Но безмилостният поглед, който се появи в тях сега, не беше характерен за Ори.

— Така и трябва — заяви Исае. — Разговорът ни не е приключил. Искам да разбера всичко, което знаеш за Ризек Ноавек. Очаквай ме скоро.

Тя закрепи воала и напусна стаята. Ори също сложи своя, но се обърна към него с ръка на дръжката на вратата.

— Акос. Не се притеснявай. Всичко ще се нареди.

Той обаче не беше сигурен.