Смъртни белези

ГЛАВА 39 САЙРА

ЛЮКЪТ НА РЕНЕГАТСКИЯ КОРАБ СЕ ЗАТВОРИ СЛЕД НАС.

Проверих пулса на Ризек, преди да освободя гърдите му от въжето. Беше слаб, по стабилен, точно какъвто трябваше да бъде. Ако съдех по момента на падането му и силата на отварите, които Акос приготвяше, щеше да поспи още доста. Не го наръгах, макар че се постарах да изглежда така, в случай че някой гледа внимателно видеоматериала от летящите камери.

След случилото се на арената, Има Зецивис изчезна с развята след себе си бледосиня роба. Щеше ми се да ѝ бях благодарила, но като се замислех, не беше отровила Ризек заради мен, до последно вярваше, че отварата ще го убие, както умишлено я подведох. Навярно щеше да отвърне с ненавист на благодарността ми. А като разбереше, че съм я излъгала, щеше да ме намрази още повече и отпреди.

Исае и Киси бяха на колене от двете страни на тялото на Ори. Акос стоеше зад сестра си. Когато протегна ръка назад към него, той вече протягаше своята към нея, сплетоха пръсти и дарбата на Акос освободи сълзите на Киси.

— Нека потокът, течащ покрай нас и в телата на всички ни, живи и мъртви, вдъхне покои на Ориев Бенесит — пророни Киси, покривайки окървавените ръце на Исае със своите. — Нека ние, живите, чуем ясно утешителната му песен и тръгнем по пътя, който ни е отредил.

Косата на Исае полепваше на клечки по мокрите ѝ устни. Киси я отмести от лицето ѝ, прибирайки я зад ушите ѝ. Дори аз усетих как топлината и теглото на дарбата ѝ на потока успокояват душата ми.

— Да бъде! — пророни накрая Исае заключителните думи на молитвата.

За пръв път чувах тувхийска молитва, макар и да знаех, че народът им се обръща директно към потока, а не към господаря му, в който вярваха по-малките шотетски секти. Шотетските молитви представляваха списък от факти, вместо апел към небесата. Впечатляваше ме искрената тувхийска колебливост, ясното им съзнание, че молитвите може да останат и нечути.

Исае се изправи с отпуснати до тялото ѝ ръце. Корабът подскочи и всички залитнахме. Но не се притеснявах, че някой ни преследва из небосклона на Boa, вече нямаше кой да нареди подобно нещо.

— Ти си знаел — Исае вдигна очи към Акос. — Знаел си, че Ризек е промил мозъка му, че е опасен… — Тя махна с ръка към Айджа, все още проснат в несвяст на металния под. — Още от самото начало.

— Не вярвах, че някога би… — Думите заседнаха в гърлото му. — Обичаше я като своя сестра…

— Не смей да говориш така. — Исае сви пръстите си в юмруци и кокалчетата им побеляха. — Тя беше моя сестра. Не принадлежи нито на него, нито на теб, нито на когото и да било друг!

Твърде погълната в разговора им, не успях да спра Тека, когато коленичи до Ризек. Тя долепи ръка до гърлото му, после и до гърдите му, пъхвайки я под бронята.

— Сайра — пророни накрая с тих глас. — Защо е жив?

Всички — Исае, Киси, Акос, се обърнаха към Тека, забравили за спора си отпреди миг. Очите на Исае отскочиха от тялото на Ризек към мен. Вцепених се. В движенията ѝ, в думите ѝ имаше нещо заплашително, сякаш беше свито на кълбо същество, готово за атака.

— Ризек е последната надежда за възвръщането на Айджа — обясних с възможно най-спокойния си глас. — Реших за момента да го оставя жив. След като върне спомените на Айджа, лично ще изтръгна сърцето му.

— Айджа — изсмя се Исае. И отново се изсмя, още по-налудничаво, вдигнала поглед към тавана. — Отварата, която си дала на Ризек, само го е приспала… но си решила да не му го споделиш дори когато заплаши живота на сестра ми?

Тя пристъпи към мен, смазвайки пръстите на Ризек под обувката си.

— Избрала си смътната надежда за спасението на един предател — продължи с тиха ненавист тя — пред живота на сестрата на канцлера.

— Ако бях казала на Ризек за отварата, щяхме да останем без начин или надежда за бягство, той щеше да ни заключи в амфитеатъра и пак да убие сестра ти — обясних. — Избрах пътя, който гарантираше поне нашето оцеляване.

— Глупости. — Исае приближи лице до моето. — Избрала си Акос. Не се преструвай, че е друго.

— Добре — признах със също толкова тих глас. — Трябваше да избирам между Акос и теб. Избрах него. И не съжалявам.

Не ѝ казвах цялата истина, но определено не лъжех. Ако се стремеше към проста омраза, щях да я улесня. Бях свикнала с омразата, особено омразата на тувхийците.

Исае кимна.

— Исае… — подхвана Киси, но Исае вече се отдалечаваше.

Влезе в камбуза и затвори вратата след себе си.

Киси избърса страните си с опакото на ръката си.

— Не мога да повярвам. Вас е мъртъв, а Ризек е жив — рече Тека.

Вас — мъртъв? Погледнах към Акос, но той избягваше погледа ми.

— Дай ми една причина да не убия Ризек още сега, Ноавек — обърна се към мен Тека. — И ако е свързана с Кересет, ще те ударя.

— Ако го убиеш, няма да сътруднича на ренегатите в следващия им план — заявих сухо, без да я поглеждам. — Ако ми помогнеш да го опазя жив обаче, аз ще ви помогна да превземете Шотет.

— Така ли? И как точно ще ни помогнеш?

— Знам ли, Тека — озъбих ѝ се, прекъсвайки унеса си, за да вперя свиреп поглед в нея. — До вчера с ренегатите просто си висяхте в оная развалина във Boa, а сега, благодарение на мен, стоиш над неподвижното тяло на Ризек Ноавек, докато шотетската столица тъне в хаос зад теб. Май това доказва способността ми да помогна на ренегатската кауза, не смяташ ли?

Тя подъвка вътрешността на бузата си няколко секунди, преди да отвърне:

— На долната палуба има склад с масивна врата. Ще го хвърля там, за да няма изненади. — После поклати глава. — Знаеш ли, и за по-малко са избухвали войни. Не просто ядоса една опечалена сестра, а разгневи цяла нация.

Гърлото ми се стегна.

— Сама разбираш, че нямаше какво да направя за Ори, дори да бях убила Ризек — обясних. — Бяхме в капан.

— Разбирам — въздъхна Тека. — Но съм убедена, че Исае Бенесит не вижда нещата така.

— Ще говоря с нея — обади се Киси. — Ще ѝ помогна да разбере. В момента просто търси към кого да насочи обвинението си.

Тя съблече якето си — косъмчетата по голите ѝ ръце настръхнаха, и загърна с него тялото на Ори. Акос ѝ помогна да подпъхне краищата му под раменете и бедрата ѝ, така че да скрие зейналата рана. После Киси среса косата ѝ с пръсти.

Накрая тръгна към камбуза, а Акос — към трюма с тежки стъпки и разтреперани ръце.

Аз се обърнах към Тека.

— Да заключим брат ми.

Двете с Тека завлякохме Ризек и Айджа в отделни складове. Преди това намерих още приспивателен еликсир, за да упоя и Айджа. Не знаех какво му е — още беше в несвяст, но ако се събудеше със съзнанието на умопомрачения човек, убил Ори Бенесит, нямах сили да се занимавам с него точно сега.

После отидох до навигационната палуба, където Сифа Кересет седеше на пилотското място с ръце върху контролното табло. Джио стоеше наблизо и опитваше да се свърже по екрана си с Джорек, който се беше върнал у дома, след като Ризек загуби съзнание, за да вземе майка си. Седнах в празния стол до майката на Акос. Намирахме се високо в атмосферата и почти подминавахме синята бариера, отделяща ни от открития космос.

— Къде отиваме? — попитах.

— Ще пообикаляме в орбита, докато не измислим стратегия — отвърна Сифа. — Не можем да се върнем в Шотет, а и в Тувхе още е опасно.

— Имаш ли представа какво му е на Айджа? — попитах. — Още е в безсъзнание.

— Не — отговори Сифа, — нямам.

Тя затвори очи. Стана ми чудно дали можеше да разглежда бъдещето като звездно небе. Някои владееха дарбите си, а други просто им служеха, досега не се бях замисляла към коя категория спадаше оракулът на Хеса.

— Според мен си знаела, че ще се провалим — пророних тихо. — Каза на Акос, че виденията ти се застъпват, че Ори ще е в килията по същото време, когато аз се изправя срещу Ризек на арената. Но си знаела, че всъщност не е така, нали? — Замълчах за миг. — И си знаела, че Акос ще трябва да се изправи срещу Вас. Искала си да стане така, че да няма друг избор, освен да го убие, да убие мъжа, погубил съпруга ти.

Сифа докосна авто навигационната карта и цветовете се смениха — черно за необятния космос и бяло за маршрута ни през него, после се облегна назад в стола с ръце в скута си. Първоначално реших, че просто бави отговора си, но когато не каза нищо, осъзнах, че няма намерение да ми отговаря. Не продължих да настоявам. Майка ми също беше непоклатима, затова знаех кога да се откажа.

И се изненадах, когато накрая проговори.

— Някой трябваше да отмъсти за съпруга ми — заяви тя. — С времето Акос ще разбере.

— Не, няма — уверих я. — Ще живее с мисълта, че собствената му майка го е манипулирала така, че да направи точно онова, което мрази най-много.

— Може би — отвърна тя.

Черният космос ни обгръщаше като плащеница и празнотата му някак ме утешаваше. Потегляхме на различно странство. Отдалечавахме се от миналото, а не от мястото, което наричах свой дом. Тук границите между Шотет и Тувхе бяха по-размити и почти се почувствах в безопасност.

— Трябва да проверя как е Акос — казах накрая.

Но преди да стана, тя вкопчи пръсти в ръката ми и се приведе толкова близо до мен, че видях жилки от топло кафяво в тъмните ѝ очи. При допира с кожата ми потрепна, но не отпусна хватката си.

— Благодаря ти — каза. — Сигурна съм, че не ти е било лесно да избереш милост за сина ми пред това да отмъстиш на брат си.

Свих рамене неловко.

— Знаех, че няма да се спася от собствените си кошмари, като превърна тези на Акос в реалност — пророних. — Пък и съм свикнала да живея с кошмари.