Смъртни белези

ГЛАВА 12 САЙРА

СЪЩАТА ВЕЧЕР, СЛЕД КАТО ИЗМИХ СИНЬОТО ОТ КОЖАТА и косата си, застанах с Акос пред работния плот в стаята му, за да приготвим болкоуспокояващото, с чиято помощ се надявах да поспя. Не го попитах какво мисли за чутото от Разказвача, за това, че историята му винеше Тувхе, не Шотет, за враждебността между народите ни. Той също мълчеше по въпроса. Като направихме отварата, се върнах с нея в стаята си и седнах на ръба на леглото, за да я изпия. Това беше последният ми спомен.

Като се събудих, лежах встрани на леглото, върху завивките. Полуизпитата чаша с отвара до мен се беше обърнала, оцветявайки чаршафите в лилаво. Изгревът тъкмо започваше, ако съдех по бледата светлина, която се процеждаше през пердетата.

Тялото ме болеше, надигнах се и го извиках.

— Акос?

Бях изпаднала в несвяст от чая. Притиснах длан до челото си. Но нали му помагах, твърде силен ли го бях направила? Тръгнах, залитайки по коридора, и почуках на вратата му. Не, не съм го направила твърде силен, подготвих само стеблата от сендес, а той — всичко останало.

Беше ме упоил.

Никой не отговори на почукването ми. Затова отворих вратата. Стаята на Акос беше празна, видях отворените чекмеджета, а дрехите му и кинжалът липсваха.

Бях се усъмнила в предложението му да излезем навън. И с право.

Събрах косата си назад и я вързах, за да не влиза в очите ми. После се върнах в моята стая и нахлузих ботушите си. Дори не ги вързах.

Беше ме упоил.

Завъртях се и огледах отсрещната стена с тайния панел, през който се бяхме измъкнали от къщата предишния ден. Между него и останалата част от стената личеше тясна пролука. Стиснах зъби, внезапно атакувана от познатата болка. Накара ме да излезем, за да види как го правя. Въоръжих го със золдски нож, доверих му се за отварата ми и сега… сега щях да си платя прескъпо.

Струва ми се, че често забравяш кoй съм, беше казал.

Честта няма място в оцеляването, на това го научих аз.

Излетях в коридора. Един страж вече вървеше към стаята ми. Подпрях се на вратата. Какво щеше да ми каже? Не знаех за какво да се надявам — да се е измъкнал или да са го заловили.

Стражът спря малко преди вратата ми и наклони глава към мен. Беше един от по-дребните, по-младите, с детско лице, но въоръжен. Един от онези, които още втренчваха поглед в ръцете ми, когато тъмните жилки започваха да играят по тях.

— Какво? — попитах през стиснати зъби. Болката се връщаше с почти същата сила като след убийството на Узул Зецивис. — Какво има?

— Стюардът на суверена. Вас Кузар, ме изпраща да ви съобщя, че снощи прислужникът ви се е опитал да избяга с брат си от имението — обясни стражът. — Задържан е и очаква наказанието си от суверена. Вас държи да присъствате на закрития разпит, който ще се проведе след два часа в Оръжейната зала.

С брат му. Тоест Акос е намерил начин да измъкне Айджа. Спомних си писъците на Айджа след пристигането им в имението и потреперих.

Отидох на „закрития разпит“ въоръжена и облечена като войник. Ризек беше спуснал пердетата в Оръжейната зала и единствената светлина идваше от фенерите с фензу, висящи от тавана. Брат ми стоеше на подиума с ръце зад гърба, вперил поглед в стената с оръжия над него. Нямаше други в залата. Все още.

— Това беше любимото оръжие на майка ни — отбеляза той, когато вратата се затвори след мен.

Докосна с пръсти палката на потока, окачена диагонално на стената. Представляваше дълга, тънка пръчка с остриета в двата края. Всяко от остриетата съдържаше проводник и когато някой хванеше пачката, тъмните сенки на потока я обгръщаха цялата. Изправена, беше висока колкото мен.

— Елегантен избор — коментира брат ми, без да се обръща. — Но по-скоро за показност. Знаеше ли, че майка ни не беше особено веща в бойните изкуства? Татко ми го каза. За сметка на това имаше остър ум на стратег. Винаги намираше начин да избегне физическите сблъсъци, навярно заради собствената си слабост.

Той се обърна към мен. На лицето му играеше самодоволна усмивка.

— Трябва да взимаш пример от нея, сестро — заяви Ризек. — Отличен боец си, но тук горе… — Той потупа с пръст едното си слепоочие. — Е, силата ти определено не е там.

Сенките започнаха да препускат под кожата ми, подклаждани от гнева ми. Въпреки това не казах нищо.

— Дала си оръжие на Кересет? Превела си го през тунелите? — Ризек поклати глава. — Проспала си бягството му.

— Упоил ме е — отвърнах троснато.

— Така ли? И как успя? — попита с ехидна усмивчица Ризек. — Приковал те е към земята и е излял отварата в устата ти? Не ми се вярва. Мисля, че си я изпила с пълно доверие. Изпила си силен опиат, приготвен от врага ти.

— Ризек… — подхванах.

— Едва не загубихме оракула си заради теб — озъби ми се той. — И защо? Защото си достатъчно наивна да се увлечеш по първия срещнат нещастник, способен да облекчи болката ти.

Не посмях да споря. Беше пребродил цялата галактика в търсене на оракул, със и без баща ми. И едва не го загуби за една нощ. По моя вина. Навярно имаше право. Вероятно и малкото доверие, което изпитвах към Акос, симпатиите ми към него, се дължаха на факта, че ми носеше облекчение. Бях толкова благодарна за спасението от болката — и от изолацията, — че си позволих да се размекна. Много глупаво от моя страна.

— Не можеш да го виниш, че иска да спаси брат си и да избяга оттук — казах с разтреперан от страх глас.

— Ти май не схващаш? — отвърна Ризек с лек присмех. — Хората винаги ще искат неща, с които да ни унищожат, Сайра. Това не означава, че трябва да им го позволяваме.

Ризек посочи към едната страна на стаята.

— Застани там и да не си казала дума — нареди ми той. — Доведох те, за да видиш какво се случва, когато не държиш прислугата под контрол.

Цялата треперех, горях и изглеждах сякаш стоя под покривало от увивни растения, чиито сенки бележеха кожата ми. Тръгнах към единия край на стаята, прегърнала тялото си с разтреперани ръце, а Ризек заповяда „Влез!“.

Гигантските врати в другия край на залата се отвориха. Вас влезе първи, облечен в броня, с изпънати назад рамене. Зад него, обграден от войници, се препъваше Акос Кересет.

Вървеше изгърбен и половината му подпухнало лице беше покрито с кръв, бликаща от дълбока рана на едната му вежда. Долната му устна беше сцепена. Вече са го пребили, но пък той беше свикнал с побоите.

Зад него крачеше Айджа, също кървящ и пребит, но и… някак празен. Лицето му беше обрасло в рехава брада и изпито, изобщо беше само помен от младия мъж, когото видях от скривалището си преди два сезона.

От мястото си чувах хриптящото дишане на Акос. Но като видя брат ми, веднага се изправи.

— Гледай, гледай, каква картинка само — коментира Ризек, слизайки бавно по стълбите. — Докъде успя да стигне, Вас? Отвъд оградата?

— Нищо подобно — отвърна Вас. — Заловихме го в кухнята на излизане от тунелите.

— Е, нека ти обясня къде сбърка, Кересет, просто за сведение — предложи Ризек. — Това, че покойната ми майка харесваше старомодния вид на къщата ни, не означава, че съм пропуснал да я снабдя с най-съвременната охранителна система след смъртта ѝ. Включително със сензори за движение в килиите като тази на брат ти например.

— Защо го държиш тук? — попита Акос през стиснати зъби. — Притежава ли изобщо дарба? Или си я унищожил чрез глад?

Вас зашлеви лениво Акос с опакото на ръката си. Акос се сгърчи, стиснал бузата си.

— Акос — пророни Айджа. Гласът му беше като лек допир. — Недей.

— Защо не му отговориш, Айджа? — подкани Ризек. — Прояви ли се дарбата ти?

Акос погледна към Айджа през разперените пръсти на ръката си. Брат му затвори очи за миг, а като ги отвори, кимна утвърдително с глава.

— Изгряващ оракул — пророни Акос на шотетски.

Първоначално не гo разбрах, нашият народ не използваше подобна фраза. Но тувхийците имаха различни думи за трите оракула — един залязваш, наближаващ заника на дарбата си, един установен, който пророкуваше от храма, и един изгряващ, на път да придобие пълната си мощ.

— Сигурно се досещаш, че засега не успявам да го накарам да ми служи с дарбата си — отбеляза Ризек. — Затова възнамерявам да си я присвоя.

— Да си я присвоиш? — учуди се Акос, отразявайки собствената ми изненада.

Ризек го доближи, приклекна пред него и опря лакти на коленете си.

— Знаеш ли каква е моята дарба? — попита небрежно.

Акос не отвърна.

— Разкажи му, скъпа Сайра — подкани ме брат ми, кимвайки с глава към мен. — Ти я познаваш отблизо.

Акос вдигна очи към моите, опрял ръка в пода. Кръвта по лицето му беше примесена със сълзи.

— Брат ми може да заменя спомените си с чужди — обясних. Гласът ми звучеше празно. Така и се чувствах. — Дава ти свой и взима някой от твоите в замяна.

Акос застина.

— Дарбата на всеки произтича от същността му — обади се Ризек. — А същността се гради на миналото му. Вземеш ли нечии спомени, отнемаш му онова, което го определя като човек. Отнемаш дарбата му. И накрая… — Ризек прокара пръст по лицето на Акос, събирайки кръвта му. Размаза я между палеца и показалеца си, сякаш я изследваше. — Накрая сам ще мога да виждам собственото си бъдеще.

Акос се хвърли срещу Ризек с протегнати ръце и внезапен скок, за да се изплъзне на войниците. Притисна палец в едната страна на гърлото му, закопчавайки дясната си ръка с другата, оголил зъби като животно.

Вас скочи отгоре му само след секунда, издърпа го за гърба на ризата и го удари силно в ребрата. Когато Акос падна назад, Вас настъпи гръкляна му и повдигна вежди.

— Един от войниците ми ти направи същата хватка точно преди да убия баща ти — каза Вас. — Тогава ми се стори ефективна. Кротувай, за да не ти смачкам гръкляна.

Акос трепна гневно, но спря да се мята. Ризек стана от земята, разтривайки врата си, изтупа прахта от панталоните си и провери каишките на бронята си. После се приближи към Айджа. Войниците, които бяха влезли с Акос, сега обградиха брат му, стиснали здраво ръцете му. Сякаш беше нужно. Айджа изглеждаше толкова отнесен, че се чудех дали изобщо е в съзнание.

Ризек вдигна двете си ръце и докосна с тях главата на Айджа, който впери съсредоточен, гладен поглед в него. Гладен за бягство.

Нямаше много за гледане. Просто Ризек и Айджа, свързани чрез ръцете на брат ми, впили очи един в друг.

Когато за пръв път видях Ризек да го прави, бях прекалено малка, за да разбера какво се случва, но запомних, че му отне само секунда да замени един спомен за друг. Спомените бяха мигновени, не продължителни като реалността, и ми се струваше невероятно, че нещо толкова важно, така съществено за един човек, може да изчезне за секунда.

А аз можех само да гледам, останала без дъх.

Накрая Ризек пусна Айджа със странен, озадачен поглед. Отстъпи назад и се огледа, сякаш не знаеше къде е. Заопипва тялото си, сякаш не знаеше кой е. Стана ми чудно дали се замисля какво му коства всеки загубен спомен, или просто се има за толкова силна личност, че може да се раздава колкото си иска.

Междувременно Айджа оглеждаше Оръжейната зала, сякаш току-що я беше разпознал. Дали не си въобразявах, че разпознава и стълбите, докато очите му ги следваха нагоре към подиума?

Ризек кимна на Вас да свали крака си от гърлото на Акос. Вас се подчини. Акос остана неподвижен, вперил поглед в Ризек, който отново приклекна до него.

— Още ли се изчервяваш толкова лесно? — попита го тихо брат ми. — Или с времето си го преодолял?

Лицето на Акос се изкриви.

— Повече никога няма да проявяваш неуважение към мен с наивни планове за бягство — заяви Ризек. — А наказанието ти за първия и единствен опит е, че ще продължавам да отнемам парче след парче от брат ти, докато не се превърне в човек, когото няма да искаш вече да спасяваш.

Акос притисна чело в пода и затвори очи.

И нищо чудно. Айджа Кересет беше загубен.