Смъртни белези

ГЛАВА 34 АКОС

САЙРА ВЪРВЕШЕ ПРЕД АКОС, ОГРЯНА ОТ СЛЪНЦЕТО И С вдигната качулка, за да не се вижда лицето ѝ. Носеше тежко палто, чиито дълги ръкави скриваха сенките ѝ. Зад нея се издигаше амфитеатърът, където едва не загуби живота си, но като я гледаше как върви с изпънат гръб, Акос не би предположил, че са опитали да я одерат жива.

Група шотетски войници стояха до голямата двойна порта, водеща към арената. По улиците се носеше слух, донесен от Сови, която, по думите на Джорек, „познаваше всички”, че войниците били свикани в амфитеатъра днес, за да бъдат възнаградени за успешния лов на отпадъци. Акос не знаеше какво толкова са донесли, че да заслужат подобна чест, но и не го интересуваше — и бездруго бяха просто част от замисъла на Ризек. Трябваше му многобройна публика за екзекуцията на Ори.

Голямата двойна порта се отвори. Акос примижа срещу ярката светлина и грохотът на многолюдната тълпа изпълни ушите му. Имаше толкова много лица, сякаш целият град беше вътре. Всъщност присъстваха само една пета от жителите на столицата — останалите четири пети щяха да гледат церемонията на живо на екрани из цяла Воа. Ако изобщо им се гледаше.

Сайра се обърна назад и слънцето проблесна по сребърната кожа на зарасналия ѝ врат. Кимна с брадичка, а после приливът от гости я повлече надалеч. Време беше.

— Е — обади се Исае до рамото му. — Така и не решихме как ще минем през първата врата.

— Честно казано, бях си наумил просто… да разбия главата на стража в стената — отвърна Акос.

— Това едва ли ще привлече особено внимание — коментира Исае. — Ето я Еднооката. Да вървим.

Исае беше измислила прякори за ренегатите, вместо да научава истинските им имена. „Еднооката“, разбира се, беше Тека, Джорек наричаше „Шаващия“, Джио — „Флиртаджията“, а Сови „Онази, дето не говори тувхийски“, което беше дълго, но и бездруго не го използваше често. Всъщност чувствата бяха взаимни — същата сутрин, докато закусваха, хвърляйки по едно око на дупката в покрива, направена от ховъра на майка му, Акос чу Тека да нарича Исае „Надувката“.

Сега мярна Тека и Киси до вратите на амфитеатъра и тръгна към тях, без да изпуска Исае от периферното си зрение. Всички се изненадаха, когато Тека предложи да им помогне с проникването в подземния затвор. Съвсем очевидно нямаше интерес да спасява живота на Ори. Но явно предложението на Сайра да отнемат на Ризек момента на триумф над ориста му я е спечелило.

— Какво мислиш за стража? — попита го Тека, като я доближиха достатъчно.

Беше се облякла в сиво и сресала златистата си коса над липсващото си око. Акос надникна над рамото ѝ към стража пред вратата, която Сайра им каза да използват. Имаше същия цвят като стената и старовремска ключалка, която вървеше с метален ключ, навярно прибран в джоба на някой от стражите.

Но Акос трябваше да се справи не с портата, а с войника пред нея. Той беше с не повече от пет сезона по-голям от него, широкоплещест и облечен с броня. Едната му длан беше кацнала върху дръжката на ножа на потока, прибран в ножницата на хълбока му. Струваше му се опитен и не особено лесен противник.

— Мога да го поваля, но не тихо — даде оценката си Акос. — По всяка вероятност ще ме арестуват.

— Е, това ще е резервният ни план — рече Исае. — А можем ли да отвлечем вниманието му някак?

— Да, защо не. — Тека скръсти ръце. — Нает е да брани непробиваема врата, водеща към тайния подземен затвор на Ризек Ноавек и ако се провали, вероятно го чака екзекуция, но защо да не напусне поста си, като размахаме нещо лъскаво пред него?

— Май не каза „таен подземен затвор“ достатъчно силно — смъмри я Исае.

Тека ѝ се изрепчи, но Акос вече не ги слушаше. Киси дръпна ръкава му.

— Дай си флаконите — каза му тя. Хрумна ми нещо.

Акос винаги носеше със себе си няколко флакона, сред които сънотворен еликсир, успокояваща отвара и подсилващ чай. Не знаеше какво точно ѝ трябва на Киси, но разкопча каишката, придържаща флаконите към ръката му, и ѝ подаде твърдото пакетче. Стъклениците задрънчаха една в друга, докато ги разглеждаше. Накрая избра сънотворния еликсир. Извади тапата му и го подуши.

— Силничък е — отбеляза.

Исае и Тека продължаваха да се карат. Акос не знаеше за какво и нямаше намерение да се намесва, освен ако не започнеха да си разменят юмруци.

— Полезен е в някои случаи — отвърна уклончиво Акос.

— Ще идеш ли да ми купиш нещо за пиене от онази сергия? — помоли Киси, кимвайки към голямата покрита каруца в другия край на площада. Прозвуча му доста уверено, затова реши да не я разпитва.

Запромъква се през навалицата, усещайки как по тила му се стича пот. Върху бронята си беше облякъл сива роба като на Тека, която не му помагаше особено да се слее с тълпата — все пак беше най-високият човек наоколо, но поне не приличаше толкова много на момчето, отвлякло Сайра Ноавек от амфитеатъра предишния ден.

Каруцата беше провиснала върху колелата си и толкова килната на една страна, че Акос се питаше как чашите, пълни с някаква гъста, ароматна напитка от Отир, която повдигала духа, ако можеше да се вярва на крещящия търговец, не са се сгромолясали на улицата. Отириецът му каза колко иска на развален шотетски и Акос му метна една монета. Сайра най-безцеремонно му показа скривалището си за пари в каютата им на странстващия кораб, докато си миеше зъбите една вечер, и той задържа малка сума за всеки случай.

Занесе на Киси горещата чаша, която изглеждаше миниатюрна в ръката му, и тя изсипа сънотворния еликсир вътре. После, без да му даде никакво обяснение, тръгна с небрежна крачка към стража.

— Съмнява ме да говори тувхийски — отбеляза Тека.

Киси зае спокойна стойка и поздрави стража с усмивка. Първоначално мъжът сякаш се канеше да ѝ се разкрещи, но бързо придоби онова сънливо изражение, с което Джорек и Джио я гледаха вчера.

— Дори на огрански да му говори — отвърна той, — няма да има значение.

Беше виждал ефекта от дарбата на Киси и преди, но само когато не я прилагаше умишлено. Нямаше представа колко ще е силен, ако се постарае. Стражът облегна гръб на стената на амфитеатъра с малка усмивчица на уста, а когато Киси му предложи чашата, той я хвана между дланите си. И отпи.

Акос си запроправя път през тълпата с бърза крачка. Ако стражът започнеше да пада, трябваше да стане възможно най-ненатрапчиво. И наистина, докато стигна до сестра си, мъжът вече се олюляваше на краката си, изливайки остатъка от отирийското питие по отъпканата пръст. Акос го хвана за раменете и го свали бавно на земята. Тека вече коленичеше до него, преравяйки джобовете му. Бързо напипа ключа, надникна през рамо и го пъхна в ключалката.

— Добре — каза Исае на Киси. — Това си беше направо стряскащо.

Киси само се ухили.

Акос завлече спящия страж до ъгъла на сградата, после хукна към останалите при отворената врата. Обслужващият тунел отвъд нея миришеше на нагрети отпадъци и мухъл и вонята незнайно защо прободе стомаха му като игла. Въздухът сякаш беше по-сгъстен, прекалено влажен. Тека заключи вратата след себе си и прибра ключа в джоба си.

Тук, вътре, вече нямаше дрязги, шеги и импровизации. В обслужващия тунел цареше тишина, нарушавана единствено от далечния екот на канеща вода, и се чувстваше по-зле да не чува тълпата отвън и възгласите от скамейките над тях. Да не знае дали Сайра е успяла да влезе, дали вече е отправила предизвикателството си и дали те изобщо ще измъкнат Ори. Имаше чувството, че не е в подземие, а в гробница.

— Сайра каза да вървим към центъра на арената — прошепна Исае. — Не си спомняше пътя. Била в безсъзнание, когато за последно я водели оттук.

Но не само Сайра беше стъпвала в тези тунели. Акос затвори очи и мислено се върна в нощта, когато Вас го довлече тук от леглото след няколкодневно гладуване — нямаше представа колко време точно са го държали без храна. Знаеше само, че вратата му е заключена и никой не му обясняваше какво се случва, а стомахът го болеше часове наред. Докато не спря да го боли, сякаш се е отказал.

Вас го удари няколко пъти в коридора, а после го натовари в един ховър, който го доведе тук. В този тунел, сред миризмата на отпадъци и мухъл и точно тази тъмнина.

— Спомням си — заяви накрая и се промъкна край Исае, за да ги води.

Продължаваше да се поти, затова разкопча дебелия плат, покриващ бронята му, и го захвърли. В спомените му пътят беше мъглив и изобщо не му се искаше да се връща към този момент от миналото си, към болката и немощта. Айджа беше посрещнал двама им с Вас при задната врата, стисвайки бронята около едното рамо на Акос. За миг допирът му се стори успокоителен, сякаш брат му искаше да му даде опора. Но тогава Айджа го повлече към затвора. За да го изтезават.

Акос стисна зъби и дръжката на ножа, вървейки напред. Като свърна зад първия ъгъл и срещна първия страж, дори не се замисли какво да прави, а директно избухна. Блъсна ниския, набит мъж в стената и с брадичка заби черепа му в камъка. Нож одраска бронята му и от дланта на стража лумна пламък, но Акос моментално го угаси с допира си.

Заблъска главата му отново и отново, докато не обърна очи и тялото му не се свлече на земята. Студена тръпка полази гръбнака му и косата му настръхна. Не провери дали мъжът е мъртъв. Не искаше да знае.

Вместо това погледна към Киси. Сестра му го гледаше със сбърчена от възмущение уста.

— Е — обади се Исае, почти ведро. — Добре се справи.

— Аха — потвърди Тека и тръгна по съседния коридор, настъпвайки изпружения крак на стража. — Всеки, на когото се натъкнем тук, е поддръжник на Ноавек, Кересет. Недей да страдаш.

— Да виждаш сълзи в очите ми? — отвърна Акос, опитвайки се да наподоби наперения тон на Сайра, макар че дрезгавият му глас го издаде.

Той продължи напред. Не можеше да се тревожи за мнението на Киси. Не и тук долу.

След още няколко завоя спря да се поти, вече трепереше. Всички коридори изглеждаха еднакво — неравен каменен под, прашни каменни стени, ниски каменни тавани. Като слизаха по стълбите, му се наложи да се навежда, за да не удари главата си. Миризмата на отпадъци сякаш изчезна, но тази на мухъл беше още по-наситена, направо задушаваща. Спомни си как се взираше в главата на Айджа, който го теглеше през същите тези тунели, забелязвайки, че е подстригал косата си като Ризек.

Не мога да гледам как се самоунищожаваш, за да спасиш човек, който не иска да бъде спасен, му каза предишната вечер Сайра. Разкри ѝ колко дълбока е лудостта му и тя отказа да му съдейства. Не биваше да я вини. Но я винеше. Нямаше друг избор.

Вратата пред тях изглеждаше не на място в рамката си от камък и дърво. Беше от матовочерно стъкло, със заключващ механизъм от едната си страна. Клавиатура. Сайра им беше дала списък с възможни комбинации — обясни им, че всичките са свързани по един или друг начин с майка ѝ. Рождена дата, денят на смъртта ѝ, годишнини, любими нейни числа. Акос още не можеше да възприеме Ризек като човек, достатъчно привързан към майка си, че да използва цифрите от рождената ѝ дата като код.

Тека обаче, вместо да изпробва която и да е от комбинациите, просто се зае да развинтва пластината върху клавиатурата. Отвертката ѝ беше фина като игла, излъскана и чиста. Движеше я като шести пръст. Свали капака на клавиатурата и го остави на земята, после хвана една от жиците под него със затворени очи.

— Ъ… Тека?

Отнякъде зад тях отекваха стъпки.

— Млъкни — тросна му се тя, хващайки друга жица. И се усмихна. — О — рече, очевидно не на тях. — Ясно. Добре тогава, хайде…

Всички светлини угаснаха, с изключение на аварийната лампа на тавана, която продължи да ги осветява от ъгъла, толкова ярка, че под затворените клепачи на Акос затанцуваха точки. Стъклената врата се отвори рязко, разкривайки стъкления под, запечатал се в паметта му заедно с най-лошия му спомен — как брат му го принуждава да коленичи пред Сайра Ноавек. Слабите аварийни лампи в коридора на затвора осветяваха пода като светлинна мрежа.

Исае влетя през вратата и хукна по средата на коридора, оглеждайки килиите вляво и вдясно. Акос влезе след нея и плъзна отнесен поглед из стъкленото пространство. Исае вече тичаше обратно към тях и той знаеше какво ще каже, преди да е отворила yстa.

Като че ли го предчувстваше от самото начало, откакто видя майка му да върти онова копче между пръстите си, откакто проумя колко лесно ѝ е на Сифа да ги тласне към бъдещето, което тя преследва, каквото и да им коства това.

— Не е тук — каза Исае. Досега не я беше виждал да губи контрол, не рухна дори когато разбра, че са отвлекли Ори. А сега почти пищеше. Изпаднала в истерия. — Няма я, Ори не е тук.

Акос примига бавно насреща ѝ, сякаш целият въздух край главата му се е превърнал в гъст сироп. Всички килии бяха празни. Ори я нямаше.