Смъртни белези

ГЛАВА 18 САЙРА

— ЕЛА С МЕН — КАЗА ОТЕГА, КАТО СЕ СРЕЩНАХМЕ ПРЕД кухнята същата вечер.

Стискаше в юмрук ножа на изменничката и бялото тиксо надничаше измежду пръстите ѝ. Беше я открила.

Вдигнах качулката си и тръгнах по петите ѝ. Бях добре дегизирана — с пъхнати в ботушите панталони, покрити с ръкавите на якето ми ръце и зачулено с качулка лице. Не всеки шотетец знаеше как изглеждам, тъй като портретът ми не беше разлепен на всяка обществена сграда и важна зала като този на Ризек, но видеха ли сенките по лицето или ръцете ми, веднага се досещаха коя съм. А точно днес не исках никой да ме разпознава.

Излязохме от семейното ни крило, минахме покрай обществените тренировъчни зали и плувния басейн, където младите шотетци се учеха да плуват, готвейки се за лова на отпадъци на водната планета, покрай столовата, миришеща на прегорял хляб, и няколко килера. Когато Oтега забави крачка и стисна още по-силно дръжката на ножа, вече бяхме стигнали чак до машинната палуба.

Двигателите вдигаха такъв шум, че ако искахме да си кажем нещо, трябваше да викаме. Въздухът беше пропит с миризмата на машинно масло.

Отега ме поведе към личните каюти на техниците, близо до товарното отделение, където беше малко по-тихо. Озовахме се пред дълъг, тесен коридор, където от двете страни, на метър една от друга, бяха разположени поредица от врати. Върху всички врати имаше имена, а някои дори бяха украсени с лампи фензу, малки фенери с жар-камъни във всевъзможни цветове, колажи забавни скици, изрисувани върху листове с диаграми, и зърнести снимки на семейството или на приятели. Имах чувството, че съм попаднала в друг свят, напълно различен от познатия ми Шотет. Щеше ми се Акос да е с мен сега, за да види и той. Щеше да му хареса.

Отега спря пред скромно украсена врата почти в дъното на коридора. Над името „Сурукта“ имаше снопче изсушена переста трева, закрепена с метален талисман. Имаше и няколко страници от нещо като техническо ръководство на чужд език. Питарски по мое мнение. Страниците бяха контрабанда — притежанието на документи на чужд език с всяка друга цел, освен одобрен от правителството превод, беше незаконно. Тук долу обаче едва ли някой налагаше подобни правила. Предимството да си незначителен за Ризек Ноавек беше свободата.

— Тук живее — обяви Отега, потупвайки вратата с острото на ножа. — Макар че сега не си е в стаята. Тази сутрин я проследих дотук.

— В такъв случай ще я почакам — отвърнах. — Благодаря ти за помощта, Отега.

— За мен е удоволствие. Напоследък се виждаме толкова рядко.

— Тогава идвай да ме виждаш.

Отега поклати глава.

— Границата между моя и твоя свят е доста широка. — Тя ми подаде ножа. — Внимавай.

Усмихнах ѝ за довиждане и когато свърна зад ъгъла в дънотo на коридора, се опитах да отворя вратата на ренегатката. Не беше заключена — едва ли щеше да отсъства дълго.

Влязох в една от най-тесните стаи, които някога съм виждала. В единия ъгъл беше скътана мивка, а в другия стоеше легло на високи крака. Под него имаше обърнат сандък, покрит с жици, превключватели и копчета. Върху магнитна лента, закрепена за стената, бяха подредени инструменти, толкова дребни, че се съмнявах някога да съм в състояние да боравя с тях. А до леглото имаше снимка.

Наведох се да я огледам отблизо. Младо момиче с дълга руса коса прегръщаше жена, чиято коса пък беше толкова ослепително сребриста, че изглеждаше метална. До тях едно момченце позираше с дяволита физиономия, показало език в единия ъгъл на устата си. На заден план имаше още няколко човека — повечето светлокоси, но образите им бяха твърде смътни, за да ги различа.

Сурукта. Познато ли ми беше името ѝ, или се заблуждавах?

Вратата зад мен се отвори.

Ренегатката беше дребна и слаба, точно каквато си я спомнях. Широкият ѝ униформен комбинезон беше закопчан до кръста, а под него се подаваше тениска без ръкави. Имаше яркоруса коса, вързана на опашка, и носеше превръзка на окото.

— Какво…

Разпери сковани пръсти отстрани на тялото си. В задния ѝ джоб имаше нещо — някакъв инструмент. Тя придвижи бавно ръка към него, опитвайки се да скрие движението от мен.

— Хайде, извади си отвертката, или там каквото е — предизвиках я. — С радост ще те притисна към стената втори път.

Превръзката на окото ѝ беше черна и не пасваше добре, твърде голяма за лицето ѝ. Но здравото ѝ око имаше същия наситен син цвят, който помнех от нападението.

— Не е отвертка, а гаечен ключ — поправи ме тя. — Каква работа има Сайра Ноавек в скромното ми жилище?

За пръв път чувах някой да изговаря името ми с толкова омраза. Което беше показателно само по себе си.

Лицето ѝ придоби изражение на добре тренирана озадаченост. Можеше да ме заблуди, ако не бях абсолютно сигурна, че съм попаднала на правилния човек. Каквото и да твърдеше Ризек, имах достатъчно проницателен ум.

— Как се казваш? — попитах я.

— Влязла си неканена в дома ми и ме питаш как се казвам?

Тя влезе по-навътре в стаята и затвори вратата след себе си.

Беше с една глава по-ниска от мен, с уверени, целеустремени движения. Не се съмнявах, че е опитен боец — ренегатите не са я изпратили при мен без причина онази вечер. Зачудих се дали са ѝ поръчали да ме убие. Но вече нямаше значение.

— Ще приключим по-бързо, ако ми кажеш името си.

— Добре тогава. Тека Сурукта.

— Е, Тека Сурукта. — Оставих самоделния ѝ нож на ръба на мивката. — Мисля, че това е твое. Дойдох да ти го върна.

— Нямам… нямам представа за какво говориш.

— Не те издадох онази вечер, така че защо ми е да го правя сега?

Опитах се да се прегърбя като нея, но позата ми беше съвършено непривична. Родителите ми ме бяха научили да стоя с изправен гръб, събрани колене и сключени ръце, когато не ги използвах. За един Ноавек не съществуваше непринуден разговор и това изкуство ми беше непознато.

Озадаченото изражение напусна лицето ѝ.

— Знаеш ли, далеч по-добре ще е да използваш някой от инструментите си като оръжие, вместо онова… нещо с тиксото — отбелязах, посочвайки фините инструменти, закрепени с магнит за стената. — Изглеждат остри като игли.

— Прекалено ценни са ми — отвърна Тека. — Какво искаш от мен?

— Зависи що за хора сте ти и ренегатската ти кохорта. — Навсякъде около мен се чуваше капеща вода и скърцащи тръби. Помещението миришеше на плесен и влага като в гробница. — Ако разпитите не доведат до резултат в идните няколко дни, брат ми ще набеди някого и ще го екзекутира. По всяка вероятност невинен човек. За него това е без значение.

— Шокирана съм, че за теб има — отбеляза Тека. — Говори се, че си садистка.

Една сянка се стрелна по бузата ми и се разля по слепоочието ми с остра болка. Видях я с ъгълчето на окото си и потиснах импулса да изтръпна от острата болка в синусите ми.

— Предполагам всички сте знаели какви последствия ще имат действията ви, когато сте се обричали на каузата си, каквато и да е тя — заявих, игнорирайки коментара ѝ. — Човекът, когото брат ми избере за изкупителна жертва, няма да е някой, решил да рискува живота си в името на общата идея. Ще умре, защото вие сте искали да изиграете злощастна шега на Ризек Ноавек.

— Злощастна шега? — учуди се Тека. Така ли наричаш признаването на истината? Дестабилизирането на режима на брат ти? Демонстрацията, че сме способни да поемем контрол върху кораба?

— В този случай, да — отвърнах. Сенките на потока се изкачиха по ръката ми и се струпаха на рамото ми, прозирайки през бялата риза. Очите на Тека ги проследиха. Аз изтръпнах, но продължих: — Ако ви е грижа, че един невинен ще умре, предлагам да ми дадете името на някой истински виновник до края на деня. Ако ли не, просто ще оставя Ризек сам да избере. От вас зависи, на мен ми е все едно.

Тя отпусна ръце до тялото си и се обърна, опирайки рамене на вратата.

— Дявол да го вземе — пророни.

Няколко минути по-късно вече следвах Тека Сурукта по тунела на техниците към товарното отделение. Подскачах при всеки звук, всяко скърцане, а в тази част на кораба това значеше доста подскачане. Тук долу беше много шумно, макар и да се намирахме далеч от повечето пасажери.

Вървяхме по издигната метална платформа, широка само колкото да се разминат двама слаби човека с глътнати кореми, и окачена над всички машини, водни резервоари, пещи и двигатели на потока, които поддържаха кораба в движение и годен за живот. Ако се изгубех сред всички механизми и тръби, никога нямаше да се измъкна.

— Да те предупредя — подхванах, — че ако си намислила да ме отведеш далеч от всички, за да ме убиеш, ще се увериш, че е по-трудно, отколкото предполагаш.

— Първо искам да видя каква е ролята ти във всичко това — обясни Тека. — Не отговаряш на очакванията ми.

— Очакванията винаги подвеждат — отвърнах мрачно. — Предполагам ще е загуба на време да попитам как успяхте да изключите осветлението на кораба.

— Не, на това лесно ще ти отговоря.

Тека спря и опря длан в стената. После затвори окото си и светлината от лампата над нас, затворена в предпазна метална клетка, трепна. Веднъж, след това три пъти. Същият ритъм, който чух, преди да ме нападне онази вечер.

— Мога да смущавам всичко, което работи със силата на потока — обясни Тека. — Затова съм техник. За жалост, трикът с осветлението работи само на странстващия кораб. Във Boa всички лампи са с фензу или жар-камъни, а на тях не мога да им направя нищо.

— В такъв случай на кораба сигурно ти харесва най-много.

— Донякъде — отвърна тя. — Но може да те обземе клаустрофобия, когато живееш в стая с размерите на килер.

Достигнахме открито пространство, чийто под представляваше решетка над един от кислородните преобразуватели, всеки от които беше три пъти по-висок oт мен и два пъти по-широк. Те преработваха въглеродния диоксид, отделян от пасажерите и засмукван от кланите на кораба, като го преобразуваха чрез непонятен за мен сложен процес. При последното ми странство се опитах да прочета нещо за него, но езикът се оказа твърде технически за мен. Нямаше как да се осведомя напълно по темата.

— Стой тук — нареди ми Тека. — Ще доведа един човек.

— Да стоя тук? — възразих, но тя вече се беше отдалечила.

Докато стоях на решетката, по кръста ми избиваше пот.

Чувах стъпките ѝ, но заради ехото не можех да преценя в каква посока върви. Дали нямаше да се върне с тайфа ренегати, за да довършат заедно работата, която тя започна при нападението? Или не лъжеше, че вече няма желание да ме убива? Озовах се в тази ситуация без всякаква мисъл за собствената ми сигурност, без дори да зная защо, ако изключим факта, че не исках да гледам екзекуцията на невинен човек, при положение, че наблизо се криеха толкова много виновници.

Като чух стърженето на подметки по метални стълби, се обърнах и видях по-възрастна жена с високо, слабо тяло да крачи устремено към мен. Дългата ѝ коса блестеше като корпуса на транспортен ховър. Разпознах я от снимката до леглото на Тека.

— Здравейте, госпожице Ноавек — рече тя. — Аз съм Зосита Сурукта.

Зосита носеше същите дрехи като дъщеря си, крачолите на панталоните и бяха навити, разкривайки глезените ѝ. Челото ѝ бе прорязано от дълбоки бръчки, предполагам oт цял живот мръщене. Нещо в нея ми напомняше на собствената ми майка, уравновесена, изтънчена и опасна. Не се смущавах лесно, но Зосита успя да ме смути. Сенките ми запрепускаха по-бързо от обичайното като дихание или кръв.

— Познавам ли ви отнякъде? — попитах. — Името ви ми е познато.

Зосита наклони глава като птица.

— Не знам по какъв начин бих се запознала със Сайра Ноавек преди настоящия момент.

Не ѝ вярвах. В усмивката ѝ имаше нещо.

— Тека ви е казала защо съм тук, предполагам?

— Да — потвърди Зосита. — Но не знае какво възнамерявам да направя сега, а именно да се предам.

— Когато ѝ поисках име — преглътнах сухо аз, — не мислех, че ще е собствената ѝ майка…

— Всички сме готови да посрещнем последиците от действията си — обясни Зосита. — Ще поема пълната отговорност за нападението и ще прозвучи достоверно, тъй като съм шотетска изгнаница. Някога учех шотетските деца на отирийски.

Някои от по-възрастните шотетци още владееха други езици, от времето, преди това да стане незаконно. Нито баща ми, нито Ризек можеха да направят нещо по въпроса — нямаше как да принудят някого да забрави нещо, което знае. Наясно бях, че някои от тях преподават, с риск да бъдат обявени за изгнаници, но никога не съм очаквала да срещна такъв.

Тя пак наклони глава, този път на другата страна.

— Моят глас чухте по интеркома — добави Зосита.

— Знаете, че… — Прокашлях се. — Знаете, че Ризек ще ви екзекутира. Публично.

— Знам, госпожице Ноавек.

— Добре. — Сенките се разляха в тялото ми и аз изтръпнах от болка. — Готова ли сте да се подложите на разпит?

— Предположих, че брат ви няма да ме разпитва, ако сама се предам — повдигна вежди.

— Той има своите притеснения за изгнаническата колония. Ще иска да изтръгне възможно най-много информация от вас, преди да ви…

Думата екзекутира заседна в гърлото ми.

— Да ме убие — довърши изречението ми Зосита. — Учудвате ме, госпожице Ноавек. Не можете дори да го кажете на глас. Толкова ли сте жалостива?

Очите ѝ се плъзнаха към бронята, покриваща белязаната ми ръка.

— Не — озъбих ѝ се аз.

— Не беше обида — отвърна с по-мек тон Зосита. — Заради добрината си струва да живеем в тази вселена.

Най-неочаквано си спомних как Акос ми се извини инстинктивно на тувхийски, когато веднъж ме блъсна в кухнята. Същата нощ прехвърлях в ума си нежните му думи отново и отново като музика, която не можех да прогоня от главата си. Сега пак изплуваха в паметта ми.

— Знам какво е да загубиш майка — признах. — Не го пожелавам на никого, дори на ренегати, които изобщо не познавам.

Зосита се засмя, клатейки глава.

— Какво? — попитах отбранително.

— Аз… смъртта на майка ви беше празник за мен — обяви тя. Кръвта ми изстина. — Празнувах и смъртта на баща ви и със сигурност бих празнувала тази на брат ви. Дори вашата. — Тя прокара пръсти по металния парапет до себе си. Заличавайки отпечатъците на дъщеря си, оставени преди минути. Странно е да осъзнаеш, че най-върлите ти врагове могат да бъдат обичани от семействата си.

Не познаваше майка ми, идеше ми де изръмжа. Все едно някога е имало значение какво мисли тази жена за Илира Ноавек. Но Зосита почти избледняваше в съзнанието ми като собствената ѝ сянка. Защото вече вървеше към гибелта си. И за какво? Заради един сносен опит за покушение срещу брат ми? Вас беше успял да убие двама от ренегатите. Струва ли си да загубят живота си?

— Струва ли си изобщо? — попитах свъсено. — Да загубите живота си заради това?

Тя продължаваше да се усмихва по странния си начин.

— След като избягах от Шотет, брат ви извика семейството ми в дома си — подхвана тя. — Възнамерявах да изпратя някой за децата ми, след като намеря безопасно място, но той пръв стигна до тях. Уби най-големия ми син и извади окото на дъщеря ми заради престъпления, за които нямаха вина. — Тя се засмя отново. — Ето, дори не сте изненадана. Знаете, че е способен и на по-големи жестокости, както и баща ви преди него. Но да, струва си. Струваше си и за двамата от нас, които загинаха, борейки се със стюарда на брат ви. Едва ли ще разберете.

Помежду ни настана мълчание и единствените звуци около нас бяха бученето по тръбите и далечните стъпки, бях твърде объркана, твърде уморена да крия болката си, докато дарбата на потока вършееше из тялото ми.

— За да отговоря на въпроса ви, да, мога да понеса разпита — наруши тишината Зосита. — А вие можете ли да лъжете? — Тя се подсмихна. — Глупав въпрос. Съгласна ли сте да лъжете?

Поколебах се.

Кога се превърнах в съюзница на ренегати? Жената пред мен току-що ми каза, че би празнувала смъртта ми. Ризек поне ме искаше жива. А какво щяха да ми сторят ренегатите, ако успееха да свалят брат ми от власт?

Незнайно защо ми беше абсолютно безразлично.

— „С лъжите се справям по-добре, отколкото с истината“ — отвърнах с цитат от стихотворение, което прочетох върху стената на сграда по време на една от екскурзиите ни с Отега. Аз съм шотетец. Остър съм като строшено стъкло и също толкова крехък. С лъжите се справям по-добре, отколкото с истината. Цялата галактика е пред мен, а нито за миг не я зървам.

— Да отидем и да им предложим малко лъжи тогава — каза Зосита.