Смъртни белези

ГЛАВА 41 САЙРА

СЛЯЗОХ ПО СТЪЛБИТЕ КЪМ ТРЮМА В ТЪРБУХА НА РЕНЕГАТСКИЯ кораб, където брат ми беше заключен в един от складовете. Вратите бяха от масивен метал, но всяка имаше клапа до ниския таван, за да циркулира въздухът. Доближих бавно стаята му, плъзгайки показалец по гладката стена. Корабът се разтресе и светлините над главата ми примигаха.

Клапата се намираше на нивото на очите ми и можех да надникна вътре. Очаквах да намеря Ризек проснат до шишетата с разтворител и кислородните бутилки, но го нямаше там. Първоначално изобщо не можах да го видя и запъхтях трескаво, готова да вдигна тревога. Тогава обаче той изникна в полезрението ми с тяло, нарязано на ивици от жалузите на клапата.

Въпреки това виждах очите му, замъглени, но пълни с презрение.

— По-голяма страхливка си, отколкото предполагах — изръмжа гърлено той.

— Интересно е аз да съм от тази страна на стената за разнообразие — отбелязах. — Дръж се прилично, иначе може да се отнеса с теб, както ти се отнасяше с мен.

Вдигнах ръка и позволих на сенките да се увият около нея като пушек. Жили мастилена тъмнина се усукаха около пръстите ми като кичури коса. Прокарах леко нокти по клапата и ми хрумна колко лесно би било да го нараня тук долу, нямаше кой да ме спре. Само трябваше да отворя вратата.

— Кой го направи? — попита Ризек. — Кой ме отрови?

— Казах ти вече отвърнах. — Аз.

Ризек поклати глава.

— Не, държа екстрактите от ледоцвет заключени още след първия опит за покушение над мен, в който и ти взе участие. — Почти се усмихваше, но не съвсем. — Заключени с таен механизъм, отваряш се само с кръв на Ноавек. — Той замълча за миг. — Механизъм, какъвто и двамата знаем, че ти не можеш да отвориш.

Взирах се в него през тясната пролука с изсъхнала уста. Охранителните камери бяха записали проваления ни опит, разбира се, така че вероятно е видял как се мъча да отворя вратата му. Но като че ли това не го изненада.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го тихо.

— Във вените ти не тече моята кръв — отвърна той, натъртвайки всяка дума. — Ти не си Ноавек. Защо според теб започнах да използвам такива механизми? Защото знаех, че един-единствен човек ще може да ги отваря — аз.

Преди опита за убийство не съм се опитвала да минавам през тези врати, вечно странейки от него. А дори да бях опитала, несъмнено беше подготвил убедителна лъжа. Винаги имаше готовност да излъже.

— Щом не съм Ноавек, коя съм тогава? — попитах остро.

— Откъде да знам? — изсмя се той. — Но се радвам, че видях лицето ти, докато ти го съобщавах. Емоционалната, избухлива Сайра. Кога ще се научиш да овладяваш реакциите си?

— Мога да те попитам същото нещо. Усмивките ти стават все по-неубедителни, Риз.

— Риз — изсмя се брат ми отново. — Мислиш си, че си спечелила, но не си. Има неща, които не съм ти казал, дори ако изключим истинския ти произход.

Всичко в мен бушуваше. Въпреки това останах възможно най-неподвижна, гледайки как устните му се разделят в усмивка, как очите му се набръчкват в ъгълчетата. Напразно търсех по лицето му следа от обща кръв. Не си приличахме, но това само по себе си не беше странно — понякога децата наследяваха чертите на различни родители или дори на далечни роднини, съживявайки отдавна забравени гени. Ризек или ми казваше истината, или си играеше с мен, но и в двата случая нямаше да му направя удоволствието да изразя повече емоция.

— Отчаянието не ти прилича, Ризек — заявих с нисък глас. — Почти е неприлично.

Вдигнах ръка и затворих жалузите с пръсти.

Въпреки това го чух да казва:

— Баща ни… — Той спря и се поправи: — Лазмет Ноавек е жив.