Смъртни белези

ГЛАВА 29 САЙРА

ТРУДНО Е ДА СПИШ С ОДРАНА КОЖА, НО ВСЕ ПАК СЕ НАПЪНАХ.

Като се събудих на сутринта, калъфката на възглавницата ми беше подгизнала от кръв, макар и да лежах на страната, чиято кожа Вас не беше смъкнал с ножа си. Не умрях от кръвозагуба единствено защото бяха покрили отворената ми рана с шевен плат — медицинска иновация от Отир, която държеше раните затворени и се абсорбираше в плътта със заздравяването ѝ. Но дори тя не беше предвидена за толкова тежки случаи.

Свалих калъфката от възглавницата и я хвърлих в ъгъла. Сенките танцуваха по ръката ми и ме жилеха. През по-голямата част от живота ми бяха препускали между вените ми, прозирайки през кожата ми. Но като се събудих след разпита, един войник ми каза, че сърцето ми спряло и започнало да бие от само себе си, сенките вече се носеха по повърхността на тялото ми. Така също ми причиняваха болка, но някак по-поносима. Не разбирах как е станало.

Но тогава Ризек обяви немхалзак, заповяда на Вас да обели кожата ми като кора на плод и ме принуди да се бия в арената, така че пак изпитвах обичайната доза болка.

Беше ме попитал къде искам белега. Ако изобщо можеше да се нарече така — белезите бяха тъмни черти по кожата, а не… с парчета липсваща плът. Но немхалзак се заплащаше именно с плът, и то от видимо място по тялото. В момент на ярост му казах да ме бележи така, както беляза Акос, когато братята Кересет пристигнаха в имението ни. От ухото до челюстта.

А когато Вас изпълни желанието ми, Ризек му нареди да продължава.

Вземи и от косата ѝ.

Задишах през носа. Не исках да повърна. Всъщност не можех да си го позволя — нуждаех се от всичката cилa, която ми беше останала.

Айджа Кересет дойде да ме гледа как закусвам, както правеше всеки ден, откакто се бях върнала към живота. Остави поднос с храна в краката ми и се облегна на отсрещната стена, все така прегърбен. Днес на челюстта му личеше синината, която му направих предишния ден, когато опитах да избягам на път към арената и успях да му нанеса няколко удара, преди стражите в коридора да ме откъснат от него.

— Не вярвах, че ще се върнеш след вчерашната случка — казах му.

— Не се страхувам от теб. Няма да ме убиеш — отвърна Айджа.

Въртеше нож върху дланта си, стисвайки го за дръжката при всеки пълен оборот. Дори не го поглеждаше.

Изсумтях.

— Способна, съм да убия всеки. Не си ли чувал слуховете?

— Мен няма да ме убиеш — повтори Айджа. — Защото обичаш заблудения ми брат твърде много.

Не можех да не се засмея. Чак сега осъзнавах колко добре прозираше в душата ми сладкодумният Айджа Кересет.

— Имам чувството, че те познавам — заяви внезапно той. — И май наистина е така. От известно време.

— Не съм в настроение за философска дискусия за човешката идентичност — отвърнах. — Нo дори вече да си повече Ризек, отколкото Айджа, пак не ме познаваш. Независимо кой си, никога не си опитвал да ме опознаеш.

Айджа врътна очи.

— Горкото неразбрано аристократско отроче.

— И това от самоходното кошче за душевните отпадъци на Ризек — озъбих му се. — Защо просто не ме убие? Цялата тази прелюдия е твърде драматична дори за него.

Айджа не отговори, което само по себе си беше достатъчен отговор. Ризек не ме е убил все още, защото имаше нужда да го направи точно по този начин — пред, очите на всички. Може би вече бяха плъзнали слухове, че съм участвала в опит за убийството му и сега се налагаше да очерни името ми, преди да ми позволи да умра. А може би просто искаше да гледа как страдам.

Но някак нe ми се вярваше.

— Нужно ли е да ми давате такива безполезни прибори? — оплаках се, набождайки препечената си филийка с ножа, вместо да я нарежа.

— Суверенът се притеснява, че може да посегнеш на живота си, вместо да го загубиш по подходящ начин — отговори Айджа.

Подходящ начин. Зачудих се дали Айджа не е избрал как точно да умра. Дали оракулът не избираше идеалното бъдеше от всички възможни варианти.

— И как ще посегна на живота си с това нещо? Ноктите ми са по-остри.

Ударих върха на ножа в дюшека си. Блъснах го толкова силно, че леглото се разтърси, и го пуснах. Ножът падна настрани, без дори да пробие плата. Изтръпнах от болка, а дори не знаех коя част от тялото ме болеше.

— Явно суверенът смята, че си достатъчно изобретателна да намериш начин — отвърна кротко Айджа.

Пъхнах последната хапка от препечената филийка в устата си и облегнах гръб на стената със скръстени ръце. Намирахме се в една от излъсканите, луксозни килии в недрата на амфитеатъра, под скамейките, които вече се пълнеха с хора, нетърпеливи да гледат смъртта ми. Бях победила в последния бой, но силите ми вече се изчерпваха. Тази сутрин дори пътят към тоалетната се бе оказал истински подвиг.

— Колко мило — отбелязах, разтваряйки широко ръце, за да му покажа синините си. — Виждаш ли колко ме обича брат ми?

— Започваш да се шегуваш — обади се Ризек от външната страна на килията. Чувах го приглушено през стъклената стена, която ни делеше. — На това му викам отчаяни мерки.

— Не, отчаяни мерки е да играеш тази глупава игра, преди да ме убиеш, само и само да ме изкараш лошата — поправих го. — Толкова ли се страхуваш, че народът на Шотет ще застане зад мен? Колко си жалък само.

— Опитай се да станеш на крака и ще видим какво значи да си „жалък“ — отвърна Ризек. — Хайде. Време е да вървим.

— Ще ми кажеш ли поне с кого ще се бия днес? — попитах.

Хванах се за рамката на леглото, стиснах зъби и се набрах да стана.

Едва се сдържах да изрева от болката, надигаща се в гърлото ми. Но успях.

— Ще видиш — каза Ризек. — Вече нямам търпение всичко това да свърши. Сигурен съм, че същото важи и за теб. Затова тази сутрин съм ти уредил специален противник.

Днес носеше синтетична броня, черен мат и по-гъвкава от традиционната шотетска и лъснати черни ботуши, с които изглеждаше още по-висок. Бялата му риза беше закопчана догоре и яката ѝ се подаваше над бронята без ръкави. С почти същия тоалет се яви на погребението на майка ни. Явно очакваше да ме види как умирам днес.

— Жалко, че възлюбеният ти не е тук, за да гледа — отбеляза Ризек. — Едва ли щеше да му е приятно.

Тези дни непрекъснато си повтарях последните думи на Зосита, майката на Тека, преди да тръгне към екзекуцията си. Попитах я дали си струва да загуби живота си, опълчвайки се на Ризек, а тя ми отвърна, че си е струвало. Щеше ми се да можех да споделя с нея, че вече я разбирах.

Вирнах брадичка.

— Знаеш ли, напоследък ми е трудно да преценя колко от брат ми е останало в теб. — Минавайки покрай Ризек на излизане от килията, се приведох към него и процедих: — Но щеше да си в много по-добро настроение, ако малкият ти план да откраднеш дарбата на Айджа беше проработил.

Усетих как увереността му рухва за миг. Очите му отскочиха към Айджа.

— Ясно — пророних. — Опитите ти са останали безуспешни. Все пак не си намерил начин да си присвоиш дарбата му.

— Отведи я — заповяда брат ми на Айджа. — Смъртта я чака.

Айджа ме изтика напред. Носеше твърди ръкавици, сякаш дресираше хищна птица.

С малко концентрация можех да вървя в права линия, но болезненото пулсиране в главата и гърлото ми ме затрудняваше. Струйка кръв — е, надявах се да е кръв, се търкулна по едната ми ключица.

Стигнахме до вратата на арената и Айджа ме избута на терена. Тук светлината беше ослепителна, а небето — безоблачно и бледо около слънцето. Амфитеатърът беше пълен и публиката крещеше екзалтирано, макар че не различавах нито дума от виковете им.

От другата страна на арената ме чакаше Вас Кузар. Усмихна ми се и задъвка напуканите си устни. Щеше да ги разкърви, ако продължаваше така.

— Вас Кузар! — обяви Ризек с глас, усилен от малките устройства, кръжащи из арената.

Над стената на амфитеатъра се виждаха каменните сгради на Boa, сякаш закърпени с метал и стъкло, блещукащи на слънцето. Една кула от синьо стъкло почти се сливаше с небето. Над арената се простираше силово поле, което я защитаваше от суровите климатични условия и правеше бягството невъзможно. Шотетци не позволяваха смъртоносните им игри да бъдат осуетявани от бури, студове и бягащи пленници.

— Ти предизвика предателката Сайра Ноавек на двубои до смърт с ножове на потока! — Сякаш по сценарий, публиката избухна на думите предателката Сайра Ноавек, а аз врътнах очи, въпреки че сърцето ми препускаше бясно. — Предизвикваш я заради измяната ѝ към шотетския народ. Готов ли си за боя?

— Готов съм — отвърна с обичайния си равнодушен тон Вас.

— Оръжието ти, Сайра — провъзгласи Ризек и извади нож на потока от ножницата на гърба си, премятайки го веднъж, за да ми поднесе дръжката му. Ръкавът му беше навит.

Доближих го, призовавайки сенките си и болката, която носеха. Кожата ми беше осеяна с тъмни линии. Посегнах към дръжката на ножа, по вместо това стиснах китката на Ризек.

Исках да покажа на народа му що за човек беше всъщност. А болката неизменно вадеше вътрешностите на показ.

Ризек изкрещя през зъби и се замята, мъчейки се да ме отблъсне. Винаги досега просто оставях дарбата ми сама да избере къде да се излее, а тя винаги искаше да бъде споделена. С Акос я издърпах назад, което едва не ме уби. Но към Ризек я тласнах с всичките си останали сили.

Жалко, че Айджа се появи прекалено бързо, сграбчи ме и ме издърпа назад.

Въпреки това постигнах целта си. Всички на арената чуха как брат ми пищи от допира ми и наблюдаваха смълчани.

Айджа ме държеше, докато Ризек се окопитваше и прибираше ножа си. После сложи ръка върху рамото на Вас и му нареди така, че само ние с него и Айджа да чуем:

— Убий я.

— Жалко, Сайра — прошепна в ухото ми Айджа. — Не ми се искаше да се стига дотук.

Изтръгнах се от хватката му и той напусна арената. Отстъпих задъхано назад. Нямах оръжие. Но предпочитах да си отида така. Отказвайки ми оръжие, Ризек демонстрираше на всички в амфитеатъра, че ме ми дава справедлив шанс. В гнева си бе показал страх, а това ми стигаше.

Вас тръгна към мен с уверена, хищническа стъпка. Открай време ме отвращаваше, още от дете, не знаех защо. Беше висок и снажен като всички други мъже, който преди намирах за привлекателни. Биеше се добре и очите му имаха рядък, красив цвят. Но тялото му беше покрито с неусетени синини и драскотини. Ръцете му бяха толкова сухи, че тънката плът между пръстите му се цепеше. И никога не бях срещала по—…празен човек. За зла участ точно това го правеше толкова страховит на арената.

Измисли стратегия, веднага, наредих си наум. Спомних си видеоматериала от Тепес, който гледах в тренировъчната зала. Бях научила скокливите, променливи движения на бойния им стил, докато умът ми още беше остър. Знаех, че за да запазя контрол над тялото си, трябва да удържа центъра си. Когато Вас скочи в атака, аз се завъртях и направих пъргава крачка встрани, размахвайки буйно ръце. Едната го удари силно по ухото. Сблъсъкът ме разтърси, и запрати вълна от болка през гръдния кош и гърба ми.

Изтръпнах и в този миг невнимание Вас замахна с ножа си. Наточеното му острие проряза резка в ръката ми. Кръв оплиска пода на арената и тълпата избухна.

Опитах се да игнорирам кръвта и парещата болка. Тялото ми пулсираше от агония, страх и ярост. Притиснах ранената ръка към гърдите си. Трябваше да се вкопча във Вас. Той не усещаше болка, но ако му влеех достатъчно от моята дарба на потока, можех да го убия.

Облак засенчи слънцето и Вас атакува отново. Този път залегнах, протягайки едната си ръка, и пръстите ми докоснаха вътрешната страна на китката му. Сенките се люшнаха към него, но не бяха достатъчно силни да му повлияят. Той отново замахна с нож и върхът на острието му се заби в едната страна на тялото ми.

Простенах и се блъснах в стената на арената.

Тогава някой извика:

— Сайра!

Тъмна фигура се преметна през ниската стена пред първия ред със скамейки и кацна на земята с прегънати колене. Мракът бавно превземаше полезрението ми, но веднага го познах само по стила му на бягане.

Дълго, тъмно въже бе паднало в центъра на арената. Вдигнах поглед нагоре и видях, че не облак е засенчил слънцето, а стар, транспортен кораб, направен от всевъзможни метални парчета, медени на цвят, ръждиви, ярки като слънцето. Висеше точно над силовото поле. Вас сграбчи Акос с две ръце, вдигна го и го блъсна в стената на арената. Акос стисна зъби и го хвана за ръцете.

И тогава се случи нещо странно — Вас трепна и го изпусна.

Акос дотича до мен, приклекна и преметна ръка през кръста ми. Двамата хукнахме заедно към въжето. Той се вкопчи в него с една ръка и то се заиздига бързо. Твърде бързо, за да го стигне Вас.

Всички наоколо крещяха. Акос извика в ухото ми:

— Ще трябва да се хванеш сама!

Проклех го. Опитах да не поглеждам към пълните скамейки под нас, към суматохата, която бяхме предизвикали, към отдалечаващата се земя, но ми беше трудно. Затова се съсредоточих в бронята на Акос. Прегърнах го през гърдите и вкопчих пръсти в ръба ѝ около врата му. Когато той ме пусна, стиснах зъби, бях твърде слаба, за да се държа така, да издържа собственото си тегло.

Акос протегна нагоре ръката, с която допреди малко ме държеше, и пръстите му докоснаха силовото поле, покриващо амфитеатъра. То засвети по-силно при допира му, после примига и угасна. Въжето подскочи нагоре още по-рязко и аз изхлипах от страх, че ръцете ми няма да устискат, но в следващия момент се озовахме в транспортния кораб.

Бяхме в мъртвешки тихия му търбух.

— Накара Вас да изпита болка — пророних задъхано.

Докоснах лицето му и плъзнах показалеца си по носа му, по горната му устна.

Не беше толкова насинен, колкото последния път, когато го видях, свит на кълбо заради болезнения ми допир.

— Да — потвърди той.

— Айджа беше в амфитеатъра, съвсем наблизо. Можеше да измъкнеш него. Защо…

Устните му, все още под пръстите ми, потрепнаха в усмивка.

— Защото дойдох за теб, глупачке такава.

Засмях се и отпуснах тяло върху него, прекалено слаба да стоя на краката си.