Смъртни белези

ГЛАВА 10 CАЙРА

НЕ ОЧАКВАХ АКОС KEPЕСЕT ДА СЕ ВЪРНЕ ПРИ МЕН, HЕ И без някой да го принуди. Но той се появи пред вратата ми още на сутринта с голям флакон лилаво-червеникава течност в ръка. Стражът стоеше на няколко крачки зад него.

— Милейди — поздрави ме саркастично. — Хрумна ми, че след като и двамата не искаме да поддържаме постоянен физически контакт, бихте могли да изпробвате това. От последните ми запаси е.

Изопнах гръб. Когато болката ми беше най-силна, представлявах просто купчина телесни части — глезени, колене, лакти, гръбнак, всяка от които функционираше самостоятелно, за да ме държи изправена. Отметнах рошавата си коса през рамо, внезапно осъзнавайки колко ли странно изглеждах по нощница на обяд и с брониран ръкав до лакътя на лявата ми ръка.

— Болкоуспокояващо ли е? — попитах. — Изпробвала съм какви ли не. Или не действат, или от тях ми става по-зле.

— Пробвала си болкоуспокояващи от тихоцвет? В страна, където не се използва? — повдигна вежди той.

— Да — отвърнах остро. — Отирийски лекарства, най-добрите.

— Отирийски лекарства — изцъка с език той. — Може и да действат на повечето хора, но твоят проблем не е като на „повечето хора“.

— Болката си е болка.

Въпреки това Акос потупа ръката ми с флакона.

— Пробвай го. Може да не премахне болката ти напълно, но ще я смекчи, а и няма толкова много странични ефекти.

Присвих око насреща му и извиках стражата в коридора. Тя дойде до вратата и сведе глава в поклон.

— Отпий от това, ако обичаш — помолих я, сочейки флакона.

— Мислиш, че се опитвам да те отроня? — учуди се Акос.

— Мисля, че не е изключено.

Жената страж взе флакона, изцъклила очи от страх.

— Не се страхувай, не е отрова — увери я Акос.

Тя отпи от отварата, избърсвайки уста с опакото на ръката си. После и тримата зачакахме да видим дали ще ѝ се случи нещо. И тъй като не падна мъртва, взех флакона от ръката ѝ, а сенките на потока се спуснаха към пръстите ми, жилейки свирепо. Тя побърза да се отдалечи, сякаш насреща ѝ стоеше Брониран.

Отварата миришеше на малц и гнило. Погълнах я наведнъж, убедена, че ще има обичайния за подобни бъркочи противен вкус, но за моя изненада усетих аромат на цветя и билки върху езика си. Гъстата течност се плъзна по гърлото ми и се изля тежко в стомаха ми.

— Ще подейства след няколко минути — обясни Акос. — С това нещо ли спиш? — Той посочи кожата от Брониран около ръката ми. Покриваше я от китката до лакътя. На места се виждаха резки от остър нож. Свалях я само като се къпех. — Очакваш някой да те нападне ли?

— Не.

Пъхнах празния флакон обратно в ръката му.

— Скрива смъртните белези по pъката ти. — Той сбърчи чело. — Защо Бича на Ризек ще иска да скрие клеймата си?

— Не ме наричай така. — Усетих напрежение в главата си, сякаш някой притискаше и двете ми слепоочия. — Никога.

Студено чувство се разливаше в тялото ми, сякаш кръвта ми се вледеняваше. Първоначално реших, че е просто гняв, но усещането беше твърде физическо — твърде… безболезнено. Като сведох поглед към ръцете си, тъмните сенки още прозираха под кожата ми, но бяха някак мудни.

— Отварата подейства, нали? — опита Акос.

Болката я имаше, както винаги следваше сенките, но по-лесно можех да забравя за нея. И макар да усещах лека сънливост, не ми пречеше. Всъщност умирах от желание да се наспя.

— Донякъде — признах си.

— Чудесно — отвърна той. — Защото искам да ти предложа една сделка, която зависи от ефективността на отварата.

— Сделка? — учудих се. — Мислиш, че си в състояние да ми предлагаш сделки?

— Да — потвърди той. — Колкото и да настояваш, че нямаш нужда да облекчавам болката ти, знам, че не е така. Можеш или да си осигуриш помощта ми насила, или да се отнасяш с мен като с човек, да ме изслушваш, и да я получиш с мое съгласие. Решението е твое, милейди.

Беше ми по-лесно да мисля, когато не впиваше очи в моите, затова извърнах поглед към линиите светлина между пердетата, които разкриваха симетрични отрязъци от града. Отвъд оградата, отделяща имението Ноавек от останалата част от света, хората навярно се разхождаха по улиците, радвайки се на топлото слънце, чиито лъчи изсушаваха сбитата пръст под краката им, превръщайки я в прахоляк.

Бях започнала познанството си с Акос от положение на слабост — буквално сгърчена в краката му. И направих опит да се утвърдя като силна, но явно безуспешно. Не можех да прикрия очевидното: под кожата ми живееха сенки на потока и колкото по-дълго страдах заради тях, толкова по-трудно намирах смисъл в съществуванието си. Едва ли имах по-добър вариант.

— Слушам те — отвърнах.

— Добре. — Той прокара пръсти през косата си. Беше кестенява и очевидно доста гъста, защото пръстите му се заплетоха в нея. — Онази хватка, която ми направи снощи… Явно знаеш как да се биеш.

— Слабо казано — поправих го.

— Би ли ме научила?

— Защо? За да продължиш с обидите? За да се опиташ, безуспешно при това, да убиеш брат ми?

— Допускаш, че искам да го убия?

— Не искаш ли?

Той се умълча за миг.

— Искам единствено да върна брат ми у дома. — Подбираше внимателно думите си. — А за да го сторя, за да оцелея тук, трябва да мога да се бия.

Не знаех какво е да обичаш брат си толкова, вече не. А тъй като бях виждала Айджа — жалко подобие на мъж, не ми се струваше достоен за усилията му. Акос обаче, с войнишката си стойка и нетрепващи ръце, явно не мислеше така.

— Не са ли те научили да се биеш? — попитах. — Защо Ризек те държа при братовчед ми Вакрез цели два сезона, ако не да те направи способен?

— Аз съм способен. Но искам да бъда добър.

Скръстих ръце.

— Още не съм чула другата страна на сделката ти. Какво ще спечеля аз?

— Ако ме научиш да се бия, аз ще те науча да правиш отварата, която току-що опита — отговори той. — Така няма да ти се налага да разчиташ на мен. Нито на когото и да било друг.

Сякаш ме познаваше, знаеше с какво да ме изкуши. Не към облекчаване на болката се стремях най-силно, а към самостоятелност. А той ми я предлагаше в малка стъкленица, под формата на отвара от тихоцвет.

— Добре — отвърнах накрая. — Приемам.

След това го поведох към малка заключена стая в дъното на коридора. Това крило на имението не беше обновявано и вратите още се отваряха с ключ, вместо с докосване или боцване по пръста, както генните ключалки на стаите, в които Ризек прекарваше повечето си време. Извадих ключа от джоба си, бях се преоблякла в свободни панталони и пуловер.

В стаята имаше дълъг работен плот с рафтове отгоре и отдолу, пълни с флакони, стъкленици, ножове, лъжици и дъски за рязане, както и дълга редица с бели бурканчета, обозначени с шотетските символи за ледоцветите. Имахме малък запас, дори от тихоцвети, въпреки че не бяхме внасяли стоки от Тувхе повече от двайсет сезона, затова си ги осигурявахме нелегално с чужда помощ, както и други ценни материали, събирани из цялата галактика. Отдясно имаше котлони, над които висяха тенджери от оранжево-червеникав метал, най-голямата беше колкото главата ми, а най-малката — с размера на ръката ми.

Акос свали една от по-обемистите и я сложи на близкия котлон.

— Защо си учила ръкопашен бой, щом можеш да нараняваш само с допир? — попита той, докато пълнеше една стъкленица с вода от чучура в стената.

Изсипа водата в тенджерата, запали котлона и взе дъска за рязане и нож.

— Влиза в обучението на всеки шотетец. Започваме още от деца. — Поколебах се за миг, преди да добавя. — Но аз продължих, защото ми харесва.

— Имате ли тихоцвет? — попита той, плъзвайки показалец по редицата бурканчета.

— Най-отгоре вдясно — посочих.

— Но шотетците не използват тихоцвет.

— „Шотетците“ не — отвърнах сухо. — Ние сме изключение. Тук имаме всичко. Ръкавиците са под котлоните.

Той изсумтя.

— Е, Лейди Изключение, трябва да си набавиш още. Ще ти е нужен.

— Добре. — Изчаках секунда, преди да попитам. — Братовчед ми не те ли научи да четеш?

Очаквах Вакрез да го е обучавал не само на бойни умения. На четене и писане например. „Езикът на откровенията“ спадаше към говорните, не писмените езици, иначе всички трябваше да знаем шотетските букви.

— В лагера не обръщат внимание на подобни неща — обясни той. — Кажеха ли „върви“, тръгвах. Кажеха ли „спри“, спирах. Само това ги интересуваше.

— Едно слаботелесно тувхийско момче не бива да се оплаква, когато някой се опитва да го превърне в жилав, шотетски мъж — отбелязах.

— Не мога да се превърна в шотетец — отвърна той. — Аз съм тувхиец и винаги ще си остана такъв.

— Фактът, че в момента ми говориш на шотетски, сочи обратното.

— Фактът, че в момента ти говоря на шотетски, е просто генетичен каприз — тросна ми се той. — Нищо повече.

Не ми се спореше с него. Бях сигурна, че с времето ще погледне на нещата другояче.

Акос бръкна в бурканчето с тихоцвет и извади един цвят с голи пръсти. Откъсна малко от едното венчелистче и го пъхна в устата си. Замръзнах от смайване. Такова количество толкова силен ледоцвет трябваше да го порази мигновено. Той обаче преглътна, затвори очи за момент и отново се обърна към дъската за рязане.

— И от тях си неуязвим — възхитих се аз. — Също както от моята дарба.

— Не — отрече той. — Но не ми влияят толкова силно.

Чудех се как ли го е разбрал.

Акос сложи цвета върху дъската и притисна центъра му с плоската част на ножа. Венчелистчетата се разпаднаха. Той прокара върха на острието през средата на всяко от тях и те се разгърнаха едно по едно, лягайки равно върху дъската. Беше като магия.

Погледах как отварата ври, първо оцветена в червено от тихоцвета, после — в оранжево, като добави соления плод, и в кафяво заради стеблата от сендес. Накрая поръси с прах от завистник и цялата смес отново почервеня, което беше пълен абсурд, невъзможно. Той свали отварата от котлона, за да се охлади, и се обърна към мен.

— Сложно изкуство е това — отбеляза той, махайки с ръка към флаконите, стъклениците, ледоцветите, тенджерите, всичко. — И най-вече направата на болкоуспокояващо, защото за него се използва тихоцвет. Допуснеш ли и най-малката грешка, можеш да се отровиш. Дано умееш да бъдеш и прецизна, освен безмилостна.

Той пипна тенджерата с върха на пръста си. Не можах да не се възхитя на ловкото му движение — как отдръпна ръката си в мига, в който топлината стана твърде силна и мускулите му сякаш отскочиха от нея. Веднага ми стана ясно в кое бойно изкуство го бяха обучили: зиватахак, школата на сърцето.

— Смяташ ме за безмилостна, защото такива слухове се носят за мен — казах му. — Ами слуховете за теб? Наистина ли си тънкокож, страхливец, глупак?

— Ти си Ноавек — заяви инатливо той, скръствайки ръце. — Жестокостта е в кръвта ти.

— Не съм избирала кръвта, която тече във вените ми — отвърнах. — Както и ти не си избирал ориста си. Двамата с теб сме се превърнали в онова, за което сме родени.

Блъснах с опакото на китката си рамката на вратата и ударът на броня в дърво беше последният звук от мен, преди да напусна стаята.

На следващата сутрин се събудих с отшумяването на ефекта от отварата, малко след изгрев, когато светлината още бледнееше. Станах от леглото по обичайния начин, на пресекулки, спирайки да си поема дъх като старица. Облякох тренировъчния си екип, ушит от синтетична материя от Тепес, лек и свободен. Тепесци най-добре знаеха как да държат тялото охладено, тъй като на планетата им цареше такава жега, че никой никога не бе вървял по повърхността ѝ, без да покрие кожата си.

Докато сплитах косата си, опрях чело в стената и затворих очи, опипвайки с пръсти всеки кичур. Вече не решех гъстата си тъмна коса, не и толкова старателно, колкото преди години, когато се надявах всяко внимателно движение с четката да я оформи в съвършени къдрици. Болката ме беше лишила от подобни обикновени стремежи.

Като приключих, взех един малък нож на потока — беше изключен и тъмните пипала на потока не се увиваха около острия метал. Влязох с него в лечителската стая в дъното на коридора, където Акос беше преместил леглото си, и застанах над него, притискайки острието към гърлото му.

Очите му се изцъклиха. Той се замята, но като забих върха на ножа още по-силно в кожата му, се укроти. Аз му се присмях.

— Луда ли си? — рече с дрезгав от съня глас.

— Е, хайде сега, нали си чувал слуховете! — отвърнах ведро. — По-важното е: Ти луд ли си? Спиш си най-спокойно, с отключена врата и само един коридор те дели oт врага? Или е лудост, или глупост. Ти кажи кое.

Toй стрелна рязко коляното си, целейки се в хълбока ми. Аз обаче свих ръка блокирайки удара му с лакът, и този път насочих ножа към корема му.

— Загуби още преди да се събудиш — заявих му. Първи урок: Най-добрият начин да спечелиш една битка е изобщо да не влизаш в нея. Ако врагът ти спи дълбоко, прережи му гърлото, преди да се е събудил. Ако е мекушав, провокирай състраданието му. Ако е жаден, сипи отрова във водата му. Разбра ли?

— Значи изхвърляме честта през прозореца.

— Чест — изсумтях аз. — Честта няма място в оцеляването.

Цитатът беше от една огранска книга, която прочетох преди време — преведена на шотетски, разбира се, сякаш някой можеше да чете на огрански? — като че ли ме разсъни по-добре дори от подмолното ми нападение.

— А сега ставай — наредих на Акос.

Изправих гръб, прибрах ножа отзад на кръста и излязох от стаята, за да се преоблече.

Докато закусим, слънцето изгря и вече чувах слугите да разнасят чисти чаршафи и кърпи по стаите, използвайки скритите в стените проходи, разположени паралелно на всеки коридор с посока изток-запад. Къщата беше построена така, че отделяше напълно хората, които я поддържаха. Подобно на столицата Boa, с имението Ноавек в центъра ѝ, заобиколено от заможните и властимащите, докато останалите, онези по периферията, се бореха за място да влязат в кръга.

Тренировъчната зала малко пo-надолу по коридора от моята стая, беше светла и просторна, с големи прозорци от едната страна и големи огледала — oт другата. От тавана висеше позлатен полилей, чието изящество контрастираше на черната синтетична настилка на пода и струпаните до отсрещната стена дюшеци и оръжия за тренировка. Това беше единственото помещение в дома ни, което приживе майка ми позволи да бъде модернизирано. За останалите настояваше да запазим „историческата автентичност“ на къщата, с древните ѝ водопроводни тръби, които понякога бълваха миризма на гнило, и потъмнелите дръжки на вратите.

Обичах да тренирам, не за да заяквам, макар това да беше положителен страничен ефект, а защото ми харесваше усещането. Разгорещяването, препускащото сърце, удовлетворителната болка от преуморените мускули. Болката, която сама избирах да си причиня, вместо онази, която бе избрала мен. Веднъж се опитах да тренирам ръкопашен бой срещу обучаващите се войници, както правеше Ризек по време на своето обучение, но мастилото на потока, изпълващо всяка част от тялото ми, им причиняваше твърде много болка, затова в крайна сметка продължих да тренирам сама.

През последната година четях шотетски книги за отдавна забравеното бойно изкуство на народа ни — елметахак, школата на съзнанието. И това, като много други неща в културата ни, беше скалъпено от чужди източници: малко от огранскага свирепост и отирийската логическа мисъл, съчетани със собствената ни находчивост, за да изградят едно неразделно цяло. Когато с Акос влязохме в тренировъчната зала, аз приклекнах над книгата, която бях оставила до стената предишния ден — Принципи на елметахак: Философия и практически упражнения. Бях стигнала до главата „Стратегия на концентрацията върху противника“.

— Е, значи, в армията са те обучавали на зиватахак — подхванах аз.

Когато Акос ме изгледа недоумяващо, продължих:

— Алтетахак, школата на ръката. Зиватахак, школата на сърцето. Елметахак, школата на съзнанието — обясних. — Учителите нe са ти казали по коя школа те обучават?

— Нямаха интерес да ме учат кое как се казва — отвърна Акос. — Както вече ти споменах.

— Е, обучавали са те на зиватахак, ако съдя по движенията ти.

Думите ми явно го изненадаха.

— Движенията ми — повтори той. — Какви са движенията ми?

— Защо ли се учудвам, че един тувхиец не познава самия себе си — отбелязах.

— Да познаваш бойния си стил не е равностойно на това да познаваш себе си — отвърна той. — Бойните умения се обезсмислят, ако хората, с които живееш, не са агресивни.

— Така ли? И за кои митични хора говориш? Или може би живееш с въображаеми хора? — Поклатих глава. — Всеки носи агресия в себе си. Някои успяват да я потиснат, други — не. По-добре приеми този факт, използвай го като отправна точка за останалата част на съществуването си, вместо да се самозалъгваш.

— Не се самозалъгвам… — Спря за миг и въздъхна. — Както и да е. Отправна точка, значи?

— Да вземем теб за пример. — Личеше си, че не споделя мнението ми, но поне беше готов да ме изслуша. Все пак е някакъв напредък. — Ловък си, но не особено силен. Имаш будно съзнание, очакваш атака от всеки, всички околни. Това е от школата на сърцето, зиватахак. Тя се основава на ловкостта. — Потупах гърдите си. — Ловкостта разчита на издръжливостта. Издръжливост на сърцето. Възприели сме този похват от воините аскети на Золд. Школата на ръката, алтетахак, се гради на „силата“. Нея сме усвоили от фракцията на наемните войници. Последната, елметахак, означава „стратегия“. Днес повечето шотетци не знаят почти нищо за нея. Представлява смесица от стилове, от места.

— А ти коя си изучавала?

— Аз изучавам всичките — отвърнах. — Всичко. — Изправих се и отстъпих от книгата. — Да започваме.

Отворих едно чекмедже от шкафа до далечната стена. Чу се стържене на старо дърво в старо дърво и хлабавата потъмняла дръжка изскърца, но вътре съхранявахме оръжия, изработени от нов, синтетичен материал — твърд и в същото време гъвкав. При правилна употреба можеха да наранят противника, без да причинят видими рани по кожата. Хвърлих един от ножовете на Акос, а моя вдигнах встрани от тялото си.

Той последва примера ми. И се постара да заеме моята поза — преви леко колене и разтвори крака. Беше странно да го наблюдава човек, толкова жаден за знания, някой, чието оцеляване зависеше от това колко ще усвои от мен. Караше ме да се чувствам полезна.

Атакувах първа, замахвайки с ножа към главата му. Отдръпнах оръжието, преди да го докосне, и извиках:

— Толкова ли са интересни ръцете ти?

— Какво? Не.

— Тогава престани да ги зяпаш и се съсредоточи върху противника си.

Той сви едната си ръка в юмрук и я вдигна до скулата си, после замахна към мен с тренировъчния нож. Аз му се изплъзнах и се завъртях бързо, удряйки го в ухото с дръжката на оръжието си. Стреснат от болката, той се извъртя и се опита да ме наръга още преди да е стъпил здраво на земята. Аз улових юмрука му и го спрях на място.

— Вече знам как да те надвия — заявих. — Защото знаеш, че съм по-добра от теб, но въпреки това стоиш тук. — Махнах с ръка, описвайки зоната точно пред тялото ми. — В нея съм най-способна да те нараня, тук ударите ми ще имат най-силен ефект и прецизност. Твоята задача е да ме държиш в движение, за да атакуваш извън тази зона. Излез от обсега на десния ми лакът, така няма да успея да те блокирам. Недей просто да стоиш пред мен и да чакаш да те разпоря.

Вместо да ми отвърне с някой остър коментар, той просто кимна и отново вдигна ръце. Този път, при опита ми да го „порежа”, той отскочи, изплъзвайки се на оръжието ми. Усмихнах се леко.

Тренирахме това движение известно време, въртейки се един около друг. Когато забелязах, че вече се задъхва, прекратих упражнението.

— Разкажи ми за смъртните си белези — подканих го.

Книгата ми продължаваше да е отворена на „Стратегия на концентрацията върху противника“. А най-добрият противник беше онзи, чието клеймо носиш на ръката си.

— Защо?

Той стисна лявата си китка. Днес не носеше превръзка и до лакътя му се виждаше старо клеймо на смъртта — онзи, който бях видяла преди няколко сезона в Оръжейната зала, но вече беше завършен, боядисан с ритуалното синьо, толкова тъмно, почти като черно.

— Защото познаването на врага е началото на всяка стратегия — обясних. — А ти очевидно вече си срещал някои от враговете си, двете клейма на ръката ти го доказват.

Той обърна ръката си, оглеждайки свъсено резките, и отговори с декламаторски тон:

— Първият е за един от войниците, които проникнаха в дома ми. Убих го, докато ни влачеха с брат ми през перестата трева.

— Калмев — пророних.

Калмев Радикс беше войник от елита на брат ми, капитан от странствата и преводач за новинарската емисия — владееше четири езика, включително тувхийски.

— Познавала си го? — учуди се Акос и лицето му леко си изкриви.

— Да — потвърдих. — Беше приятел на родителите ми. Познавах го от дете и гледах как съпругата му плаче на възпоменателната вечеря, след като ти го уби. — Наклоних умислено глава. Калмев беше жилав мъж, но винаги носеше бонбони в джобовете си. Виждала съм го да си похапна тайно от тях по време на официални вечери. Но не тъгувах по него, имаше кой да го ожалва. — А второто клеймо?

— Второто…

Той преглътна сухо. Бях го разстроила. Такава беше и целта.

— … е за Бронирания, чиято кожа взех, за да заслужа мястото си в армията.

Аз бях заслужила собствената си броня преди три сезона. Клечах в ниските треви край военния лагер до смрачаване и улових едно от съществата под прикритието на нощта. Прокраднах се под него, докато спеше, и го наръгах в мекото място между крака и тялото му. Часове наред го чаках да умре от загуба на кръвта и още сънувах ужасяващите му стонове. Но не ми беше хрумнало да бележа кожата си заради смъртта на Брониран.

— Клеймата са за убити хора — казах на Акос.

— Имах чувството, че убивам човек — отвърна тихо той. — Гледах го в очите. Знаеше кой стои пред него. Дадох му отрова и той заспа в ръцете ми. Скърбих по него повече, отколкото по човека, отнел на сестра ми двамата ѝ братя и баща ѝ.

Имаше сестра. Почти бях забравила, макар и да знаех ориста ѝ от Ризек: Първото дете на семейство Кересет ще погине от нож. Орис, жестока като тази на брат ми. И на Акос.

— Трябва да пресечеш второто клеймо с диагонална черта. Така хората бележат загубен живот, който не е убийство — обясних. — Мъртвородени деца, починали от болест съпрузи. Бегълци, които никога не се завръщат. Всяка… всяка голяма мъка.

Той ме гледаше с любопитство и с онази своя свирепост.

— Значи баща ми…

— Баща ти е отбелязан върху pъката на Вас. Една загуба не може да бъде отбелязана два пъти.

— На неговата ръка е отбелязано убийство — сбърчи чело той. — Хладнокръвно убийство.

— Напротив — отвърнах. — „Смъртен белег“ е наименование, което често се интерпретира погрешно. Резките по кожата ни винаги бележат загуба. Не триумф.

Несъзнателно хванах с дясната си ръка бронята върху левия ми подлакътник, вкопчвайки пръсти в каишите ѝ.

— Каквото и да ти разправят някои плиткоумни шотетци.

Венчелистчетата на тихоцвета върху дъската за рязане пред мен бяха свити плътно. Прокарах острието на ножа през центъра на първото, малко непохватно заради ръкавиците — на него не му бяха нужни, но не всички имахме устойчивост срещу тихоцвета.

Цветното листенце не се разгърна.

— Трябва да уцелиш жилката в средата — обясни той. — Търси по-тъмночервената линия.

— На мен цялото ми изглежда еднакво червено. Сигурен ли си, че не ти се привижда?

— Опитай пак.

Отговаряше ми така всеки път, когато загубех търпение — с едно кротко „Опитай пак“. Идеше ми да го фрасна в лицето.

През последните няколко седмици всяка вечер стояхме пред работния плот и учех за ледоцветите. В стаята на Акос беше топло и тихо, единственият звук беше бълбукането на водата и почукването на ножа по дъската за рязане. Леглото му винаги беше старателно оправено, с безупречно опънати по дюшека протрити чаршафи, явно често спеше без възглавница, която само събираше прах в ъгъла.

Зa всеки ледоцвет имате специфична техника на рязане: тихоцветите склонявахме да отворят листенцата си върху дъската, завистниците се режеха така, че да не избухнат и облаци прашец, а твърдата, несмилаема жила на листото от харва трябваше да се освободи от него и да се издърпа откъм основата му — Не с прекалена сила. Нo малко по-силно от това, наставляваше ме търпеливо Акос, без да обръща внимание на кръвнишкия ми поглед.

Биваше ме с ножа, но нямах нерви за толкова деликатна работа с него, а и обонянието ми не струваше. По време на бойните тренировки си разменяхме ролите. Акос започваше да нервничи, отделях ли твърде много време на теорията или философията, които аз самата смятах за основополагащи фактори. Той беше бърз и сръчен в боя, но лекомислен, без склонност да вникне в противника си. Понасях по-леко болката от дарбата си, докато аз уча него или той — мен.

Допрях върха на ножа до едно от другите венчелистчета на тихоцвета и го провлачих в права линия. Този път листенцето се разгърна, лягайки върху дъската. Ухилих се до уши. Раменете ни се докоснаха и аз се отдръпнах — бях отвикнала от физическо съприкосновение с други хора. И едва ли някога щях да привикна отново.

— Браво — похвали ме Акос и изсипа купчината нарязани сухи листа от харва във врящата вода. А сега го направи още стотина пъти и ще започне да ти се струва лесно.

— Само стотина? А аз си мислех, че тази задача ще отнеме време — изгледах го косо аз.

Вместо да врътне очи или да ми се скара, Акос се усмихна.

— Заменям сто нарязани тихоцвета за сто от лицевите опори, които ме караш да правя — отвърна той.

Посочих го с боядисания от тихоцвети нож.

— Един ден ще ми благодариш.

— Аз? Да благодаря на Ноавек? Никога.

Знаех, че се шегува, но думите му ме върнаха към реалността. Аз бях Ноавек, той — Кересет. Аз бях от елита, той — пленник. Успявахме да общуваме свободно само когато пренебрегнахме тези факти. Усмивките и на двама ни посърнаха и всеки продължи мълчаливо с работата си.

Малко по-късно, след като успях да разрежа четири листенца — оставаха ми само деветдесет и шест! — дочух стъпки по коридора. Бързи, устремени стъпки, не походката на отегчен патрул. Оставих ножа си и свалих ръкавиците.

— Какво има? — попита Акос.

— Някой идва насам. Не казвай какво правим тук — наредих му.

Нямаше време да попита защо. Вратата на лечителската стая се отвори и Вас влезе с един млад мъж по петите си. Веднага го разпознах: Джорек Кузар, син на Сузао Кузар, втори братовчед на Вас. Беше нисък и слаб, с топла бронзова кожа и козя брадичка. Не се познавахме лично, Джорек беше избрал да не е войник и преводач като баща си, в резултат на което всички го възприемаха като разочарование и дори опасен за брат ми. Всеки, който доброволно отказваше да служи на Ризек, автоматично ставаше заподозрян.

Джорек ми кимна. Едвам отвърнах на поздрава му, обляна от болезнените сенки при вида на Вас. Вас сключи ръце зад гърба си и огледа любопитно малката стаичка, позеленелите пръсти на Акос и врящата тенджера на котлона.

— Какво те води в имението ни, Кузар? — попитах Джорек, преди Вас да е казал нещо. — Със сигурност не гостуваш на Вас. Не мога да си представя някой да го прави за удоволствие.

Очите на Джорек се преместиха от гневното изражение на Вас към моята усмивка, а после към Акос, вперил нетрепващ поглед в ръцете си, които стискаха ръба на плотa. Първоначално не ми направи впечатление колко се напрегна Акос при появата на Вас. Но сега виждах как мускулите в раменете му се стягат, опъвайки ризата му.

— Баща ми има среща със суверена — обясни Джорек. — И реши, че междувременно Вас може да ми влее малко разум.

— И успя ли? — засмях се аз.

— Сайра притежава много качества, полезни на суверена ни, но „разумът“ не е едно от тях. Не приемай насериозно мнението ѝ за мен — обади се Вас.

— Знаеш, че обожавам приятелските ни раздумки, Вас — продължих, — но защо просто не ми кажеш защо си дошъл.

— Какво варите? Болкоуспокояващо? — подсмихва се Вас. — Мислех, че успокояваш болката ѝ с допир.

— Защо — повторих с по-рязък тон — си дошъл?

— Сигурно си се досетила, че Фестивалът на странството започва утре. Риз пита дали ще го придружиш на гладиаторските боеве. Държи преди да отговориш, да ти напомня, че ти е отстъпил Кересет, за да те изправи на крака, така че да си в състояние да посещаваш подобни публични събития с него.

Гладиаторските боеве. Не ги бях гледала от години, оправдавайки се с болката, но всъщност не исках да гледам как хората се избиват един друг за обществено положение, отмъщение или пари. Беше законна практика, дори почитана в последно време, ала нямах желание да добавям още кървави картини към всички останали в паметта ми. Сред които и агонизиращото изражение на Узул Зецивис.

— Е, още не съм „на крака” — отговорих. — Извини му се от мое име.

— Така да бъде — сви рамене Вас. — Съветвам те да научиш Кересет как да се владее или ще пука кръвоносни съдове всеки път, като ме види.

Погледнах към Акос, сковал рамене над работния плот.

— Ще взема съвета ти под внимание.

По-късно същия ден, когато новинарската емисия излъчи вестите от всяка от планетите, докладът за нашата включваше коментара: „Изтъкнатият производител на фензу Узул Зецивис намерен мъртъв в дома му. Предварителното разследване установи, че причината за смъртта е самоубийство чрез обесване“. Субтитрите на шотетски гласяха: Шотет скърби по загубата на тачения гледач на фензу Узул Зецивис. Следователите сочат като причина за смъртта тувхийско покушение с цел елиминиране на един от основните източници на сила за шотетския народ. Каква изненада. Преводите винаги бяха лъжа и само шепата хора, на които Ризек вярваше, знаеха достатъчно езици, за да я открият. Разбира се, че ще припише смъртта на Узул на Тувхе, а не на себе си.

Или на мен.

Малко по-късно един страж ми донесе писмо със следния текст:

Отбележи смъртта на баща ми. Твоя е.

Лети Зецивис

Ризек може и да обвиняваше Тувхе за смъртта на Узул, но дъщеря му знаеше чия бе заслугата за нея. Моя. И мястото ѝ беше върху моята кожа.

След продължилото съприкосновение с дарбата ми, сенките оставаха в тялото дълго след като откъснех ръце от него. Колкото повече ги задържах върху някого, толкова по-дълготраен беше ефектът, освен ако не бъде потушен с тихоцвет. Семейство Зецивис обаче отричаха употребата на тихоцвет. Изправени пред избора между смърт и болка, някои хора избираха смъртта. Узул Зецивис беше един от тях. Религиозен до границата на самоунищожението.

Отбелязах смъртта му върху ръката си, а после изгорих писмото от Лети. Нанесох върху прясната рана екстракт от корен на переста трева, който гореше така, че ми избиха сълзи, и прошепнах името на Узул, без да изрека ритуалните думи, защото бяха молитва. Cъщата нощ го cънувах. Отново чух писъците му и видях изскочилите му, кървясали очи. Гонеше ме през тъмна гора, осветена само от сиянието на фензу. Принуди ме да влиза в една пещера, където Ризек ме чакаше с остри като ножове зъби.

Събудих се, крещейки, с обляно в пот тяло и ръката на Акос върху рамото ми. Лицето му беше близо до моето, а косата и ризата му — омачкани от съня. Очите му бяха сериозни, угрижени, и сякаш ми задаваха въпрос.

— Чух те — пророни вместо това.

Усещах топлината на ръката му през блузата си. Пръстите му се пресегнаха над яката и докоснаха голата ми шия. Дори този лек допир беше достатъчен да потисне дарбата ми и да облекчи болката. Когато отлепи пръсти от кожата ми, едва не изревах, твърде уморена за достойнство и гордост, но той ме беше пуснал само за да намери ръката ми.

— Хайде — прошепна ми. — Ще ти покажа как да се отървеш от кошмарите.

В този миг, докато преплиташе пръсти с моите, шепнейки спокойно в ухото ми, бях готова да се вслушам във всяка негова дума. Затова само кимнах и освободих краката си от усуканите чаршафи.

Той запали фенерите в стаята си и застанахме рамо до рамо пред плота и подредените буркани, вече надписани с тувхийски букви.

— Като почти всичко останало — подхвана той, — и тази отвара започва с тихоцвет.