Смъртни белези

ГЛАВА 28 АКОС

КОГАТО СТИГНАХА ХЕСА, ХОВЪРЪТ ЗАОБИКОЛИ ПЛАНИНАТА в широка дъга и се понесе към перестата трева. Кацна плавно пред къщата на семейството му, смачквайки стръкове и туфи трева под себе си. Кръвта по ръцете на Акос бе засъхнала.

Исае излезе от ховъра първа, Киси я последва. Когато и Акос изскочи, вратите се затвориха зад него. Перестата трева беше повалена в кръг около кораба.

За щастие, Киси ги водеше към къщата, защото Акос нямаше сили. Прозорците извикаха черни спомени от последното му преживяване тук. Когато сестра му отвори вратата и го лъхна миризма на билки и накълцан солен плод, почти очакваше да види тялото на баща си проснато на пода във всекидневната.

Той спря. Пое си въздух. Продължи напред.

На път към кухнята плъзна кокалчетата на пръстите си по дървената ламперия в коридора. На стената някога висяха семейни снимки. А сега пустееше. Всекидневната също не беше каквато я помнеше. Беше преобразена в кабинет с две бюра, библиотеки и нито една пухкава възглавница. Кухнята обаче, с изтърканата ѝ маса и пейка от грубо изсечено дърво, си оставаше същата.

Киси разтръска полилея над кухненската маса, за да запали жар-камъните. Светлината им още червенееше.

— Къде е мама? — попита Акос и образът ѝ изскочи в съзнанието му: стоеше върху скърцаща табуретка, ръсейки полилея с прах от тихоцвет.

— На оракулска среща — отговори Киси. — Напоследък се събират постоянно. Няма да я има поне няколко дни.

„Няколко дни“ беше твърде много време. Дотогава щеше да си е заминал.

Нетърпението да измие ръцете си се превърна в нужда, която го тласна към умивалника. До крана имаше буца домашен сапун, разкрасен с листенца от непорочниче. Той го повъртя в ръцете си, докато пусна пяна, и ги изплакна, после още веднъж и още веднъж. Изтърка с нокти линиите в дланите си. След това се изми и под ноктите. Когато приключи, ръцете му вече розовееха, а Киси вадеше чаши за чай.

Той протегна ръка към чекмеджето с ножове, но се поколеба. Искаше да отбележи загубата на шотетския войник върху ръката си. Сред флаконите му имаше и екстракт от переста трева, с който да оцвети раната. Ала се запита наистина ли беше позволил на нещо толкова шотетско да се превърне в инстинкт. Чисти ръце, чист нож, ново клеймо на смъртта?

Затвори очи, сякаш само мракът можеше да избистри съзнанието му. Някъде, далеч оттук, безименният войник, чийто живот бе отнел, имаше семейство, приятели, които разчитаха, че загубата му ще бъде отбелязана. Акос знаеше, колкото и да го смущаваше този факт, че няма просто да забрави за смъртта му.

Затова извади един нож, пъхна острието му в пламъците на пещта и го завъртя няколко пъти, за да го стерилизира. Така приведен към горещината на огъня проряза с нажежения му връх права черта до другите клейма на ръката си. Накрая изсипа малко екстракт от переста трева върху зъбците на една вилица и я прокара в права линия по разреза. Клеймото не се получи идеално, но все пак щеше да свърши работа.

Когато приключи, остана седнал на пода и подпря главата си с ръце. Трябваше да преодолее болката. Кръв се стичаше по ръката му, образувайки локвичка в свивката на лакътя му.

— Нападателите може да атакуват Хеса — обяви Исае. — За да ме търсят и тук. Трябва да заминем възможно най-скоро и да намерим Ори.

— „Да заминем“? — учуди се той. — Нямам намерение да водя канцлера на Тувхе при Ризек Ноавек. Не и с орис като моята. Това наистина ще ме направи предател.

Тя огледа белязаната му ръка.

— Ако вече не си.

— Я, млъквай — озъби ѝ се той. Тя вдигна вежди, но Акос продължи: — Да не мислиш, че знаеш как ще посрещна ориста си? Че я разбираш по-добре от мен?

— Твърдиш, че си предан на Тувхе, а казваш на канцлера му да „млъква“? — попита насмешливо Исае.

— Не, казах на жената в кухнята ми, която иска прекалено голяма услуга от мен, да млъква — поправи я той. — Никога не бих се отнесъл толкова неуважително към моя канцлер. Ваше Височество.

Тя се приведе към него.

— Тогава заведи жената и кухнята ти в Шотет. — Отново се изправи. — Не съм глупачка, знам, че ще ми е нужна помощта ти.

— Нали ми нямаш доверие.

— Повтарям. Не съм глупачка. Помогни ми да спася сестра си и аз ще ти помогна да спасиш брат си. Не обещавам, че ще успея, разбира се.

Акос едва не изруга. Стана му чудно как така всички знаеха какво да му предложат в замяна на помощта му. Не беше уверен, че тя може да му е от помощ, но и бездруго се канеше да тръгне с нея.

— Акос — подхвана отново Исае, учудващо изричайки името му без всякаква злоба. — Ако някой ти забрани да се бориш за живота на брат си, защото твоят собствен е твърде важен, за да го рискуваш за неговия, би ли се подчинил?

Лицето ѝ беше пребледняло и оросено с пот, едната ѝ скула беше зачервена там, където войникът я удари. Не приличаше на канцлер. Белезите по лицето ѝ разкриваха още нещо — че и тя като Сайра знаеше какво залага, рискувайки живота си.

— Добре — съгласи се той. — Ще ти помогна.

Киси тресна силно чашата си в масата, поливайки ръката си с горещ чай. Избърса я в ризата си с болезнена гримаса и я протегна към него. Исае я изгледа объркано, но Акос я разбра — Киси искаше да каже нещо и колкото и да се боеше да го чуе, не можеше да ѝ откаже.

Затова просто хвана ръката ѝ.

— Дано и двамата сте наясно, че идвам с вас — заяви тя разпалено.

— Не — отсече Акос. — Изключено е да се излагаш на такава опасност. Забрави.

— Не искаш да се излагам на опасност? — Никога не я беше чувал да говори с по-суров глас. Стоеше изправена като дъска. — А питаш ли ме дали ми харесва да се връщаш на онова място? Семейството ни преживя достатъчно несигурност, достатъчно загуби. — Лицето ѝ бе разкривено от ярост. Исае я гледаше недоумяващо. И нищо чудно, едва ли някога бе виждала Киси такава, свободна да изкаже мислите си, да плаче, да крещи, да накара околните да се почувстват неловко. — Ако убият всички ни в Шотет, ще умрем заедно, но…

— Не говори за смъртта все едно е нищо!

— Май не схващаш. — Трепет пробяга през ръката ѝ, пръстите ѝ, гласа ѝ. Очите ѝ намериха неговите и той се съсредоточи в точицата на ириса ѝ, където зеницата сякаш се изливаше в него. — Когато мама се върна, след като отвлякоха двама ви с Айджа, сякаш… се вкамени. Затова аз извлякох тялото на татко на полето, за да го изгоря. Аз почистих всекидневната.

Не можеше да си представи какъв ужас е преживяла, бършейки кръвта на собствения си баща от пода. По-добре да запали цялата къща, да си тръгне и никога да не се връща.

— Затова не смей да ми казваш, че не знам какво е смъртта — процеди тя. — Знам много добре.

Смаян, той сложи ръка на бузата ѝ и притисна лицето ѝ към рамото си. Къдравата ѝ коса гъделичкаше брадичката му.

— Добре — отвърна просто.

Това беше достатъчно.

Решиха да поспят няколко часа, преди да тръгнат, и Акос се качи сам на горния етаж. Без да се замисля, пропусна шестото сгънало — една част от него си спомни, че скърца по-силно от останалите. Коридорът на горния етаж беше крив, клонеше надясно след банята и извивката изглеждаше някак странно. Общата им стая с Айджа се намираше в дъното му. Той отвори вратата с връхчетата на пръстите си.

Чаршафите върху леглото на Айджа бяха набрани, сякаш покриваха спящо тяло, а в ъгъла имаше чифт мръсни чорапи с покафенели от обувките му пети. В другия край на стаята, половината на Акос, чаршафите бяха изпънати по дюшека, а възглавницата — избутана в пролуката между леглото и стената. Така и не се научи да спи на възглавница.

През големия кръгъл прозорец се виждаха притъмнялото поле от переста трева и звездното небе.

Той седна и взе възглавницата в скута си. Обувките, подредени успоредно на леглото, му се сториха толкова по-малки от тези, които носеше сега, че леко се усмихна. Усмихна се и заплака, заравяйки лице във възглавницата, за да заглуши воплите си. Това не се случваше наистина. Не беше тук. Не се канеше да напусне дома си, при положение че току-що се е върнал в него.

След време сълзите поутихнаха и Акос заспа, без да свали обувките си.

По-късно, когато се събуди, постоя под душа малко повече от обичайното, с надеждата, че ще му помогне да се отпусне. Не се получи.

Като излезе от банята, пред вратата го чакаше купчина дрехи. Старите дрехи на баща му. Ризата му беше твърде широка в раменете и кръста, но тясна в гърдите — с Осех имаха съвършено различно телосложение. Панталоните ставаха, дължината стигаше до кокалчетата и той ги напъха в ботушите си.

Върна се в банята да закачи кърпата си, това щеше да намери майка им — влажна кърпа, смачкани чаршафи и нито едно от децата ѝ. Исае вече беше там, облечена в дрехи на майка му, беше набрала черния ѝ панталон около кръста си с помощта на колан. Докосна един от белезите си с показалец и срещна погледа му в огледалото.

— Ако се опиташ да кажеш нещо дълбокомислено за белезите, ще те фрасна по муцуната — предупреди го тя.

Той сви рамене и обърна лявата си ръка с клеймата на смъртта по нея.

— Мога да те уверя, че твоите не са по-грозни от моите.

— Ти поне ги носиш по своя воля.

Е, имаше право.

— Защо си белязана от шотетски нож? — попита я той.

Беше чувал войниците да си разказват истории за белези.

Не клейма на смъртта, а други — бяла черта на коляното от травма в детството, резка от кухненски нож по време на нападението в Хеса, пиянска злополука, включваща глава и рамка на врата. Всички се заливаха от смях, разменяйки истории за бедите си. Но нещо му подсказваше, че този разговор няма да протече така.

— Ловът на отпадъци невинаги е мирно начинание, както се опитват да ни уверяват заразказва Исае. По време на последния лов корабът ми трябваше да кацне на Отир за ремонт и докато бяхме там, един от екипажа ни се разболя тежко. На паркинга пред болницата ни нападнаха шотетски войници, дошли да грабят медицински запаси. Единият наряза лицето ми и ме остави да кървя.

— Съжалявам — рече механично Акос.

Незнайно защо му се прииска да ѝ разкаже къде отиват всички медицински припаси от Отир — в ръцете единствено на Ризек и приближените му и че малко хора знаят за тях. Но моментът не беше подходящ да я просветлява за шотетската действителност, защото имаше опасност тя да реши, че оправдава войника, откраднал лекарствата и обезобразил лицето ѝ.

— Аз пък не. — Исае грабна сапуна от мивката, сякаш искаше да го счупи на две, и започна да мие ръцете си. — Трудно е да забравиш кои са враговете ти с белези като моите. — Тя се прокашля. — Дано не възразяваш, че взех от дрехите на майка ти.

— Аз нося бельото на мъртвец — рече той. — Защо да възразявам?

Тя се усмихна едва доловимо — огромен напредък.

Никой от тях не искаше да се бавят излишно, особено Акос. Той знаеше, че колкото повече се задържат тук, толкова по-трудно щеше да си тръгне. По-добре да отвори старата рана бързо и до час по-скоро да я превърже отново.

Събраха провизии, храна, дрехи и ледоцвети и се натовариха в ховъра. В резервоара имаше достатъчно гориво да ги превози отвъд перестата трева, повече не им и трябваше. Киси докосна таблото и ховърът се откъсна от земята, а Акос настрои автопилота за място, на пръв поглед разположено в нищото. Първо щяха да се отбият до дома на Джорек. Това беше единственото относително безопасно място извън Boa, за което се сещаше.

Докато летяха, наблюдаваше перестата трева под тях, чиито стръкове се люлееха с ритъма на вятъра.

— Какво говорят шотетци за перестата трева? — попита внезапно Исае. Ето, според нашите поверия първите тувхийски заселници я засадили, за да държат шотетците настрана, но те вероятно имат друго обяснение.

— Шотетците твърдят, че те са я засадили — отговори Акос. — За да държат тувхийците настрана. Но по произход е огранска.

— Даже от тази височина ги чувам — обади се Киси. — Гласовете в тревата.

— Чии гласове? — попита я Исае с по-мек тон.

— Главно на баща ми — отвърна Киси.

— Аз пък чувам майка ми — сподели Исае. — Питам се дали чуваме само гласовете на мъртвите.

— Кога е починала?

— Преди няколко сезона. По времето, когато мен ме нарязаха.

Исае беше преминала към друг, по-неофициален речник. Дори стойката ѝ се беше променила и вече седеше леко прегърбена.

Двете продължиха да си говорят, но Акос се умълча, замислен за Сайра.

Ако е умряла, не се съмняваше, че щеше да го е усетил като бодеж в гърдите например. Нямаше как да загуби приятел като нея, без да почувства загубата ѝ дори и далече. Макар потокът да не течеше през него, нейната жизнена сила със сигурност изпълваше тялото му. Беше го опазила жив толкова дълго. Дали ако се напрегне сега, ще може да направи същото за нея от разстояние?

В късния следобед, когато слънцето набъбваше с последните часове на деня, горивото им започва да се изчерпва. Ховърът затрепери. Перестата трева под тях се разреждаше постепенно и между нейните стръкове се появяваше друга, ниска, сивкавокафява трева, развяваща се като коса на вятъра.

Киси кацна до една полянка с диви цветя. Тук, близо до екватора, властваше студ, но долината на Воа се изпълваше стопли маси морски въздух. Затова наоколо вирееха и други растения, не само ледоцвети.

Слязоха от ховъра и тръгнаха пеша. По хоризонта се нижеха виолетовата ивица на космическия поток, шепа скупчени сгради и отблясъци от шотетски кораби. Джорек му беше обяснил как да намери дома на семейството му, но Акос стъпваше по тези места за пръв път след убийството на Калмев Радикс и бруталния побой, който му нанесоха Вас и хората му, затова не ги помнеше добре. За щастие, теренът беше толкова равен, че нямаше къде да се скрие цяло село.

Дочу шумолене в тревите пред тях и мярна нещо тъмно и голямо сред полюшващите се стръкове. Сграбчи ръката на Исае, която вървеше от лявата му страна, и тази на Киси, от дясната, задържайки и двете на място.

Съществото пред тях сякаш плуваше в тревата. Щракането на щипците му идваше от всички посоки. Беше гигантско, широко колкото човешки бой, а тялото му бе покрито с тъмносини люспи. Имаше незнайно колко крака и Акос виждаше главата му, благодарение на зъбите, лъснали в зейналата му, извита паст. Бяха дълги колкото пръстите му.

Брониран.

Лицето му беше на изити от покритото с твърди люспи тяло на чудовището. То сякаш въздъхна и малките му черни очи, почти скрити под една от големите люспи, се затвориха.

До него Киси потрепери от страх.

— Потокът подлудява Бронираните — прошепна Акос до съществото, спящо, напук на всяка логика. Той отстъпи бавно назад. — Затова нападат хората, защото сме проводници на потока.

Дланите му бяха толкова потни, че скърцаха в техните.

— Но потокът не минава през теб — прошепна напрегнато Исае.

— Затова почти не ме усещат — обясни той. — Хайде.

Той ги отдалечи от спящото животно, надниквайки през рамо, за да се увери, че не ги е подгонило. Бронираният продължаваше да спи.

— Ето как си заслужил бронята си — отбеляза Исае.

— От това ли се прави бронята? — учуди се Киси. — Мислех, че всички тези истории за надвивано на зверове са просто глупави тувхийски слухове.

— Не са — увери я Акос. — Моята история обаче не е особено героична. Убих го, докато спеше. След това така ме гризеше съвестта, че белязах смъртта му на ръката си.

— Щом не си искал, защо си го убил? — попита Исае.

— Исках броня — обясни той. — Не всеки шотетец успява да си спечели такава чест, затова е нещо като… символ на обществено положение. Исках да ме възприемат като равен и да престанат с подигравките за тънката ми тувхийска кожа.

Киси изсумтя.

Очевидно никой от тях не е преживявал зимата в Хеса.

Той ги поведе към далечните сгради през килим от диви цветя, толкова нежни, че се разпадаха под обувките му.

— Е, ще ни кажеш ли къде отиваме, или очакваш просто да влезем с маршова стъпка в онези сгради? — подкани Исае, като наближиха къщите достатъчно, че да видят синкавосивите камъни, от които бяха изградени, и разноцветните им прозорци.

Толкова малко сгради трудно можеха да се нарекат село. А отблясъците на залязващото слънце по пъстрите стъкла и дивите цветя, достигащи чак до каменните стени, придаваха на мястото приказна красота.

Акос знаеше, че рискува, идвайки тук, но и бездруго ги грозеше опасност, така че този вариант му се струваше сравнително приемлив.

Целият трепереше от нерви. В тези къщи несъмнено имаха достъп до шотетската новинарска емисия. Жителите им щяха да знаят какво се е случило със Сайра. Вървеше с лява ръка до дясното си рамо, за да може при нужда да извади ножа си максимално бързо. Не знаеше какво ги очаква зад шарените прозорци. Една от вратите се отвори и той извади оръжието си. Дребна, хитра наглед женица прекрачи прага с мокри ръце. Държеше парцал. Акос веднага я позна — Ара Кузар. Съпругата на покойния Сузао и майка на Джорек.

Е, поне бяха попаднали на правилното място.

— Здравейте — обади се Ара.

Гласът ѝ се оказа по-дълбок, отколкото очакваше. Беше я виждал само веднъж досега — на излизане от амфитеатъра, след като уби съпруга ѝ. Джорек я държеше за ръка.

— Здравейте — отвърна той. — Аз съм…

— Знам кой си, Акос — прекъсна го жената. — Казвам се Ара, но сигурно вече знаеш.

Нямаше смисъл да отрича, затова просто кимна.

— Ще влезеш ли? — предложи тя. — Приятелките ти също са добре дошли, стига да не създават неприятности.

Исае го погледна с повдигнат вежда и тръгна напред, изкачвайки стълбите. Ръцете ѝ сякаш понечиха да хванат въображаеми поли. Навярно е свикнала с изтънчени облекла и дори сега вървеше като жена от елита, с вдигната глава и изправени рамене. И тя едва ли е преживявала зимата на Хеса, но имаше и по-тежки неща от времето.

Последваха Ара по тясно, скърцащо стълбище до кухнята. Подът беше облицован със сини плочки с неравна политура, а бялата боя по стените се лющеше. Но помещението беше топло и обзаведено с голяма, стабилна маса, чиито столове бяха изтеглени назад, сякаш досега на Ара са ѝ гостували много хора. На далечната стена имаше екран, по който течеше новинарската емисия — синтетичната светлина, вградена в белещата се стена, стряскаше окото. Новото срещаше старото, както беше навсякъде из Шотет.

— Сигнализирах на Джорек, така че би трябвало да се прибере скоро — каза Ара. — Приятелките ти говорят ли шотетски?

— Само аз — отвърна вместо него Исае. — Но започнах да го уча едва преди няколко сезона, така че… по-бавно.

— Няма нужда, можем да говорим на тувхийски — предложи Ара, чийто тувхийски беше леко скован, но разбираем.

— Това е сестра ми Киси — представи я Акос. — И приятелката ми…

— Бадха — вметна съвсем естествено Исае.

— Приятно ми е да се запознаем — рече Ара. — Да ти призная, Акос, малко съм засегната, че не си приел подаръка ми. Пръстена?

Тя гледаше ръцете му, които трепереха леко.

— О — присети се той.

Бръкна с палец, под яката на ризата си и извади верижката. Нa края ѝ висеше пръстенът, който му беше изпратила по сина си. Ако трябваше да е откровен, предпочиташе да го изхвърли на боклука, отколкото да го носи — не искаше да си припомня за убийството на Сузао. Нo имаше нужда да помни.

Ара кимна одобрително.

— Откъде се познавате? — поинтересува се Киси.

Акос се зачуди дали целта на мекия ѝ глас не беше да ги поотпусне. Не си струва усилията, помисли си той.

— Ще ти разкажем друг път — отговори Ара.

Акос не издържаше повече.

— Не искам да съм груб подхвана, — но трябва да разбера за Сайра.

Ара скръсти ръце над корема си.

— Какво те интересува за госпожица Ноавек?

— Тя…?

Не намери сили да произнесе думата.

— Жива е.

Той затвори очи и само за миг позволи на мислите си да се върнат към нея. Образът ѝ в спомените му беше ярък, биеше се в тренировъчната зала, сякаш войната е танц, съзерцаваше прозорци с изглед към черния космос, сякаш бяха картини. Незнайно как успяваше да придаде красота на грозното. И беше жива.

— На твое място не бих бързала да се радвам — обади се глас иззад гърба му.

Той се обърна и видя слабо момиче с бялоруса коса и розова превръзка на едното око. Разпозна я от странстващия кораб, но не си спомняше името ѝ.

Джорек стоеше зад нея. Буйната му къдрава коса влизаше в очите му, а по челюстта му тъмнееха наченки на брада.

— Акос? — учуди се той. — Какво…?

Не довърши въпроса си, виждайки Киси и Исае.

— Киси, Бадха — представи ги Акос. — Това са Джорек и…?

— Тека — помогна му познатото момиче.

— Да, вярно — пред него стоеше дъщерята на ренегатката, екзекутирана преди странството. Сайра отиде да говори с нея, преди да потеглят към Пита.

— Тека — повтори Акос. — Е, Киси ми е сестра, а Бадха е моя… приятелка. От Тувхе. Киси не говори шотетски. — Той направи кратка пауза. — Защо да не „бързам да се радвам“?

Тека седна в един от празните столове. По-скоро преметна тялото си през него, разтваряйки колене и провесвайки ръка върху облегалката му.

— По всичко личи, че малката Ноавек няма да я бъде още дълго — обясни тя. — Търсим начини да я освободим. Щом си дошъл — доста глупава постъпка, бих добавила, може да ни помогнеш.

— Да я освободите? — обърна се към Джорек той. — На теб защо ти е да го правиш?

Джорек седна на кухненския плот срещу Киси. Усмихна ѝ се бегло и клепачите му сякаш натежаха, както се случваше с почти всички в присъствието на сестра му. Акос чак сега виждаше и хубавата страна на дарбата ѝ. Не беше просто сила, която я задушава и не ѝ позволява да плаче, но и сила, която ѝ даваше власт над околните.

— Ами — отвърна Джорек, това е ренегатско укрепление, както навярно си се досетил.

Всъщност Акос не се беше замислял по въпроса. Да, Джорек като че ли знаеше неща, в които малцина бяха просветени, но това не го правеше ренегат. А Тека беше едноока, от което следваше, че не е в топли отношения с Ризек, но и това не доказваше нищо.

— Е, и? — подкани Акос.

— Хм. — Джорек изглеждаше объркан. — Не ти ли е казала?

— Какво да ми каже? — озадачи се Акос.

— Сайра ни помагаше — обясни Тека. — Моята мисия при нападението над странстващия кораб беше да я убия — да елиминирам Бича на Ризек и да обявя ориста му по интеркома.

— Не я наричай така — предупреди Акос.

Усети погледа на Исае и бузите му пламнаха.

— Добре де — махна с ръка Тека. — Както и да е, тя ме надви, но ме пусна. После ме намери и поиска среща с хората ми. Предложи да ни даде каквото търсим — информация, помощ и други такива, ако в замяна направим нещо за нея: да те измъкнем от Шотет. — Тека се обърна към Джорек. — Затова не му е казала. Искала е да го спаси, но е знаела, че няма да тръгне без брат си.

Джорек изцъка с език.

През седмиците след като Ризек го заплаши, Сайра подложи Зосита на мъчение и той направи публичните си появи в Пита, го е заблуждавала, че следва всяка заповед на Ризек. Беше позволила на Акос да си мисли най-лошото за нея. А през цялото време е сътрудничила на ренегатите, давайки всичко от себе си, за да го спаси. Сякаш се е превърнала в съвършено нов човек, без той да забележи.

— Когато я заловиха, ни помагаше да убием Ризек. Даде ни шанс да се измъкнем, но за нея беше твърде късно — продължи Тека. — Ние изпълнихме своята част от уговорката. Промъкнахме се обратно в имението, нея вече я нямаше, затворена кой знае къде, но теб те намерихме в несвяст и заключен в стаята ти. И то полуумрял от глад. Е, поне теб измъкнахме. Решихме, че с твоя помощ може да я задържим на наша страна.

— Аз лично исках да ти помогна — вметна Джорек.

— Да, добре, ти си герой — отбеляза Тека.

— Защо… — Акос поклати глава. — Защо ѝ е било на Сайра да прави нещо такова?

— Знаеш защо — отвърна Тека. — Кое е единственото нещо, по-важно за нея от страха ѝ от Ризек? — Когато Акос не отговори, тя въздъхна. Видимо нетърпелива. — Ти, разбира се. Ти имаш тази неповторима чест.

Исае и Киси го гледаха втренчено, първата с подозрение, втората с недоумение. А той нямаше представа откъде да започне с обясненията. Сайра Ноавек беше име, познато на всеки тувхиец, страховита история, с която се плашеха един друг. Как да обясниш, че чудовището всъщност далеч не е чудовище?

Просто си мълчиш. Това е.

— Какво ѝ е причинил Ризек? — попита мрачно вместо това.

— Покажи му — обърна се Тека към Джорек.

Джорек провлачи пръсти по екрана на стената, отмествайки новинарската емисия. С още няколко движения извика някакъв видеоматериал.

Летящите камери се спускаха отдалеч, показвайки амфитеатър с решетка от бяла светлина в отворената му горна част. Скамейките бяха пълни, каменни по долните редове, метални — по горните. Но по сериозните лица в тълпата си личеше, че поводът не е тържествен.

Малките камери наобиколиха платформа от дърво и метал, издигната над горните редове. На нея стоеше Ризек, излъскан от черните му обувки до бронята, покриваща гърдите му. Косата му беше прясно подстригана и всяка извивка на черепа му изпъкваше, а скалпът му блестеше. Като го видяха, Киси и Исае се облегнаха едновременно в столовете си. Но Акос отдавна беше надживял страха си от него. Отдавна го беше заменил с откровена погнуса.

Отляво на Ризек стоеше Вас, а от дясната му страна…

— Айджа — пророни Киси. — Защо?

— Промил му е мозъка. Така да се каже — обясни внимателно Акос, а Джорек изсумтя.

Камерите cе насочиха наляво, към единия край на платформата, където войници обграждаха коленичила жена. Сайра. Носеше същите дрехи, с които я видя преди дни, но вече съдрани и потъмнели от кръв. Гъстата ѝ коса покриваше лицето ѝ и за миг му се стори, че Ризек е извадил едното ѝ око. Често наказваше по този начин провинилите се, за да не могат да скрият позора си.

Сайра вдигна глава, разкривайки няколко лилавеещи синини и мътен, двуок поглед.

Ризек заговори:

— Днешната новина е тъжна. Един от най-доверените ми хора, поне така си мислех, сестра ми Сайра Ноавек, се оказа най-низък изменник. Заговорничила е с враговете ни отвъд Границата, подсигурявайки им информация за военната ни стратегия и всичките ни ходове.

— Не иска да признае, че съществува истинска ренегатска групировка — отбеляза Джорек сред възмутените викове на публиката. — Предпочита да я представи като съюзница на тувхийците.

— Добре подбира лъжите си — коментира Исае и думите ѝ не прозвучаха като комплимент.

Ризек продължи:

— Освен това наскоро открих доказателство, че тази жена той посочи сестра си, уж случайно демонстрирайки клеймата на смъртта, редящи се от китката ѝ чак до лакътя, е отговорна за смъртта на майка ми, Илира Ноавек.

Акос зарови лице в дланите си. По-жесток удар не можеше да ѝ нанесе. Сайра открай време се боеше точно от това.

— Признавам, че семейната ми привързаност е замъглила преценката ми в това отношение, но сега, когато знам за предателството ѝ и — Ризек направи театрална пауза — безмилостното убийство на майка ни, очите ми са отворени. Затова взех решение, че подходящото наказание за такъв враг на Шотет е екзекуция чрез немхалзак.

Когато камерите се върнаха към Сайра, Акос видя, че раменете ѝ трепереха, но в очите ѝ нямаше сълзи. Смееше се. И докато се смееше, сенките на потока в нея танцуваха, не под кожата ѝ като кръв, препускаща из вените, а върху нея като дим над кандило. Точно като в нощта, когато Ризек я принуди да нарани Акос и те се изтръгнаха от тялото ѝ като тъмна мъгла.

Дарбата ѝ се бе видоизменила.

Ризек кимна на Вас, който прекоси платформата, изваждайки ножа от ножницата на гърба си. Войниците около Сайра отстъпиха, за да му направят път. Тя му се подсмихна и каза нещо, което не се чу. Ризек я доближи, приведе се над нея и устните му заизричаха бързо думи, които също си останаха между двама им. Вас я сграбчи за косата, отмятайки главата ѝ назад и настрани. После насочи ножа към откритото ѝ гърло и докато острието му се впиваше в плътта ѝ, Акос стисна зъби и извърна поглед.

— Предполагам, схващаш — заяви Джорек.

Той изключи екрана и настана тишина.

— Какво ѝ е направил? — попита дрезгаво Акос.

— Той… белязал я е — отвърна Тека. — Одрал е кожата ѝ от гърлото до черепа. Не знам защо. Ритуалът повелява да се вземе плът. Наказателят решава откъде.

Тя начерта линия от едната страна на врата си до средата на скалпа. Акос имаше чувството, че ще повърне.

— Думата, която използва Ризек, не ми е позната — обади се Исае. — Нем… немхалзет?

— Немхалзак — поправи я Джорек. — Това е елиминирането на нечий статут, неофициален и официален. Сега вече всеки може да я предизвика на бой до смърт и шотетското ѝ гражданство е снето. А като се има предвид, колко хора е наранила по заповед на брат си и колко много народът обичаше майка ѝ… много хора ще искат да излязат на арената срещу нея. И Ризек ще позволи на толкова, колкото е нужно, за да я убият.

— А благодарение на дълбоката си рана, непрекъснато губи кръв — допълни Тека. — Превързали са я, но очевидна това не е достатъчно.

— И тя ще приеме всички предизвикателства? — смая се Акос.

— По всяка вероятност — отвърна Тека. — И всеки oт боевете ще е публично събитие. Но силовото поле ще изпепели всичкo, което го докосне…

— Явно имате кораб — подхвана през нея Акос, — щом сте ме стоварили на площадката за кацане на болницата.

— Да — потвърди Джорек. — И то доста бърз и тих.

— Тогава знам как ще я измъкнем — обяви Акос.

— Не помня да съм се съгласявала на междинна спасителна операция — тросна се Исае. — Не и за малката мъчителка на Ризек Ноавек. Много добре знам какво е правила, Кересет. Из цялата галактика се носят слухове за Шотет.

— Не ме интересува какво си мислиш, че знаеш — отвърна Акос. — Искаш да ти помогна? Ще изчакаш първо да свърша това.

Исае скръсти ръце. Но Акос държеше всички карти и тя като че ли го съзнаваше.

Ара предложи на Киси и Исае стаята за гости на горния етаж, а на Акос — походно легло в стаята на Джорек. Но ако съдеше по погледа, който Киси му отправи, като стигнаха върха на стълбището, нямаше да го пусне просто така. Затова я последва до една малка стаичка с обемист дюшек на земята и пещ в ъгъла. Разноцветна светлина изпъстряше пода — слънчевите лъчи, проникващи през прозорците.

Той съблече бронята си, но остави ножа в ботуша си. Нямате представа какво ги очаква на това място. Имаше чувството, че Вас и Ризек го дебнат иззад всеки ъгъл.

— Ис… Бадха — обърна се Киси към канцлера — Защо не минеш първа през банята? Искам да поговоря с Акос.

Исае кимна и напусна стаята, затваряйки вратата с пета. Акос седна на леглото до Киси и по обувките му се разляха сини, зелени и лилави петна. Тя сложи ръка на китката му.

— Айджа — рече просто.

И той ѝ разказа. За всички спомени, които Ризек бе излял в съзнанието на Айджа, и всички спомени, които му бе отнел.

За новите думи в речника на брат им и как въртеше нож върху дланта си също като Ризек. Не ѝ разказа как е гледал безучастно, докато Ризек го е измъчвал, неведнъж, а два пъти, и как помагаше на Ризек с виденията си. Нямаше смисъл да ѝ отнема надеждата.

— Затова не си опитал да избягаш — пророни тихо Киси. — Защото първо си искал да отвлечеш него, а това е… по-трудно.

Почти невъзможно, бих казал, помисли си Акос.

— Заради това — потвърди той, — но и помисли какво бъдеше ме очаква в Тувхе, Киси. Да не мислиш, че ще съм първият в цялата галактика, който ще успее да осуети ориста си? — Той поклати глава. — Май е по-добре да приемем истината. Повече никога няма да бъдем семейство.

— Напротив — отсече тя. — Не вярваше, че ще видиш мен, но ето ме. Не знаеш как ще те сполети ориста ти, нито пък аз. Но докато този момент настъпи, трябва да вземем каквото можем.

Тя сложи ръка в неговата и стисна. Акос разпозна малко от баща им в състрадателната извивка на веждите ѝ и едната ѝ трапчинка на лицето. Поседяха така известно време, с долепени рамене, заслушани в плискането на водата в банята отвъд коридора.

— Що за човек е Сайра Ноавек? — попита го сестра му.

— Тя е…

Акос поклати глава. Как да опише цяла личност с няколко думи? Беше жилава като сушено месо. Обичаше космоса. Можеше да танцува. Беше прекалено добра в мъченията. Беше накарала шепа ренегати да го пуснат в Тувхе без Айджа, защото не уважаваше проклетите му решения и той ѝ беше безумно благодарен за това. Тя… ами, тя беше Сайра.

Киси се усмихваше.

— Познаваш я добре. По-трудно е да опишеш някого, ако го познаваш добре.

— Да, май е така.

— Ако смяташ, че заслужава да я спасим, ще трябва да ти се доверим — рече Киси. — Колкото и да е трудно.

Исае излезе от банята, прибрала още мократа си коса в толкова стегнат кок, че изглеждаше като лакирана върху главата ѝ. Носеше друга риза, пак от гардероба на майка им, с бродерия на малки цветчета по яката. Изтръска предишната, мокра, сякаш я беше прала на ръка, и я окачи на един стол пред пещта.

— Имаш трева в косата — обърна се с усмивка към Киси.

— Изпробвам нов имидж — отвърна сестра му.

— Отива ти — коментира Исае. — Но май на теб всичко ти отива.

Киси се изчерви. Исае нарочно избегна погледа на Акос, обръщайки се да стопли ръцете си на пещта.

В ниската, смътно осветена стаичка, с белещи се стени имаше още няколко души, когато Киси, Исае и Акос се върнаха на долния етаж. Джорек ги запозна със Сови, приятелка на майка му, която живееше в една от близките къщи и носеше бродиран шал в косата си, и Джио, който навярно им беше връстник и чиито очи много си приличаха с тези на Исае, тоест по всяка вероятност имаха общ прародител. Свиреше на инструмент, поставен в скута му, натискайки клавиши и дърпайки струни толкова бързо, че очите на Акос не успяваха да следват движенията му. На голямата маса имаше чинии с недоядена храна.

Акос седна до Киси и сипа малко храна в чинията си. Нямаше много месо, трудно се намираше тук, извън пределите на Boa, но пък соленият плод беше предостатъчно, а той засищаше добре. Джио, усмихнат до уши, предложи на Исае пържен стрък переста трева, но Акос го грабна от ръката му, преди да го е взела.

— По-добре не го яж — посъветва я той. — Освен ако не искаш да халюцинираш поне шест часа.

— Последният път, когато Джио почерпи наша обща позната с переста трева, тя тръгна да обикаля къщата, бълнувайки за гигантски танцуващи бебета — разказа Джорек.

— Добре де, добре — обади се Тека. — Смейте се колкото искате, ама и вие щяхте да се уплашите, ако ви се привиждат гигантски бебета.

— Струваше си, независимо дали някога ще ми простиш — намигна ѝ Джио, гласът му беше мек, почти хлъзгав.

— На теб действат ли ти? — попита Киси брат си, кимвайки към стеблото в ръката на Джио.

В отговор Акос отхапа от стеблото, което имаше вкус на пръст, сол и кисело.

— Странна дарба — отбеляза Киси. — Сигурна съм, че мама би дала някакъв мистериозен, мъдър коментар за нея.

— Кажи сега. Какъв беше брат ти като дете? — подкани я Джорек, привеждайки се към Киси със скръстени ръце. — Всъщност бил ли е дете, или просто се появи един ден като пораснал, разлютен младеж?

Акос му отправи кръвнишки поглед.

— Беше нисичък и пълен — отговори Киси. — Доста сприхав. И много държеше на чорапите си.

— Чорапите ми? — учуди се Акос.

— Да, чорапите ти! — потвърди тя. — Айджа казваше, че винаги ги подреждаш по това колко ги обичаш, започвайки отляво. Любимите ти били жълти.

Спомняше си ги. С цвят на горчица и дебела плетка, която ги караше да изглеждат грамадни в събуто състояние. Най-топлите му чорапи.

— А всички вие откъде се познавате? — попита Киси.

Деликатният ѝ въпрос с лекота разсея напрежението, изникнало с името на Айджа.

— Когато бях малък, Сови правеше бонбони за всички деца от селото — обясни Джорек. — За жалост, тувхийският ѝ не е особено добър, иначе лично щеше да разкаже за дяволиите ми.

— Аз пък се запознах с Джорек в една обществена тоалетна. Свируках си, докато… — Джио направи многозначителна пауза — се облекчавах и Джорек реши, че ще е забавно да ми приглася.

— На него не му се стори очарователно — вметна Джорек.

— Моята майка беше нещо като… водачка на бунтовниците. Или поне една от тях — поясни Тека. — Преди около сезон се върна от изгнаническата колония, сформирана в резултат на режима на Ноавек, за да ни помогне с изготвянето на стратегия за действие. Изгнаниците подкрепят каузата ни да елиминираме Ризек.

Исае слушаше със сбърчено чело, всъщност беше сбърчено през повечето време, сякаш не харесваше пространството между двете си вежди и искаше да го скрие, и този път Акос разбираше защо. Разликата между изгнаници и ренегати и връзката между тях не го интересуваха особено, той искаше единствено да предпази Сайра и да измъкне Айджа от Шотет, беше му безразлично какво друго ще се случи междувременно. Но за Исае, канцлер на Тувхе, очевидно беше важно дали негодуванието срещу Ризек се засилва, както в Шотет, така и извън него.

— Колко сте на брой… ренегатите имам предвид? — попита тя.

— Наистина ли очакваш да отговоря на този въпрос? — отвърна Тека.

Исае не очакваше, затова продължи:

— Заради участието ти в бунта ли… — Тя махна с ръка към лицето ѝ. — Окото?

— Това ли? О, имам си две очи, просто ми харесва да нося превръзка — заяви Тека.

— Сериозно? — учуди се Киси.

— Не — отвърна Тека, разсмивайки всички.

Храната беше проста, почти безвкусна, но Акос не възразяваше. Все пак беше по-близка до тази у дома и по-далечна от изтънчената кухня на Ноавек. Тека си затананика в ритъм с песента на Джио, а Сови забарабани с пръсти по масата, толкова силно, че вилицата на Акос дрънчеше, като я подпреше на чинията си.

После Тека и Джорек станаха да танцуват. Исае се приведе към свирещия Джио и го попита:

— Интересно ми е, щом тази група ренегати работят за освобождаването на Сайра… с какво се занимават останалите? Питам хипотетично.

Джио присви едното си око насреща ѝ, но все пак отговори:

— Хипотетично, шотетците като нас, пo долните стъпала на йерархията, се нуждаят от неща, които не получават. И някой трябва да им ги доставя незаконно.

— Например… оръжия, хипотетично казано? — продължи с въпросите Исае.

— Понякога, но те не са приоритет. — Джио дръпна няколко грешни струни, изруга и напипа правилните. — Приоритет са храната и лекарствата. А това са доста курсове към Отир и обратно. Трябва да нахраниш народа, за да се бори за каузата ти, нали така? А колкото повече се отдалечаваш от Воа, толкова повече болни и гладуващи хора срещаш.

Лицето на Исае се обтегна, но тя кимна.

Акос не мислеше много по въпроса — какво се случваше извън мрежата от членове на рода Ноавек, в която се беше оплел. Но се сети, че Сайра му разказваше как Ризек задържа всички провизии и лекарства и ги разпределя между приближените си или ги трупа за по-късно. Прилоша му при мисълта.

Тека и Джорек се въртяха един около друг, полюшвайки тела. Джорек се оказа изненадващо грациозен, като се има предвид колко непохватен изглеждаше с източените си крайници. Киси и Исае седяха рамо до рамо, облегнати на стената. От време на време Исае се усмихваше уморено. Но усмивката не изглеждаше на място върху лицето ѝ, не беше от онези на Ори, макар и да имаше нейното лице, макар и белязано. Но на Акос щеше да му се наложи да свикне с нея.

Сови изпя няколко куплета от песента на Джио и всички ядоха, докато не се почувстваха сити, стоплени и уморени.