Смъртни белези

ГЛАВА 13 CAЙPA

ТАЗИ НОЩ НЕ ВЗЕХ БОЛКОУСПОКОЯВАЩО, ВЕЧЕ НЕ МОЖЕХ да разчитам на Акос да ми го приготвя, а още си нямах достатъчно вяра да го направя сама.

Като се върнах в стаята, намерих кинжала, който дадох на Акос, върху възглавницата си. Вероятно Ризек го е оставил там като предупреждение. Заключих стаята на Акос от външната страна.

Не можех да преценя дали той не говори на мен, или аз — на него. Във всеки случай не си разменяхме нито дума. Фестивалът на странството течеше навсякъде около нас и бях принудена да стоя до брат си на някои от събитията, обзета от сенки и мълчалива. Акос вечно стоеше зад гърба ми с хладен поглед и от време на време ме докосваше по принуда. Всеки път, когато долепеше кожата си в моята, трепвах инстинктивно, загубила доверието си в него.

Повечето си време прекарвах на арената до Ризек. Боевете представляваха публични двубои и дългогодишна шотетска традиция, чиято първоначална цел е била възпитаването на бойни умения в дни, когато народът ни е бил слаб и потъпкван от почти всички в галактиката. Сега, по време на Фестивала на странството, беше законно да предизвикаш на бой почти всеки, на когото имаш зъб по някаква причина. Играчите се биеха, докато единият се предаде, или до смърт.

Но никой не можеше да предизвика човек, чието обществено положение, тиранични определено от Ризек или от човек, когото той посочи, превъзхождаше неговото собствено. В резултат на това хората често провокираха истинските си врагове, предизвиквайки на бой хората около тях, техни приятели или близки, докато въпросните враговете не им отправят предизвикателство. С напредването на фестивала, боевете ставаха все по-кървави и смъртоносни.

Затова живеех със смъртта и наяве, и насън.

В деня, след като навърших шестнайсет, преди да се качим на странстващия кораб и пет дни след като Ризек започна да заменя спомените си с тези на Айджа, Акос Кересет получи бронята, която си заслужи отдавна, още във военния лагер.

Току-що бях приключила със спринта в тренировъчната зала, затова крачех напред-назад в стаята си, за да си поема дъх, докато по тила ми се стичаше пот. Вас почука на касата на вратата, в ръката си държеше бляскава броня.

— Къде е Кересет? — попита той.

Заведох го до стаята на Акос и отключих вратата. Акос седеше върху леглото си и ако съдех по размития му поглед, беше дрогиран с тихоцвет, който вече поглъщаше суров, листенце по листенце. Криеше ги в джобовете си.

Вас му хвърли бронята и той я улови с двете ръце. После я заоглежда от всички страни, прокарвайки внимателно пръсти по всеки от тъмносините ѝ елементи, сякаш се боеше да не я повреди.

— Това си заслужи под менторството на Вакрез миналия сезон — обяви Вас.

— Как е брат ми? — попита дрезгаво Акос.

— Вече не е нужно да го заключваме, за да стои в стаята си — отговори Вас. — Тук е доброволно.

— Не е вярно. Не може да е истина.

— Вас — обадих се. — Върви си.

Усещах надигащото се напрежение помежду им. И не исках да присъствам на развръзката.

Вас ме изгледа, наклонил глава, после се поклони леко и излезе от стаята.

Акос вдигна бронята към светлината. Беше изработена специално за него, с регулируеми каишки, пригодени за неизбежния растеж на младото му тяло, гъвкава материя около гръдния кош и допълнително уплътнена в зоната на корема, по време на тренировките ни винаги забравяше да се защитава там. В дясното рамо беше вградена ножница, така че да вади оръжието си с лявата ръка, над главата. Бешe висша чест да носиш такава броня, особено толкова млад.

— Сега ще те заключа отново — казах.

— Обратимо ли е това, което прави Ризек? — попита Акос, сякаш не ме е чул.

Изглеждаше неспособен дори да стане от леглото. Зачудих се дали да му отговоря.

— Освен ако не го помолиш пак да размени спомените им с надеждата, че е във великодушно настроение, да, необратимо е.

Акос стана и нахлузи бронята през глава. Опита се да затегне първата каишка върху гръдния си кош, но отдръпна стреснато пръсти и разтърси ръка. Каишките бяха направени от същия материал като останалата част на бронята и трудно се пристягаха. Хванах едната и дръпнах Акос към мен. Моите пръсти вече бяха загрубели.

Затеглих каишката, движейки я напред-назад, докато не прилепна плътно по ребрата му.

— Не исках да те замесвам във всичко това — пророни тихо Акос.

— О, не се дръж снизходително — отсякох аз. — Манипулирането ми е била ключова част от плана ти. А аз точно това очаквах от теб.

Приключих с каишките и отстъпих назад. Я виж ти, помислих см. Беше висок, много висок, силен и облечен в броня от тъмносинята кожа на съществото, което бе убил. Приличаше на шотетски войник, на мъж, когото бих пожелала, ако бяхме намерили начин да се доверим един на друг.

— Добре де — примири се Акос със същия тих глас. — Исках да те замеся. Но не очаквах да ме гризе съвестта.

В гърлото ми заседна буца. Не знаех защо, затова я пренебрегнах.

— А сега се надяваш да успокоя гузната ти съвест, така ли? — попитах, но преди да отговори, напуснах стаята му, затваряйки вратата след себе си.

Оттатък високата метална ограда пред двама ни с Акос се простираха прашните улици на Boa, където ни очакваше многолюдна, шумлива тълпа. Ризек излезе от къщата, вдигнал дългата си, бледа ръка за поздрав, който народът посрещна с противоречив възглас.

Фестивалът на странството наближаваше края си. Днес всички физически способни и пълнолетни шотетци щяха да се качат на странстващия кораб и да напуснем планетата.

Вас излезе от къщата след Ризек, а след него — и Айджа, облечен в чиста бяла риза и по-жизнен на вид, отколкото съм го виждала някога. Вървеше с изопнати рамене, широки крачки, сякаш се имаше за по-висок, отколкото беше всъщност, и извита в единия ъгъл уста. Очите му преминаха над брат му и обходиха улицата отвъд имението Ноавек.

— Айджа — обади се Акос с пресекващ глас.

Айджа, изглежда, го разпозна, но като че ли от голямо разстояние. Обърнах се към Акос.

— По-късно — предупредих го с остър глас, сграбчвайки предницата на бронята му. Hе биваше да рухна пред очите на толкова хора. — Не тук, не сега. Ясно?

Отдръпнах се от него, пуснах бронята му и се загледах как гърлото му се опитва да преглътне. Имаше луничка под долната cи челюст, близо до ухото, за пръв път я виждах.

Toй кимна, без да откъсва очи от брат си.

Ризек тръгна надолу по стълбите и ние го последвахме. Странстващият кораб хвърляше гигантската си сянка както върху нас и върху цял Воа. Десетилетия на странства бяха изградили столицата около нас — пъзел от стари каменни здания, подсилени с глина, и нови технологии, внесени от други култури и земи: ниски сгради със стъклени кули, отразяващи образите на други планети; прашни, пръстени улици, над които се носеха кораби с гладка, отразителна повърхност; търговски фургони, продаващи талисмани на потока и екранни импланти за присаждане под кожата.

Тази сутрин, между приливите на болка, успях да очертая и сложа на тъмните си очи синя пудра и да сплета гъстата си коса. Носех бронята, която си бях заслужила преди сезони на онова място до Границата, и налакътник на лявата ми ръка.

Хвърлих поглед назад към Акос. Естествено, и той беше облечен в броня, с нови черни ботуши и сива риза, чиито дълги ръкави плътно прилепваха по ръцете му. Изглеждаше уплашен. Същата сутрин, докато вървяхме към вратата на имението, ми сподели, че никога не е напускал планетата ни. А и промененият Айджа вървеше точно пред нас. Имаше много от какво да се бои.

На излизане през портата му кимнах и той пусна ръката ми. Беше време за единайсетото ми Шествие и исках да стигна до транспортния кораб със собствени сили.

Шествието протече като в мъгла от крясъците и аплодисментите, пръстите на Ризек докосваха и стискаха протегнатите ръце на хората, от смеха на брат ми, моето тежко дишане и разтрепераните ръце на Акос, от прашния въздух и пушилката с аромат на печена храна.

Когато най-сетне влязох в транспортния кораб, Айджа и Вас вече ни чакаха там. Айджа закопчаваше предпазните си колани с лекотата на човек, който гo е правил десетки пъти. Издърпах Акос към задните седалки, тъй като исках да е възможно най-далеч от брат си. Ризек помаха от входа на кораба и тълпата му отвърна с гръмък вик.

В мига, в който люкът се затвори, Айджа увисна на коланите, придържащи го към седалката, с изцъклени, празни очи, сякаш се взираше в нещо, невидимо за нас, останалите. Ризек, вече закопчал собствените си колани, ги разкопча и се премести по-напред и доближи лицето си на сантиметри от това на Айджа.

— Какво има? — попита го.

— Виждам неприятности — отвърна Айджа. — Неподчинение. Публично.

— Предотвратимо?

Звучеше ми сякаш и преди са провеждали същия разговор. И може би бяха.

— Да, но в този случай трябва да го допуснеш — отговори Айджа, съсредоточавайки поглед в Ризек. — Можеш да го използваш за своя облага. Имам план.

Ризек присви очи.

— Кажи ми за него.

— Бих, но имаме публика.

Айджа кимна с глава към задната част на кораба, където седяхме с Акос.

— Да, брат ти е пречка, нали? — изцъка с език Ризек.

Айджа не оспори. Просто се облегна назад в седалката си и затвори очи.

След миг корабът излетя.

Товарният отдел на странстващия кораб беше едно от любимите ми места, просторен и открит, лабиринт от метал. Пред нас се редяха цяла флота транспортни кораби, готови да ни отведат до повърхността на избраната планета, сега блестяха до съвършенство, макар че скоро щяха да се завърнат потъмнели от прахоляк, пушек, дъжд и звезден прах: сувенири от местата, където са били.

Нe бяха обли и ниски като пасажерските ховъри, нито нащърбени и тромави като странстващия кораб. Корпуситe им бяха гладки и изящни като птици в полет, долепили криле до телата си. Бяха многоцветни, изградени от всевъзможни метали, и побираха по около шестима пасажери, макар че имаше и по-големи.

Механици в тъмносини работни комбинезони обкръжиха кораба ни веднага щом се приземихме. Ризек слезе пръв, скачайки на земята още преди стълбата да се е спуснала от люка.

Акос стоеше на крака, стиснал юмруци толкова силно, че сухожилията по кокалчетата на ръцете му изпъкваха.

— Там ли си още? — попита тихо брат си.

Айджа въздъхна и зачопли ноктите си. Наблюдавах го внимателно. Ризек беше вманиачен по чистите нокти и предпочиташе да счупи някой, вместо да го търпи с мръсотия под него. Дали и Айджа имаше същия навик, или принадлежеше само на Ризек, знак за трансформацията на Айджа? Колко от Същността на моя брат вече пулсираше в Айджа Кересет?

- Не разбирам за какво говориш — отвърна той.

— Разбираш, и още как. — Акос долепи длан до гърдите на брат си и го бутна към металната стена на кораба, не грубо, а по-скоро тревожно. После доближи лице към неговото. — Помниш ли ме? Помниш ли Киси? Татко?

— Помня… — Айджа примига бавно, сякаш току-що се събуждаше. — Помня тайните ти. — Той направи гримаса. — Времето с майка ни, което крадеше, когато всички останали си легнехме вечер. Как непрекъснато вървеше по петите ми, защото не можеше да се оправяш сам. Това ли имаш предвид?

В очите на Акос проблеснала сълзи.

— Това не е всичко — увери го Акос. — Нe съм само това за теб. Сигурен съм, че го знаеш. Ние…

— Достатъчно. — Вас дойде от дъното на кораба. — Брат ти идва с мен, Кересет.

Ръцете на Акос потрепнаха до двете страни на тялото му, нетърпеливи да стиснат Вас за гърлото. Беше го настигнал на височина и очите им се срещнаха на едно ниво, макар че още беше наполовина по-слаб от него. Вас беше бойна машина, грамада от мускули. Дори не можех да си ги представя в схватка, виждах само как Акос лежи бездиханно на земята.

Той се хвърли напред и аз го последвах. Ръката му се приближаваше към гърлото на Вас, когато ги настигнах, опрях длани в гърдите на всеки от двамата в опит да ги разделя. Успях не със сила, а заради елемента на изненадата. Двамата отстъпиха назад и аз се пъхнах помежду им.

— Ела с мен — наредих на Акос. — Веднага.

Вас се засмя.

— По-добре я послушай, Кересет. Не крие татуировки на сърчица под налакътника си.

После хвана Айджа за рамото и двамата слязоха заедно от кораба. Изчаках стъпките им да заглъхнат, преди да отстъпя назад.

— Той е един от най-силните воини на Шотет — обясних на Акос. — Не бъди глупав.

— Нямаш представа какво е — озъби се Акос. — Да си обичал някого толкова, че да мразиш с цялата си душа човека, който ти го е отнел, Сайра?

В ума ми изскочи образът на майка ми, с изскочилата вена в челото ѝ, знак, че е ядосана. Хокаше Отега, задето ме е завела на разни опасни места в града за уроците ни… или задето ме е подстригала на черта до брадичката не си спомнях кое от двете. Обичах я дори в такива моменти, защото знаех, че го прави от бдителност, за разлика от баща ми, който дори не ме поглеждаше в очите.

Въпреки това отвърнах:

— Ако се сбиеш с Вас заради случилото се с Айджа, ще пострадаш, а на мен ще навлечеш още повече неприятности. Затова вземи малко тихоцвет и се успокой, преди да съм те бутнала от вратата на товарното.

За миг ми се стори, че е на път да откаже, но после бръкна с разтреперана ръка в джоба си, извади едно от суровите венчелистчета, които си носеше, и го пъхна в устата си, притискайки го към вътрешната страна на бузата си.

— Точно така — казах. — Време е да вървим.

Подадох му лакътя си и той го хвана. После тръгнахме заедно през пустите коридори на странстващия кораб, направени от бляскав метал, разнасящ ехото от далечни стъпки и гласове.

Каютата ми на кораба нямаше нищо общо с моето крило в имението Ноавек — там живеех в безлично пространство с тъмен, и лъскав под и чисти бели стени, докато тук беше пълно с предмети от други светове. Екзотични растения, запечатани в смола и висящи от тавана като полилей. Механични, лъскави насекоми, жужащи в кръг около тях. Метри плат, променящ цвета си в различните часове от деня. Покрита с петна готварска печка и метална хладилна чанта, за да не ходя до столовата.

По отсрещната стена, зад масичката, на която се хранех, бяха подредени стотици стари дискове, съдържащи холограми на танци, боеве и спортове от други места. Обичах да имитирам залитащите, пропадащи движения на огранските танцьори и скованите, строго организирани ритуални танци на Тепес. Така успявах да се съсредоточа, въпреки болката. Някои от дисковете съдържаха и уроци по история, както и видеоматериали от други планети: стари новинарски емисии; дълги, скучни документални филми за наука и езици, записи на концерти. Бях ги изгледала до един.

Леглото ми се намираше в ъгъла, под илюминатора и мрежа от дребни фенерчета с жар-камъни. Одеялата си стояха омачкани от последния път, когато спах тук. Не допусках никого в личната ми каюта, дори чистачите.

От една дупка в тавана, между растенията в смола, висеше въже, водещо към горната стая, която използвах за тренировки и други неща.

Прокашлях се.

— Ти ще живееш ей тук — обявих, прекосявайки тясното пространство. Махнах пред сензора до една затворена врата и тя се плъзна встрани, разкривайки още една стая с илюминатор. — Някога беше абсурдно голям дрешник. Това бяха покоите на майка ми, преди да умре.

Започвах да бръщолевя. Вече не знаех как да говоря с него. Не и след като ме упои, възползвайки се от добрината ми, след като загуби онова, за което се бореше, а аз не сторих нищо, за да му помогна. Така се получаваше обикновено: стоях безучастно, докато Ризек сееше смут.

Акос спря до вратата, за да огледа бронята, закачена на стената. Нямаше нищо общо с шотетската броня, която беше твърде масивна или излишно украсена, въпреки че понякога се превръщаше в цяло произведение на изкуството с лъскавия си оранжев метал или покритие от здрав черен плат. Той влезе бавно в съседната стая.

Тази доста приличаше на стаята му в имението: всички продукти и прибори, необходими за правенето на отвари и еликсири, бяха подредени по негов вкус до едната стена. В седмицата преди предателството му бях изпратила на персонала на кораба снимка, за да пресъздадат стаята му до последната подробност. Имаше легло с тъмносиви чаршафи — повечето шотетски платове бяха сини, така че навярно трудно са ги намерили. Жар-камъните във фенерите над леглото му бяха посипани с прах от завистник и горяха с жълт пламък. В ниската библиотека до леглото бяха подредени книги за елметахак и шотетската култура. Натиснах едно копче до вратата и на тавана се появи огромна карта-холограма на местоположението ни — в момента показваше Boa, тъй като още кръжахме над столицата, но потеглехме ли на път, щеше да следи траекторията ни из галактиката.

— Знам, че каютите са доста тесни — подхванах, — но мястото на кораба е ограничено. Постарах се да осигуря и на двама ни прилични условия за живот.

— Ти си направила тази стая? — завъртя се учудено към мен Акос.

Не можах да преценя изражението му, но кимнах.

— За жалост, ще се наложи да споделяме една баня. — Продължавах да бръщолевя. — Но поне няма да е за дълго.

— Сайра — прекъсна ме той. — Тук нищо не е синьо. Дори дрехите. А бурканчетата с ледоцвети са надписани на тувхийски.

— Твоят народ смята синьото за прокълнат цвят. Пък и не можеш да четеш на шотетски — отвърнах тихо. Сенките ми се оживиха, разпръснаха се под кожата ми и се скупчиха под скулите ми. Главата ми пулсираше толкова силно, че примигах, за да потисна сълзите си. — За жалост, книгите за елметахак са на шотетски, но до тях съм оставила превеждащо устройство. Просто го налагаш върху страницата и…

— Но след онова, което ти причиних… — подхвана той.

— Поисках да направят стаята преди това — обясних.

Акос седна на ръба на леглото.

— Благодаря ти — пророни той. — Съжалявам… за всичко. Просто исках да го измъкна. А друг вариант не ми хрумна.

Гладкото му чело сякаш надвисваше над очите му и донякъде караше тъгата му да прилича на гняв. Беше порязал брадичката си при сутрешното бръснене.

В шепота му се долавяше горчивина:

— Само той ми е останал.

— Знам — отвърнах, но всъщност нищо нe знаех.

Бях виждала Ризек да прави неща, от които стомахът ми се преобръщаше. Но аз ги възприемах различно от Акос, защото знаех, че съм способна на същите жестокости. А той нямаше как да разбере в какво се е превърнал Айджа.

— Как се справяш? — попита ме той. — Как продължаваш да живееш сред толкова ужаси?

Ужаси. От това ли беше изтъкан животът ми? Досега не го бях виждала по този начин. Болката някак разбиваше времето на съставните му части. Затова мислех за следващата минута, за следващия час. В съзнанието ми нямаше място да сглобя всичко, да намеря думи, обобщаващи цялото. Намирах думи само за частта „продължавам“.

— Открий нова причина да продължиш — отвърнах. — Не е нужно да е добра или благородна. Просто причина.

Знаех каква е моята. Открай време усещах глад в душата си. Този глад беше по-силен от болката, от ужасите. Разяждаше ме дори след като всичко друго в мен се предадеше. Не беше надежда, не се рееше в небесата, по-скоро пълзеше, дращеше и не ми позволяваше да се откажа.

A когато най-накрая му намерих име, установих, че е нещо съвсем елементарно: желание за живот.

Тази вечер беше последната от Фестивала на странството, когато и последните транспортни кораби кацаха в товарното отделение и всички пирувахме заедно на борда на странстващия кораб. Хората, които водехме със себе си, трябваше вече да преливат от енергия, с повдигнат дух след тържествата от последната седмица — и май точно такива бяха. Тълпата, чието течение водеше двама ни с Акос към товарното отделение, беше оживена и шумна. Внимавах да не докосвам никого с голата си кожа, не исках да привличам вниманието към себе си, причинявайки болка.

Качих се на платформата, където Ризек стоеше, опрял ръце на парапета, с Айджа от дясната си страна. Къде беше Вас?

Бях облякла излъсканата си до съвършенство шотетска броня върху дълга черна рокля без ръкави. Платът галеше ботушите ми, докато вървях.

Ризек показваше гордо белезите си, държеше мускулите на ръката си стегнати, за да изпъкват върху тях. Някой ден щеше да започне и втори ред, също като баща ми. Когато пристигнах до него, той ми отправи усмивка, от която изтръпнах.

Заех мястото си от лявата му страна пред парапета. В подобни моменти от мен се очакваше да показвам дарбата си, да напомням на околните, че независимо от чара на Ризек, с нас шега не бива. Опитвах се да приема болката, да я търпя като студения вятър, когато излизах навън без палто, но ми беше трудно да се съсредоточа. Нетърпеливата тълпа пред мен се вълнуваше като море. Не трябва дори да трепвам от болката, няма, няма…

Въздъхнах облекчено, когато и последните два транспортни кораба долетяха през отворения люк на товарното. Вратите им се отвориха и отвътре излезе последната група шотетци, посрещнати с аплодисменти от многолюдието. Ризек вдигна ръце да укроти тълпата. Беше време за приветствената му реч.

Но Ризек едва бе отворил уста, когато една млада жена излезе от последната група пасажери. Имаше дълга руса коса и беше облечена не в ярките цветове на шотетското простолюдие, а в по-изтънчено синьо-сивкаво, подхождащо на очите ѝ — предпочитания от заможните шотетци цвят.

Лети Зецивис, дъщерята на Узул, вдигна във въздуха нож на потока, чиито тъмни пипала се увиха около ръката ѝ като лиани, споявайки оръжие и тяло в едно.

— Първото дете на семейство Ноавек — изкрещя тя — ще бъде надвито от семейство Бенесит!

Беше произнесла ориста на брат ми.

— Това е ориста ти, Ризек Ноавек! — извика Лети. — Да ни провалиш и да бъдеш надвит!

Вас, който си беше пробил път през тълпата, сграбчи китката ѝ с отработено движение на боец. Приведе се над нея, натискайки ръката ѝ назад, докато не я принуди да коленичи. Ножът на потока издрънча на пода.

— Лети Зецивис — рече напевно Ризек.

В помещението тегнеше такава тишина, че дори не му се наложи да повишава глас. Гледаше с усмивка как момичето се гърчи в хватката на Вас и пръстите ѝ побеляват под натиска му.

— Тази орис… е лъжа, разпространявана от хората, целящи да унищожат рода ни — подхвана той.

До него Айджа клатеше едва доловимо глава, сякаш гласът на Ризек бе песен, която знаеше наизуст. Може би затова Ризек не се изненада да види Лети — защото Айджа е предсказал появата ѝ. Благодарение на оракула си, Ризек вече знаеше какво да каже, как да постъпи.

— Тези хора се боят от силата ни и искат да подронят авторитета ни: Съветът, Тувхе — продължи Ризек. — Кой ти подшушна такава лъжа, Лети? Чудя се защо ли прегръщаш възгледите на хората, убили баща ти в собствения му дом.

Значи така възнамеряваше да изопачи нещата брат ми. Да превърне Лети от бранител на истината, разкрил ориста му, в поддръжник на лъжите, които уж нашите тувхийски врагове разпространяват. В предателка, способна дори да пусне в дома си наемниците, убили баща ѝ. Нелепа история, разбира се, но понякога хората вярват на всичко, което им се каже. Така по-лесно се оцеляваше.

— Баща ми не беше убит — заяви Лети с гърлен глас. — Отне собствения си живот, защото ти го изтезава с онова нещо, което наричаш своя сестра, и болката го подлудяваше.

Ризек ù се усмихна, сякаш тя беше лудата и говореше небивалици. После плъзна поглед по тълпата, която чакаше с притаен дъх да чуе отговора му.

— Ето това — подхвана той, махвайки към Лети. — Това е отровата, с която враговете ни целят да ни унищожат — отвътре, нe отвън. Разпространяват лъжи, за да ни настроят един срещу друг, да ни настроят срещу собствените ни семейства и приятели. Затова трябва да се защитаваме не само срещу евентуалните заплахи за живота ни, но и от думите им. Нашият народ е проявявал слабост в миналото. Не бива да го допускаме отново.

Усетих трепета, който премина през тълпата. Цялата изминала седмица за нас беше възпоменание на делото на предците ни, бичувани от галактиката, останали без деца, подигравани заради вярата им в лова на отпадъци и обновлението. Но сезон след сезон се бяха учили да отвръщат на удара. Макар да знаех, че целта на Ризек всъщност не е да брани Шотет, a ceбe си и династията Ноавек, бях почти запленена от чувството в гласа му и силата, която ни предлагаше като протегната ръка.

— А няма по-убедителен удар от този срещу мен, водача на великия ни народ. — Той поклати глава. — Тази отрова не бива да се разлива сред обществото ни. Трябва да бъде изцедена, капка по капка, докато спре да представлява заплаха.

Очите на Лети преливаха от омраза.

— Тъй като си дъщеря на едно от най-свидните ни семейства и очевидно скърбиш след смъртта на баща си, ще ти дам шанс да се бориш за живота си на арената, вместо просто да го загубиш. И тъй като приписваш част от тази въображаема вина на сестра ми, тя ще се изправи срещу теб — обяви Ризек. — Дано оценяваш милостта, която проявявам.

Бих твърде смаяна, за да възразя. И твърде наясно с последиците, ако се осмеля да го направя. Гневът на Ризек. Да се покажа като страхливка пред всички тези хора. Да загубя репутацията си на чудовище, която беше единственото, което притежавах. И да рискувам истината за майка ми да излезе наяве, истина, надвиснала като дамоклев меч над двама ни с Ризек.

Спомних си как народът бе скандирал името ѝ, докато вървяхме из улиците на Boa по време на първото ми Шествие. Поданиците я обичаха, обичаха неизменното равновесие между силата и милостта ѝ. Научеха ли, че аз бях отговорна за смъртта ѝ, щяха да ме разкъсат на парчета.

Тъмните жилки зашариха по кожата ми, докато се взирах в Лети. Тя стисна зъби, отвръщайки на погледа ми. Усещах, че с радост би отнела живота ми.

Когато Вас я вдигна грубо на крака, се чуха откъслечни викове от тълпата:

— Предателка!

— Лъжкиня!

Не чувствах нищо, дори страх. Дори ръката на Акос, хванал рамото ми, за да ме успокои.

— Добре ли си? — попита ме Акос.

Поклатих глава.

Стояхме в преддверието на арената. Единствената светлина идваше от сиянието на града през илюминатора, Boa щеше да отразява слънчевите лъчи още няколко часа. Над вратата висяха портрети на семейство Ноавек: баба ми, Ласма Ноавек, която беше избила всичките си братя и сестри, за да подсигури статута на орисано семейство за собствената си кръвна линия; баща ми, Лазмет Ноавек, който бе изтръгнал всичката добрина от брат ми заради слабата му и незавидна орис; и Ризек Ноавек, блед младеж, творение на две покварени поколения. По-тъмната ми кожа и по-здравата физика бяха знак, че съм наследила семейството на майка ми, клон на рода Радикс, далечни роднини на първия човек, когото Акос уби. Образите на всички портрети носеха еднакви смътни усмивки, изтънчени дрехи и оградени в рамки от тъмно дърво.

Ризек чакаше отпред, придружен от всички шотетски войници, които можеха да се съберат в коридора. Чувах гласовете им през стените. По време на странство гладиаторските боеве бяха забранени, но в кораба все пак имаше арена, предвидена за тренировки и представления. Брат ми обяви, че дуелът ми с Лети ще се състои след приветствената му реч, но преди пиршеството. Нищо не засилваше глада на шотетските войници по-добре от един хубав бой до смърт.

— Истината ли говореше онази жена? — попита Акос. — Наистина ли си причинила такова нещо на баща ѝ?

— Да — признах си, защото сметнах, че ще е по-добре да не лъжа.

Но грешах, не се почувствах по-добре.

— С какво те държи Ризек? — продължи Акос. — С какво ти оказва натиск да правиш неща, за които едва намираш сили да си признаеш?

Вратата се отвори и аз изтръпнах, решила, че е настъпил моментът. Ризек обаче я затвори след себе си и застана под собствения си портрет. Вече не приличаше на образа от картината, чието лице беше твърде обло и осеяно с младежки пъпки.

— Какво искаш? — попитах го. — Освен екзекуцията, която ми възложи, без дори да се допиташ до мен.

— Защо изобщо да се допитвам до теб? — отвърна Ризек. — За да ми се наложи първо да изслушам вбесяващите ти роптания, след това да ти напомня колко глупаво си постъпила, доверявайки се на този тук — той кимна към Акос, — и как тази ти глупост почти ми коства оракула. И накрая да ти предложа да ми се реваншираш с този бой, на който ти така или иначе ще се съгласиш.

Затворих очи за кратко.

— Дойдох да ти кажа, че трябва да оставиш ножа си — обяви Ризек.

— Ще я пратиш да се бие без нож? — учуди се Акос. — Онази жена може да я наръга още преди Сайра да ѝ посегне! Искаш да умре ли?

Не, отговорих му наум. Иска да я убия. Но не с нож.

— Тя знае какво искам — отвърна му Ризек. — И знае какво ще се случи, ако не го получа. Успех, сестричке.

После излезе от стаята. Беше прав — знаех, винаги знаех. Искаше всички да видят, че мога да използвам сенките под кожата ми не само за да причинявам болка, но и за да убивам. Че не съм просто Бича на Ризек. Време беше да ме издигне в ранг Екзекутора на Ризек.

— Помогни ми да съблека бронята си — пророних.

— Моля? Какви ги говориш?

— Не оспорвай решенията ми — озъбих му се аз. — Помогни ми да съблека бронята.

— Искаш да се биеш без броня? — попита Акос. — Просто ще ѝ позволиш да те убие ли?

Разкопчах първата каишка. Пръстите ми бяха мазолести, но каишките бяха толкова стегнати, че въпреки това ги ужилиха. Разхлабвах ги лека-полека, с пресекливи, трескави движения напред-назад. Акос покри ръката ми със своята.

— Не — отговорих му. — Просто не ми трябва броня. Нито нож.

Сенките се виеха около кокалчетата на ръцете ми, плътни и тъмни като боя.

С големи усилия прикривах истината за случилото се с майка ми, онова, което аз ѝ причиних. Но щеше да е по-добре Акос да узнае, преди да пострада от близостта си с мен още повече. По-добре никога вече да не ме погледне със състрадание, отколкото да вярва в лъжа.

— Как според теб умря майка ми? — засмях се. — Докоснах я и влях всичката светлина, всичката болка в нея, и то защото се ядосах, че ме кара да ходя на поредния доктор за поредния неуспешен опит да потиснат дарбата ми. Тя искаше единствено да ми помогне, а аз изпаднах в истерия и я убих. — Смъкнах налакътника си само колкото да му покажа нащърбената резка под лакътя ми, от външната страна на ръката ми. Първото ми клеймо на смъртта. — Баща ми го направи. Мразеше ме за това, което сторих, но същевременно се… гордееше с мен.

Думата заседна в гърлото ми.

— Интересува те с какво ме държи Ризек? — засмях се отново, този път през сълзи.

Разкопчах и последната каишка на бронята си, изхлузих я през глава и я хвърлих към стената с две ръце. Тя се блъсна в метала на тясното преддверие с оглушителен звън.

Бронята падна на пода, сякаш нищо не ѝ се е случило. Дори не загуби формата си.

— Майка ми. Любимата ми, почитана от всички майка. Аз му я отнех — изплюх с гръмък глас. — Отнех я на цял Шотет. Отнех я на себе си.

Щеше да ми е по-лесно, ако ме беше изгледал с ненавист и отвращение. Вместо това протегна към мен утешителните си ръце, но аз просто излязох на арената. Не исках облекчение. Бях си заслужила болката.

Тълпата избухна, когато стъпих на арената. Черният под блестеше като стъкло, вероятно го бяха излъскали за събитието. Ботушите ми се отразяваха в него с разкопчаните си катарами. Около мен амфитеатрално се издигаха редове метални скамейки, препълнени със зрители, чиито лица се криеха в мрака. Лети вече ме чакаше в шотетска броня и тежки обувки с метални бомбета. Тръскаше ръце до тялото си, готвейки се за бой.

Веднага я прецених, както учеше елметахак: беше с една глава по-ниска от мен, но мускулеста. Русата ѝ коса беше пристегната на кок върху тила ѝ, за да не ѝ се пречка. Практикуваше зиватахак, затова очаквах да е бърза и ловка в секундите преди загубата си.

— Дори не сметна за нужно да си сложиш броня? — подсмихна ми се Лети. — Лесно ще е, значи.

Да, лесно щеше да бъде.

Тя извади ножа си и тъмният поток се заувива около ръката ѝ — същият на цвят като сенките ми, но различен по форма. Обгръщаше китката ѝ, без да докосва кожата ѝ. Моят обаче беше в плътта ми. Тя спря в очакване да извадя оръжие.

— Хайде — подканих я, махайки с ръка.

Тълпата изрева отново, но след миг престанах да я чувам. Бях се съсредоточила в Лети, в бавните ѝ стъпки към мен, в начина, по който се опитва да разгадае стратегията в действията ми. Аз обаче просто стоях на място, отпуснала ръце до тялото, позволявайки на дарбата ми да избухне заедно със страха ми.

Накрая реши да атакува. Видях го в ръцете и краката ѝ още преди да е помръднала и отстъпих встрани, изплъзвайки се с движенията на огранска танцьорка. Ходът ми я изненада, тя залитна напред и се спря в стената на арената.

Сенките ми ставаха толкова нагнетени, толкова болезнени, че едва виждах пред себе си. Агонията обземаше тялото ми и аз я приветствах. Спомних си изкривеното лице на Узул Зецивис между чернеещите ми ръце и го разпознах в това на дъщеря му, в сбърченото ѝ, съсредоточено чело.

Тя отново се спусна към мен, този път насочвайки оръжието си към ребрата ми, парирах атаката и с лакът и се пресегнах да сграбча китката ѝ. Извих я безмилостно и я принудих да наведе глава. После я блъснах, с коляно в лицето. От устата ѝ плисна кръв, последвана от крясък. Не заради раната. Заради докосването ми.

Ножът на потока издрънча помежду ни. Без да пускам китката ѝ, я бутнах на колене със свободната си ръка и застанах зад нея. Намерих с поглед Ризек, седнал на издигнатия подиум сред публиката, с кръстосани крака, сякаш присъстваше на лекция или официална реч, а не на убийство.

Изчаках да намери погледа ми и тласнах всичките си сенки, всичката си болка в тялото на Лети Зецивис, без да оставя нито капка за себе си. Беше лесно, толкова лесно и бързо. Затворих очи, докато крещеше и трепереше в ръцете ми, а след миг вече беше мъртва.

Пред очите ми притъмня за момент. Пуснах безжизненото ѝ тяло, обърнах се и тръгнах обратно към преддверието. Тълпата мълчеше. Влязох в тясното помещение, изцедена от сенки. Отсъствието им щеше да е временно. Съвсем скоро щяха да се завърнат.

Някъде извън полезрението ми Акос ме хвана и ме придърпа към себе си. Притисна ме към гърдите си в нещо като прегръдка и ми прошепна на тувхийски, езика на враговете ми:

— Всичко свърши. Свърши се.

По-късно същата вечер залостих вратата на каютата, за да не влиза никой. Акос стерилизира един нож на газовия котлон в стаята си и го охлади с вода от чешмата. Аз опрях ръка на масата и разкопчах една по една каишките на налакътника ми, започвайки от китката нагоре. Бронята беше твърда и независимо от подплатата ѝ до вечерта кожата ми вече беше потна.

Акос седна от другата страна на масата с нож в ръка и загледа как отлепвам коравия материал от китката си, разкривайки голата кожа под него. Не го попитах какво очаква да види. Навярно и той като повечето хора предполагаше, че налакътникът ми покрива цели редове клейма на смъртта. Че ги крия, защото загадката около тях ме прави още по-опасна. Не опровергавах подобни слухове. Истината беше много по-страшна.

Но ръката ми наистина имаше клейма на смъртта, ред след ред, от лакътя до китката. Фини тъмни линии, разположени на равно разстояние една от друга, еднакви на дължина. И всяка oт тях беше задраскана с диагонална черта, която я обезсилваше според шотетския закон.

Акос сбърчи чело и хвана китката ми между пръстите на двете си ръце. Завъртя я, докосвайки един от редовете. Като достигна края му, спря показалец върху последното клеймо и обърна собствената си ръка, за да го сравни със своето. Потреперих при вида на смуглата ми кожа до неговата бледа.

— Това не са убийства — пророни тихо той.

— Белязах само смъртта на майка ми — отвърнах му също толкова тихо. — Не се заблуждавай, отнела съм много животи, но спрях да ги отчитам върху кожата си, след като тя загина. Докато не убих Зецивис, разбира се.

— А вместо това отбелязваш… какво? — Той стисна ръката ми. — За какво са тези клейма?

— Смъртта е милост, в сравнение с агонията, която причинявам. Затова бележа върху кожата си болката, не отнетите животи. Всяка от тези резки е в памет на човек, когото съм наранила по заповед на Ризек.

В началото започнах да ги броя и знаех колко са. Но тогава още не подозирах колко време възнамерява Ризек да ме използва като инквизитор. С времето обаче просто спрях да броя. Разбрах, че цифрите само влошават нещата.

— На колко сезона си била, когато за пръв път ти заповяда да нараниш някого?

Не разбирах защо ми говори с такава топлота. Току-що му дадох доказателство за чудовищността си, а той продължаваше да ме гледа със състрадание, вместо с укор. Сигурно не проумяваше какво му говоря, само така си го обяснявах. А може би си мислеше, че лъжа или преувеличавам.

— На достатъчно, за да съзнавам колко е погрешно — отвърнах остро.

— Сайра. — Отново тази топлота в гласа му. — На колко?

Облегнах се назад в стола си.

— На десет — признах му накрая. — И не Ризек, баща ми пръв ме накара.

Той поклати глава. После допря върха на ножа в масата и завъртя дръжката му в бързи кръгове, издълбавайки дървото.

Накрая каза:

— Когато бях на десет, още не знаех ориста си. Затова мечтаех да стана войник в Хеса като онези, които охраняваха полетата с ледоцвети на баща ми. Той беше фермер. — Акос подпря брадичка на ръката си и вдигна поглед към мен. — Но един ден, докато татко работил на полето, няколко престъпници дошли да крадат от реколтата му и татко се опитал да ги спре, преди войниците да ги стигнат. Прибра се у дома с огромна рана на бузата. Като го видя, мама му се разкрещя. — Той се позасмя. — Май не е много логично да крещиш на някой, защото е пострадал, а?

— Е, уплашила се е за него — отвърнах.

— Да. Явно и аз съм се уплашил, защото още същата вечер реших, че не искам да ставам войник, ако ще ме режат така.

Не можах да сдържа смеха си, макар и вял.

— Смешно, нали? — Акос вирна едното ъгълче на устата си в усмивка. — Само да знаех какъв живот ми предстои.

Той потупа с пръсти по масата и чак сега забелязах колко нащърбени са ноктите му, колко ранички има около тях. Очевидно ги гризеше и реших, че трябва да изкореня този му вреден навик.

— Това, което се опитвам да кажа — продължи той, — е, че на десетгодишна възраст ужасно се боях дори при вида на болка. А в това време на теб са ти заповядвали да я причиняваш отново и отново. Заповядвал ти го е човек с власт над теб, човек, който е трябвало да се грижи за детето си.

За миг тази мисъл ме съкруши. Но само за миг.

— Не се опитвай да ме оневиниш. — Исках да прозвуча остро, сякаш го хокам, но вместо това гласът ми излезе умолително. Прокашлях се. — Ясно? Не ми помагаш.

— Ясно — съгласи се той.

— Научили ли са те на този ритуал? — попитах го.

Той кимна.

— Направи клеймото — процедих със стегнато гърло.

Протегнах ръка, сочейки едно квадратче чиста кожа на гърба на китката ми, точно под щръкналата обла кост. Той долепи върха нa ножа до мястото, нагласи го, така че да е на равно разстояние от съседните клейма, и проряза кожата ми. Не прекалено дълбоко, но достатъчно, че екстрактът от переста трева да остане там завинаги.

Очите ми плувнаха в неканени сълзи, а от раната шурна кръв. И потече по ръката ми, докато ровех из кухненските чекмеджета за нужното шишенце. Toй извади корковата му тапа, а аз бръкнах в него с върха на четката, която държах наблизо. Изговорих името на Лети Зецивис, повтаряйки разреза с тъмната течност.

Започна да смъди. Всеки път очаквах, че съм свикнала с жестоката, изгаряща болка и всеки път откривах, че не съм. Трябваше да гори, за да напомни колко сериозно нещо е да отнемеш живот, да бележиш нечия загуба върху плътта си.

— Не казваш останалите думи? — учуди се Акос.

Говореше за молитвата, края на ритуала. Поклатих глава.

— Нито пък аз — призна си той.

Докато болката отшумяваше, Акос уви ръката ми с бинт, веднъж, два пъти, три пъти и го закрепи с лепенка. Никой от двама ни не си направи труда да изчисти кръвта от масата. Сигурно щеше да засъхне там и после щях да я стържа с нож, но не ме беше грижа.

Заизкачвах се по въжето към горната стая, покрай растенията, съхранени в смола, и механичните бръмбари, разположени сред тях да се заредят отново. Акос ме последва.

Странстващият кораб трепереше, докато двигателите му се готвеха за изстрелване в атмосферата. Таванът на стаята беше покрит с екрани, показващи какво има над нас — в този случай шотетското небе. Тръби и отдушници изпълваха помещението от всички страни. В действителност беше предвидено само за един човек, но по задната му стена бяха наредени сгъваеми седалки за спешни случаи. Отворих две и с Акос седнахме.

Помогнах му да закопчае коланите през гърдите и скута си, те щяха да го придържат на място по време на излитането, и му дадох хартиена торба, в случай че му прилошее от движението на кораба. После закопчах и моите колани. Шотетците в целия кораб правеха същото, струпваха се по коридорите, сваляха седалките от стените и се закопчаваха един друг.

После всички зачакахме корабът да излети, заслушани в обратното броене по интеркома. Когато гласът достигна „десет“, Акос ми подаде ръка и аз я стиснах силно, докато не чухме „едно“.

Шотетските облаци прелитаха покрай нас, а тягата ни притисна в седалките. Акос измрънка, но аз продължих да гледам как облаците се разчистват и синята атмосфера на планетата ни започва да прелива в чернотата на космоса. Навсякъде около нас се разстла звездното небе.

— Виждаш ли? — казах, преплитайки пръсти с неговите. — Красиво е.