Разединени равнини

6.

Тисамон и Тиниса се дуелираха и танцът им описваше кръг в една от тренировъчните зали на Академията. Имаше десетина зрители — студенти, нагиздени с облеклото на състезатели във Форума на умелите, които седяха на една от редиците каменни скамейки. Ала тук нямаше и помен от виковете и врявата на публичните представления; вместо това зрителите си говореха тихо и сравняваха бележките си върху бойните техники.

А бойната техника, която демонстрираха дуелистите в момента, нямаше нищо общо с набора от правила за бой с къс меч, които се практикуваха от колегиумските дуелистки къщи. Двамата бяха въоръжени с рапири, живи остриета от стомана, които пееха и се стрелкаха във въздуха помежду им. Когато влезе в залата, Стенуолд се втрещи, защото никога не бе виждал Тисамон да се бие с рапира — той неизменно предпочиташе сгъваемото острие на бойната си ръкавица. Но пък рапирите бяха любимото оръжие на богомолкородните и Тисамон очевидно го владееше до съвършенство. Баща и дъщеря нападаха и отстъпваха толкова бързо, че двубоят им изглеждаше отрепетиран като танц. Движенията им бяха в неестествен синхрон и Стенуолд си помисли, че целият двубой, когато и да беше започнал, едва ли е довел и до едно съприкосновение на оръжие с плът.

А после чу гласа на Тисамон през неравни интервали:

— Удар — обявяваше той, а после, сред поредната ожесточена размяна: — Удар.

Брои попаденията си, осъзна Стенуолд. За разлика от всеки цивилизован дуел между здравомислещи хора, тук битката не спираше при попадение. Нямаше ги паузите, в които Тиниса да възвърне равновесието и концентрацията си. Пот лъщеше по челото й, бойният й жакет беше на петна, но и по челото на Тисамон бяха избили капчици. Стенуолд можеше само да гадае дали затруднението му се дължи на раната от Хелерон или на самия дуел и неговото убийствено темпо.

— Удар — отбеляза отново Тисамон, след което дуелът продължи без прекъсване. Никой от двамата не беше ранен; нанасяха ударите само с плоската страна на тесните остриета. Лицата им бяха застинали в еднакъв израз на върховна концентрация и това усилваше неимоверно приликата помежду им. Поне за момента чертите на мъртвата й майка бяха изтрити от лицето на Тиниса.

Стенуолд седна на известно разстояние от ентусиазираните студенти. Тисамон беше обещал да обучи дъщеря си — това бе единственият дар, който можеше да й даде — й се отнасяше към клетвата си толкова сериозно, колкото само един богомолкороден можеше да го направи.

— Удар — каза отново той. Стенуолд се побоя, че Тиниса ще се смути и след това ще се ядоса, а в дуел гневът винаги беше фатален. Ала момичето изглеждаше все по-спокойно, по-концентрирано и по-целеустремено.

Стенуолд хвърли поглед към студентите. Бяха престанали да си шепнат и следяха дуела с почти същата концентрация като самите дуелиращи се. Всичките бяха много млади, първокурсници, местни бръмбарородни, примесени с неколцина чужденци. Сред чужденците нямаше таркиански мравкоиди, разбира се. Те всички си бяха тръгнали веднага щом пристигна вестта за нашествието срещу града им.

— Удар — долетя гласът на Тисамон, после пак: — Удар!

Песента на остриетата замлъкна и Стенуолд се опита да разбере какво е станало. И едва когато видя, че рапирата на Тиниса е притисната до хълбока на Тисамон, си даде сметка, че последният вик е бил неин.

Всички погледи се преместиха върху Тисамон в очакване на реакцията му. Тя се ограничи до отсечено кимване, но в този кратък жест Стенуолд разчете одобрението, което богомолкородният никога не би изрекъл на глас. Тисамон изтри с ръкав челото си, русата му коса беше мокра от пот и полепнала по главата. Огледа се, тръгна към Стенуолд и седна до него. Отблизо напрежението се виждаше ясно — повече бръчки около очите и нетипична бледност на кожата.

— Би трябвало да се щадиш повече сега — посъветва го Стенуолд, макар да знаеше, че е безполезно.

— Остарявам — каза Тисамон с бегла усмивка. — Преди раните ми заздравяваха по-бързо.

— Оздравяваш по-бързо от нормалното — възрази Стенуолд. — Бая беше опърлен.

— Отдавна не ме бяха белязвали така — съгласи се богомолкоидът.

Междувременно Тиниса приемаше поздравленията на зрителите, които изглежда смятаха, че да се биеш с Тисамон е равносилно на двубой с природна стихия и дори едно попадение се равнява на победа.

— Ти, разбира се, я уби поне десетина пъти преди малко — отбеляза Стенуолд.

Тисамон поклати глава.

— Тренировките винаги са различни от боя в реална обстановка, дори мечовете да са истински.

— Забелязах, че Тиниса не използва рапирата, която ти й даде.

Думите сякаш развеселиха Тисамон.

— Онази рапира е изкована да убива, Стенуолд. Но ти няма как да го разбереш.

— Какво ще правиш, когато Тиниса стане достатъчно добра?

— Тя вече е достатъчно добра, почти съвършена. — В гласа му се долавяше гордост, твърда като стомана. — Уменията й са били завидни още преди да я срещна. Кръвта вода не става, но за да се прояви наследството й, просто трябваше да изцапа ръцете си с истинска кръв.

Стенуолд се размърда неспокойно.

— И какво ще правиш сега?

— Когато приключим и когато стане възможно, ще я заведа на Паросиал.

— Мога само да гадая какво означава това за теб, но твоят народ със сигурност… знам ли.

— Моят народ ще я мрази и презира — изрече с равен глас Тисамон. — Няма да я погледнат, мен също. Ние ще сме парии на свещения остров на моя народ. Но тя притежава умението и затова те няма да я отхвърлят. Ако премине всички изпитания, на които я подложат, тогава рано или късно… рано или късно ще стане една от нас, а омразата на моя народ ще трябва да се спотаи и те ще трябва да я приемат.

— Ще трябва?… — повтори Стенуолд.

Тисамон замълча.

— Е, щом молецородните приеха Челядинка, значи всичко е възможно — каза накрая Стенуолд и стана да посрещне Тиниса.

Беше късно, когато най-сетне се прибраха в градската къща на Стенуолд. Тисамон беше настоял приятелят му да се премести другаде след последното нападение, но Стенуолд не обичаше да се отказва от своето. Имаше една упорита жилка в него, която не му позволяваше да избяга от собствения си дом и от собствения си град само защото някой иска да го прогони оттам. А и убиецът трябваше да е безумно смел, за да му устрои засада под покрив, който дели с Тисамон и Тиниса.

След дуела Стенуолд се беше поразходил из града, за да събере докладите на своите агенти. Е, не бяха официално негови агенти, но срещу някоя и друга монета си държаха очите и ушите отворени. Вратите на Събранието все още бяха затворени за Стенуолд, повече от инат, отколкото по друга причина. Докато това не се променеше, осородните щяха да разполагат с време, а докато разполагаха с време, щяха да действат предпазливо.

Но щеше да дойде момент, както беше дошъл в Хелерон, когато ножът щеше да опре до кокал, както гласеше поговорката, и тогава предпазливостта щеше да изхвърчи през прозореца. Нощ на кръвопролитие, това щеше да се случи. Радваше се, че Тиниса и Тисамон са с него, радваше се и че е отпратил Челядинка в относително безопасния Сарн.

В тишината на стаята си Стенуолд се съблече и хвърли дрехите си на пода, остана по дълга до коленете туника. Нощният въздух охлади кожата му, а от водата, с която наплиска лицето си, го побиха тръпки. Зимата щеше да е студена в Колегиум… и в целите Равнини. Е, тук студът означаваше някоя и друга безоблачна и мразовита нощ. Салма, дете на ветровитите земи северно от Бариерния рид, твърдеше, че никой в Равнините не знаел какво е истинска зима.

Още беше достатъчно топло, за да спи гол, така че съблече туниката, хвърли и нея на пода и загаси пламъка на лампата. Стигна до леглото си на лунната светлина и се мушна под завивките. В главата му се блъскаха стратегии, откъслечна информация, догадки и контраразузнавателни операции. Имперската заплаха се отразяваше зле на съня му.

А после си даде сметка, че не е сам в стаята. Някой помръдна в мрака.

Изведнъж Стенуолд изстина много повече, отколкото предполагаше нощният хлад. Помисли си дали да не се развика с надеждата Тисамон и Тиниса да го чуят, но това само би пришпорило натрапника — е, той можеше да го нападне по всяко време, но извикаше ли Стенуолд, нападението щеше да дойде веднага.

„Защо не послушах Тисамон?“

Протегна ръка. Винаги държеше меч близо до леглото си — предпазна мярка, която неведнъж му бе спасявала живота. Пръстите му докоснаха края на дръжката и той се пресегна още малко, за да я хване удобно.

— Няма нужда от това, майстор Трудан — каза женски глас, глас, който му звучеше познато, но в първия момент не успя да го свърже с конкретен човек.

— Кой е там? — попита с пълното съзнание, че който е да е натрапникът, несъмнено вижда по-добре в тъмното от него.

— Може би ще сте по-спокоен, ако запалите отново лампата?

„Да. По-спокоен ще съм. Определено.“ Изпълзя на заден ход от леглото, стиснал меча в една ръка — така и не го беше извадил от ножницата, — а с другата повлече един чаршаф да прикрие голотата си. Стори му се, че незнайната жена се изкиска тихичко, което никак не му помогна. А после осъзна, че за да запали лампата, ще има нужда и от двете си ръце.

И двете ръце. Включително тази, с която държеше меча. Или пък не. Пусна чаршафа, решил да жертва скромността в полза на сигурността, и отвори с една ръка вратичката на лампата. Плъзна несръчно дебелите си пръсти по плота на писалището в търсене на стоманената запалка. Запали чак на третия опит и приближи малкото пламъче до маслото в резервоара. То се подпали с меко златисто сияние и — стиснал решително меча — Стенуолд се обърна към натрапницата.

Беше прикрила с ръка устата си — дали от ужас, или за да скрие смеха си — и в първия миг Стенуолд не я позна. А когато се сети коя е, грабна чаршафа толкова бързо, че едва не омота меча си в него.

— Ариана? — ахна той. — Какво… какво правиш… в къщата ми?

Тя отчаяно се мъчеше да скрие усмивката си. Значи това било, а не страх — уви.

— Не залоствате прозорците си, майстор Трудан.

— Това не е отговор. — Но иначе беше права, разбира се. Той продължаваше да разсъждава като бръмбар, чийто дом има само един вход и това е вратата на приземния етаж.

— Аз… исках да говоря с вас насаме.

— Е, по-насаме от това здраве му кажи. — Опита се да увие чаршафа около кръста си, но той се оказа недостатъчно широк, и пред безсрамния поглед на младата паякородна Стенуолд изведнъж се сети за всичките части от физиката си, които дори на младини не бяха от най-стройните, а с времето се бяха разширявали прогресивно.

— Щях да ви се обадя още когато влязохте, но… — Раменете й потрепнаха едва доловимо. — Но вие започнахте да се събличате още от прага и… и аз пропуснах момента.

„Колко стар се почувствах изведнъж.“

— Би ли… би ли се обърнала с гръб, докато наметна нещо? — попита той.

А после вратата се отвори с трясък и Тисамон цъфна на прага.

Острието на ръкавицата му беше разгънато в готовност, той спря поглед на натрапницата и се хвърли към нея. Тя изпищя, метна се по очи до леглото и задърпа трескаво кинжала, прибран в кания на кръста й.

— Тисамон, чакай! — извика Стенуолд и богомолкородният застина миг преди да е нанесъл фаталния удар. Ариана не се виждаше от леглото, но Стенуолд чуваше накъсаното й дишане.

— Какво става? — попита настоятелно богомолкочовекът.

— Тя е просто… студентка — заекна Стенуолд, притиснат от необходимостта да измисли някакво обяснение. — Остави я да… да се изправи.

Тисамон отстъпи предпазливо назад.

— Паякородна е — отбеляза той.

— Мисля, че това възражение вече не е част от арсенала ти — изтъкна на свой ред Стенуолд.

Ариана се изправи бавно, като разтриваше тила си. Така и не бе успяла да измъкне кинжала от канията.

— Въоръжена е — посочи Тисамон, този път с известна колебливост.

— Има нож. Като всеки благоразумен човек в Колегиум, особено напоследък.

Стенуолд си даде сметка, че междувременно Тисамон е насочил вниманието си към него.

— Аз такова… — Сведе поглед към закръглената си снага, прикрита едва отчасти от чаршафа. — Аз тъкмо си лягах… — започна глуповато той, с пълното съзнание, че суровата физиономия на Тисамон е започнала да се пропуква.

— Лягаше си със?…

— Не! — Прозвуча по-пискливо, отколкото би трябвало. — Нямах представа, че е в стаята ми.

— Така значи. — Тисамон изкриви уста. — И какво иска дамата?

— Добър въпрос. — Стенуолд премести поглед върху момичето.

— Искам да помогна — заяви тя.

— Как да помогнеш? — Беше облякъл туниката си и я усещаше като броня от яка стомана под погледа на младата жена. Тук, в кабинета и с писалището помежду им, можеше да се почувства малко повече като преподавател от Академията и не толкова като клоун. Девойката седеше кротко на един стол, но в очите й още танцуваха весели пламъчета.

— Всички знаят, че сте били на изток. А също и че там се събира враг. Имам предвид Империята, за която сте ни разказвали в часовете по история. Никой освен вас не дръзва да ги посочи с пръст. Другите преподаватели дори не желаят да отговорят на въпросите ми. А Империята отдавна е там, и онези войници — осородните — дойдоха за Игрите. Точно тогава някои от нас започнаха да си дават сметка, че вие през цялото време сте ни казвали истината. Че онези мъже не са дошли тук в името на мира и търговията.

— Е, някои хора ми повярваха — натърти Стенуолд, — най-вече онези, които и без мен си знаеха колко са опасни. Тоест самите осородни. Събранието обаче? Едва ли.

— Аз ви вярвам — обяви без колебание тя. Гледаше го толкова сериозно, че Стенуолд още по-осезаемо почувства колко млада е тя и колко стар е той. Не беше типичната паякородна на външен вид. Косата й беше червеникава и подстригана късо по местната мода, а луничките й придаваха особена невинност. Стенуолд откри, че я вижда в различна светлина — колко е стройна, колко е светла кожата на ръцете й под късите ръкави на туниката.

Ощипа се мислено.

— Защо? — попита в опит да фокусира вниманието си където трябва.

— Първо, защото моят народ умее да различава истината от лъжата и аз съм убедена, че когато се изправяте пред нас, студентите, и ни казвате всичко това, го правите с чисто сърце и не си измисляте. След като вие заминахте, в Колегиум заприиждаха осородни. О, те винаги са любезни и охотно плащат за всички евентуални щети, но… знам ли, грозни са, ако разбирате какво имам предвид. Не физически, а нещо вътре в тях. Големи скандалджии са. Само да пийнат малко и някой да ги обиди, веднага скачат на бой. Могат да убият човек за едното нищо. Знам за един студент, който е бил убит в таверна, само че осородните офицери платили щедро, за да потулят нещата. А и всичките са обучени войници, точно както вие казвахте. Всичките до един, дори занаятчиите, както и дипломатите, които говорят пред Събранието.

— Ариана… вие, паякородните, никога не сте проявявали интерес към войните, които раздират нашите Равнини — каза Стенуолд. — Така че защо?…

— Мислите, че съм тук от името на народа си? — попита невярващо тя. — Че съм агент на Аристоите? Това… това би било страхотно, майстор Трудан. — В тона й се усещаше нескрита горчивина. — Но аз не съм от рода Аристои. Семейството ми е най-обикновено и за всичко мога да разчитам единствено на себе си. Аз съм последната дъщеря на един мъртъв род и вложих малкото си пари в обучението си тук. Тук е моят дом, майстор Трудан. Академията е всичко за мен. А вие, за мен вие сте символ на Академията.

Изправен пред толкова много младост, подправена с толкова открита тържественост, Стенуолд не съумя да направи друго, освен да преглътне и да продължи да я зяпа.

— Повечето преподаватели имат очи само за тясната си специалност, майстор Трудан… Мога ли да ви наричам Стенуолд?

Стенуолд със закъснение установи, че е кимнал.

— Не ги интересува какво става извън кабинетите им и аудиториите. А има по-лоши и от тях, като онези в Събранието, които ги е грижа само какво има в джобовете им и какъв пост заемат. Нагледала съм се на такъв снобизъм в Еверис, където отраснах. Но всички знаят, че ти си пътувал много и си видял свят. Върнал си се да предупредиш града за голяма заплаха, но никой не иска да те чуе. Майстор… Стенуолд. Искам да ти помогна.

— Как? — попита той. Думите незнайно защо и съвсем неочаквано се бяха разбягали от главата му. — Какво… как би могла да ми помогнеш?

Тя навлажни с език устните си във внезапен пристъп на нервност.

— Ами аз… чувам разни неща, виждам други. У дома рано се научих да не привличам излишно внимание, бива ме да оставам незабелязана. Това… това беше и едната причина да се промъкна така през прозореца на стаята ти. За да видиш какво мога… да ти покажа…

— Разбирам — кимна той, като си мислеше: „Спомена за едната причина. А какви са останалите?“ Не му се искаше да въвлича тази девойка в предстоящите събития, но пък тя изглеждаше така решена да помогне и ако той я отпрати… Ако я отпрати, тя несъмнено щеше да направи някоя необмислена глупост на своя глава само за да му докаже, че е сгрешил. Точно както би постъпила Челядинка.

А и той би могъл да я използва, в интерес на истината.

Ариана се пресегна и сложи ръка върху неговата, жест, от който гърлото му внезапно пресъхна.

— Моля те — промълви тя и Стенуолд откри, че не е в състояние да откаже.

— Страхотно е, нали? — възкликна Челядинка. — Не всеки ден човек се вози на железница! — Заплюла си беше мястото до отворения прозорец и сега зяпаше ококорена прашния пейзаж, който се изнизваше покрай тях, а вятърът брулеше лицето й. Трясъкът и вибрациите на парния двигател бяха в пълно съзвучие с вътрешното й трептене. Ако проточеше врат и погледнеше напред по протежение на вагоните, можеше да види как убитите песъчливи цветове на скалите преминават в зеленото на тресавищата около езеро Сидерити. Релсовият път заобикаляше езерото от изток, повдигнат на колони над блатистия терен.

Ахеос се гушеше до нея, увит в плаща си и пребледнял като смъртник. Сигурно беше от миризмата или от движението, или от всичко накуп. Молецоидите не си падаха по машините, нито по този начин на придвижване. Вагонът нямаше покрив, а само навес, който да пази пътниците от дъжд, но парният двигател на автовозилото развиваше скорост, каквато Ахеос не би могъл да поддържа, ако се опиташе да лети край него, така че и тази възможност отпадаше.

В пролуките между подовите дъски под краката си Че виждаше стоманените колелета, които се въртяха неуморно и току избиваха искри от релсите, а земята помежду им се изнизваше като неясно петно. Това безспорно е транспортът на бъдещето, помисли си тя, и макар Ахеос да не го долюбваше никак, факт беше, че с железницата щяха да стигнат до Сарн само за два дни. Напоследък дори мухородните пратеници я използваха, за да поддържат прехвалената бързина на доставките си.

На пейката пред тях Спера дремеше на пресекулки, облегнала гръб на стената. Че беше затворила предвидливо прозореца до нея — да не би дребната мухородна да се размърда в съня си и да изпадне от вагона. Бедната, още не се бе възстановила напълно от раните, получени в Хелерон, но въпреки това беше решила да придружи Скуто в Колегиум. Колкото до шипородния, той беше отишъл в предната част на композицията да хвърли едно око на двигателя. Може да беше високопоставен агент в шпионската армия на Стенуолд, но преди всичко беше занаятчия и винаги щеше да си остане такъв.

Това, разбира се, я подсети за Тото, а мисълта за него уби радостта й от пътуването с великолепната машина.

Бедният Тото ги беше зарязал, за да тръгне към обсадения Тарк, и всичко това по една-единствена причина. Че така и не каза на Стенуолд цялата истина за внезапното решение на Тото, но той сигурно и сам се беше досетил, донякъде поне. Само тя и Ахеос знаеха всичко в подробности. Тото си беше тръгнал, защото тя не бе отговорила на чувствата му. Чувства, станали първопричината да измине с нея целия път от Колегиум до Хелерон и да тръгне да я спасява от осоидите на имперска територия след това. Чувства, за които тя дори не беше подозирала. Други неща й бяха на главата тогава — Салма, за когото да се тревожи, и Ахеос, разбира се, който беше обвързал съдбата си с нейната посредством сили, които Че не бе в състояние да проумее, и когото тя обичаше.

Бедният Тото беше паднал в пролуките между дъските на нейния живот и единствено прощалното му писмо, изгубено и после намерено, беше привлякло със закъснение и чувство на вина вниманието й към него.

„Ти си ми като брат“, така му беше казала, без да се замисля. Преживяла своя дял любовни разочарования, а нерядко и присмех, Че отлично разбираше какво му е причинила. А думите толкова лесно бяха излезли от устата й.

Никакви вести не бяха пристигнали от Тарк. Знаеше се, че обсадата е започнала, но Тото и Салма би трябвало да са в безопасност, да наблюдават отдалече ходовете на обсаждащи и обсадени като партия шах. И все пак досега трябваше да са пратили вест по един или друг начин. Липсата на новини подсказваше, че нещо се е объркало и че бедният непохватен Тото, който не умееше да се грижи за себе си съвсем както трябва, е в центъра на каквито там неприятности им се бяха струпали на главата.

Че прегърна Ахеос през раменете и го притегли към себе си. Той я погледна изпод качулката с белите си очи.

— Пак мислиш за него — отбеляза.

— Да, така е.

— Когато се върнем, вече ще е пристигнала вест от тях, сигурен съм — пророни едва-едва той. Пътуването с железницата му вземаше здравето и горкият не бе в състояние да й предложи особена утеха в момента.

Вече пътуваха покрай езеро Сидерити. Водата синееше тюркоазена под слънчевите лъчи — както заради тях, така и заради растенията, които живееха в нея, сякаш под повърхността на езерото се криеше огромен скъпоценен камък, който улавяше и отразяваше светлината. Дори Ахеос живна малко при тази гледка.

— Вече не правят машини като това старо момиче! — чу се гласът на Скуто, който си пробиваше път към тях, сподирян от удивлението и отвращението на другите пътници. Отметнатото назад наметало разкриваше в пълна мяра лицето и прегърбеното му туловище за всеки, който би дръзнал да се наслади на гротескната гледка. Дори дрехите му, разкъсани на стотици места от закривените шипове, вместо да прикриват, само подчертаваха отблъскващия релеф на тялото му. — Досега не бях имал късмета да видя такава красавица отблизо и в работен режим.

— Скуто — повика го Че, но шипородният не я чу, запленен от гледката на сияйното езеро, нашарено от тръстикови островчета, което се простираше от прозореца им до самия хоризонт.

— Глей к’во чудо, мамка му — измърмори и седна до Спера. Тя се размърда сънено, набоде се неволно на шиповете му и отвори стреснато очи.

— Бодливо копеле проклето — каза с прозявка тя, протегна се, набоде се отново и изпсува. — Пристигнахме ли?

— Виж — посочи Че и мухородната погледна без особен интерес към езерото.

— Прекрасно. Сега може ли да поспя малко?

— Нямаш сърце, да знаеш — каза й Скуто.

— Я си гледай работата, ако обичаш. — Спера разтърка ръката си. — Аз може и да нямам сърце, но ти пък си един тъп игленик и истинска заплаха за околните, ето какво си.

Челядинка не знаеше много за мухородната, освен че от години работи за Скуто. Нямаше техническо образование, но беше Умела и боравеше добре с арбалет. Имаше известни умения в лечителството, както и цяла торба с илачи и мехлеми, така че може и да беше обучена в тази област. Мухородни живееха из целите Равнини и се занимаваха с всякакви неща, и законни и незаконни, но Че така и не бе имала възможност да опознае по-добре някой представител на тяхната раса. Мухоидите общуваха основно помежду си и рядко се сближаваха с външни хора. Може би защото всички останали раси бяха значително по-едри на ръст. Спера беше типичен представител на мухородните — висока не повече от метър и четиридесет и тънка като вейка. Косата й беше доста дълга, но винаги я носеше на опашка или плитка, никога разпусната, а дрехите й неизменно бяха тъмни и скромни, без никакви украси и финтифлюшки. Според всеобщото мнение мухоидите си падаха по бижутата, особено по чуждите бижута. В собствените си поселища на изток, в Егел или Меро, може и да носеха открито подобни украшения, но Че никога не бе виждала някого от расата им с накити.

„На изток…“ Ако Тарк паднеше, то Егел и Меро, тези два мухородни лабиринта сред Мераянските хълмове, щяха да се озоват на пътя на имперската армия. Дали щяха просто да се скрият в домовете си? Или да вземат всичко ценно и да избягат? Мухоидите не бяха войни, още по-малко биха се изправили пред армия от подобен мащаб. Дали тази мисъл, която едва сега бе хрумнала на Че, не тормозеше постоянно Спера?

„Една и съща заплаха грози всички ни — народа на Ахеос, на Спера и моя. Дори безценните богомолкородни на Тисамон не биха могли да останат встрани от войната.“

Слънцето захождаше към залез и сиянието на езеро Сидерити излиняваше постепенно, красивият цвят на водите му губеше изразителността си пред настъпващата от изток нощ.