Разединени равнини

32.

Пред имперските съветници днес имаше само един въпрос за дискусия. Противоречивите вести за намесата на Паешките земи в напредъка на Четвърта армия бяха пратени към Капитас с максималната възможна бързина на верига от куриери и летящи машини с фиксирани криле. Вестта беше потресла всички, но докато някои потресът още ги държеше, генерал Максин бе успял да се възползва максимално от момента. В крайна сметка, едва ли имаше пречка пред Империята, в която той да не открие възможности за лично облагодетелстване. Животът беше стълба и ако той се държеше за нея с нокти и зъби, докато всички останали изпадат по някое и друго стъпало по-надолу, значи неоспоримо се е приближил още малко към върха.

Разбира се, важно бе да демонстрира дълбока загриженост. Дори беше довел експерт, който да се изкаже пред съвета, което удвояваше отбелязаните точки — веднъж го показваше като човек, отдаден изцяло на имперската кауза, и втори път утвърждаваше победата му в негласното съревнование с генерал Рейнер, защото въпросният експерт беше бивш член на неговия щаб, преориентирал се към лагера на Максин.

Експертът беше паякородна жена на име Одиса, лейтенант от помощните войски и Рекеф, дошла да сподели със съветниците и императора всичко, което знае за военния потенциал на паякоидите. От думите й излизаше, че потенциалът им варира.

— Възникне ли нужда, паякородните аристократи предпочитат да ползват чужди въоръжени формирования, било срещу заплащане, било чрез принуда. Имат сериозна лична охрана, но не и редовна армия — обясни Одиса. — Отделните градове разполагат с въоръжени сили, които да поддържат реда в съответната провинция. Освен тях в Паешките земи по принцип има много наемници, които на свой ред да бъдат свикани под бойните знамена.

— Може би просто трябва да заобиколим спорните мухородни поселища — предложи един от съветниците. — А и каква ли слава или изгода има в победата над мухоиди?

— Меро е ключът към търговските пътища в Равнините — вметна суховато представител на Консорциума. — Освен това мухородните контролират голяма част от контрабандата и черноборсаджийската търговия. В Меро има огромно тържище, където според мълвата можело да се купи всичко.

— Нещо повече — обади се полковник Танред, — какво ни гарантира, че паякоидите няма да прекъснат снабдителните ни линии и да ни нападнат в гръб със или без съдействието на мравкородните островитяни? — Танред беше официалният губернатор на Капитас, изпразнен от реално съдържание пост, който се даваше като почетна награда на герои от войната, и по всичко личеше, че единствената му роля в съвета беше да се подиграва с идеите на други хора.

— Съществува ли подобна вероятност? — попита друг съветник и Одиса се опита да им обясни политиката на паякородните, доколкото сложните й правила бяха понятни за хората от други раси.

— Паешките земи — каза тя — си приличат с Империята по това, че имат много подчинени народи, чиито територии, по мои наблюдения, надвишават поне двойно по площ имперските владения към този момент. За разлика от Империята, там няма централно управление. Отделните градове се управляват от аристократични семейства, както и окръзите около тях, окръзите на свой ред формират области и така нататък. И всички тези семейства са в постоянна борба помежду си, погаждат си номера, влизат в съюзи и излизат от тях. Когато става дума за политика, паякородните са непредвидими. Може да решат, че армията на генерал Алдер представлява заплаха, и следователно да го атакуват, а може да стигнат и до друго заключение. Единственото сигурно е, че няма начин да предвидим как ще постъпят.

— Адски полезна информация, няма що — изръмжа представителят на Консорциума.

— Ами онзи град отвъд Ръбатата пустиня, как му беше името? Дето го открихме наскоро? — попита някой.

— Соларно — подсказа Максин. Една от имперските изследователски експедиции беше установила контакт с града само преди няколко месеца и по всичко личеше, че Соларно е в североизточния ъгъл на Паешките земи. — В дългосрочна перспектива може и да възвърне евентуални инвестиции от наша страна — добави той. — За жалост, изглежда е прекъснал едностранно връзките си с Паешките земи и поне засега няма опити да бъде върнат насила. Поредната политическа рокада, предполагам.

— Дългосрочна инвестиция? — подсмихна се Танред. — Та ние имаме цяла армия, която седи и чака какво ще решат тези селяндури.

Представителят на Консорциума настръхна.

— А ако наистина ни нападнат? Меро ни е нужен. От търговска гледна точка единствено Хелерон е по-ценен от него. Не разбирам защо евентуална война с паякородните ни притеснява толкова. Какво реално могат да пратят срещу нас?

— Ако позволите да, хмм, изкажа мнението си — намеси се старият мокрицороден Гегевей. Максин го изгледа изпод вежди, защото дъртакът за пръв път се обаждаше днес. — Не съм пътувал из Паешките земи, но съм чел доста за тяхната, хмм, раса. Има исторически данни за дребно паякородно лордче, което събрало армия с, хм, намерението да завладее част от Равнините — Тарк, Кес и мухородните поселища. Станало така, че, хмм, е… плановете му се провалили заради машинациите на политическите му съперници, но, хмм, в архивите има доклади, според които числеността на събраната от него армия надвишавала сто хиляди войници.

Останалите съветници мълчаха замислено.

— Не мога да кажа нищо за боеспособността на въпросната войска, но трябва да се има предвид, че е била мобилизирана от един-единствен лорд. Ако нашите прибързани, хмм, действия доведат до съюз между част от аристократичните семейства в Паешките земи, то…

Помощта бе дошла от неочаквана посока, но Максин побърза да се възползва от нея. Обърна се към централното място в полумесеца от кресла и попита:

— Ваше императорско величество, какво ще заповядате да направим?

Алвдан се отърси от мислите си. Не беше взел участие в обсъждането и Максин знаеше защо. Офертата на комарородния, колкото и неизпълнима да изглеждаше, притегляше вниманието на императора много по-силно от тази скучна дискусия.

— Какво бихте ме посъветвали вие, генерале? — попита след кратка пауза императорът.

— Може би трябва да изпратим официално пратеничество при тези паякородни. Те несъмнено искат нещо от нас, признание или пари. Можем да си купим съдействието им сега, а после да си вземем платеното. Правили сме го и преди.

Имаше някои възражения, но никой не се възпротиви енергично, така че императорът подпечата така предложения план. Четвърта армия щеше да чака в бездействие, което никак нямаше да зарадва генерал Алдер, но пък той беше човек на Рейнер. Славата от завладяването на Равнините щеше да отиде при генерал Малкан, когато той сринеше първо Сарн, а след него и Колегиум. Малкан беше от свитата на Максин и имаше репутацията на най-младия и най-енергичния генерал, с когото Империята разполагаше.

Максин предпочиташе да не свързват името му с Одиса, защото това би предизвикало нежелани въпроси. Все пак улови погледа й и кимна едва забележимо, в знак, че одобрява представянето й. Преди да си тръгне, кимна и на стария Гегевей.

Колкото до мокрицородния, той запъшка и изкриви лице, заохка и заразтрива ставите си, изобщо изнесе цяло представление, което му позволи да стане най-бавно от стола и да си тръгне последен. А когато най-после излезе от залата, Одиса го чакаше отпред.

— Помислих си, че може да си ти — прошепна паякородната. — В съобщението, което получих, се казваше, че лордът има свой човек сред императорските съветници.

— Както самата ти изтъкна — измърмори на свой ред Гегевей, — всеки, който си играе на политика с, хмм, паякородните, рано или късно се оплита в паяжини. — Усмихна се, после продължи: — Ама каква двойка, хмм, предатели сме, нали?

— Спрямо кого? — вдигна вежди тя. — Наистина ли си мислиш, о, учена главо, че знаеш на кого съм вярна аз?

„Дори разговорът с нея чувствам като капан“ — помисли си Гегевей.

Фелиал имаше променливи отношения с морето, а сухопътните му граници не бяха ясно очертани. Гъстата зелена гора, покрай която плаваше лодката им, беше залята в момента, а неспокойната вода се разливаше далеч навътре в сушата, тласкана от прилива. При отлив разперените като паяжина корени на дърветата се оголваха сред кален пейзаж от бразди, вирчета и изхвърлени от морето ракообразни.

Пришълците използваха името, без да правят тънката разлика, но Тиниса знаеше, че Фелиал е името на богомолкородната крепост, а самата гора се нарича Фелиалски лес, така както онова друго място, далеч на североизток оттук, е Даракионски лес. На времето там също е имало крепост на богомолкоидите.

Лодката им често променяше курса си, ту наближаваше дърветата, ту рязко се отдалечаваше от тях, а молецородният рибар засланяше с ръка очи и наблюдаваше внимателно водата. Накрая откри канал между дърветата, насочи лодката по него и след двайсетина метра преметна спирачното въже около един надвиснал клон.

— По-навътре не отивам — обясни той. Тисамон му плати с шепа монети, прехвърли се на един изгърбен корен и се обърна да подаде ръка на Тиниса.

Преходът през наводнената местност не беше от приятните — прескачаха от корен на корен или газеха през размътената от дребни морски обитатели вода и всичко това под постоянната атака на комари, дълги по една педя. Придвижваха се напред с прескоци и препъване, от корен на корен и през кални вади. И водата, и въздухът гъмжаха от твари. Водни кончета се плъзгаха по повърхността на лов за довлечена от прилива риба; пеперуди като опърпани кафяви наметала се щураха из листака в търсене на цветен прашец.

Накрая стигнаха до твърда земя отвъд границата на прилива. Не беше суха, но поне не хлътваше мазно под краката им. Дърветата тук бяха смесица от кокилестите блатни обитатели и по-познати видове с дебели дънери и подземни коренища. Но дори обикновените дървета носеха белега на някаква древна уродливост, която подсети Тиниса за Даракионския лес, спомени, от които побърза да се отърси.

— Какво живее тук освен твоите хора? — попита тя.

— Нашите съименници — отговори кратко Тисамон. — С изключение на тези два вида, гората не крие нищо опасно.

— Няма призраци? — настоя тя. — Духове?

Тисамон се обърна да я погледне.

— Мистиците ни учат, че духове и призраци има навсякъде — каза той. — Но иначе — да, мястото не е от онези.

Канеше се да го разпита по-подробно, но точно тогава богомолкородните ги откриха. Самата тя не бе доловила нищо, но Тисамон се изпъна нащрек и сърповидното острие на ръкавицата му щръкна в готовност. Стори й се, че нещо прелита наблизо, счу й се звън на метал.

После всичко замря. Не виждаше нищо, сама не разбра кога е извадила рапирата си. Тисамон стоеше пред нея, напрегнат като струна.

А в краката му лежеше скършена стрела. Стрела, предназначена за нея.

— Къде ви е честта? — извика той разгневен. — Покажете се, за да видя колко ниско е паднал народът ми!

Бяха петима, три жени и двама мъже, всичките долу-горе на нейната възраст. Държаха лъкове с изпънати за стрелба тетиви, при това не малки лъкове като на мухородните и молецородните, а високи колкото самите тях, а те всичките бяха много високи. И бяха руси също като Тисамон и Тиниса. Но нейните черти бяха паякородни, докато техните лица бяха издялани по подобие на бащиното й — с остри брадички, заострени уши, издължени очи. Притежаваха суровото изящество на статуи, но без топлина, която да им придаде човечност. Дрехите им бяха в оттенъци на сивото и зеленото, а един носеше ризница от застъпващи се метални люспи, покрити с черен емайл.

Водачката им следеше с присвити очи Тисамон.

— Що за гадост е това? Какво дириш тук? — попита го войнствено тя, после прехвърли погледа си върху Тиниса и се изплю. — Никакви паяци във Фелиал. Мислехме, че това правило още се помни. — Стрелите на другите четирима бяха насочени към главата на Тиниса, нетърпеливи да намерят целта си. Само чакаха знак.

— Погледнете я отново — подкани ги с тих глас Тисамон. Богомолкородната го стрелна враждебно, но после плъзна погледа си по Тиниса и очите й се спряха върху брошката.

— Какво означава това? — процеди през зъби жената.

— Трябва да говорим със старейшините на Фелиал — каза спокойно Тисамон.

— А ако те не пожелаят да говорят с вас? — Спътниците на жената свалиха бавно лъковете си и отнеха напрежението от тетивите. Явно брошката им бе подсказала, че ситуацията надхвърля правомощията им да вземат решение. Ала очите им горяха. Тиниса се досети, че за тях е неприемливо и обидно един паякороден да носи отличителния знак на оръжемайсторите. Видно бе, от друга страна, че дори не им хрумва вариантът брошката да е била придобита чрез измама или кражба. Фактът, че я носи, означаваше, че я е заслужила, и тя се запита какво ли би сполетяло глупака, дръзнал да се накичи незаслужено с този знак.

— Ако не пожелаят, така да е — отвърна Тисамон. — Знам пътя, но ако искате да ни придружите, моля.

— Теб може, но нея няма да я допуснем. Ще й подарим засега живота, но само ако я отпратиш назад в морето — изръмжа жената.

Тисамон поклати глава.

— Не можете да отречете отличителния знак и не ви съветвам да си просите доказателство за уменията ни — моите и нейните.

Богомолкородната настръхна, чак челюстта й щръкна войнствено напред. После изглежда се овладя, даде знак и един от хората й хукна между дърветата.

— Наблюдаваме те — изсъска на Тиниса тя. — Ако се опиташ да избягаш, ще те убием.

— Защо ми е да бягам? — попита Тиниса, като се опита хем да наподоби ледено презрение, хем да не издаде нервността си. Винаги бе знаела, че богомолкоидите таят дълбока омраза към паякородните. Това всички го знаеха впрочем, макар никой да не помнеше защо, освен че враждата датира още от Вещото време, а корените на омразата са толкова дълбоки, че не подлежат на обсъждане.

И ето я сега, сред хора, които я мразят. Усещаше омразата им, готовността им да чакат търпеливо жадувания знак. Брошката на ревера й не изглеждаше надежден щит, зад който да се скрие.

Надяваше се, че Тисамон знае какво прави, но когато го стрелна с поглед, видя, че далеч не е толкова уверен, колкото си бе мислила доскоро. И не само за нея, а и за себе си. Тя беше непростимият грях, пръкнал се от неговото семе, което ги правеше еднакво виновни в очите на народа му.

Ала въпреки колебанието си Тисамон пое напред, принуждавайки другите богомолкоиди да поддържат темпото му. Тук беше домът му, вярно, но отсъствието му бе продължило двайсет години. Доколко вярна беше информацията му за настоящия режим? Или тук никога нищо не се променяше, в тази затворена територия на миналото?

Разбра, че са навлезли в поселището, в така наречената крепост, макар че нищо не бележеше границите й. Наоколо им се простираше селище, но теренът не беше разчистен и по нищо не се различаваше от гората наоколо. Къщите бяха пръснати между дърветата — леки наколни постройки с овални стени и скосени покриви, които се изтегляха нагоре в отвори, служещи едновременно за комини и входове. Трудно й беше да прецени броя им сред дърветата, но накъдето и да погледнеше, виждаше поредната къща да наднича между дънери и клонаци, по-близо и по-далеч, сякаш цялата гора беше налазена от тях. Значи това беше богомолската идея за град.

„Всъщност да. Те не биха могли да живеят един връз друг.“ Сети се за основните постулати на икономиката, които бяха изучавали в Академията. Къде им бяха фермите? Разчистената за земеделие земя? Е, нямаха, разбира се, защото богомолкородните не бяха фермери. Явно се изхранваха с лов и с онова, което гората можеше да им предложи. В общност като тяхната не съществуваха икономически предпоставки за възникването на големи градове, а и колцина можеше да изхрани дори голяма гора като Фелиалския лес? Колко ли разпръснато живееха, за да се изхранват с тези ограничени ресурси?

И едва сега съобрази, че този начин на живот е отломка от друго време, от друг свят. Тук миналото бе впило ноктите си дълбоко и здраво. Революцията така и не бе стигнала до Фелиал, където Вещото време още владееше в безвремие.

А ето ги и самите обитатели на това странно място, богомолкородните. Вестта бе изпреварила неочакваните посетители и поне стотина местни, ако не и повече, се бяха струпали да ги пресрещнат. Навъсени деца, стиснали дървени мечове, които не бяха играчки, а тренировъчни остриета; старци с побелели коси, и цяла тълпа помежду, защото богомолкочовеците живееха дълго и остаряваха късно. Изненадаха я с много неща, но най-вече с количеството метал по себе си. Мнозина бяха навлекли доспехи — или със застъпващите се люспи с форма на листа, или с цели метални нагръдници и шлемове. Изработката им беше изящна, с плавни линии като на раковина, стил, на който другите раси завиждаха, но така и не успяваха да копират докрай. В черно и кафяво, в зелено и златно — но всичките стари, — доспехите и оръжията бяха дело на поколения, предавани от баща на син и от майка на дъщеря и поддържащи миналото живо. Тиниса имаше чувството, че рапирата на колана й вибрира едва доловимо в хармония с техните.

Една от по-старите жени пристъпи напред. Движеше се с младежката грация, присъща на всички тях, на колана й висеше рапира с красива източена форма.

— Що дириш тук? — попита тя. — Защо си дошъл?

— Името ми е Тисамон, велегласна, и съм дошъл у дома си.

Тиниса погледна към него и с ужас видя, че той за пръв път изглежда уплашен. Нещо повече, сякаш се валяше в страха си, черпеше сила от него. Страхът разтегляше устата му в озъбена усмивка, напрягаше тялото му до скъсване. Беше по-жив и нащрек отвсякога и това очевидно му доставяше дълбока наслада.

— Имаше тук един мъж на име Тисамон. Някога — каза велегласната. Тиниса се досети, че това е титла, а не име. — Той си тръгна преди много години, чул зова на широкия свят. Навярно би могъл да потърси отново пристан сред народа си. — Впи поглед в Тиниса. Очите й така се бяха присвили, че все едно ги беше затворила. — Но той никога не би довел паяк със себе си. С какво право носи тя брошката?

— По силата на единственото право, с което брошката може да се получи — отговори Тисамон с пропит от спокойствие глас и натегнато за скок тяло. — И не е паяк. Дъщеря ми е.

Думите ги пронизаха като стомана, блъснаха ги като ураганен вятър, който превива дървеса до земята. Наизвадиха се оръжия, рапири и кинжали, бронирани ръкавици с остриета. Дори децата изразиха неодобрението си, а велегласната нададе вой:

— Какво си направил? Създал си мерзост! В какво си се превърнал?

Тисамон не сваляше поглед от нея, все така ухилен от болка и напрежение.

— Не можеш да си един от нас — заплю го велегласната. — Ти не си един от нас!

— Значи съм нарушител. — Вдигна ръка, гола допреди миг, но сега с ръкавицата и с щръкнало острие. — И ще трябва да ме убиете.

Едва бе изрекъл думите, когато трима богомолкородни изскочиха напред да отговорят на предизвикателството. Тиниса реши, че ще го нападнат едновременно, но по някакъв сигнал или взаимно съгласие, което тя не успя да долови, двама спряха на място, а напред продължи само един — жена с бронирана ръкавица като на Тисамон, която премина незабавно в атака. Тисамон не губи време в чудене — беше част от техния свят и от пръв поглед бе разбрал кой ще е истинският му противник. Беше отстъпил крачка назад още преди жената да е завършила удара си, и острието й разсече безсилно въздуха помежду им.

Без никаква пауза Тисамон атакува на свой ред и Тиниса стана свидетел на нещо, което малцина пришълци бяха виждали — свирепия, грациозен танц на богомолските сърповидни остриета. Тисамон и противничката му се движеха като рисунъка на шарена сянка, като танцьори, като насекоми по водна повърхност. Изтегляха назад остриетата си, после нападаха мълниеносно, танцуваха и се въртяха, използваха всяка става чак до пръстите на ръцете и краката си, караха остриетата си да описват пируети, да дебнат и да се спускат като живи същества, като сребристи водни кончета, които кръжат и се стрелкат по своя воля, а хората зад тях са само придатъци.

Тиниса стискаше до болка дръжката на рапирата си, без дори да го осъзнава. Многократно бе виждала Тисамон да се бие, но никога с толкова умел противник. Богомолкородната не му отстъпваше в нищо и беше трудно да се прецени кой води и кой кого следва. Биеха се сякаш са го репетирали предварително, остриетата разсичаха въздуха, сблъскваха се високо и ниско; свободните им ръце също не бездействаха — шиповете на подлакътниците им връхлитаха и режеха. И бяха много близо един до друг, не като при дуел с рапири, а почти гръд до гръд през повечето време, но без да се докосват и за миг, един на друг в сянката си, приклякащи, захождащи покрай противника, и дори когато бяха с гръб, знаеха точното си местоположение и стойка.

А после двубоят изведнъж приключи. Тиниса примигна невярващо. Наложи се да върне назад последните няколко удара, за да схване, че… да, растящото червено петно върху туниката на жената се дължеше на онзи удар, не на последния, нанесен от Тисамон, а на пред-предпоследния, решаващия удар, който бе останал незабелязан от всички, включително и от противничката му.

Жертвата му ахна потресено, преви се надве и се срина тежко на земята, но Тисамон нямаше време да се занимава с нея, защото вторият от тримата вече го нападаше. Мъж, малко по-възрастен от Тиниса, въоръжен с късо копие. Тисамон посрещна атаката му още преди жената да е паднала, сечеше с острието си и се опитваше да скъси дистанцията.

Този двубой беше различен, битка за пространство и разстояние, в която копиеносецът се опитваше да държи противника си в края на обхвата си, а Тисамон се стремеше към близък бой. Това автоматично го превръщаше в активната страна, той отблъскваше отново и отново върха на копието, настъпваше в опит да скъси дистанцията, а младият мъж му отстъпваше спокойно, без да поглежда назад, избягвайки мълниеносните удари на сърповидното острие. Но нито веднъж не парира ударите, същото важеше и за Тисамон. Двете оръжия сякаш съществуваха в отделни светове и се срещаха само когато Тисамон се целеше в копието вместо в копиеносеца. Ала копието неизменно се прибираше назад и вместо да скърши дръжката, сърпът удряше металния връх.

Тиниса хвърли поглед към богомолкородните наоколо и не съзря там омраза. Те не насърчаваха дуелистите, не залагаха, не обсъждаха. Вниманието им бе насочено изцяло към двубоя и граничеше с благоговение.

А после Тисамон улови със свободната си ръка копието току под върха. Противникът му се поколеба за част от секундата, понечи да смъкне оръжието си надолу и да отстъпи, но Тисамон сряза на две дръжката с мълниеносно движение, хвърли се напред и заби сърпа над ключицата. Острието навлезе дълбоко в рамото, бледото лице на младежа побеля като платно от болката и той залитна назад към тълпата.

Тисамон вече се бе завъртял с вдигнато острие да посрещне третия си противник — жена, въоръжена с рапира. Съвсем същата като нейната, забеляза Тиниса, чак до оловносивия цвят на леко скъсеното острие. Тисамон я посрещна с лице, разкривено от лудост и екстаз, от жажда за кръв и чиста наслада от боя, безумна комбинация, която едновременно смрази Тиниса и я изпълни с дълбоко вълнение.

Този двубой беше по-бърз, два пъти по-бърз от първия, и Тисамон смени темпото си, за да е в крак с пъргавото тясно острие на рапирата. Жената беше по-възрастна от първите му двама противници, но пак беше поне с десетина години по-млада от Тисамон, и не се дуелираше по познатите за Тиниса правила — с бърза ръка и стабилна стъпка. Не, тя летеше, преносно и буквално. Рапирата рисуваше стоманена решетка наоколо й, разчиташе повече на ръба, отколкото на върха си, инерцията на оръжието водеше ръката, вместо ръката да води оръжието, а после криле се разгъваха мълниеносно на гърба на жената, издигаха я над главата на Тисамон и я спускаха от другата му страна, а рапирата не спираше да сече и мушка дори от въздуха, двамата се движеха все по-бързо, толкова бързо, че Тиниса забрави да диша.

Така и не усети кога лицето й се е изопнало в същото почти религиозно благоговение, което се четеше по лицата на другите, нито че е пуснала дръжката на рапирата си и е вдигнала ръце върху брошката с пронизания от меч кръг.

Тисамон приклекна и настъпи в опит да скъси дистанцията. Жената не му позволи, но макар да се мушна току под убийствените удари на рапирата й, Тисамон се измъкна безнаказано, а тя се видя принудена да отстъпи, точно като копиеносеца, преди да парира атаката му. Очите й бяха затворени почти докрай. Трясъкът на стомана се преля в неспирно стакато, хармоничен ритъм, който звучеше почти като музика.

Жената се издигна отново във въздуха, но този път Тисамон се издигна едновременно с нея, замахна с изпъната докрай ръка и двамата се спуснаха едновременно на земята, застинали в мигновен отрязък от времето.

Сърпът бе прехвърлен през рамото й, сгънат, така че върхът му докосваше гърба й на сантиметър-два от гръбнака, но овладян — пробил доспехите, но не и кожата й. Шиповете на дясната му ръка бяха раздрали до кръв основата на шията й при рамото.

Острието на нейната рапира стърчеше по протежение на гърлото му, Тисамон бе отметнал глава назад, така че плоската страна на оръжието се опираше в бузата му, а върхът минаваше през косата. Свободните им ръце се бяха преплели в ключ между телата им, шип в шип. Чак сега Тиниса забеляза, че жената носи същата брошка като Тисамон… и като самата нея.

Крилете на богомолкородната потрепнаха за последно и изчезнаха. Двамата стояха неподвижно, вперили поглед във велегласната.

На Тиниса изведнъж й се зави свят, защото си бе дала сметка на какво й прилича този поглед. Къде го е виждала преди. Връхлетяха я спомени за Форума на умелите, как се дуелира с друг студент, разменят си удари с дървените учебни мечове и в края на всяка атака двамата поглеждат към Кимон да видят как са се справили, да разчетат оценката по лицето му.

„Просто игра“ — помисли си Тиниса, само дето първата противничка на Тисамон беше мъртва, младежът с копието беше тежко ранен, а сега до гърлото на Тисамон беше притиснат остър като бръснач меч. И въпреки всичко това, той гледаше към старицата да види как се е справил.

Велегласната затвори за миг очи. Личеше, че не е доволна, но и че някакъв въпрос е намерил отговора си.

— Ти си един от нас — изрече накрая тя. — Стореното от теб е мерзко, но мястото ти все още е сред нас и това не може да се отрече. Какво искаш, Тисамон от Фелиал?

— Да дадете на дъщеря ми същия шанс да се докаже — каза простичко Тисамон, когато острието на рапирата се отдели от гърлото му и той отстъпи крачка назад.

— Изобщо не трябваше да се връщаш — порица го велегласната. Бяха в дома й, колиба, разделена на две от стена с вградено в нея огнище. — Каквото и да доказа днес на нас и на себе си, по-добре щеше да е, ако не беше се връщал.

Тисамон надаваше ухо към трясъка и стърженето на мечове и не сваляше очи от отворената врата.

— Ако отговарях само за себе си, велегласна, повече никога нямаше да ме видиш. Но имам отговорност към нея. Тя е моя.

Старицата изсумтя презрително.

— По нищо не личи.

— Погледни я внимателно — настоя Тисамон. Тиниса се дуелираше с богомолкороден младеж на нейната възраст, също въоръжен с рапира. Това беше третият й двубой. Първите два бяха завършили с кръв и почти смъртоносни рани. Самата тя бе получила две плитки порязвания, едно на рамото и още едно на хълбока. Не личеше да се отразяват на бързината й.

— Паякородната, която те е посрамила, трябва да е била забележителна жена — отбеляза сухо велегласната.

— Не беше като другите от расата си.

— С други думи, успяла е да те заблуди — сви устни старицата. — Не си прави грешни изводи от това, че те приехме отново, Тисамон. Даден ти бе справедлив и премерен шанс да се докажеш. Ако бях решила лично да извадя оръжие срещу теб, нещата щяха да завършат по друг начин.

Тисамон кимна, в знак, че приема аргумента й. Загледаха се мълчаливо в Тиниса — младата жена блокира рапирата на противника си и я изби от ръката му. Богомолкородните наоколо я гледаха с ненавист, но все пак я гледаха.

— Никога няма да стане една от нас. Никога няма да е повече от отвратителна мерзост — заяви за пореден път велегласната. — Ала ти си й предал уменията на народа ни и брошката й е напълно заслужена. — Жената въздъхна, после продължи: — Е, Тисамон, ще ми кажеш ли какво точно искаш? Знам, че не си дошъл само за да се похвалиш с полуродната си дъщеря.

— Искам да говоря със старейшините — каза той. — С всичките. Смятам, че това ще е най-важният разговор, който са водили от десетилетия насам.

Събраха се в сградата на съвета, единствената освен ковачницата, в чийто градеж беше вложена и каменна зидария. Каменни блокове, положени още във Вещото време, се издигаха на метър и половина височина, а често подменяни дървени греди се срещаха в стръмен покрив оттам нагоре, така че всички освен децата, трябваше да се сбутат по протежение на централната ос, ако искаха да стоят прави. Богомолкородните прекарваха повечето си време на открито, сред дърветата, и явно нищо не разбираха от строителство.

Деветима от старейшините на Фелиал се бяха събрали тази вечер — седем жени и двама мъже. Имаше и други, но само с тези бяха успели да се свържат за толкова кратко време. Неколцина носеха знака на оръжемайстори. Тиниса не бе допусната до съвета — чакаше отвън и подслушваше на вратата. Не я бяха убили веднага и това явно беше границата, отвъд която нямаше да отстъпят.

— Тук съм да говоря с вас за Империята на осите — започна Тисамон. — Трябва да сте чули вече за тях, за тези осородни от изтока?

— Чухме — потвърди една от седемте жени, най-младата сред старейшините, но поне десетина години по-възрастна от Тисамон.

— Значи сигурно сте чули и за нападението срещу Тарк, мравешкия град — продължи той.

— Тарк е паднал, знаем за това — каза един от мъжете. — Бежанци минаха оттук. Още не сме чули нищо за Меро и Егел, но не е изключено те също да са паднали.

Тази новина потресе Тисамон.

— Значи положението е дори по-лошо. Ще дойдат и тук.

— Вече идваха — обади се велегласната, която беше и старейшина на Фелиал. — Пратиха свои представители, които да говорят с нас и да сключат мирно споразумение.

— Не бива да им вярвате — подчерта Тисамон. — Знам какво са ви казали. Че вас няма да закачат, че ще пратят армиите си срещу други, срещу враговете ви най-вероятно, дори срещу Паешките земи. Лъжат. Целта им е да завоюват целите Равнини. Те не признават съюзници или неутралитет, само врагове и роби.

— Посланието им наистина беше такова — призна велегласната. — Поне на втория им пратеник. Първият беше убит още на влизане във Фелиал от наш ловец, който нямал време да се занимава с дипломация.

Последното предизвика тих смях. Явно беше някаква богомолска шега, реши Тиниса.

— А вторият? — попита Тисамон.

— Вторият каза същото, което и ти. Че и богомолкородните, и осоидите са воини по природа. Ласкаеше ни, възхищаваше се на оръжията ни. Но нашите провиждащи следяха мислите му и видяха друго там. „Диваци, които живеят по дърветата и се изхранват от лов на диви животни. Диваци, които си плачат някой да ги завоюва“ — това мислеше той, а очите му шареха непрестанно в опит да преценят числеността и силата ни.

— Убили сте го — предположи Тисамон.

— Пуснахме го да се върне при хората си. Преценката му за възможностите ни беше погрешна и докладът му би подвел имперските генерали. Какво по-хубаво от това врагът да те подцени — изтъкна един от другите старейшини.

Тисамон си пое дълбоко въздух и за пръв път си помисли, че започва да разбира дългогодишните затруднения на Стенуолд.

— Не бива да правите същата грешка — настоя той пред старейшините. — Осородните са глупави, тесногръди и са склонни да действат прибързано, но са силни и са далеч по-многобройни, отколкото си представяте вие. Бил съм в тяхната Империя. Виждал съм ги да щурмуват градове. В армиите им има повече войници, отколкото е цялото население на Фелиал с все жените и децата. Ако дойдат тук с мечовете си и огъня на своето Изкуство, то ние ще избием стотици, хиляди от тях, но на тяхно място ще дойдат два пъти по толкова. Ще опожарят гората и ще ни притиснат с бойните си машини, с леталата си и с модерните си оръжия. Разбирате ли какво имам предвид?

— Разбираме, Тисамон — каза велегласната. — Думите ти са отражение на собствените ни размисли.

— Дано разбирате, че те неминуемо ще дойдат — натърти Тисамон, притеснен от липсата на емоционалния отклик, който очакваше да предизвика у сънародниците си. — Осоидите не търпят свободни земи, които не са се огънали под ботуша им. Омразата ни към паякородните има древни корени и много лица, но една от причините да ги мразим е стремежът им да контролират и да благоденстват на гърба на робите си. Осочовеците ламтят за завоевания и стремежът им към абсолютна власт е такъв, какъвто Равнините не са срещали досега, държат повече роби и повече безправни васали от всеки Аристои. Когато дойдат тук и въпреки нашите умения и жертвоготовност, те ще заличат Фелиал от лицето на земята сякаш никога не го е имало. Трябва да направим нещо.

— Трябва ли? — попита най-възрастната сред старейшините, чиято сребриста коса се спускаше под кръста, а лицето й беше издълбано от дълбоки бръчки, каквито имаха само най-старите богомолкородни. — Всичко това вече го знаем, Тисамон, но все пак се питаме трябва ли да окажем съпротива. Каква полза би имало от съпротивата? Повече не можем да живеем в миналото. Минаха петстотин години от края на Вещото време и величието на нашата раса. За тези пет столетия ние се стопихме и повехнахме, превърнахме се в бледа сянка на предците си. Погледни ни с ясен поглед и ще видиш в нас една умираща раса. — Старицата замълча и впи поглед в Тисамон, преди да продължи: — Някога бяхме независими и недостижими, сега покварата отслабва всяко следващо поколение. Нашите младежи вдигат платна не към свещения Паросиал, а към пристанищата на Кес, където се продават като наемници. Обръщат гръб на домовете си заради прехвалените чудеса на Колегиум или мръсното богатство на Хелерон. Бръмбарородните секат дървета по края на горите ни и ни тровят със златото си, подмамват ни да продаваме земи, които не бива да се продават. Амбулантните им търговци идват в нашите крепости и омагьосват младежите ни с глупавите си играчки и шарении, и така си прибират обратно златото, без да връщат онова, което сме им продали. Превърнали сме се в техни сенки, в диваците, за които ни смятат. Всяко поколение е по-слабо от предишното и скоро ще пропаднем съвсем, ще се превърнем в просяци, които чакат милостиня и разменят древни умения срещу трохи. В сравнение с това, Тисамон, не мислиш ли, че една чиста смърт от ръцете на воини е може би за предпочитане? Нека осородните ни унищожат и довършат започнатото преди пет столетия. Така поне ще загинем достойно.

Тисамон коленичи пред тях с наведена глава и Тиниса, която надничаше през прага, реши, че се е предал. Самата тя, макар да беше външен човек, се чувстваше смазана от тежестта на казаното. Ала Тисамон имаше още една стрела в колчана си.

— Ще поема с лодка източно покрай брега — обяви той.

— С каква цел? — попита велегласната.

— Да видя армията им, дали е при Меро, при Егел или другаде — обясни той. — Просто да видя, нищо повече.

— И после какво?

— После ще се върна тук. Дотогава ще съм съставил план и ще имам готово предложение, което да ви отправя. Ще го чуете ли?

— Това е най-малкото, което можем да направим — отвърна тя, — но вероятно ще е и най-многото. Подозирам, че ти така или иначе ще постъпиш според собствените си представи за това кое е редно. — И присви очи при мисълта докъде го бяха довели представите и решенията му.