Разединени равнини

10.

— Работата е там — надвика вятъра Дестрахис, — че парите отиват в Колегиум. Така стоят нещата.

Фелисе геройски се опитваше да улови думите му, които въздухът упорито отнасяше покрай ушите й, и стискаше с мрачна решителност перилото.

— Ако се справиш добре в Хелерон… — продължаваше той, напълно доволен, както изглежда, да поддържа разговора колкото му глас държи, — ако си натрупал състояние, да речем от фабрики, мини или нещо подобно, тогава се оттегляш на заслужена почивка в Колегиум. Защото там живеят уважаваните, а с много пари се купува много уважение. Разбираш ли?

Тя кимна, макар че не проумяваше докрай теорията му. В този миг автовозилото спря рязко — някакъв дефект в релсите, може би? — и Фелисе едва не изпусна перилото. Ако паднеше сега, нямаше да се пребие, разбира се, защото крилете й щяха омекотят удара, но никога не би могла да настигне проклетата машина. Никой не можеше да лети толкова бързо.

— По тази причина — продължи Дестрахис — там има и сериозен пазар за луксозни стоки. Колегиумските богаташи обичат да се фукат с богатството си. В това отношение не са различават от другите богаташи. Стоките от Паешките земи се транспортират с кораби покрай брега, но за всичко, което пристига от север, конкуренцията е жестока. И тук в картинката се появява това чудо — той размаха смело ръка, хванал се с другата за перилото на автовозилото.

Машината, в която се возеха, приличаше на открита клетка. В средата имаше товарно отделение с ниски бордове, където бяха завързани пет-шест сандъка. Най-отпред беше двигателят — в началото, когато скоростта им беше по-ниска, Фелисе бе оприличила трясъка му на гръмотевица, която се търкаля по хълмовете западно от Хелерон, сега обаче свистящият въздух поглъщаше дори неговия бумтеж. Някои от чарковете му се бяха нажежили до червено, други явно се нуждаеха от постоянно затягане — точно с това се занимаваха тримата занаятчии от екипажа. Двигателят работеше с огнепрах и дори на Фелисе, която не разбираше нищо от механика, й приличаше на опасно зверче, което чака сгодния момент да нападне.

В задния край на машината се намираше тясното местенце, отделено за екипажа. Двама от членовете му в момента оправяха нещо по двигателя, третият следеше разни циферблати и уреди, за чието предназначение Фелисе можеше само да гадае. Зад него те двамата с Дестрахис стискаха с всички сили перилата.

Тези тримцата бяха мълчаливи и корави на вид мъже. Занаятчии от Черната гилдия, контрабандисти, бръмбарородни по произход и свързани по някакъв начин с хелеронската територия, по чието поръчение Фелисе беше отстранила главатаря на Шансовите. Но над всичко друго тримата бяха в най-висша степен готови на всичко, за да постигнат целта си, както показваше настоящото им начинание.

— Идеята беше страхотна — продължи да обяснява Дестрахис. — Железен път директно от Хелерон до Колегиум, вместо да заобикаля покрай Сарн. Само че тъкмо довършиха релсовия път и някакви идиоти взеха, че взривиха двигателя. Страхотно автовозило, най-скъпото, произвеждано някога, а те го гръмнаха. „Гордост“, така го бяха кръстили. Ще си помислиш, че някой друг ще се намести в опразнената ниша, но не, собственикът на „Гордост“ имал договор и нямало да позволи друг да се окичи с първото пътуване по новия път. Сега строи ново автовозило, а междувременно всичките тези мили лъскави релси просто си стоят и чакат! Само че докато той се тутка, тези момци решили, че шансът не е за изпускане. Казват, че е лесно да пригодиш обикновено автовозило да се движи по релси, а тръгне ли веднъж по тях, се движи много по-бързо, отколкото по земята. — Ухилил се бе до ушите, косата му се развяваше назад, и Фелисе волю-неволю се усмихна на свой ред.

— С други думи, тези момчета един вид подбиват пазара с евтиния си транспорт! — завърши той и Фелисе кимна в знак, че е разбрала.

— Обожавам машините! — възкликна след кратко мълчание Дестрахис. — Толкова са интересни!

— Абсурд — извика в отговор тя, макар да знаеше, че вятърът ще отвее думите й, преди да са стигнали до него. Но той разчете реакцията по лицето й и незнайно защо това разшири още повече усмивката му.

— Не ми е по силите да ги проумея, вярно, но въпреки това ги обичам. Толкова много чаркове и колелца!

Въпреки теснотията занаятчиите охотно се бяха съгласили да ги качат. Начинанието им беше свързано с голям риск, защото по пътя можеше да има разбойници, дори милиция, а Фелисе Миен беше жената, убила десетина Шансови без чужда помощ. Когато попита Дестрахис защо са се съгласили да качат и него, той отговори, че причината била същата.

— Ти си боец? — попитала бе тя с неприкрито скептичен тон. Може и да го биваше с нож от засада, но изобщо не приличаше на воин.

— Лекар съм — каза с известна гордост той. — Или за това поне съм учил. По-късно съм се занимавал и с други неща. Това пътуване крие рискове. Някой може да пострада, било заради неприятности по пътя, било заради самото возило. Та момчетата смятат, че ще е добре, ако има кой да ги закърпи.

Безименното малко автовозило поглъщаше жадно милите с най-високата скорост, развивана някога в Равнините. Така поне твърдеше екипажът му. Дори самата „Гордост“ не би могла да постигне такава бързина, защото тягата на иначе гениалния й двигател трябвало да влачи тежестта на десетки вагони.

Не беше за вярване, че изобщо може да си поеме въздух, мислеше си Фелисе, или че двигателят още не се е разлетял на съставните си части, или че механизмът му още не прилапал или подпалил някой член на екипажа. Главоломният бяг на машината, прелитащият край тях пейзаж, разбягващите се гледки на някое малко селце, ферма или стадо на паша, всичко това сякаш пееше в сърцето й.

„Може пък този начин на живот да не е чак толкова лош.“ Може би ще потърси отново тези мъже, след като приключи, след като…

„След какво?“ Защото „след“ със сигурност нямаше да има. Тази мисия беше единственият й източник на жизнена енергия и когато приключеше, с нея щеше да приключи и нейният свят. Все едно да се взираш през прозореца на ярко осветена стая, а навън да се шири само нощно небе без звезди.

Но тази мисъл, заедно с други неща, скоро стана жертва на неспирния вятър и се отвя нанякъде. Дестрахис все така й се хилеше, затова и тя се усмихна и реши да се порадва на краткото приключение.

Дестрахис се събуди от допира на острие в гърлото. В първия миг се стегна инстинктивно, с неясната мисъл, че трябва да направи нещо, каквото и да е. Сетне овладя този безсмислен импулс, отпусна мускулите си и си даде миг да съобрази какво се случва. После отвори очи. Сноп лунна светлина ги обливаше косо, достатъчен, за да вижда той — и тя.

— Буден съм — промълви тихо Дестрахис. Бяха в едно общежитие на съблюдателите недалеч от Колегиум. Фелисе беше платила за отделна стая на изненаданите съдържатели, позволила бе на Дестрахис да спи на пода, но сега очевидно си беше променила мнението.

Фелисе Миен го наблюдаваше откъм другия край на меча си и дори на бледата лунна светлина се виждаше, че трепери.

— Откъде да знам, че мога да ти вярвам? — попита настоятелно тя.

Дестрахис си позволи лека усмивка. От опит знаеше, че на фона на обветреното му лице тя внушава искрена утеха.

— Фелисе…

— Твърде полезен и в най-подходящия момент — каза тя. — Мисля… мисля, че работиш за него. За Талрик… или за господарите му. Задачата ти е да ме спреш. Или да ме шпионираш.

Наистина трепереше, помисли си Дестрахис, но не и мечът й — той не трепваше и на косъм. Върхът му се бе впил в кожата на шията му, но без да го пореже.

— Фелисе, изслушай ме, моля те. — Нужна бе дълга практика, за да съумее да лежи на пода, спокоен като безоблачно небе, и да говори с толкова благоразумен и премерен тон.

— Защо иначе ще зарежеш работата си в Хелерон? — настоя тя.

— Аз съм наемник и корени нямам никъде…

— И защо ще тръгнеш точно с мен, просто така?

— Ти имаш пари, нали?

— И все пак защо?…

— Но преди всичко — продължи той, поемайки риска да я прекъсне по средата на този все по-истеричен разпит — този разговор сме го водили и преди.

Пълно мълчание от нейна страна. Той се взираше в лицето й, лице красиво, но в този миг очите й бяха мъртви като на снощен труп. Отпусна й няколко дълги секунди, после поде отново:

— Преди три дни, докато лагерувахме край автовозилото, проведохме същия разговор, дума по дума. Сигурно си спомняш колко се уплашиха нашите контрабандисти. Ти ме обвини, че съм агент на осоидите. Мечът ти пак беше опрян в гърлото ми, точно като сега. Беше посред нощ, пак като сега. Е, после говорихме и аз ти обясних, че не съм имперски агент и че ако искаш да си тръгна, ще го направя, макар да предпочитам да остана с теб. Че съм просто случаен спътник, чиято посока временно съвпада с твоята. И че самият аз не съм голям почитател на Империята. Че съм те виждал да се биеш и че те намирам за възхитителна.

— Възхитителна — повтори като ехо тя. Дестрахис не беше докрай убеден, че е разбрала казаното току-що.

— Която заслужава възхищение — обясни търпеливо той. — Живял съм на много места, в Равнините и отвъд тях, Фелисе, но никога не съм срещал човек като теб.

Тя потрепери отново и Дестрахис разбра, че това е точката, в която хлабавата нишка на здравия й разум може да се скъса. Или не. Овладя собствената си паника и се застави да изчака.

— Аз… — Лицето й се сгърчи като на изгубено дете. Изреченото току-що „аз“ нямаше връзка с Фелисе Миен, убийцата на Шансовите, а беше проявление на някой друг, на някой, който изплуваше на повърхността, след като е отсъствал дълго, за да се всели за кратко в едно тяло, което отдавна е напуснал. — Къде съм? Какво е това място?

— Най-обикновено общежитие на съблюдателите. Утре ще пристигнем в Колегиум.

— Какво е… Колегиум? — Изглеждаше напълно замаяна.

Запита се какво ли би станало, ако съзнателно я подведе, ако измисли някаква друга причина за пътуването й? Колко ли дълго щеше да издържи измамата и щеше ли изобщо да пусне корени в съзнанието й? Едва ли — познатото изражение вече изопваше чертите й, в очите се връщаше коравият лед отпреди.

А после мечът внезапно се озова обратно в ножницата.

— Той е там — напомни си тя.

— Поне е бил там — поправи я Дестрахис, после се надигна предпазливо, опипа гърлото си и не откри там нищо обезпокоително.

— Той е там — повтори Фелисе. — И аз ще го намеря, него и всичките му съюзници, и не ще оставя нито един жив.

Ако питаха Дестрахис, най-притеснителен в цялата история беше фактът, че вместо да я подпали, тази мисъл явно я успокояваше.

Лейтенант Граф плъзгаше поглед по свитъка и запазваше геройски физиономията си безизразна. Сред изобилните белези единственото му око прескачаше напред-назад по малкото думи, които се съдържаха в писмото, и търсеше някакъв изход.

— Майоре? — промълви накрая той и Талрик си даде сметка, че като мнозина в неговото положение и той е забравил нещата, които го плашат до смърт. До сега.

— Никога не подценявай малодушието на подчинените раси — отбеляза Талрик и Граф го погледна предпазливо.

— Не ми беше хрумвало, че… — Лейтенантът се размърда неспокойно на стола си. Талрик и преди беше виждал тази реакция, когато подчинените му внезапно съзираха призрака на властта, който витаеше зад рамото му. Граф беше достатъчно способен, за да се издигне до най-висок чин, и беше наясно с това. Но Талрик беше негов висшестоящ офицер и това беше факт. И по-важно, беше негов висшестоящ офицер в Рекеф. И макар планът да беше колкото на Талрик, толкова и на Граф, като по-нискостоящ в йерархията, лейтенантът трябваше да поеме вината. Факт.

— Нито ти, нито аз успяхме да го предвидим поради простата причина, че сме осородни. Това ново развитие е резултат от слабостта на нашите врагове — каза Талрик. Изведнъж го налегна умора и вече не му беше забавно да държи лейтенанта на нокти. — Сигурно е трябвало да го предвидим, но когато ти ми изложи преди време плана си, той ми се стори напълно изпълним.

Граф се отпусна видимо, а Талрик взе писмото от ръцете му. Беше кратка бележка от един човек, който работеше в Амфиофоса и комуто Талрик плащаше щедро за услугите. Беше обикновен прислужник, но виждаше и чуваше всичко в сградата, където се провеждаха заседанията на Събранието.

— Е, крайната цел все още може да бъде постигната, макар че за всичко останало най-вероятно ще изглеждаме като пълни глупаци.

А звучеше толкова логично и изпълнимо. Нали уж Стенуолд беше изгубил доверието на Събранието? Имаше опасни идеи и твърде често напускаше поста си заради свои лични начинания. Поддържаше връзки с опасни и нелицеприятни хора. А сега настояваше Събранието да го изслуша. Те пък искаха да го поизмъчат, караха го да чака и чакайки, да обмисли грешките си. Граф и Талрик се бяха надявали да дозабият клина в отношенията между Стенуолд и неговите колеги от Събранието, така че отлагането да се прелее във вечността и гласът му да остане нечут.

— И какво става? — изсъска с отвращение Талрик. — Стенуолд открито агитира, бунтува студенти от Академията, ходи на съмнителни сбирки, където говори същите неща, които до неотдавна гневяха безценното им Събрание. Как да не предположи човек, че подобно безпардонно поведение само би влошило нещата и логично би довело до низвергването му? На друго място, някъде, където законите се спазват, а властта се уважава, Стенуолд отдавна щяха да са го разпънали като бунтовник. — Талрик смачка свитъка и го метна в другия край на стаята. — Но тук — не. Решили са да го изслушат — изръмжа той. — Уплашили са се от бунтовническите му агитации. И вече са готови на всичко, за да го държат под око, дори и да го изслушат официално. Явно са твърде слабохарактерни или твърде уплашени, за да хванат бръмбара за рогата и да го тикнат в затвора, където му е мястото.

— Е, поне няма да го посрещнат с отворени обятия — предположи Граф.

Талрик се втренчи в него, без да мига.

— Изобщо няма да го посрещнат, лейтенант. Ние ще имаме грижата за това. Последната точка от плана ни се изтегля напред. Свържи се моментално с Ариана. Довечера ще е идеално. Току-виж дори изпреварим вестта за решението на Събранието. Събери хората си. Предполагам, вече са инструктирани кой ще живее и кой не?

— Смърт за богомолкородния и дъщеря му — потвърди Граф. — Но Стенуолд остава жив, ако е възможно.

— И умира, ако не е — довърши Талрик. — А когато той изчезне или умре, ние ще разпространим мълвата, че Събранието най-после му е видяло сметката. Да видим как ще реагират на подобна вест безценните му студенти.

Ариана остави Стенуолд да дреме по гръб, приспан от последната й прегръдка. Изми се, облече се набързо в тихата къща, после си тръгна малко преди зората да е пролазила от източните подножия на небето.

Сергиите на пазара вече бяха отворили и първите пазарлъци набираха сила. Ариана мина с бавна стъпка по пътечките между тях, в случай че някой я следи или наблюдава. Не забеляза нищо тревожно и пое към по-заможната част на търговския квартал, близо до белите стени на Академията. Тук дюкяните едва сега отваряха капаците си, защото богатите граждани на Колегиум ставаха по-късно и обичаха да се излежават. Малцината подранили бяха слуги, излезли на пазар. Ариана продължи нататък.

На следващата улица спря пред бръснарницата. Мухородният, който премиташе пода преди да отвори, беше Хофи, разбира се, но нито той я погледна, нито тя — него. Ариана насочи вниманието си към съобщенията, залепени на витрината. Срещу няколко дребни монети всеки можеше да лепне на прозорците му реклама, обява или друга информация, която желае да сподели със своите съграждани. Имаше обяви за стоки, които се предлагат, и за други, които се търсят. Повечето съобщения бяха от личен характер — прощални писма, анонимни обяснения в любов, засукани обиди, покани за дуел дори. Погледът й се плъзна бързо по тях и се спря на съобщението, което засягаше нея — поема, написана с ъгловат почерк и възхваляваща жена на име Марлия. Ариана разпозна ключовите думи в първия стих и изчете внимателно строфите, разшифровайки новите си инструкции.

„Толкова скоро!“ Сърцето й прескочи един удар. Толкова умело бе подклаждала огъня. Не можеше да си представи какво толкова се е случило, та Талрик да ускори до такава степен събитията. „Довечера?!“

Просто нямаше начин да стане.

Имаше, и още как всъщност. Изобщо нямаше да е трудно. Нямаше да създаде грам проблеми. Ала първата й реакция бе да се възпротиви енергично.

Даде си сметка, че се е застояла твърде дълго пред обявите и че Хофи със сигурност ще забележи това. Обърна се и продължи по пътя си, но два дюкяна по-надолу спря и впери поглед в бижутата зад предпазната метална решетка, макар да не виждаше нито златото, нито блясъка му. Мислеше си как бе стояла до леглото на Стенуолд, готова да го убие. С увереността, че е готова да го убие. Сега волю-неволю щеше да подложи на тест тази увереност — сега, когато бе получила изрични заповеди в този смисъл.

Изрични заповеди, а не лукса на свободния избор. Тя, разбира се, щеше да ги изпълни. Беше паякородна, следователно предателството и двойните игри й бяха в кръвта. Стенуолд Трудан нямаше да е първият, затънал в плаващите пясъци на нейното коварство и своето измамено доверие, със сигурност нямаше да е и последният. Същата игра Ариана беше загубила на времето в Еверис, но там всички я владееха до съвършенство. Тук, в Колегиум, сред простоватите и наивни бръмбарородни, нямаше кой да се мери с нея.

Върна се навреме в градската къща на Стенуолд. Още от вратата я лъхна ухание на топъл хляб — явно прислужникът приготвяше закуска. Напук на всичките си грижи Ариана усети, че е гладна като вълк, и тръгна право към кухнята.

Спря рязко на прага, защото на масата седеше Тисамон, а пред него лежеше нейният кинжал с все канията. В Еверис богомолкородните не бяха част от уравнението. Бяха малко, бяха от другата страна на залива и бяха диваци. Е, безспорно бяха опасни в пущинаците, но здравите крепостни стени плюс цивилизованата компания, доброто вино и приятните разговори слагаха юзди на дивашката им войнственост.

Сега и тук обаче, макар двамата да бяха насред цивилизацията зад стените на Колегиум, пущинакът лъхаше на вълни откъм богомолкоида.

Погледът й се стрелна към камата на масата, после се върна на лицето му. Макар да бе майстор в разчитането на лица и мисли, Ариана не долови нищо през маската на неговата неприязън.

— Добро утро, майстор Тисамон — пробва тя, но гласът й не прозвуча докрай уверено.

Той мигна, но не каза нищо.

„Какво знае?“ Не че имаше голямо значение, той би я убил и без причина — защото се е вмъкнала в леглото на приятеля му или защото народите им се мразят от незапомнени времена — също толкова лесно, колкото и ако знаеше истината.

Прислужникът сложи пред него чиния с топли хлебчета и паница мед с ядки — странната комбинация, която бръмбароидите предпочитаха за закуска. После премести поглед от Тисамон към Ариана и побърза да излезе.

— Тиниса е добре, надявам се — продължи дружелюбно тя. Взе едно хлебче и го намаза с мед, с пълното съзнание, че ръцете й треперят издайнически. Едва след това посегна да вземе канията с камата и я мушна под колана на дрехата си. — Чудех се къде съм я оставила — подхвърли безгрижно. — Ти ли я намери? — Опитите й да се държи нормално в лицето на бездънното му презрение бяха изначално обречени на провал.

А после, най-накрая, той наруши мълчанието си:

— Трябва да внимаваш повече. — Какво беше това, предупреждение да остави Стенуолд на мира? Или странен начин да изтъкне факта, че не е наранила с поведението си приятеля му? Невъзможно беше да се прецени.

— Благодаря — каза Ариана, отклони поглед и започна да се храни, с пълното съзнание, че Тисамон не сваля очи от нея.

От горния етаж се чуха стъпки и трополене. Стенуолд беше станал и скоро щеше да слезе в кухнята, с което тегавата атмосфера на неудобство щеше да стане още по-тегава. Тогава тя щеше да му каже, че има нова група студенти, които искат да се срещнат с него тази вечер и чакат с нетърпение да чуят думите му.

Щеше да му го съобщи безукорно. Щеше да изиграе ролята си блестящо, без гласът й да трепне нито веднъж, без сянка от колебание в изказа, нищо че богомолкородният я затискаше с ненавистта в погледа си. Истинските й чувства просто не влизаха в сметката.

Когато Стенуолд влезе при тях, Ариана му съобщи новината спокойно и убедително, без да бърза, на порции. Зает със закуската си, той кимаше ентусиазирано. „Въобразява си, че е направил пробив“ — помисли си тя. Но усмивката му беше предназначена най-вече за нея и това я трогна повече от очакваното — появата й в живота му беше за него източник на кураж и насърчение. „О, Стенуолд, при цялата си ученост, ти си един пълен глупак.“

— Довечера тогава — каза той. — Пък дано в Събранието най-после им уврят главите. Колкото повече отлагат изслушването ми, толкова по-безсмислено става то. Ако продължават в същия дух, целият град ще грабне оръжие, преди те да са разбрали какво става. — Усмихна се широко на Тисамон, а той му кимна отсечено и в този иначе незначителен жест се криеше такава жажда за кръв и такава готовност за действие, че Ариана настръхна вътрешно.

„Напълно си прав, Стенуолд — помисли си тя, — и именно затова аз трябва да ти заложа капан. Съжалявам.“

Улиците на Колегиум потъваха в здрач, значи беше време да тръгват. Стенуолд се беше нагиздил с преподавателската си тога, но носеше и меч на кръста си. Студентите си мряха да го виждат с меч. Придаваше му тежест в очите им — показваше, че е сериозен в намеренията си, а не поредният член на Събранието, който само говори, а нищо не прави. Спря да се погледне в огледалото — голямо огледало паешка направа, което му бе струвало цяло състояние и което доскоро красеше стаята на Тиниса.

„Герой от главата до петите, а? — помисли си той. — И доста закръглен в средната част.“ Истината бе, че едва сдържаше вълнението си — от толкова години се бореше с инерцията на града, но през последната десетница най-после бе отбелязал видим напредък. По-рано през деня му бяха съобщили, че Събранието най-после е решило да го изслуша. А това означаваше, че верните му студенти ще имат реален повод за празнуване.

После си напомни, че въпреки тази малка победа действителността никак не е розова. Не ставаше въпрос за партия шах, а за реална заплаха. Напомни си, че младежите, които го слушаха с такова внимание, вероятно подписват собствените си смъртни присъди, които осоидите по-късно щяха да приведат в изпълнение. Въпреки това на сърцето му беше леко и не беше в настроение за мрачни мисли. „Нова доза живот, ето това получих през изминалите дни.“

Слезе по стълбите и завари Тисамон да го чака до масичката в коридора, недалеч от мястото, където дъщеря му Тиниса беше проляла човешка кръв за пръв път в живота си — кръвта на наемен убиец, изпратен от осороден офицер на име Талрик.

— Къде е Тиниса? — попита го Стенуолд.

— Каза, че ще се срещнем там — отвърна богомолкочовекът. Гледаше го някак особено и Стенуолд плъзна ръка по тогата си. Но тогата му си беше добре, коланът с меча — също. Обзе го засилващо се чувство, че дължи някакво обяснение на приятеля си, и след кратко мълчание каза смутено:

— Ами… Тисамон… За снощи… аз просто… — Млъкна безпомощно под тежкия поглед на богомолкородния. Нямаше представа какво е видял Тисамон и дали подозира за границата, която Стенуолд беше пресякъл с Ариана.

— Чудех се дали ще повдигнеш въпроса — каза Тисамон. — Знам, Стен.

— Така ли? Ами, добре… — Не знаеше да се усмихне ли, или да потъне в земята. — И какво… какво мислиш?…

— Знам само, че не е като онова между мен и Атриса — отбеляза Тисамон. Говореше за отдавнашната си връзка с паякородната майка на Тиниса.

„Тоест не е истинска любов, а проява на старческо слабоумие.“ Сърцето му се сви при тази неизречена на глас присъда. „Прав е, разбира се.“ Отвори уста да признае правотата му, но Тисамон вдигна ръка до го спре.

— Дори да си сгрешил, грешката ти е незначителна — изрече с равен глас Тисамон. — Когато се събрах с Атриса и създадох полуродно дете с нея, аз изневерих на народа си и го предадох.

— Тисамон, нищо лошо не си направил…

— Това е проблем между мен и собствената ми съвест. — Вяла усмивка изкриви лицето му. — Богомолски проблем, Стен. Няма как да разбереш. Но сега говорим за теб.

— Мислиш, че съм сглупил, нали?

— Естествено, но сме във война.

Стенуолд смръщи вежди и се отпусна тежко на табуретката срещу него.

— Не разбирам.

— Може да умреш още тази нощ — обясни Тисамон. — Или след десетница. След месец всички може да сме мъртви — ти, Тиниса, племенницата ти и нейният любим… аз. Моята смърт също е възможна в близко бъдеще, макар да съм по-добре подготвен да я избегна. Война, Стен, и то война, каквато Равнините не помнят от Вещото време.

— Все още не схващам…

— Живей, докато можеш, Стен — отбеляза Тисамон и вдигна рамене. — Докато сърцето ти още бие. Това, вашето, не е нито луда младежка любов, нито сериозна връзка с перспективи в бъдещето. Така че лягай с момичето колкото искаш и да не ти пука.

— Аз… не очаквах да кажеш точно това — призна Стенуолд.

Тисамон кимна.

— Хората от моя народ не биха го разбрали. Ние също живеем с мисълта, че утре може да умрем, но в нашия случай то е, за да ни почитат посмъртно като хора на честта и умението. На никого не би му хрумнало да каже, че този и този човек на честта и умението е можел да изживее живота си по-пълноценно и интересно, ако се беше отдал на копнежите си приживе. Аз отдавна живея далеч от своите, Стен, и в годините си на странствания опознах много места и народи. Питал ли си се някога защо ние, богомолкородните, живеем толкова затворено? Защото широкият свят е пълен с изкушения, ето защо. Завиждам ти, Стенуолд.

Това бе една крайно нехарактерна реч, изляла се от прашасали кьошета в душата на Тисамон, които той обикновено държеше под похлупак.

— Мислиш за нея — предположи Стенуолд.

— Мисля, да. Снощи, след както разбрах какво си направил… едва ли е чудно, че се сетих за Атриса. А и Тиниса непрекъснато ми напомня за нея. Знаеш колко си приличат. И толкова по-добре, защото не бих искал дъщеря ми да носи товара на моята мутра. Снощи ти завидях, че си имаш… някого.

— Ти също би могъл…

— Никога няма да погледна друга, Стен. При нас, богомолкочовеците, е така. Когато се вземем, е до живот. Знаеш, че нищо не приемаме лековато, още по-малко тези неща.

Стенуолд не се беше замислял за интимния живот на приятеля си. Дори сега идеята му се стори непривична.

— Но… седемнайсет години…

Тисамон поклати глава.

— До живот — повтори той. — А и коя би могла да заеме мястото й? Важното е, че ти, Стен, успя да опазиш частица от нея. Опази дъщеричката ни. Като си помисля, че бях готов да те убия заради това… Дано можеш да ми простиш.

Подобна сълзлива сантименталност беше толкова нетипична за Тисамон, че Стенуолд се почувства неудобно.

— Много беше красива — върна се към спомените си той. — По онова време аз бях този, който завиждаше. Аз и всички останали. Всички бяхме увлечени по нея. Дори Мариус, а той, знаеш, обичаше от сърце единствено родния си град. Но тя имаше очи само за теб.

Тисамон дълго се взира в нищото, а Стенуолд изучаваше с празен поглед ръцете си. И двамата си спомняха отдавна изгубени приятели и отминали времена, миговете, които реката на времето отнася и които се научаваме да ценим едва когато липсата им ни удари между очите.

— Ние — измърмори накрая Тисамон — сме двама дъртаци. Поне с десетина години по-стари от истинската си възраст. Чуй ни само как предъвкваме миналото и точим лиги. — Млъкна и се изправи рязко. — Хайде, чакат те цял куп младежи, чиито мозъци да промиеш.

Стенуолд се надигна и масата изскърца под тежестта му.

— Вярно. И цяла империя, на която да подложа крак. Ще тръгваме ли?

— Ще тръгваме.

Ариана ги чакаше на входната врата и Тисамон изостана тактично назад, така че поне на теория да не ги притеснява с присъствието си. Не говориха много по пътя към пристанищния квартал и доковете. Ариана изреди имената на студентите, които щели да дойдат, разказа му и за новопоявилите се надписи и лозунги в негова подкрепа по стените на Академията — изобщо изнесе безукорно представлението, което се очакваше от нея, докато не си даде сметка, че събеседникът й не обелва и дума.

Накрая, след като нееднократно я стрелка с прикрити погледи, Стенуолд измърмори:

— Колкото до снощи, Ариана…

Тя вдигна вежда и продължи мълчаливо напред, в очакване.

— Аз не трябваше да… тоест, нямах право да…

Смущението му извика усмивка на нейното лице. Горчива усмивка, разбира се, защото несъизмеримостта между онова, което тя беше направила, и нелепата вина на Стенуолд заради дребното му прегрешение, беше едновременно комична и тъжна. Така или иначе Ариана се усмихна:

— Стенуолд, онова, което аз направих снощи, беше по моя воля, ни повече, ни по-малко. — И видя как по лицето му се изписва облекчение и… да, и радост. Свещичка, запалена в негова чест, чийто пламък скоро щеше да угасне. — Все пак — не се сдържа да добави тя, защото знаеше, че Стенуолд няма да приеме думите й като предупреждение, макар да бяха такова, — аз съм паякородна.

Ето го и склада, където го водеше. Усамотена запусната постройка в края на пристанищния квартал — идеалното място за тайна среща на заговорници. Или за засада.

Погледна през рамо. Тиниса се беше присъединила към тях преди малко и сега вървеше до богомолкоида. Виж, тази загадка Ариана не бе успяла да разплете — Тиниса очевидно беше паякородна като нея самата, но настойници й бяха не хора от нейната раса, а Тисамон сега и Стенуолд доскоро. Вече беше късно да търси отговора на тази загадка, а и не след дълго всичко това нямаше да има значение, ако нещата минеха по план. Макар че не би проляла и една сълза над трупа на богомолкородния, Ариана не хранеше лоши чувства към момичето. Според плана и двамата трябваше да умрат тази нощ.

Тя дръпна вратата и Стенуолд пристъпи да й помогне. Вътре чакаше млад мравкороден, който ги позна и кимна. Можеше да мине за студент от горните курсове, а и в Академията имаше стотици студенти, на които Стенуолд не беше преподавал и едва ли познаваше по лице. Нищо не подсказваше, че посрещачът им изобщо не е студент, а един от наемниците на Граф.

— Ще останете да пазите тук като миналия път, нали? — прошепна Стенуолд на Тисамон и приятелят му кимна.

И така, Стенуолд влезе сам, точно като преди, а богомолкоидът и Тиниса останаха навън под нощното небе. Дотук всичко вървеше по мед и масло.

Само дето не беше сам, разбира се, защото Ариана беше с него.

Три лампи се бореха с мрака в просторния склад. Стенуолд спря насред крачка, защото хората, събрали се вътре, не бяха младежите, които очакваше да завари. Няколко мъже и една жена, и нито един от тях не беше учил занаята си в Академията. Скадран се извисяваше в средата на групичката, но той би се извисявал навсякъде. Ариана откри, че разстоянието между нея и Стенуолд расте, сякаш невидим отлив я тегли далече от него.

А после грейна четвърта лампа и Талрик се появи в пълния си блясък. Двама мъже се хвърлиха към Стенуолд от сенките миг преди Тиниса да извика уплашено откъм улицата. Първият го сграбчи за лявата ръка, но Стенуолд бе успял да отскочи и вторият залитна в опразненото пространство. Изтеглил меча си, Стенуолд замахна към ръката на първия нападател, който го пусна и отстъпи назад, притиснал кървящата рана.

— Майстор Трудан! — извика Талрик, протегнал ръка с дланта напред и широко разперени пръсти. Трясъкът на стомана откъм улицата ставаше все по-настървен. — Този път не мога да ви предложа питие, майстор Трудан — усмихна се Талрик. — Но ще взема меча ви.