Разединени равнини

34.

— Забелязаха ни — съобщи Тиниса. Черният силует в небето бе завил обратно към тях и сега се отдалечаваше.

— Да, преди известно време — потвърди Тисамон. — Мухороден, което може да означава какво ли не, защото Империята понякога ги използва за разузнаване.

Скриха се в една падина, обрасла с високи до рамото трънливи храсти. В хълмистия терен източно от Меро нямаше много места, където да се скриеш.

— А може би е някой местен, а?

— Местните не биха хвърчали насам-натам, когато пред портите им се е стоварила армия — отбеляза Тисамон. Ала не беше съвсем така. По всички закони на логиката имперската войска, която беше сринала Тарк, трябваше вече да е полазила Егел и Меро и дори да е стигнала до портите на Кес, но освен тези евентуални разузнавачи от въпросната войска нямаше и помен.

Фелиал им беше осигурил лодка — малка еднодръвка, която Тисамон бе управлявал умело, като човек, който лесно си припомня старите навици. Богомолкородните бяха майстори на бързите лодки, а тази беше с толкова широко платно и толкова тесен корпус, че Тиниса току сграбчваше мачтата, от страх, че ще цопне във водата. Плавали бяха близо до брега, все на изток и с добра скорост, промъкнали се бяха покрай светлините на Кес под прикритието на нощта, а после пристанаха в един усамотен залив, като през цялото време се оглеждаха за признаци, които да им подскажат докъде е стигнало имперското нашествие.

Наблюдаваха и чакаха, но от осоидите нямаше и помен, все едно след Тарк просто са решили да поемат обратно на север.

— Не е възможно да сме се озовали зад фронтовата линия, нали? — усъмни се Тиниса.

— Щяхме да разберем, ако е така. Завладените от осородните земи лесно се познават. Империята налага стила си на управление моментално и печатът й се усеща. Не, те все още са някъде напред, а това за мен е необяснимо.

Напуснаха падината и поеха през хълмовете. Изкатериха се на билото на втория хълм и пропълзяха в тревата да огледат терена напред.

— Онова там… прилича на лагер. Голям — посочи Тисамон, вперил поглед в далечината.

Тиниса проследи погледа му и различи тъмно петно на хоризонта. Тук имаше повече дървета, горички от кипариси, маслинови дръвчета и рожкови, пръснати като кръпки покрай коритата на потоците, а гигантски цикади, наполовина колкото човешки ръст, току надаваха пронизителни писъци все едно някой огъва ламарина. Ако питаха Тиниса, тъмното петно можеше да е поредната горичка, но Тисамон изглеждаше убеден, че е войскови лагер.

— Странна работа — каза той. — Полеви лагер посред бял ден, без укрепления, без нищо. Армията просто си седи там и си яде провизиите. Не разбирам какво става.

— Разузнавачът се връща — отбеляза Тиниса.

Тисамон хвърли предпазлив поглед нагоре. Дрехите и на двама им бяха в землисти тонове и се сливаха с прашната земя. Беше ли ги забелязал летящият съгледвач? Май да. Направи кръг във въздуха и започна да се спуска.

Сърповидното острие на Тисамон се приплъзна моментално, но Тиниса го спря:

— Чакай малко.

Мухородният кацна на двайсетина метра от тях, като се оглеждаше предпазливо. Облеклото му беше крещящо и това само по себе си изключваше вероятността мъжът да е имперски войник.

— Това ли е последната мода в Меро? — измърмори в почуда Тисамон. Дребният мъж тръгна смело към тях, като се преструваше, че не ги е видял, а просто се разхожда с прихванати на гърба ръце. Подмина ги и от ръцете му падна хартийка. Продължи доволно нататък, дори си подсвиркваше тихо. После си пое дълбоко въздух, издиша го, издигна се стремително във въздуха и полетя на изток.

— Това пък какво беше, мамка му? — възкликна Тисамон, но Тиниса вече бе взела хартийката и местеше поглед по съдържанието й. Бележката беше написана с изящен почерк и високопарен стил, който й напомни за Академията. Стана й мило от спомена, дори я напуши смях.

— Това е покана — обясни тя. — Някой иска да говори с нас. Пише да слезем при голямата горичка. Онази там сигурно — посочи тя.

На Тисамон не му беше забавно.

— Това е капан — реши той.

— Доста труд са си направили като за капан — възрази Тиниса.

Тисамон вдигна рамене.

— Хора всякакви. — Присви очи. — Това е паешка работа, да знаеш. Дрехите, тайната бележка… направо вони на паяци.

— Границата наистина не е далеч — призна Тиниса. — Ще отидем ли?

— Ще отидем, но с извадени оръжия — реши той. — Тази работа не ми харесва.

Когато наближиха гората, стана ясно, че сред дърветата има доста хора, които не правят опит да се скрият. Мнозина бяха с доспехи, но никой не носеше цветовете на Империята. Двамата спряха неуверено при първите дървета — по нищо не личеше дали появата им е забелязана или не.

— Ако стане опасно, бягай на запад — заръча й Тисамон. — А ако стане много опасно, гледай да стигнеш до Меро и прати съобщение на Стенуолд.

— Ако Стенуолд изобщо е в състояние да получава съобщения — отбеляза Тиниса, спомнила си за векианската армия.

Тисамон сви рамене.

— Длъжни сме да опитаме.

След което тръгна открито напред с готово за бой острие. Тиниса го последва с рапирата си в ръка.

Часовите по периметъра се раздвижиха, но нищо повече — явно бяха предупредени да очакват посетители. Мравкородните заобръщаха глави при вида на Тисамон, а паякоидите, които си почиваха на сянка под малката тента, взеха да се подхилват и да си разменят хапливи коментари. Но когато Тисамон се изправи пред тях в целия си ръст и ги изгледа от горе надолу, никой не събра смелост да го предизвика открито.

— Някой тук е искал да говори с нас — каза той високо, така че всички да го чуят. Тиниса ги огледа, взираше се в лицата, претегляше стойките им. Явно не очакваха стълкновение, забеляза тя. Значи поканата не беше капан, засега поне. Богато облечен паякороден се изправи и привлече вниманието й. Беше поразително красив мъж с грижливо подрязана брада и много бяла усмивка. Ала нещо в него я накара да потръпне, не заради привличане, а като предупреждение. Ако бойните й инстинкти бяха под контрола на богомолската й кръв, то сега паешката й половинка взе превес. От пръв поглед разбра, че с този мъж шега не бива. Беше Аристои и следователно политик до мозъка на костите си.

Но когато й се усмихна, Тиниса волю-неволю реши, че го харесва.

— Защо не се приближите? — предложи им той. — Би било крайно невъзпитано да викам, за да се чуваме, а не ми се ще да се пържа под това ужасно слънце.

— Не ме е страх от вас — уведоми го Тисамон и тръгна напред. Спря на крачка от павилиона. Тук би имал достатъчно място да разгърне при нужда бойните си умения, забеляза Тиниса. Пословичната омраза на богомолкородните към цялата паешка раса се излъчваше на вълни и неприкрито от стойката и лицето му.

— Моите съгледвачи заслужават порицание — каза паякородният. — Съобщиха ми за двама богомолкородни, а аз виждам само един, пък бил той и превъзходен представител на расата си — тук мъжът кимна почтително на Тисамон, — и жена, забележителна с красотата си. Ще ме удостоите ли, прекрасна, с честта да ви се представя?

Мъжът очевидно очакваше отговор, но Тиниса не знаеше какво да каже, затова само сви рамене. Това явно го удовлетвори, защото се сгъна в забележително изящен поклон, при това без да отделя и за миг очи от нея.

— Аз съм лорд-маршал Теорнис от Алданраелите и ви предлагам най-тържествено своето гостоприемство. — Забелязал изражението на Тисамон, Теорнис изкриви горчиво усмивка. — Е да, признавам, че в някои клонове на Аристоите желязната дума носи следи от ръжда, но вярвам, не ще откажете чаша вино, ако ви предложа? И нещо да се подкрепите. И да не вярвате в искрените ми намерения, поне охотата, с която обичам да си угаждам, можете да приемете като чиста монета.

Тиниса се усмихна напук на всичко.

— Аз съм Тиниса, а това е Тисамон от Фелиал. Ще приема поканата ви да хапна и пийна с вас, лорд-маршале, стига да не искате същото от спътника ми.

— Дама с усет към компромиса — отбеляза Теорнис. — Впечатляващо. — По негов знак на земята се появи покривка и копринени възглавнички за сядане, и ниска маса, отрупана с различни блюда, повечето от които й бяха непознати. Другите паякородни се бяха дръпнали назад да им отворят място, седяха на тревата и наблюдаваха любопитно двамата новодошли.

Тиниса коленичи пред масата. Знаеше, че Тисамон ще остане да стърчи като статуя, докато закуската не приключи или докато нещо не се обърка. Реши, че ще е по-добре да говори и от негово име.

— И времето, и мястото ми се струват необичайни за обикновена разходка, още по-малко за представители на рода Аристои — отбеляза тя. Мухородна слугиня й поднесе чаша, Тиниса отпи и откри, че виното е силно и с превъзходен букет. По-хубаво вино не беше опитвала.

Теорнис се настани срещу нея. В погледа му се четеше все същото възхищение, но Тиниса знаеше, че и то, като ризата и ботушите му, е подбрано грижливо.

— Обикновена разходка ли, милейди Тиниса? Моля ви, одеждите ми са военни. Нали не ще отречете, че представлявам страховита гледка?

— Военни? Защо? Да не би и в Паешките земи да е започнало нашествие?

— Любопитството направо ще ме убие, затова, моля ви, нека първо попитам как така една паякородна дама пътува с представител на раса, която, съвсем несправедливо, се е обявила за наш смъртен враг?

„По-добре да не му давам още оръжия“ — реши Тиниса.

— С Тисамон сме стари приятели.

— Явно имате богат избор на приятели — отбеляза Теорнис. Огледа блюдата и си взе нещо захаросано. — Тисамон от Фелиал, казвате. Оттам ли идвате сега, от Фелиал? Не питам от празно любопитство. Истината е, че търся някой, който да отнесе съобщение от мое име. Боя се, че Фелиал няма да ми свърши работа, защото никой там не би погледнал сериозно на послание, идващо от мен.

— Нима нямате достатъчно хора тук, които да отнесат съобщението, лорд-маршале?

Почтителното обръщение с нищо не промени лицето му.

— Аз, уви, съм жертва на собствената си паяжина в това отношение. Времената са сложни и не вярвам една вест от Паешките земи да се приеме на доверие. Затова се надявах да убедя вас в чистите си намерения и неприкрити мотиви, тъй че да се върнете у дома и със свои думи да изложите моята кауза.

— Не знам — сви рамене тя. — Моят дом е Колегиум.

Той вдигна вежди.

— Дълъг път сте изминали тогава. Трябваше да се досетя по акцента ви, срамота. Сега разбирам как сте превъзмогнали древната омраза на моя народ и сте допуснали този мъж близо до себе си. Колегиум? Милейди Тиниса, навярно все пак бихте могли да ми помогнете, ако нямате нищо против?

„Много внимава да не нарече Тисамон мой слуга, роб или собственост от друг вид.“ Много отдавна не беше участвала в разговор като този, където всяко изречение е като удар в дуел и всяка дума трябва да се претегля по три пъти, но бързо си спомни правилата, защото това умение й беше вродено така, както и умението да върти меча.

Още обмисляше следващата си реплика, когато Тисамон се намеси неканен в разговора:

— Какво искате от нас? — От тона му ставаше болезнено ясно, че няма и грам вяра на домакина им.

— Щом пътувате из тези земи, трябва да сте чули за последните действия на Империята — каза Теорнис, после кимна, забелязал реакцията им. — Не просто сте чули, явно. Е, ако в пристъп на детински ентусиазъм се бяхте покачили на върха на най-високото дърво в тази горичка, щяхте да видите трийсетина хиляди осородни войници, разположили се от известно време с все обоза си на лагер, армия, чиято цел са Меро и Егел, после Кес, а след това, кой знае, целият свят, вероятно, в ред, който най им приляга.

— Какво ги задържа? — изръмжа Тисамон.

— Вие сте богомолкороден, следователно сте воин — отбеляза Теорнис. — Аз обаче смея да твърдя, че записах светла страница за своя народ във военната история, защото само с двеста души успях да удържа техните трийсет хиляди на открит терен… и все още ги удържам.

Това пропука студенината на Тисамон и той за миг забрави, че има насреща си враг, омразен измамник.

— Невъзможно.

— Но вярно и факт. Ако моят народ имаше дори далечен интерес към този вид занимания, успехът ми щеше да влезе в учебниците. Но имам един проблем и той е, че не мога да ги удържам вечно. Засега осоидите изчакват заповеди. Междувременно моите хора правят всичко по силите си да забавят придвижването на въпросните заповеди, но рано или късно те ще стигнат до лагера и тогава войската ще се раздвижи отново.

— И тогава вашият малочислен отряд ще бъде издухан като плява — довърши вместо него Тисамон. Нямаше нужда да изглежда чак толкова доволен от тази перспектива, помисли си Тиниса.

— Всичко е възможно — кимна Теорнис. — В състояние ли сте да стигнете до Колегиум, милейди Тиниса? Защото ако потеглите още днес, за да ги информирате за тукашните събития, ще ви бъда дълбоко задължен.

— Говорите сериозно, нали? — Не би могла да каже какво я е убедило, все още се боеше, че може да са станали жертва на поредната хитроумна шарада, но нещо в думите му предизвикваше доверие. — Седите си тук, хапвате захаросани ядки и мариновани скорпиони и чакате кога осоидите отвъд хълма ще се стоварят отгоре ви. И имате нужда от помощ.

— Тайнствените Паешки земи, подмолните паяци — подхвърли насмешливо той. — Нито сме толкова тайнствени, нито толкова подмолни, че да не се изпотим, когато огромна армия от модерно въоръжени диваци се появи току на границата ни. При Селдис се събира голяма войска, сухопътна и морска. Но ако осоидите тръгнат на запад, не знам дали ще се стигне до нещо повече от мобилизация. Ако вие обаче отнесете вестта в Колегиум…

— Явно не сте чули последната новина, лорд-маршале — прекъсна го Тиниса. — Колегиум е обсаден.

Това го свари неподготвен. За кратък миг маската му падна, изместена от дълбока и искрена изненада.

— Осородните?

— Векианците, но конците им ги дърпа Империята. Така че Колегиум не е в състояние да отвърне на призива ви, лорд-маршале.

— Е, какво да се прави — вдигна рамене Теорнис, възстановил в пълна мяра самообладанието си. — Явно ще трябва да измисля нещо друго. Животът е букет от изненади.

— Аз вече съм измислила нещо — каза Тиниса. Идеята се беше разгърнала в ума й, разцъфтяла бе в пълната си зрелост, без младата жена да подозира дори, че семенцето й е събирало сокове междувременно. — Но първо трябва да го обсъдя с Тисамон. Ако той одобри, току-виж съм ви дала идея, върху която да упражните на воля изобретателността си, лорд-маршале.

Полето източно от Сарн беше почерняло от войници и машини, всичките в първокласен боен ред и готови за сражение. Когато излезе през портите, следвана от Ахеос и Спера, Че се закова на място в почуда. Никога не беше виждала толкова много войници, мъже и жени, които се подготвяха за бой спокойно, без офицерите да крещят заповеди, без търчане и хаос. Редяха се на опашки за порционите си, други чакаха пред полевите ковачници да им наточат оръжията. Предаваха от ръка на ръка колчани със стрели и се подреждаха в стройни карета от по пет-шестстотин войници всяко. Войници с тъмни шлемове и ризници, дълги правоъгълни щитове, къси мечове и леки арбалети. Между големите карета се движеха по-малки отряди със специални функции — гвоздистрелчици, тежко бронирани пазители, групи за бързо реагиране с големи далекобойни арбалети, гренадири и занаятчии, стиснали пронизвачи и губители със заряд от огнепрах. На възраст от шестнайсет по петдесет, мъже и жени наравно, в ясното утро всички те си приличаха, всичките готови да тръгнат на бой срещу враг, когото никога не са виждали. Сред войнишката маса като малки укрепления се издигаха автовозилата. Сарнианските бойни возила бяха гигантски четвъртити конструкции с рамка от желязо и яка дървесина, обшити с бронирани плочи и минимум отвори, през които екипажът да вижда. Тясното полезрение не беше проблем, защото войниците отвън щяха да им предават картина на бойното поле по мисловната мрежа. Дори сега занаятчии пълзяха по машините за последни поправки и настройки, затягаха веригите, насочваха кранове с въртящо се рамо, които да свалят на точното място тежките компоненти. Всяко автовозило имаше в задната си час въртяща се кула и именно тези кули изглежда бяха обект на масова подмяна в момента.

Че се приближи до най-близката машина, която тъкмо се беше сдобила с нова кула.

— Какво правите? — попита тя.

Занаятчията отговори, без да поглежда към нея.

— Тези ваши оси, те летят, нали така? — каза той, като следеше с поглед чираците, заети с притягането на кулата към основния корпус. — Е, ние пък сме им подготвили изненадка. Всичките ни автовозила са снабдени с арбалети за многократна стрелба отпред, а новите кули имат по два гвоздистрела на мястото на балистата. Осоидите скоро ще разберат, че небето не е безопасна територия.

— Това е… предвидливо — отбеляза Че с известно смущение. Новоприкрепената кула се завъртя първо наляво, после надясно, насочвана от хората в машината. Гвоздистрелите й лъщяха от машинно масло.

— Виж. — Ахеос сочеше към един маршируващ наблизо взвод. Че не разбра какво е привлякло вниманието му, докато той не добави: — Подредбата. — Пехотата на мравките беше съставена от редуващи се редици щитоносци и арбалетчици. Когато битката започнеше, хиляди щяха да държат под око небето, а каквото виждаше един мравкороден, го виждаха всички.

И други автовозила наближаваха — огромни многокраки машини с открити корпуси, в които се качваха войници. Явно целта бе армията да се придвижи бързо — част от нея по железния път, останалите с помощта на многокраките транспортьори — до мястото, където релсите бяха прекъснати, и там да чака пристигането на осоидите.

— Ортоптери — посочи Спера и Че видя железопътни платформи, които се придвижваха бавно по релсите. Към тях бяха прикрепени леталата, с откачени и прибрани отстрани криле. И тези ортоптери бяха въоръжени с гвоздистрели — отгоре, отдолу и от двете страни.

„Толкова много технология“ — помисли си тя и й стана драго, че благодарение на сътрудничеството си с Колегиум Сарн се е превърнал в най-добре въоръжения град в Равнините.

— Челядинка Трудан! — извика някой. Че се обърна, но вместо Плиус, да речем, видя някакъв непознат сарниански мравкороден офицер, който й махаше да се приближи. Изглеждаше развълнуван и чак сега Че си даде сметка за всеобщата промяна в поведението на мравкородните около нея — зарязали бяха работата си и се обръщаха да я погледнат.

„Какво ли е станало?“

— Тук съм! Какво има?

— Царицата те вика спешно при себе си! — извика й офицерът. — Теб, както и молецородния ти съпруг.

Последната дума я сащиса. Ахеос изглеждаше по-скоро разтревожен, но при толкова мравкородни наоколо едва ли можеха да сторят нещо, ако ситуацията се усложнеше.

Следвани от Спера, двамата тръгнаха след мравкородния офицер, който ги преведе на бърз ход през безупречно организирания хаос на една готвеща се за поход войска. Насочиха се към поредното бронирано автовозило. Никакъв надпис или символ не го отличаваше от останалите, но когато страничният люк се отвори, Че видя царицата, която стоеше вътре в пълни бойни доспехи.

— Какво означава това? — изрече рязко жената, но въпросът й не беше отправен към Че, а към Ахеос.

— Не разбирам, ваше величество — отговори Ахеос, искрено озадачен. В същия миг двама войници го сграбчиха и го завлякоха от другата страна на автовозилото, откъдето се откриваше гледка към възвишенията северно от града.

Земята там чернееше от стотици войници, които се стичаха безредно към сарнианската армия. Ахеос се взря, но слънцето светеше силно, а неговата раса виждаше най-добре нощем. Все пак видя, че първата редица сарниански мравки са оформили стена от щитове, а втората е готова за стрелба.

— Не разбирам — повтори той, а после Че извика:

— Богомолкородни!

— И не само богомолкородни. — Царицата излезе от машината. — Разузнавачите докладват, че има и молецоиди. Какви са намеренията им? Това ваше дело ли е?

Ахеос отвори уста да отрече, но Че го изпревари:

— Да!

Всички се обърнаха изумени към нея, Ахеос и Спера включително.

— Ваше величество, дойдохме във вашия град с две задачи. Докато Скуто и Спера се опитваха да уредят аудиенция при вас, аз и Ахеос трябваше да установим контакт със… с хора, които поддържат тесни връзки с молецородните от Доракс. Когато се срещнахме с тях за последно, те бяха научили за падането на Хелерон и това ги бе разтревожило сериозно. Казаха, че ще разговарят с господарите си и изглежда… — Сърцето й биеше толкова силно, че й стана трудно да диша. — Мисля, че са приятели.

Вече ясно се виждаше, че новодошлите са богомолкородни. В сравнение с високо дисциплинираната мравешка армия, те изглеждаха като размъкната тълпа, при това далеч по-малобройна от силите на Сарн. Ала видени поотделно картинката се променяше — стройни, корави мъже и жени с копия, лъкове, мечове и бронирани ръкавици със сърповидни остриета като тази на Тисамон. Нямаше двама с еднакви доспехи и въоръжение — едни бяха с кожени жакети, други с кираси, метални нагръдници, ризници от застъпващи се люспи, шлемове с гребени и дори неколцина с изящни метални брони, останки от друга епоха. Ала всички излъчваха едно и също — бяха бойци, готови за война.

Един от тях тръгна без страх към настръхналата редица на сарнианците. По нечута команда на царицата щитоносци и арбалетчици се отдръпнаха да сторят път на пратеника. Че се сепна, познала Сцеле. Стройната богомолкородна жена носеше дълъг жакет, подсилен с метални люспи и подплатен с мек плат, който да заглушава звъна на метал, през рамото й висеше дълъг лък без тетива. Сцеле мина уверено през зяпащите я мравешки войници и се поклони с уважение на царицата им.

— Ваше величество — каза тя. — Нося ви поздрави от Древната съобщност.

— И каква по-точно е тази съобщност, за която говорите? — попита царицата с подозрение. — Никога не съм чувала за нея.

Сцеле се усмихна едва-едва.

— В името се крие известна ирония, защото съобщността съществува едва от пет дни. Ала се обляга на древни традиции, защото изправени пред заплахата на един променящ се свят, ние подновихме стари връзки. Точно както вашият град е в съюз с бръмбароидите от Колегиум, така и крепостите на Етерион и Нетион отново потърсиха мъдрост под крилото на Доракс и молецородните.

— Нова сила на моя праг — отбеляза царицата. — Трябва ли това да ме радва?

— Не съм провиждаща и не мога да гадая в бъдещето — отвърна Сцеле, — освен за едно. Тази войска, която виждате, се събра за един ден от онези, които са готови да чуят призива ни. Тръгваме с вас срещу Империята.

— Колцина сте? — попита царицата, но преди Сцеле да е отговорила, по мисловната мрежа очевидно пристигна докладът на съгледвачите, които бяха използвали времето да броят. — Осемстотин. Осемстотин богомолкородни… и още стотина молецоиди. И ще се биете заедно с нас?

— Ще се бием — увери я Сцеле. — Това е извън всяко съмнение.