Разединени равнини

35.

През онзи ден Стенуолд имаше повод да си спомни как бе казал на доктор Никрефос, че това можело да изчака до вечерта, защото бил зает с по-спешни неща за вършене.

С особена яснота си припомни първите няколко часа след зазоряване, когато оцелелите бронирани кораби на векианската флота бяха направили нов опит да влязат в пристанището, като избутат с пълна тяга запречилите входа му полупотопени съдове, докато артилерията им обстрелва безпощадно доковете. Понеже отговаряше за отбраната на пристанището, Стенуолд клеча с часове заедно с неколкостотин войници, всеки потърсил укритие зад някой оцелял зид, докато тежките кораби напираха отново и отново, а ревът на пресилените им двигатели се носеше над водата.

Шейсетина от войниците под негово командване загинаха по време на бомбардировката, защото ако ги бе изтеглил извън обсега на оръдията, не би успял да ги върне навреме, за да спрат евентуално векианско дебаркиране на доковете.

А после, малко преди обяд, бронираните кораби се отказаха и се оттеглиха в открити води. Ала за Стенуолд това не беше победа.

Пак тогава се бе сетил отново за доктор Никрефос. Сутринта старецът му се бе сторил крайно развълнуван, плещеше за някакъв артефакт, който трябвало да се опази на всяка цена. Сигурен бил, че е някъде в Колегиум, дори смятал, че може да провиди местонахождението му. Очевидно си вярваше и смяташе каузата си за изключително важна, но на Стенуолд смисълът му убягваше.

Тъкмо бе решил да потърси стария молецороден, когато дотича пратеник от северната стена. Трябвало спешно да отиде там. Времето не стигаше за нищо.

Да прекосиш Колегиум, беше като да попаднеш в кошмар. През последните ден-два векианците използваха специални требушети далеч отвъд обхвата и на най-далекобойните машини по крепостните стени на Колегиум. Стенуолд лично ги бе огледал с далекогледа си — рамото им беше необичайно дълго, а еластичната част на тези гигантски прашки беше пригодена така, че да изстрелва по десетина гранати едновременно. Гранатите избухваха над града и го засипваха с огън и шрапнели или се забиваха в покривите и избухваха там. Стреляха напосоки и нанасяха минимални материални щети, но държаха гражданите като затворници в домовете им. Малцината храбреци, дръзнали да излязат по улиците, трябваше постоянно да държат небето под око, и докато прекосяваше родния си град, Стенуолд усети как сърцето му натежава още повече, потиснато от чувство за обреченост, което го притискаше като облачна пелена.

— Започвам да се чудя как ще свърши всичко това — подхвърли към Балкус той и едрият мравкороден кимна мълчаливо.

Малко преди зазоряване в Колегиум бе пристигнал куриер. Казваше се Фрезо и го очакваха доста по-рано, но недалеч от града го прострелял мравкороден арбалетчик. Раната не била тежка, но се наложило да изчака няколко дни, докато събере сили да полети отново. Настоял бе, за да опази честта на гилдията си, първо да предаде съобщението и чак след това да получи помощ за раната си. Уви, новината бе поредният тежък удар за защитниците. Сарн нямаше да им се притече на помощ. Всички знаеха, че Хелерон е паднал в ръцете на Империята, но никой, дори Кимон, не бе стигнал до логичния извод, че една придвижваща се на запад имперска армия ще ангажира вниманието на Сарн и ще осуети плановете му да се включи в битката за Колегиум.

Кимон и неговите войници не бяха на западната стена в този ден, защото векианската пехота бе преустановила временно атаките си. Вместо това оцеляла мравешка артилерийска част засипваше безмилостно стената с камъни и оловни гюлета. Артилерията на Колегиум връщаше на свой ред жеста, но повечето машини бяха второ и трето поколение, стъкмени да запълнят празнините, отворени от все по-точната стрелба на векианците. Малко преди да се съмне Стенуолд с очите си бе видял как качват на стената новите попълнения, които по същество бяха старите машини, закърпени надве-натри, колкото да произведат няколко изстрела, преди да се пръснат на съставните си части.

Днес най-тежкият удар беше насочен към северната стена, с все обсадните кули, тараните и безчетната векианска пехота. Стенуолд пристигна тичешком и със свито сърце. Боеше се, че са го извикали по спешност заради някакъв сериозен проблем, ала вместо това налетя на вбесен преподавател от Академията.

— Майстор Трудан! Или трябва да ви наричам войнемайстор?

— Наричайте ме както искате, майстор?…

Бръмбарородният беше нисък, набит, плешив и много ядосан.

— Аз съм майстор Хорнуил и настоявам да вкарате в пътя тези военни идиоти! Това е безобразие!

— Кое е безобразие? — попита Стенуолд в опит да го успокои. Хорнуил така се беше разпенил заради каквото там го беше вбесило, че единствено заплашителният ръст на Балкус успя да смекчи донякъде тона му.

— Майстор Трудан, аз съм експерт по търговските въпроси. Проектирам контейнери, които категорично не са с военно предназначение! — заяви мъжът. Стенуолд продължи да го зяпа неразбиращо.

— За какво говорите?

— За това! — Хорнуил тръгна с бърза крачка към редицата катапулти, монтирани на северната стена по решение на командира, отговарящ за отбраната й, и които стреляха непрекъснато, запращайки снарядите си във високи дъги към хората и машините в подножието. Хорнуил грабна един снаряд от ръцете на близкия занаятчия и го размаха свирепо. — Това е моят двукамерен пощенски контейнер за чуплива стока! — обяви превъзбуденият бръмбаророден. — Петстотин такива контейнера са били иззети от склада ми и аз настоявам да бъда обезщетен.

— Кой командва тук? — извика Стенуолд и иззад макарата на един катапулт се надигна мъж с омацано лице.

— Аз, войнемайсторе!

„Как стана така, че всички ме познават?“

— Защо обстрелвате мравкоидите с контейнери? — попита го Стенуолд.

— Ами то друго почти не остана — каза бодро инженерът. — А и тези красавци са идеални за целта. При попадение се пукат, но без да повреждат съдържанието си. Страхотни са.

— Съдържание? Какво съдържание? — попита Стенуолд през възмутените възклицания на Хорнуил.

Инженерът се ухили, като продължаваше да навива макарата.

— Ами, реших, че е време да прибегнем и до най-мръсните номера, войнемайсторе. Снощи с моето момче обиколихме всички менажерии, зоомагазини и алхимични лаборатории в града. И напълнихме контейнерите. Скорпиони, отровни паяци, жилещи мухи, колби с киселина, експлозивни реагенти. И сега векианците гадаят какво точно ще им се стовари на главите при следващия изстрел.

— Балкус — повика Стенуолд.

— Тук.

— Ако майстор Хорнуил не млъкне и не си тръгне веднага, хвърли го в реката.

Нищо не вървеше по план. Акалия все по-остро си даваше сметка, че Колегиум отдавна трябваше да е паднал и че векианската армия изостава драстично от заложените срокове.

Изглеждаше невъзможно град на занаятчии и мислители да удържа толкова дълго срещу елита на Век, най-дисциплинираните войници на света. Ала стените още стояха, а защитниците посрещаха храбро всяко нападение. Бръмбарородните и техните роби изглеждаха неуморни, а изобретателността им нямаше край. Всеки път, когато стените изглеждаха на косъм да паднат, проклетниците измисляха нещо ново и отлагаха с още един ден поражението си.

Тя поклати глава. Заредили се бяха неспокойни нощи за нея и хората й. Или нейните кошмари се бяха предали на армията, или армията я бе заразила със своите. Беше я страх. Никога не би го признала, но истината бе, че се страхуваше. Боеше се от присмеха на колегите си, присмех, от който никой мравкороден не би могъл да се скрие. Не я беше страх, че обсадата ще претърпи неуспех, защото Колегиум рано или късно щеше да падне. Ала се боеше, че ще е по-скоро късно, отколкото рано, и че ако царят бе избрал друг главнокомандващ, някой по-способен, градът можеше вече да е капитулирал.

А и онези осоиди, които си бяха видели един на друг сметката. Подобна лудост можеше да се очаква от низша раса като тяхната, но въпреки това я разтърси. Не откриваше логика в случилото се, изглеждаше й безсмислено. Без предупреждение бяха напуснали лагера и се бяха изклали до крак. В началото не обърна особено внимание на случката, докладвана й от часовите, но после мисълта за клането започна да я гложди. „Ами ако е било някакъв сложен заговор или ново оръжие, някакво заразно умопомрачение? Дали няма да сполети и нас?“ Занаятчиите я бяха уверили, че е невъзможно, но напоследък тя губеше вярата си в тях. „Колегиумските учени очевидно знаят неща, за които ние не подозираме.“ Акалия бе наясно, че в сърцата на всички Умели раси има едно миниатюрно червейче, заровено така дълбоко, че в повечето случаи никога не виждаше светлината на слънцето. Червейче, пръкнало се преди много столетия, още по време на Вещите дни преди революцията — по времето, когато и мравкородните и бръмбароидите са били роби. Страхът от необяснимото, от древните тайнства. И сега, изправена пред учените на Колегиум, Акалия преоткриваше в сърцето си страха от необяснимото.

„Тактик“ — пристигна повикване от инженерите й.

„Докладвайте“ — откликна остро Акалия. Пред вътрешния й взор се ширна западната крепостна стена на Колегиум така, както я виждаха съгледвачите през далекогледите си в момента. Търпеливият глас на един от подчинените й занаятчии обясни подробно за пукнатините и повредите, нанесени от векианската артилерия през последните няколко дни.

„Стената се оказва по-издръжлива, отколкото очаквахме — обясни занаятчията. — Хоросановата спойка между блоковете е запазила еластичността си, с което прави еластична и самата стена. Отделните блокове обаче понасят значителни щети от обстрела. Налице са сериозни пукнатини и дори с намалената ни артилерийска мощ съумяхме да разширим повредените участъци.“

„Просто ми кажете кога“ — прекъсна го нетърпеливо Акалия.

Последва кратка пауза, докато занаятчията обсъждаше въпроса с колегите си.

„Може би днес. Днес вечерта или утре сутринта. Смятахме да отложим атаката за утре сутринта, за да имаме време за по-добра подго…“

„Не! — прекъсна го категорично Акалия. — Днес! Щом е възможно да пробием стените на Колегиум днес, значи трябва да положим необходимите усилия това да се случи. Досега занаятчиите на Век се доказаха като по-нисши от тези колегиумски селяни във всяко отношение. Това трябва да се промени. Действайте.“

Занаятчията капитулира по бързата процедура. Акалия остана с впечатлението, че бърза да даде заповеди за масиран обстрел.

Обсадата се беше проточила твърде много. Империята на осите сигурно беше свършила вече своята част от сделката, иначе нейните разузнавачи щяха да са докладвали за придвижващи се насам сарниански войски. Сарн явно нямаше да се включи в битката за Колегиум, но въпреки това Акалия имаше чувството, че учените и търговците зад омразните му стени й се присмиват.

Не за дълго, обаче. Царят на Век й бе дал свобода как да накаже града за съпротивата му и тази мисъл бе единствената й утеха, докато чакаше стените да паднат.

— Майстор Кимон! — крещеше мъжът. — Идват!

Спря и се преви надве задъхан, а Кимон нямаше друг избор освен да изчака, докато нещастникът си поеме дъх. Ако защитаваха мравкороден град, отдавна щеше да знае какво е видял мъжът, не само с думи, а и с образ. Полуродният кесиански младеж, който му служеше за свръзка, беше загинал, и сега Кимон можеше да разчита единствено на словесни съобщения, които бяха бавни, невинаги точни и постоянно го вбесяваха.

Накрая не издържа и се сопна на пратеника:

— Какво видя? Войски? Машини? — Над тях векианската артилерия все така обстрелваше стената. При всяко попадение зидарията се тресеше и Кимон бе изтеглил войниците си назад, в случай че стената се срине въпреки уверенията на колегиумските архитекти, че това е крайно невероятно.

— Машини, майстор Кимон, и войници зад тях. Тарани, струва ми се.

„Под прикритието на обстрела“ — досети се Кимон. Векианците неведнъж бяха пробвали тараните си срещу портите на града, но обшитите с метал допълнителни панели бяха издържали геройски на натиска. И този път нямаше да е по-различно.

Ала упорството на векианците му се стори подозрително. Дори те не би трябвало да повтарят многократно една и съща неуспешна тактика.

— А обсадни кули? — попита той.

— Има, но са назад, при пехотата. Отпред са тараните.

— А самите тарани? Същите като преди ли са?

— Ами, аз не съм занаятчия, но…

— Казвай, човече! — изръмжа Кимон. На мравкородни никога не би се наложило да повиши глас, но понякога това беше единственият начин да се разбере с цивилните граждани на Колегиум.

— Не са съвсем същите, майстор Кимон. По-големи са и с различен накрайник.

Кимон изруга мълчаливо пратеника, задето не е в състояние просто да му покаже видяното. Ала дори и така, военните му инстинкти нашепваха лоши новини.

— Изтеглете се от стената! — извика той.

— Ами ние вече…

— Изтеглете се още, идиоти такива! Или лично ще ви нашибам с камшик всичките!

Хората му започнаха да се изтеглят, като си приказваха и се влачеха. Кимон оголи зъби и поведе свирепа борба с яда си.

— Какво става?

Кимон се обърна и отвори уста да се развика на натрапника, но после видя, че е Стенуолд.

— Векианците пробват нещо ново — обясни кратко той. — Кога ще стигнат стените, момко?

Пратеникът разпери безпомощно ръце.

— Добре де, бързо ли се движат? — пробва по друг начин Кимон, като си мислеше, че…

Надигна се от твърдия плочник. Главата му кънтеше. Огледа се и видя, че войниците и дори Стенуолд лежат на улицата, съборени като него.

— Ставайте! — изрева им той и собственият му глас изкънтя някак отдалеч. Войниците изглеждаха замаяни, уплашени. Очите на Стенуолд щяха да изскочат.

— Използват петарди! — уведоми го Кимон, съзнавайки, че говори твърде силно. Едва го беше изрекъл, когато втора експлозия разтресе стената на стотина метра южно от тях, после и трета. Векианците използваха петарди — мини, които се залагаха директно в зидарията с цел да отворят пробойни. Обърна се с ужас и плъзна поглед по стената.

Колегиумските занаятчии бяха свършили чудесна работа на времето, защото стената още стоеше, макар че колко дълго щеше да издържи? Пред очите му зидарията се нагъна като платно на лек вятър под напора на последната експлозия.

Векианската артилерия не млъкваше и Кимон видя как огромни каменни блокове се откъсват, падат на улиците и се разбиват на парчета недалеч от неговите хора.

— Ставайте, проклети да сте! — ревна им той и нещо в гласа му изглежда най-сетне стигна до тях. Бяха твърде нагъсто, бяха уплашени, ужасени дори. Нови камъни падаха от стената, но Кимон закрачи пред тях с щит в лявата ръка и оголен меч в дясната.

— Чуйте ме! — извика той. — Стената ще падне, но това беше неизбежно. Ти, момче! — Кимон посочи към младежа, дотичал със съобщението преди малко, сега прежълтял от страх. — Тичай при другите стени и събери хора с материал за затваряне на пробойната. Тръгвай! — Момчето хукна презглава и Кимон се обърна да изгледа кръвнишки останалите. — Вие обаче ще останете тук с мен, а онези векиански копеленца отвън ще стъпят всеки момент във вашия град, разбирате ли? Ще пробият отвор в стената с оръдията си и ще се изсипят през отвора — войници с по-добри доспехи от вашите, по-добре обучени от вас. Какво ще направите? Ще ги задържите при стената, ето какво. Ще им попречите да влязат в родния ви град. Разбирате ли? Не в моя град. Аз съм кесианец и за нищо на света не бих защитавал друг град, друг освен Колегиум, вашия град, а единствените хора тук, които могат да го опазят, сте вие! Вие, мъжете и жените, които стоите пред мен сега!

Чу силен трясък зад себе си, по-силен от досегашните, видя отражението му в раздвижването сред подчинените си войници… видя и че Стенуолд Трудан държи арбалет за многократна стрелба в ръцете си с изпъната докрай тетива.

— Когато преминат през стената — изрева Кимон, — най-напред ще стрелят с арбалетите, за да си разчистят пътя. Искам щитоносците да минат напред, всеки с що-годе голям щит. Арбалетчиците — зад тях. Майстор Трудан ще прецени кога да стреля, вие ще се водите по него. Ще има купове с отломки от стената. Векианците ще трябва да минат през тях. За вас отломките няма да са пречка, а предимство, от което да се възползвате.

Плъзна поглед по хората пред себе си и видя мъже от градската стража, занаятчии, дюкянджии, продавачи и търговци, докери, портиери, работници имигранти, дребни престъпници, черноборсаджии и шепа професионални наемници.

„Ще трябва да свършите работа — помисли си той, а после: — Ако командвах отряд кесиански морски пехотинци, щяхме бързо да видим сметката на онези копеленца.“

Обърна се и стената падна.

Свечеряваше се, небето тъмнееше. Векианците бяха отложили атаката си за последната минута, но артилерията им най-после си беше свършила работата. Широкомащабното отслабване на зидарията, причинено от петардите, и непрестанният обстрел с требушетите и оловните гюлета бяха отворили пробойни и сега стената се сриваше, цели блокове се къртеха, докато участъците пред и вляво от Кимон не се превърнаха в хаос от раздробена зидария.

— Напред! — ревна той на хората си и когато те не помръднаха, тръгна сам, с надеждата, че срамът ще ги подкара след него.

Катереше се по отломките, а те току хлътваха под краката му. Кимон изведнъж се уплаши, че никой не го е последвал, че е сам, но после вляво и вдясно от него се появиха щитове, сбирщина от десетина различни модела. След миг Кимон се озова на върха на купчината и видя векиански войници да се катерят към него.

— Щитове напред! — извика той и сам се прикри зад своя. Повечето около него направиха същото, но винаги имаше неколцина, които схващаха бавно или смятаха, че имат по-добра идея, и този път това се оказа фатално. Арбалетни стрели се забиха в щита му, три-четири дори го пробиха и ръбатите им върхове лъснаха като инкрустирани в дърво диаманти.

А после Стенуолд се появи иззад него, подпря арбалета си на щита му и натисна спусъка, още двайсетина арбалета стреляха едновременно с неговия, а след миг — още два пъти по толкова. Векианците се катереха по купчината отломки с вдигнати щитове, но въпреки това десетина паднаха с щръкнали от доспехите стрели, а сред арбалетчиците от втората линия жертвите бяха дори повече.

А после мравкородните се юрнаха в нова атака по разместващите се камънаци и Кимон се стегна да ги посрещне, макар сърцето му да се блъскаше в гърдите като напомняне, че е твърде стар да развява кокалите си по бойни полета.

Заби щита си в първия мъж, налетял насреща му, и сблъсъкът между щитовете им беше толкова силен, че векианецът залитна и се търколи назад. Ала друг зае мястото му, и още напираха през пробойната в стената, като река, а после започна сериозната част — тази с мечовете и убиването лице в лице.

Дрезгавият пукот на гвоздистрел изкънтя наблизо — телохранителят на Стенуолд си беше пробил път до втората редица и стреляше яростно по врага почти от упор. Ала Кимон бе потънал в собствената си стихия. Той беше учител, преподавател в Академията, но преди всичко беше майстор на меча. Мравкоидите, които напираха срещу него сега, бяха войници, ала той беше нещо повече и го показа нагледно. Даде им десетина смъртоносни урока, острието му поразяваше като жило на скорпион, напред, наляво и надясно, и скоро войниците наоколо съсредоточиха усилията си върху него, откривайки се за защитниците от двете му страни.

Ала по протежение на фронта сражението не беше в полза на защитниците. Колегиумци се биеха на живот и смърт. Продаваха скъпо живота си, не отстъпваха и на крачка, принуждаваха векианците да плащат прескъпо за всяка педя отвоювана земя, ала мравкородните се сражаваха като един, докато защитниците се биеха всеки за себе си. Кимон усещаше как везните се накланят в другата посока, без значение колко врагове убива и колко умело върти меча си.

— Удържайте! — изрева той. — Удържайте за Колегиум! — В кратките мигове между поредните два удара Кимон постепенно съобрази, че защитниците всъщност се справят по-добре от очакваното, а векианците не се бият с обичайния хъс на мравкородни войници. Имаше нещо в лицата им, нещо измъчено и напрегнато, което притъпяваше устрема им.

За миг фронтът се люшна напред, дали заради насърчителните думи на Кимон, или заради отчаянието на защитниците. Мравкородните войници отстъпиха по сриващите се камъни и атаката им сякаш бе на път да се разпадне, но после се взеха в ръце, както го правеха винаги, и поеха обратно нагоре.

— Удържайте! — извика отново Кимон и като по чудо нещо във векианската атака се пречупи. Стотиците, които напираха да влязат през пробойната, вече не бяха там. Нещо явно бе раздвоило вниманието на врага.

Кимон усети удар в гърдите, нещо бе забърсало с трясък ръба на щита му. Изви очи надолу и зърна потрепващия край на арбалетна стрела, пробила ризницата му. Болката беше тъпа и много по-слаба от очакваното.

Фронтът на защитниците се разпадаше, макар че всички мравкородни в подножието на купчината отломки се обръщаха на север, опитваха се да тръгнат натам, но налитаха на съседите си, очевидно до един фокусирани върху едно.

Нещо го удари по главата, шлемът му издрънча и Кимон политна назад. Щеше да падне на земята… не, Стенуолд го прихвана. Стенуолд и неговият сарниански телохранител, които го изнасяха на ръце.

— Фронтът… — успя да изхъхри той.

— Не мърдай — каза му Стенуолд. После добави още нещо, но макар да виждаше как устните му се движат, Кимон не чу нито дума.

Пое си дъх да го смъмри, че говори толкова тихо, но въздух нямаше и Кимон разбра, че стрелата е пронизала не само ризницата, а и дробовете му. Небето горе потъмняваше много по-бързо, отколкото можеше да го стъмни настъпващата нощ.

Кимон протегна мислите си навън с отчаяната надежда за един последен контакт с човек от своите, но напразно, защото беше последният кесианец в Колегиум. И когато умря, макар и в ръцете на Стенуолд, умря сам.

Стенуолд вдигна очи, обхвана с поглед линията на защитниците и… невероятно, но факт, фронтът още държеше. Мравкородните изглежда се оттегляха, а колегиумци крещяха възторжено, че Сарн е дошъл, най-после е дошъл.

Стенуолд хукна напред. Представяше си как целият хоризонт е потъмнял от съюзническата войска, но вместо многохилядна армия видя само шепа сарниански машини, напредващи към пробойната в стената. Само две все още се движеха, от третата беше останала разкривена коруба, обгорена от артилерийско попадение. Ала двете оцелели автовозила се движеха с главоломна скорост, назъбените им вериги дъвчеха спечената пръст. Стенуолд видя как векианските войници от първата редица сключват щитовете си в абсурден опит да спрат настъплението.

Артилерийски снаряди западаха около машините, едната понесе тежък удар, който продъни корпуса й отстрани, но не успя да я спре. А после дойде ред автовозилата да открият стрелба и балистите им отвориха дупки в стената от щитове. Наблизо имаше векианска обсадна кула, издигната наполовина, и единственото сарнианско автовозило, което не беше пострадало до момента, свърна право към нея. Последва грандиозен сблъсък, който огъна предницата на возилото и смаза непоправимо повдигащия механизъм на кулата. Хора и метални парчетии заваляха от платформата й.

Сарнианските автовозила продължиха неумолимо напред. На Стенуолд му се искаше да затвори очи, за да не гледа, но така и не успя да отлепи поглед от невероятната гледка. В стремежа си да унищожи автовозилата, векианската артилерия засипваше със снаряди собствената си пехота, а после, понесени от неудържимата си инерция, двете машини се врязаха в най-гъстото струпване и стотици векиански щитоносци паднаха премазани под веригите им.

Повредената машина направи опит да смени посоката, но едната й верига се заклини, а след миг Стенуолд видя пламъци да обгръщат корпуса отвсякъде — резервоарите с гориво за двигателя й се бяха подпалили. Векианските войници се разбягаха като пилци, но машината избухна и ги покоси с метални шрапнели. Последното автовозило все така напредваше стремително към пробойната, отваряйки широка просека сред вражеската пехота. Оловно гюле го закачи косо, силата на сблъсъка завъртя автовозилото с гръб към града и десетки векиански войници налазиха корпуса й като насекомите, чието име носеха.

Докато те се опитваха да отворят люковете, с цената на едно последно усилие сарнианското автовозило превключи на задна скорост, веригите се завъртяха в обратната посока и машината пое заднишком по купчината от отломки. Векианците си пробиха път във вътрешността на корпуса, преди машината да е изкатерила половината наклон и Балкус дръпна Стенуолд за ръката, уплашен за сигурността му.

Доктор Никрефос ги чакаше. Толкова близо до фронтовата линия старият молецороден изглеждаше нелепо.

— Време е! — викаше той. — Трябва да вървим!

— И още как — съгласи се Балкус.

Стенуолд хвърли поглед през рамо и видя как последното автовозило се вмъква на заден ход в пробойната и я запушва с бронирания си корпус. От вътрешността му се чу силен тътен, блесна светлина — някой явно беше взривил граната, — после мъртвата машина затихна.

Оттатък стената векианците започнаха да се изтеглят към лагера си за през нощта, но утре щяха да се върнат, навярно за последен път.

Кори мухородният влезе бързешком и затвори вратата след себе си, прогонвайки далечния тътен на избухващи гранати.

— И това ако не е страхотно! — възкликна той. — Горещо се надявам следващия път Империята пак да ни прати на такова хубаво място! — Свали наметалото си и го метна в едно кьоше на пивницата. Таверната беше останала изцяло на тяхно разположение след като собственикът й се беше включил в отбраната на града.

— Защо се забави толкова? — попита ядосано Гавед. — Вече почти те бяхме отписали.

— Градът е голям, осичке, и дори за талант като мен не е лесно да го обиколи. А и обсадата, дето са я спретнали мравките, също не помага. — Кори се протегна доволно. — Я някой да ми сипе нещо. Чувствам, че трябва да вдигна наздравица за императора.

— Но най-вече за свое здраве, бас държа — измърмори Ерифинея молецородната. Подхвърли му мях с вино, който Кори улови във въздуха, и скочи на една маса.

— Откри ли го? — попита намръщено Сцила. Другите двама също бяха станали на крака и чакаха да чуят доклада му.

— Споко, сградата я открих — увери ги мухородният. — Частна колекция, както ни беше казано, но здраво заключена и залостена. Няма да е лесно да влезем. Собственикът, дъртият скъперник Брискал, явно се е скрил в подземията с все съкровището си и няма да излезе, докато обсадата не свърши или векианците не разбият вратата му.

— А ние ще можем ли да я разбием? — попита със съмнение в гласа Ерифинея. — Бръмбарите и техните ключалки…

— Разбирам аз от ключалки, нямай грижа — увери я Кори. — Много съм добър. Повече ме тревожи как ще открием онова чудо, след като влезем.

— Не помниш ли какво ни казаха? — вметна презрително Сцила. — Веднага ще го познаем. Имперска гаранция.

— Да бе.

— Ще го открием без затруднения — заяви с равен глас молецородната. Останалите я погледнаха смълчани, но не откриха нищо полезно в празните й очи.

— Би ли уточнила малко, Фин? — подкани я Гавед.

— Бих могла, но не по начин, който да проумеете — отвърна тя, не грубо, а като обикновен факт. — Той знае — добави тя и посочи към Сцила. Паякородната, превърнала се неочаквано в център на внимание, свъси чело.

— Права е — потвърди отсечено Сцила. — Ще го познаем. Тя и аз.

— Добре де — каза Кори. — Значи вие ще го надушите, аз ще имам грижата да ви вкарам в сградата, а осичката ще варди на вратата. Разполагаме с мястото и средствата.

— Да тръгваме тогава — подкани Гавед.

— Да изчакаме да се мръкне, а? Нали не искаме разни хора да ни видят как влизаме с взлом? — предложи Кори.

— Навън е война, бе! Кой го е грижа? — възрази осородният.

— Нощем винаги е по-добре — изтъкна Сцила. — Опитът ми показва, че по време на война мародерите ги убиват на място, а точно такива ще изглеждаме ние.

— На тъмно винаги е най-добре — потвърди Ерифинея.

Осородният вдигна ръце.

— Ще изчакаме да се стъмни, щом толкова искате — отстъпи той. — Остава само въпросът как ще изнесем онова нещо от града.

— Нито мравкородните, нито бръмбарородните летят, така че рядко поглеждат към небето — напомни им Сцила. — Влязохме. Значи ще можем и да излезем.

— Освен ако онова, дето го казват за мравкородните жени, не е вярно — подхвърли Кори.

— И какво е то? — повиши глас Фин.

— Че могат да летят цяла нощ без прекъсване, след като им вдигнеш един път фустата — ухили се похотливо мухородният.

— И ти го вярваш?

— Не, но не бих имал нищо против да подложа на тест подобно твърдение. — Кори потри ръце. — Имаме няколко приятни часа, преди да тръгнем, стига някой векиански снаряд да не уцели таверната. Нещо за ядене намира ли се тъдява?

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита Стенуолд.

— Да, да — отвърна нетърпеливо доктор Никрефос. — Ти няма как да го разбереш, но мен нещо ме тегли… и аз не знам какво, но нещо определено ме тегли. Това е мястото, сигурен съм.

— По-спокойно, докторе — посъветва го Стенуолд, но Никрефос никак не беше спокоен и това се виждаше. Балкус беше с тях, разбира се, а понеже Стенуолд се бе отбил у дома да измие от себе си кръвта на Кимон, Ариана също се беше присъединила към малката им групичка. Стенуолд нямаше представа дали момичето разбира защо са тук, но когато тръгнаха, тя пое с тях и толкова.

Хвърли й топла усмивка и устоя на подтика да я хване за ръката.

— Ама това е къщата на майстор Брискал — каза той, най-после съобразил къде се намират. — Чудех се защо ми изглежда позната. Брискал беше архивар в Академията, но после възникнаха въпроси къде са се дянали част от експонатите и…

— Трябва да влезем в къщата — настоя Никрефос. — Умолявам те, майстор Трудан.

— Неприятности очакваме ли? — попита Балкус и прихвана по-удобно гвоздистрела си. — Да пратя ли един предупредителен изстрел на почитаемия майстор?

— Не! — повиши глас Стенуолд. Цялата тази история незнайно защо му намирисваше на нещо незаконно — може би потайните маниери на доктор Никрефос се бяха оказали заразителни. — Аз съм преподавател в Академията, така че ще почукаме като възпитани хора. — Обърна се да каже още нещо на молецородния, но сивокожият престарял учен кършеше ръце и стискаше мълчаливо зъби.

— Е, щом искаш да правим нещата по трудния начин — измърмори под нос Балкус, — нямам нищо против да ги изкарам от леглата.

Снажният мравкороден застана пред яката врата и стовари юмрук отгоре й — „почукването“ му се оказа достатъчно да отвори явно отключената врата. Другите се струпаха да погледнат.

— О… — възкликна Балкус, после замахна назад с едната си ръка и събори всички, включително Стенуолд. Миг по-късно блесна сияние, Балкус залитна назад, спъна се в Стенуолд и се просна на паветата.

— Това беше жило! — извика Ариана. Никрефос отчаяно се опитваше да стане.

— Балкус? — извика сащисано Стенуолд към едрия мравкоид.

Балкус се надигна и изкриви очи надолу към ризницата си — металните брънки в средата на гърдите му се бяха разтопили.

— Копеленце мръсно! — ревна той и грабна гвоздистрела си.

— Опитват се да го откраднат! — писна ужасено Никрефос. — Трябва да ги спрем! Моля те, Стенуолд!

— Добре де! — Стенуолд изтегли меча си, събра смелост и се метна през входа. Както и очакваше, втори енергиен залп изсъска към него и той се хвърли тромаво на пода в опит да се претърколи. А после самият под сякаш се разтресе, когато Балкус стреля три пъти поред с гвоздистрела си през прага, преди да се прикрие зад една масичка в антрето, чиято изящна ваза бе станала междувременно на парчета. В дъното на коридора имаше врата, по още една имаше и на дългите странични стени. Стенуолд зърна движение пред себе си — незнайният осороден се изтегляше — и реши да се възползва. Изведнъж умората му се стопи без остатък, изведнъж той вече не беше войнемайстор Трудан, а просто Стенуолд Трудан, свободен да прави свои собствени грешки и да рискува собствения си живот като единствен залог.

Осоидът — без униформа, а с обикновено дълго палто, — се появи отново с протегната ръка, но Стенуолд бе твърде близо и твърде бърз, за да му позволи да изстреля жилото. Успя да отклони ръката на мъжа, преди той да е освободил залпа си, после връхлетя отгоре му с цялата си тежест и двамата се строполиха на пода. Стенуолд беше в по-добрата позиция, замахна да забие меча си в осоида, но мъжът се изви умело и върхът на меча раздра дюшемето. Стенуолд дръпна бързо оръжието си, успя да набие дръжката му под брадата на осородния, преди той да се е изправил, и главата на мъжа изкънтя в дъските.

— Внимавайте! — чу се хрипливият грак на Никрефос. — Някой тук държи силата!

Стенуолд фрасна още веднъж противника си с дръжката на меча, а после нещо се стрелна покрай него и се уви около врата му. След миг нещо остро се впи под мишницата му и Стенуолд загуби равновесие.

„Кука!“ — осъзна той още преди да е видял набития мухороден в дъното на коридора, който държеше другия край на въжето и очевидно се канеше да го издърпа. Стенуолд успя да пъхне ръка под въжето около врата си, така че опънът само го изправи на крака, вместо да го удуши. А после Балкус нахлу, следван от другите.

Въжето се обтегна още, върхът на куката се впи болезнено в плътта му, после мухородният изтегли къс меч от ножницата на кръста си и литна право към Стенуолд, който отчаяно се бореше да си поеме дъх и да измъкне куката от подмишницата си. Балкус беше…

Балкус зяпаше в една точка, а гвоздистрелът висеше хлабаво в ръцете му. Стенуолд му извика за помощ, но лицето на мравкородния се беше отпуснало безжизнено и безизразно.

А после мухородният надвисна над Стенуолд, стиснал с две ръце меча си като някакъв несъразмерно голям кинжал. Стенуолд посегна слепешката към него, взрян паникьосано в плоското лице на мъжа, застинало в спокойна концентрация. Все така мушнал едната си ръка под въжето на куката, той стисна с другата една от китките на нападателя. Мъжът увеличи натиска, върхът на меча му се спусна надолу и опря в гърдите на Стенуолд.

Някаква жена сочеше към Балкус, молецородна жена. Приближаваше се към едрия мравкороден с кама в едната ръка, а другата беше вдигнала високо, сякаш да насочи към главата му силата на Изкуството, с което го държеше в плен. Изричаше думи, които Стенуолд не чуваше, а Балкус само я зяпаше с празно изражение. Лъскавото острие на кинжала в ръката й беше намазано с нещо черно. През цялото време жената се усмихваше.

С цената на върховно усилие Стенуолд блокира спускащото се острие и избута китката на по-дребния мъж, като едновременно с това продължаваше да дърпа стегнатото около врата си въже. Мухородният ръмжеше с оголени зъби, беше необичайно силен за човек от своята раса. А после изведнъж се ухили и вдигна меча с една ръка, като остави Стенуолд да стиска безполезно китката на другата. Стенуолд я дръпна свирепо, измести прицела на противника си и мечът само му резна ухото, вместо да го прободе в гърдите. Ала мухородният размаха криле и изтегли меча си назад за последен удар.

Камата на Ариана проблесна, мухоидът се изви в дъга назад и мечът падна на пода. Ариана удари отново, после пак, освирепяла и отчаяна, а мъжът крещеше и се свиваше на педя от Стенуолд. Срина се и заопипва трескаво пода за изпуснатия меч. Дрехата на гърба му беше напоена с кръв, а после, с вик на дълбока погнуса, Ариана замахна и заби камата до дръжката в хълбока му.

Стенуолд смътно разбираше, че доктор Никрефос крещи нещо, сетне усети да го залива студена вълна, от която всяко косъмче по тялото му настръхна. Молецородната жена изкрещя ядосано и замахна с кинжала си точно когато Балкус се отърси от транса. Ударът беше прибързан и острието се плъзна по ризницата му, без да го засегне, Балкус реагира инстинктивно, гвоздистрелът му изтрещя и жената отхвръкна назад с кървава дупка в корема.

— Стенуолд! — извика старият молецоид. — Помогни ми!

Стенуолд се олюля и се озърна за стареца. Видя го да се боричка с някаква призрачна фигура, а после блесна острие и молецородният залитна назад с окървавена роба. Стенуолд зърна за миг лика на паякороден мъж… не, паякородна жена? Не можа да прецени. Изрева гневно, а Балкус стреля, но паякоидът отскочи приведен и хукна към отворената входна врата, стиснал нещо под мишница. Стенуолд се хвърли след нея — определено беше жена, — но тя се обърна и хвърли нещо, което го удари в гърдите, събори го на земята и го оплете в стотици нишки от тънка лепкава коприна. Миг по-късно осородният мъж хукна след нея и се изниза през вратата точно преди гвоздистрела на Балкус да раздроби на трески касата й.

Ариана коленичи до Стенуолд с разширени от потрес очи.

— Кои бяха тези? — проплака тя. — Какво става?

„Това го знаеше само доктор Никрефос“ — помисли си с болка Стенуолд, защото виждаше от мястото си стареца и нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. „Колкото до това кои бяха… едва ли е възможно да…“ Не, не беше възможно, реши той. Трябва да е бил някой друг от същия орден, защото Ахеос се бе заклел, че е убил менящия лицето си шпионин, който ги беше преследвал в Хелерон.

„Шпионин в Хелерон. Шпионин в Мина. А сега и в Колегиум.“ Съвпадението вече беше налице и само крачка го делеше от заключението, че всичко е било дело на един… или на една? И дали е чак толкова невъзможно за един майстор на маскировката да се престори на мъртъв?

Ариана се зае да го измъкне от създадената с Изкуство паяжина, а след миг Балкус дойде при тях, зареждайки нов пълнител в гвоздистрела си.

— Някаква идея какво отмъкнаха? — попита той.

— Никаква — въздъхна безпомощно Стенуолд. — Изобщо не разбирам какво става. — Дълго седя, облегнат на стената в коридора, вперил скръбен поглед в трупа на доктор Никрефос, чиято последна отчаяна молба му бе коствала живота… и не бе постигнала нищо. Ариана клечеше до него, отпуснала глава на рамото му. Беше му спасила живота, осъзна Стенуолд. В бъркотията преди малко това бе убягнало от вниманието му, но истината бе, че мухородният щеше да го убие, ако Ариана не се беше намесила. Паяците играеха сложни и многопластови игри, но той си позволи надеждата, че този път пластът е само един и че жертвоготовното поведение на Ариана от последните минути е нейното истинско лице.

А в този момент на объркване и скръб присъствието й беше безценно за него.

Мъртвата молецородна жена също повдигаше въпроси без отговор. Разнородна група като тази носеше всички отличителни белези на наемнически отряд. Присъствието на осоид не означаваше непременно, че ги е пратила Империята, едва ли бяха тук и по поръка на векианците.

Изобщо, оплетено кълбо, което той не беше в състояние да разплете.

Стенуолд чу тежките стъпки на Балкус и след миг едрият мравкороден се върна с още един труп, метнат през рамо. Остави го на пода — възрастен бръмбаророден с прободна рана в тила.

— Значи майстор Брискал си е бил у дома — въздъхна Стенуолд. — Какво друго откри?

Балкус вдигна рамене.

— Истинска мистерия, майстор Трудан. Оная врата е със здрава ключалка, а зад нея има куп неща, дето всеки крадец би дал мило и драго да докопа. Някои са заключени зад решетки, други са в стъклени витрини, но повечето просто си седят и чакат някой да ги грабне. Само дето нашите бандити не са ги пипнали.

— Защото ние им попречихме? — предположи Стенуолд.

— Онази паякородна носеше нещо, когато духна — изтъкна Балкус. Явно и той беше стигнал до същия извод за пола на странния паяк. — Едно нещо е било взето, четвъртито и ей толкова голямо, ако се съди по празното място. — Показа с ръце четвъртита форма със страна не повече от петнайсетина сантиметра. — Стояло е на обикновен рафт, явно старецът не го е смятал за ценно.

— Може пък да е грабнала първото, изпречило се пред погледа й, колкото да не си тръгне с празни ръце — предположи Стенуолд, но му хрумна и друго обяснение: „Или майстор Брискал не е подозирал за истинската му стойност.“

След това тримата пренесоха телата на Брискал и доктор Никрефос до най-близката лечебница, макар че състоянието им не подлежеше на лечение. Стенуолд привика един надежден на вид войник, съобщи му за другите трупове и че в къщата на Брискал трябва да се сложи охрана, в случай че крадците се върнат. После тримата отидоха у Стенуолд и завариха там пратеник, който ги чакаше на прага с още по-лоши новини.

Сцила се измъкна по живо, по здраво. Съжаляваше единствено, че и Гавед се е измъкнал. Предпочиташе да работи сама и компанията, която Империята й беше натрапила, само й лазеше по нервите.

А и нямаше намерение да дели наградата с никого. Щом кутията е толкова ценна, значи осоидите ще трябва да платят цялата договорена сума на нея.

Още на следващата пресечка Сцила бе приела образа на бръмбарородна матрона — нищо работа под прикритието на мрака, — и сега вървеше към най-близката крепостна стена. Да мине през векианския лагер нямаше да е толкова лесно, но пък тя беше веща в занаята си.

Макар и покрита с тежка резба, кутията не се отличаваше с нищо особено, точно както им бе казано, но пък и Сцила не бе имала време да я проучи основно. Ако откриеше какво толкова й е специалното, току-виж би успяла да вдигне цената. Империята разполагаше с много пари за харчене, а с арсенала си от хиляди лица Сцила не се боеше да си създава врагове. Дали да не възприеме лика на Гавед например? Виж, това би било забавно.

Сигурно Гавед обикаляше улиците да я търси, но с нейната маскировка и с неговото жалко осородно зрение шансовете му да я открие бяха нищожни. Накрая щеше да се откаже, да се измъкне от града преди зазоряване и да се върне при имперските си господари, които постоянно ругаеше, но от които никога нямаше да избяга наистина.

Някакъв гласец в тъмните кътчета на главата й мрънкаше, че онези, от които бе усвоила уменията си на времето, биха се срамували от нещата, които върши сега. Обучили я бяха на шпионаж — занаят древен и благороден, — а тя се бе превърнала в обикновен престъпник, който използва талантите си за отмъщение или за злато. Отдавна бе изгубила от поглед по-висшите цели, които би могла да гони, по-трайните постижения, към които да се стреми. Сега всичко се бе свело до печалбата и присвояването, и най-вече до насладата от надхитрянето — от това да направи за смях всички глупци, чиято проницателност спираше до лицето на човека насреща.

Стигна до крепостната стена и се прислони в сянката й. Наоколо нямаше никого, в небето — също. Сцила призова Изкуството си и се покатери сръчно по високия зид, ръцете и краката й прилепваха с лекота към огладените каменни блокове. Близо до върха изчака, чула стъпките на часови, но той я подмина, вперил поглед във векианския лагер от другата страна на стената. Сцила се изкатери като сянка върху зида и продължи с главата надолу по другата му страна.

И тук започваше истинското предизвикателство. Би могла да пропълзи от сянка в сянка, заобикаляйки отдалече векианските фенери, но това би омаловажило победата й. Не, тя искаше да направи за смях цялата армия.

Съсредоточи се и прие лицето и формата на тъмнокожа векианска мравкородна, чак до ризницата и шлема от тъмен метал. Ала дори най-съвършената външна прилика не би могла да заблуди мравкоидите, затова Сцила напрегна таланта си и усети в главата си напрежение и мъчителна промяна, домогване до нещо далечно и чуждо, идеал някакъв, гола идея, но идея, която бе изворът на мравешкото Изкуство.

И изведнъж нощта се изпълни с гласове. Сцила чу бързата размяна на рапорти между часовите, брътвежите на занаятчии, които стягат повредени артилерийски машини, въпроси от офицери и оплакванията на мнозина, които просто не можеха да заспят. Чу всичко това и пое през лагера, поздравяваше мълчаливо онези, които спираха погледа си на нея, поздравяваше ги по мисловната връзка, както би го направил всеки мравкороден на нейно място. Ако се бяха сетили да й зададат въпроси, можеше да стане трудно, защото в армия като тази странниците се разпознаваха за броени минути, но така и на никого не му хрумна да я заподозре, защото тя бе направила немислимото — имитираше ги толкова съвършено, че мравешкото им въображение не стигаше да обхване вероятността, че може да е натрапница.

Спокойно и открито Сцила мина през лагера на векианците и изчезна в нощта.

Призори на следващия ден вече бе далеч от векианския лагер и в лесния образ на млад паякороден мъж. Когато използва за пръв път това лице, то можеше да е лицето на нейния брат близнак, ако имаше такъв. Сега този образ беше с десет години по-млад от нея.

Местните хора, трудолюбиви стопани и земеделци, бяха чували за обсадата на Колегиум, но не знаеха какво могат да направят по въпроса. Просто чакаха търпеливо изхода и ако изходът беше такъв, че по пътя придойдеха векиански войници, местните щяха да приемат стоически съдбата си. Защото дори векианците имаха нужда от селяни, които да обработват земята, а Сцила подозираше, че животът като векиански роби няма да промени особено всекидневието на местните хора.

Откри хамбар с два кротки впрегатни бръмбара и се качи на сеновала. Време беше да разгледа плячката си.

Обикновена дървена кутия, такова беше първото й впечатление. Ала в резбата имаше нещо странно. Рисунъкът й подвеждаше окото по начин, който отклоняваше вниманието от ъглите и ръбовете на иначе четвъртитата кутия, линиите се гънеха и преплитаха, и колкото и да я въртеше в ръцете си, Сцила не намираше нито начало, нито край в плетеницата от трънливи лози и назъбени листа, които се застъпваха двойно и тройно, подчертавайки още повече дълбочината на пространствата помежду си, междини, които заради чудатата игра на светлосенките пропадаха в дълбочина, каквато малката кутия сама по себе си не притежаваше.

Съсредоточена до краен предел, Сцила не забеляза кога в хамбара притъмня, нито усети все по-неспокойното риене на големите насекоми долу.

Забележително наистина, мислеше си тя, как тези линии се раздвояват и разтрояват, ала която и пътечка да проследеше с пръст, тя само се гънеше и гърчеше, докато другите бяха отрупани с листа, насекоми, бръмбари, ларви, мокрици и други дребни същества, които живееха в гниеща дървесина. Въртеше я неуморно в ръцете си и се опитваше да разбули загадката. Беше си кутия; куха кутия, ако се съдеше по теглото, но нямаше капак, нито ключалка или резе, нито някакъв начин да види какво има вътре. Можеше само да проследява неуморно релефните изображения, които се преплитаха и гонеха по сякаш безкрайните й стени.

Нещо потрепна в ума й, както потрепват за миг сенките, когато духнеш свещта. Потрепване, танц… и Сцила най-сетне вдигна глава. По стените на хамбара се движеха сенки, движеха се по своя воля, по-тъмни от мрака наоколо, но различими за нейното зрение. Сенки на бойци с костни шипове по ръцете и дебнеща крачка, сенки на гигантски бронирани насекоми, предните им крайници бяха сключени в тържествена молитва, закачулени мъже с дълги роби, които вдигат ками към призрачен полумесец и всичко това под гъст балдахин на вековни дървета с гигантски корони. Сенки връз сенки връз още сенки, толкова много, че смисълът на ставащото се губеше в числеността им, губеше се всичко, освен емоциите, които я заливаха неподвластни на волята й, диви и гневни като приливна вълна при морска буря — ярост, предателство, загуба, клокочеща бездънна омраза.

Сцила усети, че е затаила дъх и толкова по-добре, защото тези сенки — или поне част от тях — бяха богомолкородни, които не изпитваха любов към нейната раса, а дълбоко в себе си Сцила усещаше, че талантът й да променя външността си, колкото и да бе голям, не е достатъчен да скрие от тях истинската й същност.

Ала вече бе късно да стори каквото и да било, защото една от сенките се бе обърнала към нея, ако сенките можеха да се обръщат. Очи нямаше, но я гледаше втренчено и по този поглед Сцила усети, че сянката е отчасти жена, отчасти насекомо, отчасти увивна лоза, и в същото време самото въплъщение на омразата. Така би изглеждала ненавистта, ако някой алхимик измислеше начин да я дестилира и да й придаде форма.

Обзе я чувството, че тази разгръщаща се сила — това дълго отлагано пробуждане, което тя бе предизвикала неволно — си има и други слушатели, и едновременно с нещата от кутията, които протягаха към нея насекомоидните си крайници, други, далечни умове, които бяха търсили алчно този момент, сега се пробуждаха на свой ред. „Имперският договор“ — помисли си тя и пред вътрешния й взор се пръкна образът на блед, кльощав мъж с изпъкнали червени очи и окървавено чело. Ръка с дълги нотки се протегна към нея, лицето бе разкривено в лъстива гримаса…

Сцила ахна в потрес… и образът изчезна, всички изчезнаха, слънцето грейна през капандурата на сеновала. Бръмбарите долу опъваха до скъсване поводите си, драскаха по стените, мазна пяна се къдреше по муцуните им и изобщо вдигаха такава врява, че чифликчията сигурно вече тичаше насам. Сцила се измъкна през капандурата и се спусна по стената отвън.

Тя не беше истински магьосник, не беше провиждаща, но и сред нейния народ, точно като при молецородните, имаше мъже и жени на магията, и тя беше научила много от тях по времето, когато беше млада и склонна да се прекланя пред други. Нямаше представа какво представлява кутията, но по всичко личеше, че притежава сила. Уловената в нея магия, още от Вещото време без съмнение, беше от непознат за Сцила вид. Не знаеше какво смята да прави с нея прагматичната Империя, но в едно беше повече от сигурна — че й бяха предложили жалка частица от истинската стойност на тази древна находка. Нещо повече, поради присъщото си невежество, Империята никога не би могла да оцени по достойнство кутията, нито да предложи подходяща цена на приносителя й.

Сцила знаеше места, където да намери по-подходящ купувач. Плъзнеше ли веднъж мълвата, все щеше да се намери достатъчно злато в свърталищата на молецоидите и в касите на колекционери със страст към мистичното, в тайните скривалища на скрири отцепници и в съкровищниците на паякородни манипулатори. И всички те охотно щяха да наддават за кутията. А осородните да вървят на майната си. Сцила сама щеше да намери достойни купувачи и сама щеше да определи цената.

Изобщо не си зададе въпроса кое и кога е породило тази мисъл за предателство — а и защо да си го задава, щом предателството й беше в природата, — нито дали идеята изобщо е била нейна.