Разединени равнини

4.

Основната разлика между гостоприемството на осоидите и гостоприемството на мравкородните, реши Салма, беше в това, че осоидите можеха да летят. Когато го бяха затворили в Мина, осородните бяха стегнали лактите му зад гърба със специални белезници за летящи, така че да осуетят опитите му да отлети дори да имаше къде да отиде.

За разлика от тях мравкоидите вързаха ръцете му отпред и го тикнаха в килия без прозорци. Беше тъмно като в рог, но според вътрешния му часовник от залавянето им бяха минали ден-ден и половина.

Килията беше прекалено малка, за да легне в цял ръст, а таванът й — прекалено нисък, за да стои изправен. Така че Салма седеше в един ъгъл и се ослушваше за шумове отвън, но килията беше вкопана в земята, стените й бяха от зидан камък, а вратата — от масивно дърво. Дори ехо от звук не проникваше вътре.

Дадоха му малко блудкава на вкус вода в купа, която той едва не обърна, докато опипваше пода да я намери. Храна не му дадоха, а това не вещаеше нищо добро. Най-вероятно означаваше, че ще го държат тук известно време, но не за дълго.

Бе протестирал, естествено. И тримата се бяха опитали да обяснят, че не са шпиони и че осоидите са и техни врагове. Войниците от патрула, които ги бяха заловили, не проявиха интерес. Имаха си задача и тя не включваше разговор с пленниците. И нищо, което Салма или другите биха могли да изтъкнат в своя защита, не би променило този факт.

Надяваше се Тото и Скрил да са извадили повече късмет от него, макар че това изглеждаше малко вероятно.

Чу резето да се отмества и застина напрегнат. Безсмислено беше да крои планове — дори да отвореха вратата и той да успееше някак, въпреки вързаните си ръце, да надвие тъмничарите, пак щеше да е под земята напълно дезориентиран, лесна мишена в облика си на избягал затворник.

Под прага нахлу светлина от фенер — мътна, но ослепителна като слънцето за неговите отвикнали очи; плисна се по пода на маломерната килия и се покатери по отсрещната стена.

Превъртя се ключ и тежката врата се отвори. Салма тъкмо се беше надигнал, когато светът експлодира и опърли мозъка му. Откри, че се е строполил на една страна, вдигнал ръце да предпази очите си. Явно бяха включили някаква лампа, някаква занаятчийска измишльотина, и силната й светлина го беше блъснала право в очите. След толкова време в пълен мрак светлината разяждаше като киселина и той усети, че по страните му се стичат сълзи. Някакви мъже го вдигнаха на крака и го извлякоха грубо от килията.

Когато го заведоха в друго помещение, Салма вече виждаше, макар очите му още да сълзяха. Намираше се в някаква гола стая с един-единствен тесен прозорец близо до тавана. На две от стените имаше лампи, които светеха със силна бяла светлина и съскаха. Обърна се към един от войниците, но не успя да попита нищо, защото мъжът го удари с юмрук в корема толкова силно, че Салма се преви надве. Докато се бореше да си поеме дъх, войниците вдигнаха ръцете му и провряха върха на голяма кука под въжето, с което бяха стегнати китките му. Салма чу дрънчене на верига, после куката се издигна рязко нагоре и той застана на пръсти, за да облекчи болката в раменете.

След това двамата войници отстъпиха назад, явно доволни от работата си. Приличаха си като братя — както помежду си, така и с мъжа, който беше заловил Салма и приятелите му. Ниски набити мъже с плоски лица, бледа кожа и тъмна коса, с плетени ризници.

Стаята имаше само една врата и Салма погледна натам в очакване на водещия разпита, който несъмнено щеше да се появи. Явно го бяха опнали на куката с намерението да му причинят болка, но Салма можеше да стои на пръсти с часове, защото неговата раса притежаваше атлетичност и вродено чувство за равновесие, каквито мравкоидите не познаваха. Нагласи центъра на тежестта си по най-щадящия начин, така че тялото му да се възстанови от ударите и ожулванията, получени през последните няколко минути.

„Много приятни хора са тези таркианци. Ще ми припомни ли някой защо сме на тяхна страна?“

Точно в това беше въпросът, разбира се. Никой никога не беше твърдял, че Равнините са населени с образци на добродетелност, а само че са по-полезни за останалия свят свободни, отколкото под имперски ботуш. Двойно по-силен аргумент от гледна точка на Салма, защото ако Равнините паднеха, това би оголило за атака цялата южна граница на собствената му родина — Федерацията на водните кончета.

Вратата най-после се отвори в стаята влезе жена — сестра на братоподобните войници. Може и да беше с по-висок чин, но ризницата й беше същата като техните, а нашивки, значки или други обозначителни знаци липсваха. Е, мравкоидите едва ли се нуждаеха от такива, напомни си Салма. Нали четяха в мозъците си, а там тази информация беше налична за всеки. По петите на жената ситнеше мухородно момиче на не повече от четиринайсет години, което седна до вратата със свитък и писалка в ръка. Робиня писар, предположи Салма.

— Име — поде жената. В тона й липсваше и намек за въпрос; думата бе прозвучала равно от началото до края.

Салма реши да си придаде тежест.

— Принц-минор Салме Диен от Федерацията на водните кончета. — Момичето с писалката записа без колебание думите.

Мравкородната жена не изглеждаше впечатлена.

— Не си играй игрички с мен. Предстои да бъдеш екзекутиран, както вероятно си се досетил и сам.

— Защото ме мислите за шпионин.

— Защото си шпионин — поправи го тя. — Няма друга причина да дебнете северно от града, където са ви заловили. Искам да чуя кои са ти господарите, с какви оръжия разполагат, какъв е военният им капацитет, какви са им тактиките и слабите места. Ако сътрудничиш, може би ще ти позволят да служиш на Тарк като роб.

— Нямам нищо общо с осоидите — настоя той.

Жената стисна устни и измъкна нещо изпод колана си. Ръкавица, видя Салма, с метални капси на кокалчетата. Мравкородната я надяна, без да се церемони.

— Но иначе наистина съм шпионин — побърза да каже той и жената вдигна вежди. — Само че не работя за Империята на осите. Все пак знам доста за тях и ще се радвам да ви кажа всичко, което може да ви е от полза. Те са и мои врагове. Народът ми се е сражавал дълго с тях… самият аз съм се сражавал с тях, бил съм техен пленник дори.

Тя сякаш оставаше глуха за смисъла на думите му.

— Ако не те праща войската, обсадила в момента града ни, то за кой град шпионираш тогава? Кес изглежда най-логичният кандидат.

След кратко объркване Салма съобрази, че Кес е един от другите мравешки градове в Равнините и най-близкият до Тарк.

— Не съм шпионин на мравкородни — каза той.

— Не виждам никаква друга възможност. Кой друг би имал полза от тази ситуация?

Салма се вгледа в празния й, незаинтересуван поглед.

— Праща ме Стенуолд Трудан. Той е бръмбаророден, преподавател във Великата академия. От години работи срещу осоидите, а сега ни прати тук, мен и спътниците ми, със задачата да съберем информация и да му докладваме. Неговият единствен интерес — нашият единствен интерес — е да спрем Империята.

— Ние ще спрем тази империя — отвърна презрително тя. — Какво му пука на един бръмбаророден учен?

Салма си даде сметка, че следващото, което ще каже, може и да не му помогне, а е по-вероятно да му навреди, затова се опита да го облече в други думи, но истината бе, че трудно можеше да представи Стенуолд като човек, който симпатизира на Тарк.

— Стенуолд Трудан твърдо вярва, че нашествието на осородните няма да спре при стените на Тарк — изрече тихо той и зачака.

Единият от войниците пристъпи напред с очевидното намерение да го удари за нахалството, но някаква нечута команда от водещата разпита жена го върна на мястото му.

— Обясни — подкани тя с все същата безизразна физиономия.

Салма си пое дълбоко дъх.

— Вече от две поколения Империята се разширява с бързи темпове — поде той. — Осоидите и преди са се сблъсквали с мравкородни и са ги побеждавали. Достатъчно е да погледнете през крепостните стени на Тарк, за да се убедите в това. Преди вашият патрул да ни залови, ние с очите си видяхме мравкородни в имперските редици. И то не като наемници или съюзници, забележете, а като роби на военна повинност.

Жената не каза нищо и Салма се запита какъв ли диалог тече между нея и сънародниците й в момента.

— Сражавали са се с мравкоиди, вярно е — каза накрая тя. — Но не са се сражавали с Тарк.

Салма понечи да вдигне рамене, но не можа.

— Хубаво. Както кажеш. Може пък да им набиете канчето и те да се оттеглят на куц крак, повлекли мъртвите със себе си. Ако стане така, никой няма да е по-щастлив от мен. Но Стенуолд се бои, че ще стане иначе. Какво друго мога да ви кажа?

Знаеше, че мълчаливият диалог продължава да тече. Войниците също участваха, поне ако се съдеше по погледите, които им хвърляше водещата разпита. Нищо чудно до час целият град да обсъжда достойнствата на Салма.

А после жената му обърна гръб и си тръгна, без да каже и дума; робинята писарка я последва на бърз ход. Войниците свалиха Салма от куката и го поведоха все по-надолу и по-надолу към пълния мрак на малката му килия.

След време, чиято продължителност не бе в състояние да прецени дори приблизително, Салма ги чу да идват повторно за него. Видял светлината под прага, той побърза да вдигне вързаните си ръце пред очите, в случай че пак му приложат номера с лампата.

— Излизай! — излая грубо един от пазачите.

— Ако пак ще ме заслепявате, няма.

Чу ги да влизат в килията и се дръпна назад, като свали по необходимост ръцете си от лицето. Моментът за бягство беше назрял, помисли си той, колкото и обречен да изглеждаше подобен опит.

— Хайде да се успокоим, а? Няма нужда да превръщаме това в дипломатически инцидент! — Гласът не беше на мравкороден, акцентът не беше тукашен. Войникът най-отпред се дръпна крачка встрани, разкривайки най-грозния мухороден, когото Салма бе виждал някога. Плешив и с разкривен от старо счупване нос, дребният мъж оглеждаше критично килията.

— Виждам, че нашите домакини са проявили типичното си топло гостоприемство — изсумтя той.

— И ти ли си затворник?

— Аз съм билетът ти за излизане оттук, синко.

Салма присви очи.

— Да не си роботърговец?

Последното накара мухородния да се изсмее на глас.

— Ако имах толкова пари, нямаше да съм тук. Не, аз съм твоят таен пазител, момче, и съм дошъл да те освободя. Е, доколкото може да е свободен човек тук и сега. — Нещо проблесна в ръцете му и с едно бързо движение той сряза въжето, стягащо китките на Салма. — Хайде, давай да те изкараме оттук.

С тези думи той се обърна и излезе. Салма го последва, като държеше под око пазачите. Мухородният може да беше дребен, но вървеше бързо и Салма ускори ход, за да не изостане.

— Кой си ти? — попита настоятелно той.

— Не обичам да се повтарям, така че хайде да стигнем по живо, по здраво до онова стайче горе, пък тогава ще ти разкажа всичко.

Без предупреждение мухоидът свърна наляво и пое почти на бегом по някакво стълбище. Салма го последва. Стълбището ги изведе в нещо като преддверие с познатите вече тесни прозорци под тавана и — далеч по-важно — с Тото и Скрил.

Салма едва не прегази мухородния в желанието си да стигне по-бързо при тях. Скрил изглеждаше уморена до смърт, а Тото имаше синини по лицето и сцепена устна.

— Какво става? — изсъска Салма.

Тото поклати глава.

— Мисля, че този човек може да ни обясни.

Чак сега Салма видя, че в стаята има и друг мравкоид, мъж на средна възраст, който ги наблюдаваше внимателно.

Мухородният врътна пръст към него.

— Първо — каза той, — това е командир Паропс, който отговаря за вас понастоящем.

— Нали уж щеше да ни освободиш? — сви устни Салма.

— Това и направих. Само за информация ще ви кажа, че това е човекът, който ще го отнесе, ако се окаже, че не сте такива, за каквито се представяте — обясни мухоидът, а мравкородният офицер го изгледа ядосано.

— А ти кой си, дребен? — прекъсна го Скрил.

Мухоидът й метна крива усмивка.

— В прещастливия ден на моето раждане мама и тате са ми дали името Неро и оттогава друго не ми е трябвало.

— Това име го знам… — промърмори Тото, после млъкна, смръщил усилно вежди. След това добави: — Вие да не сте… Рисувате ли картини?

— Не, аз не рисувам картини. Далеч по-точно е да се каже, че съм изключително талантлив художник — каза Неро с известно раздразнение. — Нещо повече, преди време със Стенуолд Трудан бяхме верни приятели по чашка и когато разбрах от Паропс, че това име е изтекло по мрежата, реших, че ще е добре да ви навестя, ако не за друго, то да видя какви хлапета използва дъртият Стен в последно време.

— Майстор Трудан ни прати тук да съберем информация за атаката на осоидите срещу Тарк — обясни Тото. — Трябва да напуснем града и да си намерим подходящо място за наблюдение.

Неро и Паропс се спогледаха.

— Синко — усмихна се мухоидът, — без да искате, се сдобихте с най-добрия наблюдателен пост. Обсадата започна и повече никой няма да излиза от Тарк.

— Твоят човек закъснява — отбеляза жената водно конче.

Старият скорпионороден се почеса с щипка по хлътналите гърди.

— Първо, мадам, той не е мой човек. А просто човекът, който най-добре пасва на твоите изисквания. Второ, не закъснява — поне по стандартите на този бизнес. Не всички имаме часовници и моторчета.

Тя тръгна към него и плащът й изшумоля. Четиримата биячи, които скорпионоидът беше разставил из стаята, се напрегнаха, и той вдигна ръка — онази със счупената щипка — да ги успокои.

— Знаеш ли какво ще стане, ако ме предадеш, Хокиак? — попита жената.

Хокиак разтегли лице във ведра усмивка, която изкара на показ кошмарната гледка на възпалените му венци и оредели зъби.

— Не си хаби заплахите, госпожичке. Ако ме беше страх от заплахи, нямаше да доживея до тез години. — С премерено безразличие той взе бастуна си и се отдалечи с накуцване, като преднамерено й показа гърба си, в случай че реши да се възползва от възможността. Вътрешно Хокиак очакваше изтръпнал удара и въздъхна хрипливо, когато той така и не дойде.

„Тази ще ми докара проблеми“ — реши той. Проблемите му бяха отдавнашни познайници още от позабравената му младост като разбойник в Ръбатата пустиня чак до сегашното му битие на черноборсаджия в окупирания град Мина. Изкарваше си хляба от проблемите и беше натрупал повече пари, отколкото би могъл да изхарчи. Дори тази неприятна жена да го убиеше, това едва ли би съкратило с много живота му.

А че е луда, съмнение нямаше. Хокиак може и да се усмихваше небрежно, но избягваше да я поглежда в очите. Те горяха, в тях пламтяха огньове, които щяха да бушуват дори светът да изстинеше като вчерашен труп.

Водни кончета. Не познаваше много от тяхната порода. Трябва бая рано да се е отклонила от пътеката на добродетелта, щом е насъбрала злобата, довела я в неговия бизнес. Защото, доколкото той знаеше, водните кончета си падаха по веселия живот, пълен с цветя и рози. Тъй че откъде се беше взела тази трижди проклета жена?

Беше висока — почти толкова, колкото беше висок самият той, когато още можеше да стои изправен в целия си ръст и не му трябваше бастун. Плаща си не сваляше, но доспехите се очертаваха под него, а и едната й ръка вечно беше скрита от погледа и несъмнено стискаше оръжие. Но имаше пари и когато бяха договаряли сделката, те му се сториха достатъчни да си затвори очите за кръвожадния й меч.

Вече не беше толкова сигурен. Щеше да си има големи неприятности, ако връзката му не се появеше, и още по-големи, ако Империята беше надушила сделката и пратеше повече войници, отколкото бяха по силите на хората му. И в двата случая жената щеше да му види сметката, без значение кой е виновен.

„Риск, риск, риск.“ Обичаше да казва, че вече остарява за подобни пакости. Всъщност отдавна беше остарял за тях, но така и не можеше да се откаже от навика.

Прекоси с куцукане задната стаичка на дюкяна си, бастунът се огъваше под тежестта му на всяка крачка. Подпря го на масата, взе глинената си лула и се зае да я пълни, като се надяваше, че преклонната му възраст е достатъчно извинение за треперещите му ръце. Имал си бе работа с убийци, с бегълци от закона, с бунтовници, професионални предатели и с офицери от имперския Рекеф, но тази жена… от нея го побиваха тръпки.

Представила се бе под името Фелисе Миен и с това се изчерпваше информацията на Хокиак за нея.

Най-накрая едно мухородно момче влетя в стаята и стресна всички.

— Дойде, майстор Хокиак — съобщи то.

— Колко води, момко?

— Трима. Освен него си.

— Изчезвай тогава — посъветва го Хокиак. Момчето излезе на бегом и Хокиак хвърли поглед на другите момци. Бяха негови служители; трима бяха от местните бойни бръмбароиди със синкавосива кожа и яко телосложение, а старите червено-черни шарки отпреди имперското нашествие бяха заличени с боя от нагръдниците им. Четвъртият беше невинен наглед мухороден, който можеше да извади окото на човек с нож, хвърлен от двайсет крачки. Всичките изглеждаха готови и уверени. За разлика от тях Фелисе Миен трепереше — едва видимо, но на много бързи обороти. Хокиак реши, че дискретността е добро качество за старец като него, и се оттегли зад тезгяха.

Мъжете, които влязоха в стаята, също бяха местни, не носеха доспехи, но имаха мечове на коланите си, а единият държеше запънат арбалет. Огледаха подозрително стаята, после отстъпиха да сторят път на своя работодател.

След цялото напрежение появата му беше почти комична — закръглен бръмбаророден със страдалческо изражение, мек като памук. Беше с наметало, но дрехите отдолу бяха с имперски цветове и кройка.

— Дрейуейн — поздрави го Хокиак иззад тезгяха. В пристъп на вдъхновение, добави: — Да ти предложа нещо за пиене?

— Зарежи тъпата пиячка. Къде са парите? — настоя новодошлият. Според информацията на Хокиак, Дрейуейн беше някакъв чиновник в имперския Консорциум. При предишния губернатор бил голяма клечка, но след неговата мистериозна смърт онези от фаворитите му, извадили късмета да го надживеят, сега срещаха трудности. Понякога фатални.

— Тя носи парите — каза Хокиак и Фелисе Миен пристъпи напред.

Дрейуейн се дръпна като опарен.

— Федерална? Ти да не си луд бе? Къде да харча нейното злато?

— Златото й е имперско. Видях го с очите си — увери го Хокиак, а наум си каза, че източниците на въпросното злато навярно също са били имперски и вероятно покойници.

— Имаш ли каквото поисках? — попита нетърпеливо Фелисе.

Дрейуейн присви очи.

— Да видя парите.

— Имаш ли каквото поисках? — повтори тя по-бавно, подчертавайки всяка дума. — Ако не знаеш къде се е дянал Талрик, няма да получиш и пукната пара.

— Талрик от Рекеф? Копелето му недно! — излая Дрейуейн. — О, знам къде е отишъл, не се притеснявай. А сега да видя парите.

Без да сваля очи от него, тя измъкна кесия изпод плаща си и я изсипа на масата. Дрейуейн и хората му се приближиха да погледнат купчината златни и сребърни монети.

— Сто империала, както се договорихме — каза тя. Тлъста сумичка за една нищо и никаква информация, помисли си Хокиак. Е, състояние чак не беше, но не беше и за изхвърляне.

Дрейуейн вдигна поглед от монетите и за всички стана ясно, че е стигнал до друго заключение.

— Не стига — заяви той. — Не е достатъчно за имперски тайни, които никой друг няма да ти продаде. Неотдавна животът ми се преобърна, федерална госпожице, и сега трябва да се преместя някъде, където местен човек може да върти бизнеса си, без да го тормозят. А за това трябват много пари.

— Имахме уговорка — процеди през зъби Фелисе.

— Е, значи сделката се е променила, докато ти си зяпала другаде — подхвърли Дрейуейн. — Или ще удвоиш сумата, или нищо няма да ти кажа.

— Имахме уговорка. — И този път думите прозвучаха по-бавно и по-натъртено, сякаш жената се опитваше да разясни някакъв елементарен въпрос на бавно схващащ човек.

— Имам каквото искаш, федерална — каза Дрейуейн. — Кихни паричките или си тръгвам с все информацията.

— Дрейуейн… — започна Хокиак, но бръмбароидът го прекъсна грубо.

— Не си навирай гагата в това, старче! — повиши глас той. — Опитвам се да сключа сделка.

„Друго не ми трябва да чуя.“ Хокиак потри двете щипки на здравата си ръка и видя, че хората му са разчели сигнала.

— Да видим останалото, федерална — настоя Дрейуейн.

— Знаеш какви условия съм предложила — каза тя. — Информацията ми трябва.

— Аз съм търговец, при това единственият, който предлага търсената стока. Цената я определям аз — заяви той без капка съпричастие.

Тогава тя се усмихна и Дрейуейн прие това за добър знак.

Миг по-късно мечът се стрелна изпод плаща й с цялата си лъскава дължина, крита доскоро по протежение на крака й. Наметалото се развя при атаката и разкри броня, която искреше в преливащи се цветове — синьо, зелено и перленобяло.

Мечът свари първия бодигард неподготвен и го прониза в корема, а при обратния замах изби арбалета от ръцете на колегата му, преди той да е успял да стреля. Арбалетчикът политна назад, посягайки към меча си, а третият бодигард се хвърли в атака.

Биваше си го. Тази битка очевидно не му беше първата. Жалко за уменията му, помисли си Хокиак, но такава беше природата на този бизнес.

Мечът на Фелисе Миен беше дълъг четири стъпки, но половината от тази дължина се падаше на орнаментираната метална дръжка. Самото острие беше право, двуостро и се стесняваше при върха. Жената го въртеше както с две ръце, така и с една — еднакво умело и с лявата, и с дясната, — засипваше с удари гарда на противника си от всички посоки, докато нещастникът се опитваше да защити своя работодател. Накрая с едно-единствено движение, тя успя да избегне атаката му и да го прониже във врата с много повече сила, отколкото предполагаха тънките й ръце, толкова силно, че за малко да го обезглави.

В този миг Дрейуейн хукна и жената хвърли меча си след него сякаш на шега. Оръжието се заби в стената на косъм от главата на чиновника, одрасквайки пътьом бузата му. Дрейуейн изкрещя и се закова на място, после хвана дръжката и започна да я дърпа. Острият край на ефеса беше приковал ухото му към стената. Ухото му?! Хокиак никога не беше виждал такова хвърляне, не само точно, а и мощно — толкова силно, че бръмбарородният напразно се опитваше да издърпа меча от стената. Теглеше го с две ръце, но оръжието не помръдваше.

Междувременно арбалетчикът беше извадил меча си и сега се хвърли срещу невъоръжената жена. Тя заотстъпва назад, плащът се развя около нея, а после от палците й щръкнаха остриета. Хокиак се облещи, защото досега не бе чувал за такова Изкуство на предците, още по-странно бе то при миролюбивите водни кончета. Остриетата бяха дълги близо пет сантиметра, извити като нокти и остри като бръснач. Жената зае бойна стойка — палците напред, готови за удар, останалите пръсти свити към дланите.

Последният бодигард спря, претегляйки шансовете.

— Убий я! — изврещя прегракнало Дрейуейн. — Просто я убий, проклета да е.

Бодигардът се бе оказал в незавидната ситуация на професионалист, разкъсван между инстинкта за самосъхранение и необходимостта да запази репутацията си. Фелисе не му даде време да размишлява — нападна го и бръсначите го порязаха три пъти преди той да е вдигнал меча си за защита. Мъжът залитна назад с окървавено лице. Фелисе се втурна след него и хвана с две ръце главата му, сякаш се канеше да го целуне. Но не го целуна, а заби остриетата в гърлото му и той се строполи на пода.

А после жената погледна към Хокиак, и ако преди очите й горяха, сега в тях беснееха огнени слънца на безумна ярост.

Напрегнат като струна, той се облегна миролюбиво на бастуна си и помръдна брадичка, изтъквайки безмълвно факта, че нито един от неговите хора не е понечил да се намеси. Жената изглежда го разбра, защото след миг тръгна по окървавения под към Дрейуейн.

— Махай се! — изпищя той. — Някой да ми помогне! Помощ! — Уви, стените на задната стаичка бяха дебели, а и хората в този квартал никога не се месеха в чужди работи.

Жената вдигна ръка и хвана трептящата дръжка на меча си.

— Талрик — каза простичко тя, и сладкодумно някак.

— Талрик, да! — простена Дрейуейн. — Отпратили са го. Отпратили са го на запад, към новите земи. В град Хелерон, при леярните. Той е от външната служба на Рекеф. Знаеш ли какво означава това?

— О, знам съвсем точно какво означава — кимна жената. В този миг единствен Дрейуейн виждаше изражението й и от него гласът му изтъня до скимтене.

— Знаеш ли къде е този Хелерон, Хокиак? — попита Фелисе, без да се обръща.

— И още как — потвърди старият скорпионороден. „Напоследък всеки месец прекарвам хора на запад“, добави наум.

— Добре — каза тя и издърпа без усилие меча от стената. Дрейуейн едва бе въздъхнал облекчено, когато тя заби с две ръце острието в гърдите му и го изтегли отново, всичко това с едно плавно, непрекъснато движение. Дебелият мъж умря на място, без да разбере какво го е сполетяло. Може би това е нейният начин да прояви милост, помисли си Хокиак. Или да благодари. Очарователна мисъл. — Ще ми осигуриш транспорт до Хелерон — продължи жената. — И провизии. И карта, която мога да разчета. — Последното изискване несъмнено беше свързано с факта, че не е Умела и като такава намира машините, арбалетите и техническото чертане за непонятни неща.

— Имам една карта на скакалецородни — обяви Хокиак. — Старичка е, но не вярвам градовете да са се преместили с много. Виж, всичко това ще струва пари. Десетте процента за посредничеството съм си ги изкарал, щото ти го доведох тук. За станалото след това не отговарям.

Жената се обърна и го погледна усмихната. Хубава беше, като се усмихнеше — и по-смъртоносна от всяка паякородна съблазнителка.

— Майстор Дрейуейн току-що се отказа от платата си. Колко са десет процента от нищо, майстор Хокиак? Ти ми кажи.

Скорпионоидът въздъхна дълбоко и хората му се напрегнаха, готови да й скочат.

— Виж, тук не правим бизнес по този начин. Ти получи каквото поиска.

— Мислиш ли, че златото ме интересува? — попита го тя. — И че не мога да намеря още? И че правя това заради пари? — Буквално изплю последната дума през стиснати зъби. — Бих изпразнила хазната на Империята и съкровищницата на Федерацията, за да намеря този Талрик. Искаш пари? Вземи ги всичките — тя махна към купчината монети на масата. — Просто ми осигури каквото искам.